Сузан Форстър
Безсрамна (21)

Глава двадесет и първа

— Кой е? — Джеси седна в леглото, събудена от непознатия шум. Беше четири часът през нощта. Призрачните удари на махалото на стенния часовник току-що бяха прозвучали и в последвалата пълна тишина тя бе чула нещо — изскърцване на панти, въздишката на старо дърво.

— Има ли някой там? — попита отново тя. Гласът й изтъня при мисълта за невидима опасност, която я завладя. Огледа тъмната стая, но не видя нищо, което би могло да обясни дочутите от нея звуци. През тънките завеси на прозореца се процеждаше лунна светлина и осветяваше южния ъгъл на стаята. Еркерните прозорци бяха затворени и заключени, както и вратата.

Тя отново се взря в тъмнината и го видя в нишата до бюрото. В сянката стоеше мъж, наблюдаваше я, дебнеше я. Страх смрази сърцето й, надигна се към гърлото й с такава сила, че застина онемяла. Ледените й пръсти сграбчиха сатенения юрган. Петите й се забиха дълбоко в матрака, като търсеха опора. Не можеше да различи добре чертите му, но в него имаше нещо ужасно познато.

Часовникът тиктакаше страховито.

Сенките помръднаха и сякаш припламнаха. Джеси се дръпна назад и се притисна до горната табла на леглото. Той се движеше, идваше към нея! Опита се да извика за помощ, но от гърлото й излезе само уплашено съскане, не и думи. Усети как нещо я притиска, обгръща — леден въздух и горещи ръце, светещите очи на някакво ужасяващо присъствие.

— Люк? — името му се изплъзна несъзнателно от устните й.

Тя се стрелна пипнешком към другия край на леглото и тогава — също толкова внезапно, колкото се беше появил — той изчезна. Изпари се от стаята. Дали беше затворила очи? Дали не сънуваше? Някак си бе изчезнал — измъкнал се бе през затворената врата или се бе разтворил във въздуха. Единственото нещо, което остана след него, беше парфюмът му — натрапчива смесица от сандалово дърво и тлеещ тамян.

 

 

Джеси пренареди свежите цветя, които бе набрала от градината рано сутринта, като смеси няколко грациозни стръка наситено пурпурни перуники с бледочервени лалета и дантелени жълти нарциси. Надяваше се, че така ще разведри мрачния салон, а и подреждането й действаше успокоително, като отвличаше вниманието й, докато чакаше завръщането на Люк. Когато се събуди, той вече беше излязъл.

Нервното усещане в стомаха й бе предизвикано от странна смесица от страх и разочарование. Бе прекарала останалата част от нощта да си повтаря, че е сънувала натрапника в стаята си, но на сутринта усещането, че я наблюдават, се бе върнало. Макар Люк да бе излязъл, чувството, че не е сама, не я напускаше. Нито пък думите му: Ти искаш да бъдеш дебната. Искаш да бъдеш наблюдавана от сенките и да те вземат в плен.

В предния прозорец на салона заблестя призрачна, подобна на аура светлина. Тя дръпна дантелените завеси и погледна как дългите, проточени към земята пръсти на мъглата пълзят по улицата. Времето рязко се бе променило от закуската й с Люк в „Клиф Хауз“ вчера, но това беше типично за областта на залива. Вчерашната им разходка изпълваше мислите й.

Бяха излезли от ресторанта потънали в мълчаливо очакване и бяха отишли до мерцедеса, без да кажат дума. В мига, в който влезе в колата, Джеси се почувства хваната в капана на нещо неизбежно. Беше някакво странно и същевременно приятно чувство на безпомощност. Питаше се къде ли я води Люк. За нейно учудване се озоваха в Китайския квартал и тръгнаха да се разхождат безцелно из оживените, изпълнени с аромата на минзухар улици, обградени от облицовани със сини плочки къщи и върволица от алени улични фенери.

Пред тях бе изникнал тъмен и тесен магазин, който напомняше на свърталище за вземане на опиум. Джеси се поколеба на прага, но Люк я набута вътре. В мрака се процеждаше светлина на свещи и златист дим от тамян. По лавиците бяха плътно наредени всякакви порцеланови миниатюри, но вниманието на Джеси бе привлечено от великолепните резбарски изделия от нефрит и слонова кост. Набитото й за детайлите око веднага забеляза приликите и тя се зачуди дали не бяха изработени от един и същ майстор. И все пак имаше една фигурка, която се отличаваше от останалите.

