Сузан Форстър
Безсрамна (28)

Глава двадесет и осма

— Нещо случило ли се е, мамо? Ръцете ти са толкова студени.

Джеси пусна дъщеря си с тежка въздишка, като съзнаваше, че е разкрила прекалено много от вътрешния си смут в развълнуваната си прегръдка.

— Не, мила, всичко е наред — отвърна тя и приглади добре сплетената коса на Мел. — Липсваше ми, това е.

Мел като че ли не се успокои особено от уверенията й.

— Да не би да е, защото полицията беше тук? — попита тя и в тюркоазните й очи се изписаха любопитство и паника. От астматичния пристъп дишането й беше дрезгаво. Дори новите лекарства не можеха да я облекчат.

— Не, това е някаква грешка — Джеси се надяваше Мел да не е чула виковете на Джина, но вероятно се бе досетила. Детето не изпускаше нищо. — Сега ми кажи какво прави, докато ме нямаше?

Джеси бе заварила Мел в слънчевата стая с остъклени стени да обядва и да чете книга с митове за фазите на Луната. Облекчението, което бе почувствала веднага, щом бе зърнала детето, се беше смесило със стреса й от сблъсъка с Роджър и нервите й не издържаха.

— Ами… — Мел удължи напрегнатото й очакване, после бързо се усмихна. — Джина се учи да плува — само в плиткия край, както ми каза ти, но беше страхотно! Аз я напътствах отстрани, но има още доста хляб да яде. Водата и влиза в носа и много пръска.

Мел въздъхна снизходително, при което Джеси се разсмя, после отново прегърна дъщеря си.

— Бъди търпелива с нея, Мел. Трудно се намират добри бавачки.

Мел отхапа от сандвича си с риба тон и преглътна явно без да сдъвче.

— Как беше в Сан Франциско? — попита с пресипнал глас. — Видя ли Шелби? Джина ми каза, че е отишла там, за да започне кариерата си.

— Шелби? — хваната неподготвена, Джеси потърси отговор, който би задоволил любопитството на дъщеря й бързо и безопасно. Изглежда, тя вече не й се сърдеше за заминаването на Шелби и Джеси бе благодарна за това, но не искаше да я окуражава, та да превъзнася сестра й още повече. — Шелби се опитва в модната индустрия — отвърна тя. — Дрехи, външност, такива неща.

— Мисля, че ще я бива.

— Шелби ще я бива във всичко, което й хрумне. Според мен можем да сме сигурни в това.

Потиснатата въздишка на Мел накара сърцето на Джеси да се свие.

— Толкова много ли ти липсва? — попита тя.

Мел остави сандвича си и кимна.

— Липсва ми плуването, но не е само това. Шелби никога не разговаряше с мен като с дете. Ругаеше и така нататък. И ми казваше разни неща, тайни…

— Тайни? Какви например? — плетеният стол силно изскърца, когато Джеси се приведе напред. Сърцето й биеше сега по-силно, но тя не искаше Мел да забележи безпокойството й.

— Нищо лошо. Само неща като това къде е обичала да ходи, когато е била дете. Имала си е скривалище, знаеш ли?

— Не, не знаех — Джеси винаги бе смятала, че любимото място на Шелби е грилът на Главната улица. Изненадана беше, че сестра й, която като че ли копнееше постоянно да бъде център на внимание, е чувствала нужда от скривалище… Освен ако не е искала да се крие там от Ханк.

Силен трясък я накара да скочи на крака. Външната врата на къщата се бе затръшнала достатъчно силно, за да събори стените.

— Джеси! — разнесе се гласът на Люк. — Къде си? Джеси!

Какво се бе случило, че викаше така? Въображението на Джеси пощуря, докато поглеждаше към Мел, като се опитваше да измисли как да я успокои. Прочете боязън в очите й, но нямаше време.

— Ще ида да видя какво става. Какво ще кажеш, скъпа? — тя сграбчи и стисна малката ръчица, но когато се опита да се измъкне, момиченцето не я пусна.

