Сузан Форстър
Безсрамна (13)

Глава тринадесета

Халф Муун Бей, 1994

Джеси имаше нужда от питие, за предпочитане силно. Тя влезе в библиотеката на „Ехо“ с единствената мисъл да се подготви за предстоящата тази вечер битка, сякаш беше някоя Жана д’Арк^[1]. Перспективата да застане едновременно срещу Шелби и Люк на вечеря беше повече, отколкото можеше да понесе, без да се е подкрепила.

В гърлото й напираше смях — леден и малко истеричен. Умопомрачителната й по-голяма сестра и любимият от детските години й бяха гости за вечеря? Какво очарователно парти я очакваше! Тримата имаха да си припомнят безкрайно много неща! Бе допускала възможността Люк да се върне, но не и Шелби, а със сигурност не и двамата наведнъж. Но може би беше неизбежно да се появят сега, примамени като лешояди от смъртта на Саймън. Очевидно не бяха съсипали живота й окончателно със страстната си тайна любов и сега се бяха върнали, за да довършат започнатото.

Джеси бръкна в тежката кристална купа и извади шепа лед. Не се чувстваше достатъчно уверена, че ще се справи с щипките. Нарочно бе поканила Мат Сандъски. Надяваше се присъствието му да придаде повече цивилизованост на вечерта. Макар мисълта Шелби да започне да се навърта около Мат — все още незавладян от нея мъж — да я притесняваше.

Отпи от алкохола и направи гримаса. Мразеше вкуса му, но огънят, който се разля из гърлото й, и проникналите в ноздрите пари й помогнаха да се почувства непобедима като дракон. Мат Сандъски беше силен мъж, напомни си тя. Той можеше да се окаже предизвикателство дори за Шелби, макар Джеси да се съмняваше, че на земята съществува жив мъж compos mentis^[2], който да устои на Шелби, ако тя си е наумила да го притежава. Може би щеше отново да нападне Люк, помисли си Джеси и наля още лимонена водка „Абсолют“ върху леда. Това щеше да направи вечерта доста забавна.

Бе изпила половината питие и наистина се чувстваше непобедима, когато се обърна и видя Люк да влиза в библиотеката. Беше облечен с избелели дънки, с широк бял кашмирен пуловер с шпиц деколте и навити нагоре ръкави. Очевидно бе пренебрегнал вечерното облекло. Това беше крещящо нарушение на правилата, още повече, че ако някой изобщо знаеше етикета в „Ехо“, то това бе Люк. Не се беше и избръснал. Дори дългата до раменете коса падаше небрежно около лицето му, сякаш я бе приресал само с ръце. С голяма неохота тя си призна, че контрастът между самуреночерната му коса, очите и белия пуловер беше просто зашеметяващ.

Беше красив. Беше и перверзен.

Джеси реши да не обръща внимание.

— Жената в черно — рече Люк, докато се приближаваше, и посочи твърде строгата черна копринена рокля, която бе облякла. — Все още ли жалим за Саймън? Или това се дължи на модните тенденции?

— Изразява настроението ми.

— Не е лъжа — съгласи се меко той.

След като тя не помръдна от мястото си пред таблата с питиета и не направи опит да му предложи, той попита:

— Това личният ти бар ли е, или и другите могат да го използват?

Тя се усмихна ледено и отстъпи встрани.

— Личният ми бар е и само аз знам в кое от шишетата има стрихнин, но заповядай.

Той погледна към чашата й.

— Водката ми се струва безопасна.

— Не бъди толкова сигурен.

Люк си сипа водка, без да си направи труда да сложи лед, отпи и изсъска, докато алкохолът минаваше през гърлото му.

— Точно каквото препоръча докторът, нали? — отново погледна към чашата й, сякаш за да й покаже, че е наясно какво прави — подсилва смелостта си с алкохол.

Тя му обърна гръб, тръсна глава от това кичурчета златисточервена коса изскочиха от тежкия й кок. Запъти се право към огнището. Пламъчетата играеха своя омагьосващ танц, а миризмата на кедър би могла да й подейства успокояващо при други обстоятелства. Сега обаче едва забеляза всичко това, докато отпиваше от питието си.

— Дойдох да говоря с теб — рече той и се приближи към нея.

— Не съм в настроение да разговарям.

— Настрой се тогава.

Раменете й изтръпнаха.