Люк застана зад нея, докато тя я вземаше: малко, изработено от слонова кост подобие на наведена гола жена. Фигурката беше чувствена на вид и гладка на пипане. Светеше с бледност, която беше студена и искряща като лунна светлина.

— Можеш ли да познаеш за какво се използва? — попита Люк.

— Директорско преспапие? — подхвърли Джеси полусериозно.

— Предназначена е за свенливите китайки.

Джеси не го разбра.

— Когато са болни — обясни Люк, — те вземат куклата със себе си, за да покажат в кабинета на доктора къде ги боли.

— И не се налага да се събличат?

— Точно така… Само му показват къде ги боли.

Люк говореше дрезгаво и бавно и това накара Джеси да си представи сцената между тази свенлива китайка и нейния доктор: как подобно на някакво божество той наблюдава с мълчалива мъжка властност своята пламнала от неудобство пациентка, която е принудена да му показва болните области на тялото си върху голата кукла. Подобна ситуация бе изпълнена със сексуални намеци и беше далеч по-еротична от самото събличане.

В същото време Джеси си даваше ясно сметка и за стоящия зад нея Люк.

Върна фигурката на лавицата. Искаше да предложи да си тръгнат, но усещаше, че Люк вече е бил тук и че може би я е довел по някаква причина, която още не бе разкрил. Докато се оглеждаше, магазинът се изпълни с мирис на сандалово дърво и билки. Ароматът й напомняше за одеколона на Люк и сякаш идваше откъм закритата с черна мънистена завеса задна част на помещението.

Когато насочи вниманието си към малка изящна пеперуда, която би била чудесно допълнение към колекцията й, Джеси чу мънистата да издрънчават, удряйки се едно в друго. Люк я повика. Стоеше до завесата, която бе дръпнал, сякаш очакваше тя да влезе вътре. Дългият, подобен на пелерина черен тренчкот, който носеше, лъщеше на светлината на свещите, изпълнена с дима от кадящ тамян, и Джеси бе изумена от това как мигащата светлина променяше чертите му, хвърляше сенки върху скулите и придаваше на устните му онази очарователна чувственост, която тя бе виждала някога. А също и жестокост.

— Ела да погледнеш — рече той.

Тя влезе в подобното на гробница помещение, изпълнено с чекмеджета с медни дръжки. Едната стена беше цялата в малки тъмни дървени отделения — странно място за складиране. Отсрещната стена беше препълнена с изпокъсани книги, алхимични джунджурии и стъкленици с тайнствени смеси. От тавана над тях висяха вързопчета със съхнещи билки и цветя.

Това беше китайска аптека, осъзна Джеси, билкарско леговище, в няколко огромни медни урни горяха билки и излъчваха острата миризма на кардамон и карамфил. Джеси усети също така присъствието на някакъв призрачен аромат, който можеше да определи само като горящи рози.

— Какво искаш?

Дрезгавият въпрос накара Джеси да ахне.

— Нищо — отвърна тя и застана лице в лице с дребна жена с кожа като пергамент и с катраненочерна, силно опъната назад коса, както и с най-старите очи, които Джеси някога бе виждала. Не я беше забелязала, както бе застанала в сянката на лавиците.

— Тогава какво правиш в магазина ми?

— Озовахме се тук съвсем случайно — отвърна Джеси и отстъпи назад. — Не искахме да се натрапваме — Джеси заотстъпва заднишком към мънистената завеса, но откри, че Люк беше застанал между нея и изхода и й преграждаше пътя за бягство.

Жената се приближи към тях с протегната ръка с обърната надолу длан, сякаш беше човешка антена. Ноктите на показалците й бяха толкова дълги, че се подвиваха надолу като животински…

— Болна ли си? — попита тя, като гледаше съсредоточено Джеси.

— Съвсем не. Добре съм.

Жената отдръпна ръката си, обърна дланта и заразглежда нещо по набраздената повърхност.

— Болна си — рече тя на Джеси и вдигна поглед. — Енергийното ти равновесие е нарушено, ин и ян не се допълват — тя събра двата си пръста, сякаш за да покаже идеалната връзка между двата елемента. — Кожата ти е бледа, очите — прекалено светнали. Само хладните, сушени на лунна светлина билки могат да помогнат на състоянието ти. Ще ти приготвя една настойка.

— Нищо ми няма — Джеси поклати глава с единственото желание да си тръгне. — Наистина, добре съм — отстъпвайки, тя се блъсна в Люк, но той не помръдна.

— Ще изпие настойката — обади се той.

Жената вече бе изчезнала през скрита между лавиците врата, за миг създавайки илюзията, че е минала направо през стената.