— Какво има? — попита Мел. Гласът й беше започнал да пресипва, като че ли с мъка си поемаше дъх, но здраво държеше ръката на Джеси.

— Люк дойде — Джеси се освободи от пръстите на Мел и се наведе да целуне по бузата дъщеря си, а от очите на детето неудържимо заваляха сълзи. — Само ще видя какво иска. Ще извикам Джина да стои при тебе, нали, bambina? Всичко ще бъде наред, Мел, наистина. Не се безпокой. Нека отида, мила.

Сърцето й едва не се пръсна, когато изтича от стаята и остави изплашеното дете край масата да гледа втренчено след нея. Чувстваше се разнебитена. Дори в борбата си с астмата Мел проявяваше изумително самообладание за деветгодишно хлапе. Не бе трепнала по време на мъките около смъртта на Саймън или при повторния брак на майка си. Но сега, когато очевидно имаше нужда от окуражаване, Джеси не можеше да бъде до нея, за да й го даде.

Когато излезе от слънчевата стая, Люк идваше към нея откъм кухнята. Изглеждаше напрегнат и гласът му звучеше напрегнато, а тъмната му коса беше в безпорядък, докато походката се бе почти нормализирала от устремената му крачка.

— Какво има? — попита тя.

— Саймън е бил… — дишането му беше учестено, а раменете — натежали. — Саймън е убил Ханк Флъд.

Саймън? Джеси го зяпна озадачена.

— Чакай — прошепна тя, като възнамеряваше да го отведе някъде, където разговорът им да не може да бъде чут от слънчевата стая. След като извика Джина по вътрешния телефон, направи знак на Люк да я последва и двамата тръгнаха, мълчаливо и бързо през тъмния, подобен на катедрала първи етаж на къщата. Когато стигнаха до обляната в слънчеви лъчи тераса, тя се обърна към него:

— Какво говориш?

— Мат ми призна всичко — продължи Люк. — Той е инициатор на бележката и нападението. Твърди, че го е направил в стремежа си да те защити, да те спаси от мен. Но има и още. Преди години той бил куриер на Саймън. Ханк Флъд изнудвал Саймън и Мат бил човекът, който носел парите.

Люк набързо описа обстоятелствата около самоубийството на майка си и връзката на Ханк с него. От дивото вълнение на Люк и собствения й нарастващ ужас Джеси усети някакъв натиск в гърдите, който правеше дишането й почти невъзможно.

— Той е носел парите в къщата — разказваше Люк. — Може би си го виждала?

Джеси се поколеба.

— Може. Беше толкова отдавна. Ханк имаше много приятели и те вечно висяха у дома.

— Но Сандъски би трябвало да се отличава, какъвто е префинен — млад шеф на вестник по пътя към върха, добре облечен. Би го забелязала.

— Не знам, Люк — в гласа й имаше отчаяние. Вече не знаеше кое е по-лошо — лъжите или истината.

Той я гледаше изпитателно и тъмните му очи се забиваха в нейните.

— Трябва да подновя разследването, Джеси. Няма да намесвам полицията, ако мога да го избегна, но трябва сам да проуча този въпрос. Със сигурност ще успея да докажа, че Саймън го е извършил. Ще трябва да говоря с всички замесени, включително и с Шелби…

Джеси поклати глава и заотстъпва назад. Подухващият откъм градината бриз донасяше опияняващия сладък аромат на рози и орлови нокти.

— Не — прошепна тя. — Ти обеща, Люк. Такава беше уговорката ни. Съгласи се да зарежеш разследването и да приемеш онова, което ти кажа.

— Джеси, за Бога, бъди разумна. Саймън е убил майка ми. Убил е и пастрока ти. Трябва да го направя.

— Защо? Човекът е мъртъв. Всички те са мъртви, и то от години, включително и майка ти. Нека си остане така! Престани да се опитваш да ги възкресиш.

Люк поклати глава, сякаш натъжен и озадачен от това, че тя не разбираше.

— Саймън е убил двама души, единия от които обичах много. Накара ме да вярвам, че аз съм виновен за смъртта и на двамата, Джеси…

Но Джеси беше също толкова отчаяна и не можеше да проявява нито съчувствие, нито разбиране.