— Какво има? — обърна се към него.

— Направих ти предложение за женитба. Бих искал да получа отговор.

— Никога.

— Никога какво, Джес? Какво няма да получа никога? Отговор? Или теб?

— Никога няма да се омъжа за теб, разбира се. Идеята е направо смехотворна.

— Не по-смехотворна, отколкото бракът ти с баща ми.

Тя се мушна покрай него и отиде до бара да напълни чашата си.

— Защо настояваш? — попита, докато се наливаше с още водка. Този път не си сложи лед. Отпи, потръпна и се обърна. Стомахът й се преобръщаше. Моля те, Боже, нека не ми става лошо, помисли си. Не ме оставяй да бъда слаба пред този дявол, пред този приятел от детството ми, превърнал се в демон. — Не знаеш нищо за мен и Саймън — информира го тя.

— Знам, че той беше чудовище и че ти наследи всичките му пари… Каква си тогава ти, Джеси?

Чудовище, помисли си тя предизвикателно. Като него, като теб, като всички. Правим онова, което трябва да направим, а понякога то е чудовищно.

— Ако дори за миг бях допуснала, че предложението ти за женитба е сериозно и че целиш нещо друго, освен да ме измъчваш, бих била…

Той тръгна към нея, оставяйки огнището зад гърба си: сатаната, излизащ от пламъците.

— Би била какво?

— Ужасена — призна тя. — Би било ужасно да съм твоя съпруга.

Той остави питието си на подноса и доста дълго се взира в нея.

— Тогава бъди ужасена. Защото нямаш друг избор, Джеси. Аз те притежавам. Имам точно, което трябва — единственото нещо, което искаш и от което се нуждаеш.

Единственото нещо, от което се нуждаеше? Не бе изрекла думите гласно, но той се усмихна така, сякаш беше.

— Да, Джеси, имам го — повтори той. — Попитай ме какво е то, хайде. Не си ли чела Библията? Питай и ще получиш…

 

 

Ръката й трепереше. Остави чашата си много внимателно, като я задържа, докато пръстите й не се поуспокоиха.

— Какво е онова, от което се нуждая? — попита го тя накрая.

Усмивката му беше толкова мрачно красноречива, че в ума й изплува един-единствен отговор. Дяволски. Той отново се забавляваше за нейна сметка, играеше си с нея точно както бе направил с пистолета и със сватбения портрет. Можеше само да гадае какво си беше наумил, но то бе или унизително, или мръсно. Обърна му гръб, отвратена от себе си, че се е хванала на въдицата.

— Няма нищо друго, което да искам от теб, освен смъртта ти, и то при възможно най-ужасните обстоятелства — каза тя. — Би ли го уредил, ако обичаш? Направи услуга на всички ни и се хвърли под някой камион, Люк.

Той изсумтя.

— Тя ме моли любезно? Добри обноски у една освирепяла жена — харесва ми.

— При това нямаш представа колко освирепяла — бе плеснала с ръце и вплела пръстите си едни в други така, че кокалчетата им побеляха. — Не забравяй, че произлизам от планините, от боклука.

— Как бих могъл да го забравя? Кой друг, освен някой откачен бял боклук би имал смелостта да се опита и да успее да спаси безумец като четиринадесетгодишния Люк Уорнек. Целият град ме смяташе за луд, Джеси, за опасен лунатик, но това не те спря, нали? — гласът му стана нисък и дрезгав, почти почтителен. — Кой друг, освен теб?

Спомни си го такъв, какъвто беше в онзи ден пред банката — тъжно, дръзко дете с наранен поглед. Спри — помисли си тя. — Не се опитвай да ме изкараш от равновесие, като ми напомняш за миналото. Няма да се оставя да ме върнеш там по своя прищявка. Не можеш да ми въздействаш по този начин. Но очите й неочаквано пламнаха и сълзите, избликнали в тях, бяха толкова горчиво-сладки, колкото огънят в гърлото й. Бе събудил болката — онази стара, мъчителна болка, която обаче беше силна и пареща като току-що забито острие в плътта.

Завъртя се и го погледна гневно. Но това беше глупаво от нейна страна. Ужасно глупаво. Водката я бе направила по-смела, но същевременно бе притъпила защитните й сили. Имаше случаи като сегашния, когато той толкова приличаше на момчето от спомените й, че дъхът й секваше. Тя бавно примигна, осъзнавайки колко красив беше — постепенно и болезнено, сякаш умът й, макар и замъглен от алкохола, не й позволяваше да го възприеме наведнъж.