Джеси примигна и се зачуди дали зрението й изневерява или чувството за реалност. Когато се обърна към Люк, се озова в ръцете му.

— Не искам настойка — настоя тя и си даде сметка, че близостта му й създава усещането за сигурност, за топлина, и й беше доста приятно. Ръката, която опря на гърдите му, се плъзна под меката широка яка, като предизвика остро и неопровержимо чувство за интимност.

Нещо дълбоко вътре в нея потрепери и простена, задушавайки всякакви думи. С отчаянието на вероотстъпник тя осъзна, че искаше Люк Уорнек да я прегърне с всичка сила, да я притисне. Защо непрекъснато искаше такива неща от него? И защо ги искаше толкова отчаяно?

— Опитай настойката — прикани я той окуражаващо, докосна с пръсти пулсиращата на слепоочието й вена и я погледна така, сякаш можеше да прочете нещо дълбоко лично в погледа й. — Мисля, че мадам Син Куай е права. Очите ти са прекалено светнали.

— Мадам Син Куай? Ти си бил тук и преди?

Той кимна. Нещо в начина, по който я докосваше и й се усмихваше, я накара да се чувства по-спокойна, почти в безопасност. Той миришеше на кафе и освежител за уста с дъх на джоджен — оазис на нормалност в тази парфюмирана бърлога на загадките. И все пак нарочно й преграждаше изхода. Нямаше да я пусне да излезе. Не можеше да разбере нито това, нито каквото и да било друго от пътешествието им чак дотук.

— Какво ще правим? — попита тя.

— Ще уравновесим енергията си. Става въпрос за ин и ян, както каза мадам Син Куай.

— Не, имам предвид какво ще правим ние? Ти и аз? Днес?

— Ти и аз? Ще прекараме известно време… без насилие. Не се ли бяхме разбрали така?

Да, така се бяха разбрали. Тя го погледна изпитателно и като никога си даде сметка за своя копнеж да приеме силата и закрилата, които той предлагаше в такова изобилие. Копнееше да си позволи да му вярва. Напоследък само това си спомняше — копнежа и колко много й се беше искало като девойка да бъде с него, да бъде неговото момиче. Нямаше представа какво се беше случило с останалото — с болката, която й бе причинил, с разтърсващата душата омраза, която бе хранила толкова много години. Тази омраза досега беше нейната закрила и тя се чувстваше беззащитна без нея.

— Ако изпия тоя ян — попита, — можем ли да си тръгваме?

— В мига, в който мине през устните ти — обеща той.

Мадам Син Куай се върна със стъкленица, пълна с бледосиня течност, от която излизаше пара е цвета на мъглата в Сан Франциско. Има вкус на цветя, реши Джеси, щом отпи, също като подсладен с мед хиацинтов чай.

— Как се чувстваш? — попита Люк, когато тя допи настойката.

— Студена и тайнствена като лунната светлина. А как трябва да се чувствам?

Той се засмя и погали устните й с палеца си.

— Странна, топла, така, сякаш искаш да те целуна.

— И това също — отвърна тя. Но се изненада, че желае целувката му. Сърцето й полудя, когато той наведе главата й назад. Обгърна ги мощният мирис на кардамон и кадящ тамян. Той притисна устни към нейните, като галеше лицето й. Така както…

Някъде из къщата се тресна врата и прекъсна спомените на Джеси за вчерашния ден. Тя се обърна, изтръгната от странното удоволствие на мечтата си, но все още не и напълно върнала се в реалността. Люк влезе в салона. Носеше в ръка пазарска чанта, а на лицето му беше изписана любопитна усмивка. Стъпките му ставаха все по-колебливи, докато се приближаваше към нея.

— Чакаше ли ме? — попита той.

— Не, аз… — тя въздъхна тежко и кимна.

Люк се усмихна и измъкна някакъв предмет от торбата.

Джеси пое майсторски изработената дървена кутия, която й подаде, и махна капака. Вътре бе сложена статуетката от слонова кост от билкарския магазин. Голата китайка погледна към нея, сякаш да й каже, че не всички мъже са лоши.

— Купи ли я? — попита тя.

Той кимна, а усмивката му беше чувствена и нежна.

— За в случай че някога решиш да ми довериш къде те боли.

Джеси се почувства изненадана и объркана. В гърлото й бе заседнала буца, когато се опита да преглътне, така че й беше невъзможно да изрази онова, което по един или друг начин не би могла да предаде с думи. В този момент й беше трудно дори да диша.