— След като не успя да разпънеш на кръст Саймън, ще разпънеш паметта му, така ли? Люк, моля те, това е лудост. Трябва да престанеш. Не го ли направиш, не те искам тук.

Той я погледна слисан, невярващ.

— Какво казваш?

— Казвам, че ако нарушиш обещанието, което ми даде, това ще е краят на връзката ни. Ще продължа да поддържам искането си за развод.

— Джеси, не можеш…

Тогава тя започна да трепери, да рухва пред очите му.

— Напротив, мога… и ще го направя. Моля те, Люк, не върши това. Залогът е много по-голям, отколкото предполагаш.

— Тогава искам да знам какъв е — настоя той. — За Бога, довери ми се. Аз съм ти съпруг — и добави с тих, пресипнал глас: — Аз те обичам.

Посегна, сякаш да я докосне, но тя отстъпи назад и избегна допира.

— Не мога — беше единственото, което отрони.

— Аз пък не мога да се откажа — отвърна той и гласът му стана студен.

Мълчанието, което настъпи, беше по-красноречиво от всякакви викове и крясъци. Накрая той го наруши:

— Ще изпратя някого за нещата ми.

Джеси беше неспособна да изрече каквото и да било, докато го гледаше как се обръща и си тръгва. Бе прерязала, прекъснала всякакъв достъп до душата си до такава степен, че се чувстваше умъртвена като след силен шок. Дишаше на пресекулки, мъчително и усещаше последиците от стреса в треперещите си ледени крайници, ала не ги чувстваше като болка.

Външната врата се хлопна с трясък, но Джеси не помръдна. Докато стоеше там, защитена от собствената си смразена неподвижност и откъсната от всичко наоколо, една забележка, казана от Люк, проблесна в ума й и я наелектризира. Ще трябва да разговарям с всички замесени, дори с Шелби.

Трябваше да се свърже със сестра си преди него.

 

 

Джеси откри данни за „Портфолио“ — консултантската агенция на Шелби по външността — чрез телефонната информация в Сан Франциско. Не можаха обаче да й дадат адрес, така че тя остави съобщение на телефонния секретар, а после опита с няколко бизнес бюра, като се мъчеше да открие адреса. Адресните регистрации се правеха в градския съвет, но там категорично отказаха да й дадат информация, след което Джеси вече нямаше към кого да се обърне. Не знаеше почти нищо за личния и професионалния живот на Шелби.

Минутите минаваха и тя крачеше из кабинета си, като чакаше телефонът да звънне и се надяваше да чуе гласа на сестра си. Каква ирония, като се имаше предвид как беше реагирала последния път, когато Шелби се бе обадила. Озова се срещу собственото си отражение, поглеждайки през прозореца към терасата, където с Люк практически бяха сложили край на връзката си по-рано същата сутрин.

На лицето й беше изписана болка и въпреки това тя все още се чувстваше вцепенена. Някакво дразнещо усещане мърдаше устните й и придърпваше миниатюрния побелял белег, а очите й бяха тайнствени като на привидение. Бъди благодарна, каза си тя. Бъди благодарна, че не чувстваш нищо. Така ще можеш да направиш онова, което трябва да направиш.

Талисманът висеше на връвта си от лампата върху бюрото. Тя го привлече и вдъхна примамливите аромати на далечни места, като се опита да си спомни от какво предпазваха отделните съставки — корен от ангелика за дълъг живот, розови венчелистчета и цветове от зимзелен за сърдечните въпроси, както и корен от валериан. Странно, че не можеше да си спомни за какво беше коренът от валериан…

Докато докосваше сините сатенени панделки, телефонът иззвъня. Вдигна слушалката с пресекнал дъх.

— Ало?

— Джеси? Добре ли си?

Джеси остана силно разочарована, като чу гласа на Мат Сандъски, макар че знаеше за какво й се обажда.

