Сузан Форстър
Безсрамна (18)

Глава осемнадесета

— Виждал ли си някога нещо подобно?

— Наричат я студената сива лейди.

— Красива е, нали? Погледни разкошните извивки на…

— Господи, ама че кули.

— Как изпъкват еркерите й…

Приглушените гласове възхваляваха един от най-хубавите примери за архитектурата от времето на кралица Ана^[1] в целия град. Беше третият вторник от месеца и историческото дружество в Сан Франциско бе спряло при обиколката си в местността Пасифик Хайтс, за да се възхити на великолепната триетажна викторианска къща, която бе известна със студената си, тъмносива елегантност. Събрани в сянката на един разлистен тексаски тис и прехласнати пред овалните еркерни прозорци, украсените с орнаменти фронтони и голямата наблюдателна кула, малката група туристи почти не забеляза как вратите на викторианския гараж се отвориха със свистене и елегантен тъмносин мерцедес измърка покрай тях.

Докато Люк наместваше в тесния двуместен гараж широката лимузина, която бе наел за пътуването, Джеси разглеждаше групата, насъбрала се пред резиденцията на Саймън Уорнек в Сан Франциско. Възхищаваха се на частичка от калифорнийската история, която сега й принадлежеше, осъзна тя. Понякога, какъвто бе случаят и днес, тя си даваше сметка и се чувстваше зашеметена от невероятно добрия си късмет. Животът й се бе променил толкова драстично, че едва можеше да възприеме промените. Един от начините да преодолее всичко това беше да се отдаде на всекидневните си задължения, да върши, каквото трябва, и да се опитва да не обръща голямо внимание на факта, че е наследила огромно богатство. Но щеше да й е много трудно да продължава да го прави, призна си тя, като погледна към Люк. Той непрекъснато щеше да й напомня, че сега животът й отново бе направил остър завой към неизвестното бъдеще.

Запита се за кой ли път дали бе направила верния избор, като го придружи при това пътуване. Първото препятствие беше Мат, когото трябваше да убеди, че така най-добре ще разбере какво точно смята да представи пред управителния съвет Люк. Бе изтъкнала, че ако не знаят точно какво планира като модернизация и разширяване, няма да могат да подготвят добри контрааргументи.

Мат веднага бе съзрял мъдростта в позицията й, но се безпокоеше за нея.

— Никога не забравяй, че притежаваш нещо, което Люк желае — предупреди я той. — Чрез брака си с теб той направи огромна крачка напред, но това също така те изправя на пътя му. Не го подценявай, Джеси. Способен е на всичко.

Тя се съмняваше, че е възможно да подцени Люк. В него се криеха заплахи, за които Мат дори не подозираше. Но в момента главната й грижа беше какво планира за предстоящата вечер. Бе се държал учудващо добре по време на четиридесет и пет минутното им пътуване, дори внимателно, като се сравнеше с обичайното му поведение. Но бе отказал да й каже каквото и да било за програмата на престоя им, като бе отбелязал само, че не желае да „развали изненадата“.

— Защо не отвориш къщата? — предложи той, след като изключи двигателя. — Аз ще донеса багажа.

Джеси влезе по стълбите откъм гаража и първият етаж й се видя ужасно празен. Беше освободила постоянния персонал, след като Саймън вече не можеше да пътува. Сега й се щеше да не го беше правила. Агенцията, която се грижеше за почистването, поддръжката и градината, се справяше чудесно, но не беше същото, като да има някой в дома. Най-малкото между нея и Люк щеше да има буфер.

И все пак къщата изглеждаше прекрасно. Бе уведомила агенцията за пристигането им едва тази сутрин, но персоналът за почистване бе включил отоплението, дръпнал завесите и проветрил. В изискания салон имаше свежи цветя, а зад медните подпори в огнището бе пълно с цепеници.

— Ще ги занеса в стаята ти — рече Люк, внасяйки куфарите. Бе прехвърлил сака с дрехите й през рамо. — Помислих си, че може би ще искаш да се освежиш. Поръчах да ни донесат вечеря от един мой любим ресторант. Няма да пристигне до един час, така че не е нужно да бързаш.

— Добре… чудесно — отвърна Джеси и го загледа как се изкачва по златистата дъбова стълба към спалните на втория етаж. Интересно, че бе поел ролята на домакин, след като къщата беше нейна. Не можеше да си обясни и внезапната проява на добри обноски. След сватбата се държеше любезно, дори дружелюбно, което едновременно я обезоръжаваше и будеше подозрението й. В нейното семейство, щом някой изведнъж станеше мил, значи искаше нещо.

Какво ли искаше Люк Уорнек като отплата за доброто си отношение? — зачуди се тя, докато той свиваше по площадката и изчезна нагоре по стъпалата към втория етаж. Щом имаше намерение да се държи приятно, тя би могла да се наслаждава на промяната. Вероятно нямаше да продължи дълго.

Бе занесъл нещата й в господарската спалня — голямо просторно помещение с южно изложение, прекрасни завеси на еркерните прозорци и викторианско легло с четири колони. Когато влезе в стаята, той тъкмо закачаше сака й в гардероба. Дали не възнамеряваше да й напълни и ваната? — запита се леко развеселена.

— Ще се приготвиш ли за вечеря до един час? — попита той и мина покрай нея към вратата.