Тишината, която последва от неудобството й, напомняше за тиха, тъжна музика на цигулки, изтръгваща най-съкровени чувства. Джеси не знаеше как да я прекъсне. А и нямаше защо. Той извади още нещо от чантата — миниатюрна торбичка от син сатен, която висеше в края на син копринен шнур и излъчваше сладкия мирис на нещо познато и екзотично.

— Това е талисман — обясни той.

— Който предпазва от зло?

— Има и такива, но този беше специално приготвен, за да носи здраве и щастие на притежателя си — разтвори торбичката, за да й даде възможност да види съдържанието. — Има корен от ангелика, който носи дълголетие. Казват, че мирише на ангели. Цветовете от зимзелен са за сърдечни въпроси, а розовите венчелистчета носят любов и привързаност.

— Каква прекрасна идея, чудесно е — не можеше да си наложи да вземе талисмана от него.

— Освен това има корен от валериан, който възстановява мира между двама души — той улови свитите й пръсти и я привлече към себе си, увивайки сатенения шнур около китката й. — Носи го заради мен, моля те — рече. — Ако ще живееш дълго, не е зле и да си щастлива.

— Няма да е зле — смехът на Джеси беше гърлен и дрезгав.

— Ще го носиш ли тази вечер?

— Тази вечер? — откъм торбичката долетя ароматът на рози, дим и нещо още по-силно.

Дали опиумът имаше мирис? — запита се тя. — Беше ли възможно да се дрогираш от миризма? Пое дълбоко въздух и се усмихна. От това нещо главата й беше почнала да се замайва. Цветята щяха да й донесат любов и привързаност. Това ли бе казал? Чувстваше се развълнувана, че е толкова щедър и мил, макар че не разбираше защо.

— Отиваме на опера — осведоми я той. — Имам билети за „Бохеми“.

 

 

Тази вечер Джеси беше облечена в бяло. Копринената й циганска рокля от шифон беше далеч по-подходяща за яркосиния талисман от черното, а и така или иначе идеята да бъде хладна и тайнствена като лунната светлина й харесваше. Под прозрачната лъскава рокля без презрамки носеше копринено боди, съблазнително скроено над високата й гръд и дълбоко изрязано на хълбоците. Скромен и въпреки това зашеметяващо сексапилен, тоалетът изискваше да бъде обута със сандали и да разпусне косата си в непокорни, щедри къдрици като циганска танцьорка.

Люк чакаше във фоайето, когато тя слезе по стълбите, и очевидно остана учуден и доволен от външността й, а вероятно и от избора на цвета.

— От пашкула изхвръкна пеперуда — отбеляза той.

Когато Джеси му се усмихна в отговор, той леко се изчерви. Тя не беше мислила за тоалета си по този начин, но сравнението й се стори съвсем уместно. Всичко, което той правеше в последните дни, беше уместно. В ресторанта бе казал, че нападателят й ще я познава по-добре, отколкото се познава тя самата. Изглежда, спазваше обещанието си.

Ако тя беше пеперудата, то Люк беше призракът, реши Джеси. Беше облечен с черен костюм с вратовръзка и със също толкова черната си, сресана небрежно назад коса представляваше зашеметяваща гледка. Едва забележимото накуцване в походката, когато се отправи към нея, му придаваше леко трагичен, байронски вид, който невероятно подсилваше неговата мрачна привлекателност. Никога не го беше виждала толкова изумително красив.

Операта просълзи Джеси. В последното действие, когато влюбените бяха разделени от смъртта и в музиката на Пучини зазвучаха едновременно радост и мъка, тя занемя пред красотата й и същевременно главното послание сякаш беше това, че голямата любов е неизбежно и трагично обречена.

Докато пътуваха към къщи, Люк преметна ръка върху облегалката на седалката и докосна копринените къдрици на Джеси. Ароматът на одеколона му проникна в сетивата й. Тя затвори очи за миг, все още омаломощена от романтичното настроение на операта. Когато издължените му пръсти нежно си пробиха път през гъстата и червеникава коса, тя изпита едновременно няколко вълнуващи усещания. Дланта му бе свита в пространството между лопатките на гърба й, а малкият му пръст галеше голата й кожа ритмично и нежно.

Интимността на този допир имаше бавен, но разрушителен ефект върху защитните й рефлекси. Отначало той я успокои и й донесе душевно блаженство, после стимулира въображението, събуди усещанията й и същевременно я изпълни със странна, сладостна отмалялост. Обля я топлина и лицето й се зачерви, сякаш я събличаше и галеше внимателен и опитен любовник. Люк съблазняваше разума й с небрежните си докосвания, като я караше да си представя възбуждащите милувки по цялото тяло.