— Напълно — увери го тя с надеждата да избегне всеки опит от негова страна да се извинява или да обяснява. Нямаше време! — Всъщност опитвам се да открия Шелби — добави. — Някъде е в Сан Франциско. Имаш ли вести от нея, Мат? Спешно е.

— Шелби? Не, но вчера в клюкарската рубрика на „Глоуб“ излязоха няколко реда за партито по случай откриването. Очевидно някаква тайнствена жена е скандализирала яхтклуба и напълно е затъмнила домакинята. Вероятно в момента Шелби издирва нещастницата с група за бързо реагиране.

По-вероятно с помощта на цялото ФБР, помисли си Джеси.

— Трябва да вървя, Мат.

— Чакай! Джеси, моля те. Люк беше тук тази сутрин…

— Всичко е наред. Знам. Вече беше при мен, но си тръгна. Каза ми какво е станало.

— Никога не съм искал да ти се случи нещо лошо, Джеси, тъкмо обратното…

— Ще поговорим за това — увери го тя. — Ще поговорим за всичко, но точно сега трябва да открия сестра си.

Тя затвори телефона, сигурна, че Мат Сандъски казваше истината. Не вярваше, че е искал да й навреди. Но също така беше сигурна, че е прекалено изнервен и не е способен повече да управлява компанията.

„Уорнек Къмюникейшънс“ беше кораб без капитан и радар, осъзна тя, кораб, насочил се към плитчините. Тази перспектива би трябвало да я изпълни със страх и безпокойство, но в този случай Джеси имаше съмнително добрия късмет да предвиди бъдещето. Знаеше какво предстои и плитчините бяха най-малкият проблем. Нищо нямаше да има значение, дори корабокрушението на мултимилионната комуникационна империя, ако не намереше Шелби.

Докато продължаваше да крачи из стаята и да гали талисмана, си спомни една подробност от разговора с Мел. Дъщеря й бе споменала нещо за това, че Шелби имала скривалище. Забележката бе изненадала Джеси тогава, но като се замисли сега, тя си даде сметка, че наистина съществуваше място, където Шелби криеше любимите си неща: козметиката, която бе отмъкнала от магазина на Бюръл, и парите, които спестяваше за бягството си от Халф Муун Бей. Джеси спря, скована от тръпката на изумление при проблясъка на една мисъл. Изведнъж се сети къде точно беше скривалището на Шелби!

 

 

Джеси тичаше по ръба на клисурата към дома от детството си, а обувките й за тенис се забиваха в мократа земя и изхвърляха пръски кал зад нея. Виещите се над главата й соколи й напомняха за мечтите за свобода на някогашната девойка. Това я накара да се почувства така, сякаш тичаше назад във времето и отново щеше да е на дванадесет години, когато стигнеше в къщата на Флъд. Целта й беше порутеният гараж, който Ханк някога се бе опитвал да превърне в жилище за даване под наем. Това беше тайното място, където сестра й бе складирала всичките си придобити по тъмни начини неща, както бе направила и с Люк Уорнек в една лятна нощ.

Когато приближи, Джеси забеляза, че вратата на гаража виси отворена. Спомни си живо какво бе видяла последния път, когато бе застанала на прага, но това съвсем не я подготви за онова, което я очакваше там сега. Стаята беше пълна с паяжини и изпотрошени инструменти, останали от времето, когато Ханк бе работил като общ работник. Външно нищо не се бе променило, освен че прахът беше станал по-дебел с няколко сантиметра и че жената вътре съвсем не беше тийнейджърка.

Шелби седеше с кръстосани крака сред мръсотията и боклуците, втренчена в корозирала метална кутия, която лежеше отворена пред обутите й със сандали стъпала. Лененият панталон и жилетката й бяха мръсни, а обикновено добре пригладената й коса беше разрошена. Зад нея от стария матрак стърчаха ръждиви пружини като органи на разлагащ се труп. В другата част на помещението, където свършваше спуканият циментов под, се виждаше отворен капак и разкриваше нещо, което някога бе мазе.

Джеси стоеше на прага, като се чудеше какво бе накарало сестра й да дойде тук, но в същото време се боеше, че инстинктивно е разбрала причината.