— Имам онова, от което се нуждаеш, Джес — той приближаваше към нея.

— Не, ти носиш само страдание, нищо повече. Страдание и нуждата да разрушаваш всичко, до което се докоснеш. Стой настрани от мен, Люк. Не! Не се приближавай!

Той спря на място.

— Грешиш. Онова, което имам за теб, е обратното на страданието, обратното на разрушението.

— Какво имаш предвид?

— Спокойствие на духа, Джеси. Нима нямаш нужда от малко спокойствие на духа точно сега? Ако се съгласиш да се омъжиш за мен, веднага ще прекратя разследването по смъртта на Ханк Флъд. Още тази вечер. Съществува и Мел. Ще приема каквото и да ми кажеш за това кой е бащата, включително и версията, че е Саймън.

— Ами ако не се съглася?

— Тогава бомбата ще избухне. Няма да се спра пред нищо, докато не получа отговорите, които искам. И ще започна с Шелби.

— Правилно ли чух, че някой ме вика?

Шелби стоеше на прага на библиотеката. Лъскавата и тъмна коса беше прибрана в сексапилна прическа. Носеше къса, крещящо червена тясна рокля. Беше главозамайваща, както винаги. Тази година щеше да навърши тридесет и една, а очевидно едва навлизаше в разцвета си.

Сестрите Флъд, помисли си Джеси. Ама че представление. Шелби притежава външността, харизмата^[3], сексапила. Но аз имам парите. Странно как животът успява да балансира нещата.

— Не, Шелби — информира я Джеси. — Никой не те викаше. Онова, което чу, беше, че Люк ми направи предложение за женитба.

— Наистина ли? — гласът на Шелби изтъня от учудване.

— И аз казах „да“ — Джеси взе чашата си и я вдигна. Изпита победоносно чувство при изненадата, която се изписа върху лицето на Люк. И на пълен смут върху това на Шелби.

 

 

Мат Сандъски спря BMW-то си на сърповидната алея пред къщата на Уорнекови и след като загаси двигателя, мислено си отбеляза да заръча да проверят уредбата в колата. Колоните леко пращяха — достатъчно обаче, за да го накарат да заскърца със зъби. Не се смяташе за по-педантичен от останалите хора, но когато ставаше дума за скъпи коли, очакваше да получава онова, за което си е платил. Прецизност. Скъпата апаратура трябваше да работи, по дяволите. Защо толкова рядко беше така?

Портиерът не се виждаше никакъв, когато Мат излезе от колата — още един дребен, но дразнещ факт в изпълнения е катастрофи ден. В работата и с досадните събития в „Ехо“. Роджър би трябвало да е на разположение, за да го осведоми накратко за изненадващото пристигане на Шелби. Мат нямаше представа какво беше мястото на Шелби във всичко това. Знаеше единствено, че с Джеси са се отчуждили и че не друг, а именно Люк бе застанал между тях преди години. Уорнек старши се бе доверявал на Мат неведнъж в миналото. Дори му бе разкрил доста странните обстоятелства около брака си с Джеси. Никога обаче не бе обсъждал с него връзката на сина си с двете сестри Флъд.

Мат въздъхна тежко и прокара пръсти по ревера на сакото си, за да се увери, че е наред. Каквито и да бяха причините за появата на Шелби, „лош вятър“ беше задухал. Неговата собствена роля се състоеше в това да види доколко щеше да е необходимо да се намеси.

Когато Мат влезе, въздухът в библиотеката трептеше, но не поради напрежението от надвиснала експлозия. Това вече се бе случило. Очевидно бе пропуснал главния трус, но по-малките все още можеха да бъдат регистрирани по скалата на Рихтер. Тъмнокосата лисица, облечена в червена рокля, която си наливаше силно питие, явно беше самата Шелби. Люк Уорнек бе застанал до огнището внушително мълчалив. Приличаше по-скоро на пълновластен господар на къщата, отколкото на натрапник. Изглежда, единствена Джеси се зарадва, че вижда Мат. Или може би си бе отдъхнала?

— Мат! Толкова се радвам, че успя да дойдеш — възкликна тя и тръгна към него. — Сигурно си спомняш Шелби?