Опряха на един светофар и докато мерцедесът чакаше, той започна да си играе с меката част на ухото й, възбуждайки чувствителната точка там, където деликатната плът се срещаше с челюстта. Нужен й беше целият самоконтрол, за да задържи погледа си върху пътя пред тях. Когато напрежението в нея нарасна, Джеси изпусна въздишка, която недвусмислено издаваше страстта й. Тя затрептя в гърлото й и се превърна в лек стон, когато той я хвана за брадичката и завъртя лицето й.

— Какво има? — попита.

— Не знам.

— Искаш ли да се любим?

— Да — тя докосна бедрото му и усети стегнатите мускули. Бяха като стомана — непоклатими. Осъзна, че трепери.

Той сви в една странична уличка, паркира до бордюра и изгаси двигателя. Със същото бавно, омайващо движение прокара кутрето си по извивката на скулата й, а после го плъзна надолу към устните, омагьосвайки я. Тя отново изстена гърлено, когато той започна да си играе с пълната й долна устна. Щом погали и горната, миг по-късно, тя не можа да се сдържи и му отвърна, като леко захапа пръста му и го засмука, сякаш беше захарна пръчка.

— Тук ли искаш да го направим? — попита той. — В колата?

Тя кимна, готова да приеме всичко, да направи всичко. Никога не беше изпитвала такава възбуда, такъв сексуален глад, не се беше чувствала толкова покварена. Какво ставаше с нея? Колата беше изпълнена с аромата на одеколона му и с тежкия, екзотичен мирис, който се излъчваше от талисмана й — на дим, рози, а вероятно и на силни опиати. Докато поемаше още и още от него, дишайки учестено, тя се запита дали ароматът можеше да я упои.

— Джеси… сигурна ли си?

— Да — беше абсолютно сигурна. Той продължи да я гали, а черните му очи горяха от желание. Но като че ли нещо го въздържаше. Тя очакваше да я вземе в прегръдките си и да я целува с дива страст. Очакваше едва ли не да разкъса дрехите й.

— Може би трябва да поговорим за това?

— Какво има? — попита тя. — Не искаш ли?

— Не, напротив — той сви рамене, като продължаваше да си играе с устните й и да я омагьосва сексуално, сякаш се наслаждаваше на факта, че може да я контролира с едно нехайно докосване на кутрето си. — Мислех си, че може би първо трябва да поговорим, Джеси. Има нещо, което искам да ти кажа.

— Да говорим? — мястото, където я докосваше, пламна и изгори устните й. После сякаш я обхвана огън. Почувства се така, като че ли избухва в пламъци. Колебанието му й действаше разрушително. Всяко колебание би й подействало така. Беше се оголила пред него, предлагаше му се, признаваше желанието си въпреки всичко, което се бе случило помежду им. Беше поела ужасен риск…

Отдръпна се от него наранена.

— За какво да говорим?

Той замълча, сякаш беше осъзнал какво е направил.

— Виж, съжалявам — рече. — Идеята беше глупава.

— За какво да говорим, Люк?

— По-късно… Може да почака.

— Не, не може! Искам да знам какво е толкова важно.

— Не е важно — той натисна един бутон и капакът на покрива се отвори, за да пропусне малко въздух вътре. — Бях планирал нещо за утре и исках да дойдеш с мен. Опитвах се да измисля как да те помоля. Мислех си тази вечер…

Раздразнението й нарасна, щом започна да осъзнава колко свръх бурно бе реагирала още от първия миг, когато я докосна. Бе предизвикал у нея трескава възбуда само с една милувка. Дори да не се опитваше да докаже, че може да я накара да го желае — и да го признае, — вече го бе направил. Обзе я срам. И после омраза не към него, към себе си. Как можа да бъде толкова глупава, толкова наивна? Значи страстно желаеше да се люби с Люк Уорнек? Бе паднала толкова ниско? След всичко, което й бе причинил?

Тя го погледна, изумена от мрачната чувственост на прикритите му от тъмнината черти. Белезите на жестокост, които личаха, не бяха резултат от светлината. Бяха истински. Той беше жесток. Жесток в начина, по който залагаше капаните си, жесток в това, че си играеше с нея дори емоционално. Колко пъти и по какви мъчително болезнени начини трябваше да й бъде доказано? Бе решил да си отмъсти на своя мъртъв баща чрез нея. Дори я бе изнудил да се омъжи за него, за да го постигне. И сам я беше предупредил, че ще й се иска да го бе убила, преди да е приключил.

Той завъртя ключа и включи двигателя.

— Да вървим у дома — рече.