Шелби вдигна поглед с омазано с мръсотия лице и угаснали очи.

— Твърде късно е — рече тя. — Вече са били тук. Намерили са я.

— За какво говориш?

— Намерили са лопатата. Казах им къде е.

Джеси се олюля назад.

— Какво си направила?

Шелби бе навела глава и трепереше, сякаш самата тя не можеше да го повярва.

— Обадих се анонимно, Джеси, казах им какво се случи в действителност.

— На кого се обади?

— На полицията… те знаят, знаят всичко.

— Какво искаш да кажеш… как всичко?

— Казах им за Ханк, всичко за това как умря в действителност. Къде беше скрито оръжието на престъплението.

Джеси направо не усещаше земята под себе си. Гравитацията сякаш беше изчезнала.

— Ами каза ли им кой го направи, Шелби? И това ли им каза?

Катинарът на кутията изскърца тъжно, докато Шелби я отваряше и затваряше, като насилваше ръждивите панти.

— Каза ли им кой го направи?

— Да — призна тя.

Вцепенеността на Джеси бе изчезнала заедно с гравитацията. Тя цялата трепереше от внезапната ледена ярост:

— Имаш ли представа какво си направила? Имаш ли? — гласът й се извиси и стана остър, режещ. — Имаш ли, Шелби?

Шелби продължи да върти стенещия катинар, докато на Джеси започна да й призлява. Тя се хвърли към нея, после се отдръпна, сякаш да я зашлеви, но Шелби скочи на крака, улови ръката на Джеси и като й причини остра унищожителна болка, я блъсна назад.

— Да, знам какво съм направила! — изпъшка тя. — Разкрих всичко. Забърках хубава каша!

Джеси трябваше да се облегне на рамката на вратата, за да не падне. Отвращението замъгляваше погледа й и оставяше парещ, гаден вкус в устата й.

— Защо? Не би могла да ме мразиш чак толкова.

Очите на Шелби светнаха така, сякаш се бяха налели със сълзи, но в тях се четеше само смесица от гняв и ревност.

— Не се самозалъгвай. Лесно е да те мрази човек.

— Шелби, ако става дума за откриването…

— Да! — изсъска тя. — За откриването става дума! Това беше моят опит да постигна нещо истинско, нещо честно, а ти го превърна в цирк. Да, мразя те за това!

Един сокол прелетя ниско над гаража и сянката му падна върху мястото, където стоеше Джеси. Трепналата над нея сянка я вледени. Накара я да усети, че рамката на вратата се забива в костта на рамото й, и странно, но върна в нея спомена за ужасните звуци, които бе чула през онази нощ — мляскащия допир на мокри тела, стоновете…

— Ти наистина не разбираш, нали? — гласът на Шелби се извиси сърдито в опита й да привлече отново вниманието на Джеси. — Ти имаш всичко, за което някога съм мечтала. Имаш всичко, взе боклука, който аз изхвърлих, и го превърна в злато, без дори някога да си го искала.

— И сега ти възнамеряваш да ми го отнемеш? Така ли е, Шелби? По този начин няма да получиш онова, което желаеш?

— Може би, но и ти няма да го имаш! Поне дотолкова ми е ясно.

— И затова си го направила? Затова унищожаваш живота ми?

Брадичката на Шелби затрепери неконтролируемо. Устните й се извиха в гримаса, в която се четяха болка и гняв.

— Не — рече сподавено тя. — Направих го, защото си толкова ледена и грозничка, та чак си красива, Джеси. Красива по начин, по който аз никога няма да бъда… и защото Люк Уорнек те обича. Нито един човек — нито един! — никога не ме е обичал.

— Шелби, това не е вярно.

— Кой ме е обичал, Джеси? Кой? — извика тя. — Линет, нашата избягала майка ли? На нея не й пукаше за мен и ти го знаеш. Ти беше тази, която тя обичаше. За теб единствено съжаляваше, че трябва да те изостави. Не за мен. А Ханк, пастрокът ни? Обичаше да си взема своя дял от тийнейджърката. Това обичаше Ханк Флъд. Не знам защо аз не убих гадното копеле!