Мат кимна, но красивата Шелби не си направи труда да го погледне. Според него тя доста се бе променила. Съблазнителната й външност, която я бе направила кралица на разбитите сърца в Халф Муун Бей, се бе превърнала в пълнокръвна женственост. Отношението й към живота „хич не ми пука“ бе ошлайфано във висша степен, а Ню Йорк очевидно я бе изтънчил достатъчно, за да прилага тази максима.

— Да вечеряме — предложи Джеси, хвана го под ръка и се обърна към останалите. В държанието й се прокрадваше странна победоносност, още повече че Мат усети в гласа й нотки на истерия.

Вечерята беше толкова любопитна, колкото би било едно пътнотранспортно произшествие. Това беше очевидно. Марджи, икономката на Джеси наета на половин ден, сервира телешко пате с чесън и подправки. Следващото блюдо беше сочно пиле на грил със задушено броколи и хрупкави картофи на фурна. Храната беше превъзходна, разговорът на масата — подчертано любезен, но напрежението беше горещо и гъсто като прочутото еспресо на Марджи. А когато Джина доведе Мелиса да каже лека нощ на гостите, Мат направо не можа да повярва на очите си.

Тя беше облечена с дълга бяла нощница, а изпод нощната шапчица се подаваха рижи къдрици. Детето изглеждаше очаровано да има толкова много „роднини“ наоколо.

— Ела насам, Рип Ван Уинкъл^[4]. Ела да гушнеш леля Шел за лека нощ.

Мел се усмихна лъчезарно и се хвърли в прегръдките на леля си. Шелби прошепна нещо в ухото на Мел и двете започнаха леко да се боричкат, докато Шелби гъделичкаше детето. Мел пищеше и се смееше, като се опитваше да се измъкне.

— Ти манекенка от Ню Йорк ли си? — попита Мел задъхано. — А налага ли ти се да си повдигаш гърдите като Синди Крауфорд, за да обличаш красивите си сексапилни дрехи?

— Мел — предупреди я Джина.

— Джина смята, че гърдите са ми станали фикс идея — сподели Мел с леля си. — Колко време ще останеш?

Шелби се изсмя.

— Ако наоколо имаше повече такива като теб, Мел, можех да се преместя за постоянно.

Звукът от преобърната чаша сложи край на веселите закачки.

— О, съжалявам! — Джеси скочи на крака. — Моето вино се разля.

— Хайде да си лягаш — рече Джина и поведе Мел навън от стаята.

Когато продължиха да се хранят, Мат си науми да поддържа разговора. Заприказва за времето, за спорт и за каквото друго се сетеше. Даваше си сметка, че сътрапезниците му бяха изпаднали в каменно мълчание, и реши, че отегчението е за предпочитане пред откритата враждебност, така че продължи да говори, като изтъкваше предимствата и недостатъците на един местен проект, който включваше игрище за голф и пешеходна зона.

— Ти навремето живееше тук, Люк — каза той. — Какво мислиш? Би ли искал да превърнат крайбрежните скали в кънтри клуб?

— Мисля, че ми действаш на нервите — Люк вдигна чашата си с вино в подигравателен тост, преди да я пресуши.

— Моля, моля — намеси се Шелби и взе чашата си. — Със сигурност можем да си измислим по-секси тема за разговор от топките за голф. А, сетих се! — тя погледна към малката си сестра и повдигна драматично едната си вежда. — Джеси, какво стана с хубавата ти новина? Съобщи ли я вече на Мат?

— Шелби, за Бога — рече тихо Джеси. — Когато бъда готова да направя официално съобщение, ти ще бъдеш първата, която ще научи.

— Официално съобщение? — Мат моментално бе заинтригуван.

Люк се облегна назад в стола си с тайнствена усмивка на лицето. Изглеждаше така, сякаш беше на боксов мач и бе заложил много пари на победителя. На Мат това положение не му харесваше, особено след като не знаеше нито кои са състезателите, нито за какво се бият.

— Колко време ще останеш, Шелби? — попита Джеси остро.

— Всъщност не съм мислила за това — Шелби също се облегна назад и започна небрежно да гали с червените си нокти сърцевидната бенка на врата си. — Посещението ми не създава проблеми, нали?

— Че кога ти си създавала нещо друго?

Интересно малко семейно събиране, помисли си Мат.