Когато отново излязоха на магистралата, тя изпита слабохарактерно, мъчително любопитство. Явно тази нощ не й беше съдено да бъде търпелива дори когато липсата на търпеливост обещаваше да бъде разрушителна за нея.

— За какво искаше да говориш с мен? — попита.

Мина известно време, преди той да й отговори. Бе избрал живописен маршрут покрай брега на Нордпойнт Бийч и сега минаваха край кея с прочутите ресторанти и забележителности.

— Помниш ли разговора ни от вечерта, когато се оженихме?

Тя помнеше спора. Той бе станал причина да дойде с Люк в Сан Франциско.

— Ти обяви доста важно, че някой трябва да измъкне „Уорнек Къмюникейшънс“ от средновековието. За този разговор ли става дума?

Изведнъж той я погледна студено.

— Никой не трябва да прави нищо. Компанията може да загине в резултат на собствената си неспособност да се адаптира, като прекатурен по гръб бръмбар. Всъщност подобно на баща ми. Това би било поетично, не смяташ ли? Компанията на Саймън страда от собствения му фатален недостатък — тесногръдие и ужасна липса на гъвкавост.

Тя остана мълчалива. Нямаше желание да защищава Саймън. Някой ден вероятно Люк щеше да разбере колко поетична е била смъртта на баща му и колко фатален недостатъкът.

— Това ли искаш? — попита той.

— Компанията няма да пропадне — настоя Джеси, доволна, че се е справила с домашното си. — Маркетинговите вълшебници наричат вестниците отживелица, откакто се появи телевизията, а и от по-рано. Повечето от тези вълшебници вече ги няма, но вестниците все още съществуват. Те са жизненоважна част от културата, неотделима част от всекидневието. Те придават на този луд свят някаква приемственост и логика, или поне би трябвало да придават. Ако вестникът си върши добре работата, той е като приятел, като член на семейството.

— Добра реч — призна Люк. — За съжаление мога да я направя на пух и прах с въздушна пушка и със затворени очи. Трябва ли да ти изтъквам колко намаляха приходите на вестниците заради електронните медии? Аритметиката е проста.

Това я вбеси.

— Достатъчно проста, за да я разбера дори и аз? Това ли искаш да кажеш?

— Не. Искам да кажа да се събудиш, Джеси. Утре отивам на среща с представители на един консорциум, някои от най-известните имена в кабелната телевизия, телекомуникациите и компютрите. Търсят начини за взаимодействие, за подобряване на технологиите и за разработване на нови концепции. Имат нужда от инвеститори. Вече си чувала за електро оптичните мрежи и за информационните магистрали. Е, сега те излизат в орбита съвсем буквално — сателити, глобална констелация. Ще изостанеш и ще лапаш праха от подметките им.

— Предпочитам да лапам прах, отколкото да се фукам.

Той натисна бутона за затваряне на покрива и изруга, когато това не стана толкова бързо, колкото на него му се искаше.

— От какво се боиш? — попита.

— От теб — отвърна остро тя. — Какво искаш от мен? Какво искаш да постигнеш?

— Искам да разширявам компанията си, разбира се. Искам да изляза от издателския бизнес и да навляза в електрониката, докато условията са добри. Една специална група проучва възможностите в момента. Търсим подходящите възможности в медиите — кабелни, сателитни, може би дори в някоя друга световна информационна мрежа, — само че по-голяма, по-добра, по-бърза.

— Тогава направи го! Направи всичко това, но остави „Уорнек Къмюникейшънс“ на мира.

— Не мога да го направя сам, Джеси. Ще са необходими повече инвестиции, отколкото мога да си позволя, отколкото имаме двамата с теб заедно. Нуждаем се от по-дълбоки джобове, от привличане на нови капитали.

Джеси вече клатеше глава. Знаеше какво иска той.

— Не, няма да го направя, Люк. Няма да направя „Уорнек“ обществено достояние. Дори последното желание на баща ти да не беше да задържа компанията частна, аз не съм завладяна от твоя непреодолим стремеж към разрастване. Длъжна съм да мисля за неколкостотин служители и за детето си. Имам нужда от сигурност. Не желая да поемам рискове.

— Затова ли се омъжи за Саймън? Заради сигурността? — той се изсмя студено. — А аз през цялото време си мислех, че е заради страхотния секс.

— Ти обеща да не ме питаш за Саймън — напомни му остро тя. — Връзката ми с баща ти си е лично моя работа!

Той я погледна и очите му светнаха с жесток блясък.

— Как беше старецът? Биваше ли го? Правили ли сте го в кола?