Сякаш осъзнавайки какво бе казала, тя изстена ужасена и изрита кутията.

Джеси се свлече на колене, взе тежката кутия и в изблик на гняв я запрати към отсрещната стена на гаража.

— Но не го уби, нали, Шелби? Не го уби, защото си страхливка!

— Не! — избухна Шелби. — Можех да го направя. Мен развращаваше. Аз имах причина да го убия. Трябваше аз да го направя.

Изведнъж тя се отпусна на земята покрусена, сякаш осъзнаваше, че не би могла да го извърши, че освен всички други неща, в които вярваше, че стои по-долу от Джеси, на нея й липсваше и куражът на по-малката й сестра.

Изхлипа яростно, задавена, опитвайки се да сдържи сълзите си, сякаш плачът би я унищожил.

Джеси затвори очи като се мъчеше да прогони звука, но въпреки това усети мъката на сестра си.

Накрая Шелби се овладя достатъчно, за да заговори.

— Няма значение защо го направих — рече тя, без да поглежда към сестра си. — Свършен факт е. Казах им истината. Казах им, че ти си убила Ханк.

Джеси седна на прага на гаража. Едната си ръка беше сложила на пулса на врата си, а другата бе опряла на рамката на вратата.

И двете останаха мълчаливи. Джеси потъна в спомените за онази нощ. Ханк Флъд бе подивял, когато Шелби му бе казала, че не само спи с Люк, но е и бременна от него. Беше се сбил с Люк и бе паднал в безсъзнание. Когато, вбесен, бе дошъл на себе си, Люк вече го нямаше и Ханк бе започнал да излива гнева си върху Шелби. Джеси се появи малко по-късно. Неспособна да спре Ханк, тя бе грабнала лопатата за въглища и го бе ударила. Този единствен удар се бе оказал достатъчен, може би заради раните, които бе получил при боричкането с Люк. След това с Шелби се бяха опитали да направят така, че случилото се да изглежда като злополука, сякаш Ханк си бе ударил главата в печката „Бен Франклин“. Шелби бе скрила лопатата в кутията и я бе заровила в мазето, а Джеси бе тръгнала да търси Люк.

През всичките години до този момент сестрите Флъд бяха пазили тайната, без да говорят за нея дори и помежду си. Сега истината беше излязла наяве, но на ужасна цена. Несъмнено животът на няколко души щеше да бъде опропастен, но не повече от този на Джеси. Истината струваше скъпо, помисли си тя. Но и укриването струваше не по-малко скъпо. Бе платила цената през изминалите години, като непрестанно живееше в страх.

Накрая Шелби наруши тишината.

— Сега какво? — попита тя.

Джеси въздъхна тежко и я обзе странно примирение със съдбата.

— Сега няма да има повече лъжи, Шелби. Всичко свърши. Накрая… наистина свърши.

— Свърши? — Шелби беше учудена, объркана. — За какво говориш? Ще има разследване, обвинения. Може би дори ще се наложи да се изправиш пред съда.

В гласа на Шелби се усещаше отчаяние и Джеси разбра, че сестра й бе започнала да осъзнава какво е извършила. За съжаление никакво отчаяние не би могло да промени нещата сега.

— Предполагам, че ще си намеря добър адвокат. Обикновено така правят хората, обвинени в убийство.

— Ами Мел? Какво ще стане с нея, ако отидеш в затвора?

Болката, която премина през Джеси, я накара да се нахвърли сърдито, въпреки че вече нямаше сили.

— Може би трябваше да се замислиш за това, преди да се обадиш на ченгетата — рече тя. — Ще трябва да поемеш последствията, Шелби, да я отгледаш, да се оправяш с астмата й, да я изучиш! В края на краищата ти си истинската й майка. Мел е твоя… и на Ханк Флъд.

Шелби пребледня. Опита се да се изправи и залитна.

— Знаела си, че е на Ханк? Винаги си го знаела?