Ситуацията би могла да му се стори и забавна, ако не беше толкова любопитен относно случилото се. Изглежда, нямаше да му навреди известно време да наблюдава залповете, стига нещата да не излезеха съвсем от контрол.

Мат не бе роден в Халф Муун Бей. Беше израснал по- на север, в Мос Бийч — средна ръка дете от средна ръка семейство. Не че беше скромен по отношение на способностите си, просто се беше издигнал като бита сметана в „Уорнек Къмюникейшънс“ главно благодарение на съчетанието между време и късмет — времето на Мат с невероятно лошия късмет на Саймън. Но въпреки успеха си Мат бе запазил до голяма степен чувствителността на хората от средната класа. Баба му винаги бе твърдяла, че ако много богатите и много бедните имаха странности, то това се дължи на голямата изолация и браковете между близки родственици в двата края на обществената стълбица. Ако днешната вечеря можеше да послужи като пример, Мат започваше да вярва на баба си.

Изпитваше особено любопитство по отношение на връзката между Люк и Шелби. Саймън му бе доверил, че Люк е бил влюбен до уши в нея, когато били деца, и че тя го отхвърлила, след като Саймън го лишил от наследство. Но тази вечер Люк сякаш се интересуваше далеч повече от Джеси, отколкото от Шелби, което караше Мат да изпитва силно безпокойство.

— На колко години е Мел? — заинтересува се Шелби, обръщайки се към Джеси.

— Тя е… на девет години.

— А кога е рожденият й ден?

Вилицата на Джеси изтрака по чинийката от костен порцелан. Почти не бе докоснала лимоновата торта.

— Какъв е този внезапен интерес към дъщеря ми, Шелби? Нямаше те толкова време. Не си спомням Мелиса да е получавала дори картичка за Коледа от теб.

Шелби въздъхна със съжаление.

— Вярно е, но никога не е прекалено късно, нали? Тя има моите очи, забелязала ли си?

Джеси внезапно стана.

— Може би ще искате да изпиете питиетата си в библиотеката? Страхувам се, че ще трябва да ви оставя. Тази вечер нещо не ми е добре — тя погледна към Мат, който възприе погледа й като знак да действа.

— Благодаря, но трябва да тръгвам — рече той и се изправи. — Утре ме чака тежък ден.

— Обзалагам се, че е така — Люк подхвърли саркастичната си забележка, докато буташе стола си назад и ставаше. — Аз също ще се откажа от питието. Трябва да се погрижа за бизнеса си.

Очите на Шелби светнаха опасно.

— Бизнес? По това време на нощта? Каква самоотверженост, Люк. Впечатлена съм. Разбира се, ако не става дума за нещо лично.

— Целият ми бизнес е личен, Шелби.

— Наистина ли? Това ли е причината за феноменалния ти успех?

— Ако съм постигнал успех, то той се дължи на факта, че щом си поставя някаква цел, преследвам я до дупка. Дебна жертвата си, докато не падне в капана. Не е ли така, мисис Уорнек? — той се обърна към Джеси и се втренчи в нея въпреки нежеланието й да му обърне внимание. — Нали знаеш кого си имам за пример? Какво мислиш, Джеси? Също толкова гадно копеле ли съм като баща си? От неговата класа ли съм?

Джеси пребледня и Мат не би могъл да я обвини. Люк се държеше безпричинно жестоко. Мат бе усетил експлозивното напрежение още в момента, в който бе влязъл в къщата. Сега беше убеден, че всички тук съзаклятнически пазеха мълчание и че той беше единственият непосветен.

Къде, по дяволите, беше Роджър? — зачуди се отново. Моментално щеше да го накара да проучи този въпрос. Сега Мат беше много повече от любопитен — беше силно загрижен. Шелби имаше остър език, но той не я виждаше като сериозна заплаха за Джеси или за семейния бизнес. Люк беше съвършено друго нещо. Той искаше да се докопа до голямата лъскава червена ябълка, наречена „Уорнек Къмюникейшънс“, и Джеси беше дупчицата, през която можеше да проникне, така да се каже. Мат никога не се беше смятал за паникьор, но интуицията му подсказваше, че Люк представлява смъртна заплаха. Ако Джеси бе стреляла по него, то това е било продиктувано единствено от необходимостта да се предпази.

От тях двамата Люк Уорнек беше човекът с инстинкти на убиец.