Думите му й подействаха като удар с камшик — бър и болезнен. Джеси направо не можеше да повярва, че е изрекъл нещо толкова злостно. Почувства се така, сякаш излизаше от някакъв транс, сякаш през последните тридесет и шест часа я бе накарал под хипноза да повярва, че той може да бъде „добро момче“. Мат беше прав, осъзна тя, и от тази мисъл я заболя сърцето. Саймън се бе превърнал във фикс идея за Люк. Той беше болен.

Погледна висящата на колана й синя сатенена торбичка и й се прииска да я накъса на парчета.

— Нарочно ме размекваше през целия уикенд, нали? Закуската в „Клиф Хауз“, подаръците, престорената нежност, когато всъщност си искал единствено капитали — дори повече, отколкото искаше секс, помисли си тя. Господи, какво пълно унижение.

— Не ставай смешна. Не исках да се възползвам от теб. Мислех, че първо трябва да поговорим. По дяволите, някои жени биха го оценили.

— Да се възползваш? — тя едва не се задави от гняв. — От какво? От съвършената ми глупост? От страстта ми към теб? Гадно копеле! Спри тази кола! — тя отвори вратата и той рязко натисна спирачките.

— Къде си тръгнала? — извика.

Хвърли се към нея, но тя вече бе изхвърчала от колата и тичаше с трескавото желание да се махне по-далеч от него. Мерна една тясна еднопосочна уличка и се втурна натам, като знаеше, че не може да я последва с колата. Тъмнината я обгърна, разплиска се в объркващи посоки, когато се гмурна в нея. Нямаше време за съзнателни решения. Стиснала шифоновата си пола, тя сякаш летеше, стрелкайки се инстинктивно от една уличка в друга.

Продължи така, докато уличката, която бе избрала, не свърши в подножието на стръмен хълм. Задъхана, тя се завъртя към оскъдната лунна светлина, която я осветяваше, и се опита да събере мислите си. Не можеше да разпознае къщите, нито нещо друго. Вътре в нея започна бавно да се надига истерия и дробовете я заболяха, когато ги напълни с влажния хладен въздух. Защо тичаше из Пасифик Хайтс сама в тъмното?

Звукът от кънтящи стъпки я накара да се обърне и да погледне зад себе си, но там нямаше никой. Докъдето очите й виждаха, улицата беше пуста. Тролейбусните жици блестяха като остриета на бръсначи и отразяваха тайнствената светлина. Луната? Разгледа внимателно сенките на дърветата и портите и в нея се надигна паника. Беше сигурна, че е чула някой зад себе си. Дали Люк не бе паркирал колата, за да я последва пеша?

Затича нагоре по хълма, като знаеше, че няма да може да задържи темпото по стръмнината много дълго. Бедрата й пареха от умора, а стъпалата я щипеха от триенето. Слава Богу, че беше обула сандали. Нямаше представа дали е поела в правилна посока, нито колко дълго трябваше да тича, но глухите удари на стъпките зад нея я пришпорваха.

Мускулите й изстенаха от облекчение, когато стигна върха на хълма и спря да огледа тъмнината зад себе си. Все още не се виждаше никой и все пак тропотът продължаваше да се чува. Дали не беше думкането на сърцето й? На следващата пресечка осъзна, че е на своята улица. В момента, в който видя викторианската къща на половината път надолу по хълма, отново чу стъпките. Някой наистина я преследваше! Погледна през рамо, заслепена от уличните светлини, и видя към нея да тича някаква кошмарна фигура с издут като пелерина шлифер.

Умът й се разцепи от писък, който притъпи всички други усещания, освен първичния страх. Не можеше да мисли, да чувства, нито дори да вижда ясно. Нямаше какво друго да направи, освен да се хвърли надолу по хълма със сковано тяло като на дървена кукла. Стъпките бяха по петите й! Чу някой да вика името й, когато отчаяно се хвърли напред, за да се измъкне от протегнатите ръце на нападателя. В далечината изсвири клаксон и светнаха фаровете на свила по улицата кола.

Краката й се плъзнаха по няколко мокри плочки. Като се опитваше да запази равновесие, тя стигна до входа на къщата и се блъсна в стълба на вратата. Ударът би могъл да я хвърли в безсъзнание, ако не беше приливът на адреналин. Мощният стимулант се разливаше из вените й като огън. Буквално я подлудяваше и я изпълваше с диво желание да оцелее.

Една ръка сграбчи глезена й, при което тя политна напред. Падна на ръце, извъртя се към стълбите и отчаяно зарита с крака. Уцели нападателя си в гърдите и той се стовари по гръб, но токът й закачи широката му яка и едва не я отпра.