Джеси стана и тръгна към обраслия двор. Ритна парче стъкло, което вероятно бе останало от някоя от бутилките уиски на Ханк. Слънцето се отразяваше ослепително в прозорците на старата дървена къща и от това очите я заболяха, докато се обръщаше към Шелби.

— Не — отвърна тя. — Повярвах ти, когато ми каза, че е на Люк, поне отначало. Едва след като се омъжих за Саймън, осъзнах, че ако Мел беше наистина дете на Люк, ти самата щеше да се хвърлиш след парите на Уорнек.

В гласа на Шелби се прокрадна предишната горчивина.

— Очевидно ти не си имала никакви проблеми да грабнеш парите на Уорнек, или, понеже сме почнали, цялата дяволска империя.

— Не стана по този начин — рече Джеси. — Саймън сам ме потърси. Беше наредил да ме проучат, след като спасих живота му и детективът му казал, че Мел е негова внучка. Саймън искаше да бъде отгледана с всички предимства, които парите му можеха да й донесат, и ми предложи голяма сума, ако му я дам. Тогава вече беше болен и започваше да осъзнава и да съжалява за онова, което бе причинил на Люк. Когато отказах, той ме заплаши да ми отнеме Мел. Само защото знаех, че Ханк го е изнудвал, успях да се спазаря с него и да поставя собствените си условия.

— И условието ти беше брак?

— Едно от тях. Исках за Мел нещо, което никога не би получила, ако беше Флъд. Помислих си, че ако носи името Уорнек, за нея ще се отворят врати, които винаги са били затворени за мен.

— Ти винаги постъпваш „както трябва“, нали, Джеси? — отбеляза кисело Шелби. — Дори когато изнудваш някого, дори когато убиваш някого, основанията ти са „правилни“. Господи, не ти ли писва понякога да бъдеш благородна?

— Може би предпочиташ да не бях спряла Ханк?

Шелби въздъхна шумно, сякаш мразеше самата мисъл да бъде задължена на Джеси по някакъв начин.

— Ако не беше ти, той сигурно щеше да ме убие — призна тя, макар и без следа от благодарност. Просто обявяваше един факт, сякаш все още се опитваше да свикне с онова, което се бе случило. — Както и Мел, между другото. Бях едва във втория месец. Тя сигурно нямаше да оцелее, ако бях умряла или бях лошо ранена.

Да, Мел също, помисли си Джеси. Макар тогава да не знаеше, че Шелби е бременна, по-късно съзнанието, че е спасила бебето, й помогна да оправдае онова, което бе извършила в онази нощ. Инстинктът за самосъхранение и за закриляне на другите я бе накарал да поеме отговорността за беззащитната Мел. И въпреки че никога не бе съжалявала за никоя от отчаяните си постъпки, тя не приемаше отнемането на човешки живот, дори и той да бе толкова безполезен, колкото този на Ханк.

Звукът на сирени в далечината накара Шелби да скочи на крака. Тюркоазните й очи искряха от страх.

— Джеси, идват! Какво ще правим?

Полицията пристигна, преди Джеси да може да отговори. Половин дузина коли с ненужно виещи сирени. Миг по-късно Джеси и Шелби бяха заобиколени от полицаи.

— Коя от вас е мисис Уорнек? — попита един от тях.

Джеси пристъпи напред.

— Джеси Флъд-Уорнек? — след като тя кимна, той започна монотонно да й чете правата. — Имам заповед да ви арестувам за убийството на Ханк Флъд. Имате право да не отговаряте. Всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу вас в съда…

Джеси не чу останалото. Мислеше за Люк, мъжа, който всъщност не й беше истински съпруг, и за Мел, детето, което не й беше истинска дъщеря. Загубваше и двамата. Люк вероятно щеше да я намрази, когато разбереше какво е извършила. Бе свидетелствала срещу него, после го беше оставила през всичките години да си мисли, че той е убил Ханк. А Мел… Господи, направо не можеше да понесе мисълта, че Шелби ще отглежда нейната дъщеря.

Една сълза увисна на долната й ресница. Тя понечи да я избърше, но осъзна, че не може. Ръцете й бяха заключени с белезници зад гърба й.