— Кучка! — изръмжа той. — Бяла долнопробна кучка! Ще те убия!

Тя успя да стигне до площадката, преди той да се спусне отново след нея. Този път докопа шифонената й пола, ала тя се отскубна, хвърли се към поставката за чадъри близо до вратата и размаха първия, който напипа. Предположи, че нападателят иска да я изнасили или да я обере, може би наистина смяташе да я убие, но тя не възнамеряваше да го улесни.

— Пожар! — изкрещя, като се надяваше съседите да я чуят. — Пожар! — и замахна свирепо към него, после го замери с чадъра като с меч и в същото време натисна бутона за отваряне. Чадърът полетя напред като снаряд и се отвори, при което го изкара от равновесие. Той политна назад по стълбите, като й даде възможност да отключи вратата.

В мига, в който се озова вътре, тя тресна вратата и сложи резето. Свлече се на колене на пода във фоайето и се разтресе от облекчение. В гърлото й се надигна сух, болезнен хлип. Беше успяла. Беше се преборила с него.

Въпреки изтощението й в нея припламна искрица на триумф. Този подвиг не беше само въпрос на физическо оцеляване. Той върна самоуважението й. Израснала сама, с пиян пастрок и без майка, тя бе развила в себе си като дете диви инстинкти. Изпитанията, през които бе преминала, враждебността, която бе преодоляла, я самоопределяха както нищо друго в живота й. Те бяха отличителната черта на индивидуалността й, нейна емблема.

Джеси е истински боец.

В мислите й изплува мъчителен спомен за майка й. Линет с гордост беше използвала тези думи, за да защити дъщеря си, когато във втори клас викаха Джеси в кабинета на директора заради разбити носове и сцепени устни. Тя бе принудена да се бие с група деца от града, които наричаха семейството й долнопробно. През същата година майка й бе избягала, без да остави на по-малката си дъщеря нищо друго, с което да запълни празнотата, освен една набързо надраскана бележка, в която казваше, че съжалява, както и спомена за тези болезнени, изпълнени с гордост думи.

Джеси е истински боец. Моята малка Джеси е истински боец.

Все още беше на пода, когато малко по-късно някой извика името й и затропа по вратата. Тя се изправи и приглади измачканата си шифонова рокля. Забеляза, че талисманът бе изчезнал. Сигурно се бе откъснал от колана й по време на борбата. Едва успя да махне резето, и вратата се разтвори със скърцане. Люк се втурна вътре.

— Какво се е случило? — запита той, като я оглеждаше. — Добре ли си?

Джеси кимна. Нямаше желание да се впуска в подробности. И без това й беше ядосан. Инцидентът само щеше да го убеди, че е действала безразсъдно. Той изглеждаше почти толкова раздърпан, колкото и тя, помисли си. Дори лицето му бе изцапано с кал. Но имаше още нещо, което я разтревожи. Отне й известно време, докато разбере какво.

— Къде е шлиферът ти? — попита тя.

— Не знам — сви рамене в отговор. — В колата, предполагам. Трябва да съм го оставил там.

Джеси едва го чу. Спомни си кройката на шлифера му, модела, плата, широката яка. Спомни си, че някой бе извикал името й и че нападателят й я бе нарекъл „бяла долнопробна кучка“.

След това в съзнанието й се появиха думите на Люк, казани в ресторанта…

Ще знам какво смяташ да направиш още преди да си го направила. Така ще те хвана, когато не ме очакваш. Ще знам кога ще примигнеш, за да те нападна тогава, в тази частица от секундата, докато очите ти са затворени и ти си сляпа.

Стомахът й се преобърна и усети тръпчивия вкус на страха в гърлото си, докато го гледаше втренчено. Не можеше да си позволи да допусне, че той е бил този, който я бе преследвал, или че би могъл така брутално да я нападне. Не, това беше невъзможно, но тя също така не можеше да забрави и предупреждението на Мат, че Люк е способен на всичко. Може да е нещо съвсем просто, като злополука. Щом се ожени за теб, само ще спечели, като те отстрани от пътя си.

Джеси обърна гръб на съпруга си, за когото бе омъжена от по-малко от седмица, внезапно взела решение. Не можеше да остане тук повече. Дори да не бе нападната и изплашена почти до смърт, тя не беше емоционално подготвена да има вземане-даване с Люк Уорнек. Епизодът в колата го бе доказал.

— Заминавам — каза му тя. — Остани тук и върви на срещата си или върши каквото там е нужно, но аз заминавам утре сутринта.