Тя докосна челото си с пръсти.

— Право да си кажа, ужасно съм изморена. Може би ще се изкъпя, ще почета и ще си легна.

Той се обърна откъм прага и я изгледа с вяло любопитство.

— В такъв случай приятни сънища. Ако имаш нужда от нещо, използвай вътрешния телефон. Вероятно още известно време ще бъда долу.

Приятни сънища? Веждите на Джеси се стрелнаха нагоре, когато й кимна по съседски и затвори вратата зад себе си. Какво беше намислил? Загледа вратата втренчено, после погледна сака с дрехите си, като се чудеше какво ли трябва да облича булката за вечеря по време на медения месец, когато няма намерение да консумира брака. Устните й се свиха в тайнствена усмивка. Черно, разбира се.

Час по-късно, когато полумракът бе изпълнил вътрешността на къщата със златисто прасковени отблясъци, тя слезе по стълбите, облечена в сатенена пижама и подходящи чехли на висок ток. Бе ги поръчала преди години от един каталог, докато се бъхтеше като охрана в банката, и вероятно се чувстваше много неженствена. Бе го направила в момент на слабост, склонна да си самоугажда. Никога преди не ги беше обувала.

В камината в салона пращеше тих, приятен огън, а от стереоуредбата се носеха приглушените звуци на Моцартовата „Малка нощна музика“. Еркерните прозорци бяха широко отворени към потъмняващото небе и хладния бриз, а на масичката в стил Луи XVI до камината имаше кофа с лед, в която се изстудяваше шампанско.

От двете страни на старинната маса един срещу друг бяха сложени два червени плюшени дивана от времето на крал Едуард. Когато Джеси приближи, Люк остави високата чаша с шампанско и се надигна от по-далечния диван.

— Радвам се, че реши да слезеш — тъмният му поглед се плъзна одобрително по пижамата й, като й даде да разбере, че харесва онова, което вижда. После посочи към осветената от свещи маса, която бе разположил до еркерните прозорци. — Надявам се, че си гладна.

Така беше, направо умираше от глад.

Шампанското бе първокласно, френско, добра реколта, може би от най-сухото — най-сухото шампанско, което бе опитвала. Изпи цели две чаши, докато хапваха от огромната скарида в греховно богатия и пикантен червен джинджифилен сос. Следващото ястие беше bouillabaisse^[2] — пълна с миди и много подправки супа, която той сипа ароматна и гореща от електрическа тенджера.

Джеси вече беше преяла, когато Люк сервира основното ястие — сочни миди с гарнитура от гъби. Той обаче бе по-склонен към авантюризъм и докато опитваше тлъстия рак на фурна, подправен с масло, чесън и цвърчащо сирене, Джеси изпи още една чаша шампанско, като наблюдаваше пурпурните отблясъци на вечерта и тролеите, които се клатушкаха напред-назад на кръстопътя горе на хълма, а уличните лампи осветяваха жиците им.

В нощта сякаш имаше някаква магия, която тя не можеше да си обясни. Беше като сцена от детски филм, в който чайниците можеха да танцуват и тролеите да летят по стръмните хълмове с развени зад себе си като панделки жици.

Беше пила прекалено много, осъзна тя, и остави чашата с шампанско. Усещаше, че се е зачервила и е замаяна. А бе започнала и да си фантазира — нещо, което не бе правила от детството си. И най-лошото — компанията на Люк й беше приятна.

— Какво те накара да слезеш? — попита я той по-късно, когато седнаха един срещу друг на диваните.

Извади мократа бутилка шампанско от кофата с лед и напълни чашата на Джеси, макар тя да знаеше, че е по-добре да пие малко кафе. Стаята сякаш гореше, разтопена от пламъчетата на огъня, а главата й продължаваше приятно да се върти. Не можеше да си спомни кога за последен път се беше чувствала толкова отпусната — със сигурност не и когато той е бил наблизо. Това беше достатъчно, за да усети желанието да забрави за предпазливостта и да разговаря с него истински — дори и само за миг-два. Не си беше давала сметка колко се е уморила от това вечно да се отбранява.

— Слязох от любопитство — призна тя. — И от глад.

— Задоволи ли някое от тях?

— Гладът — да. Работя по въпроса с любопитството.

Той се облегна назад и преметна ръка върху облегалката на дивана, очевидно очарован от прямотата й. Лека усмивка смекчи контура на устните му. Рядко го бе виждала да се усмихва, без изражението му да е помрачено от някаква омраза. Беше завладяваща гледка. Черната му коса отразяваше светлината на огнените езици и във всеки един от ирисите му гореше малко златисто пламъче, сякаш вътре в него тлееше слаб огън.

— Хайде — каза й, — питай ме, каквото искаш. На твое разположение съм.

Беше обут с мокасини от еленова кожа и опря едната на коляното си върху ленения панталон. Но може би онова, което я очароваше най-много, бе начинът, по който яката на блузата от туид докосваше долната част на брадичката му, когато наведеше глава да я погледне. Дали кожата му там беше гладка, запита се тя, и мека като мокасините от еленова кожа? Или вече бе грапава от наболата брада, която сега личеше по извивките на челюстта му?

Нещо в нея я подтикваше да му зададе именно този въпрос, гореше от желание да го направи. Вместо това се изсмя на собствените си неуместни мисли и отпи последна глътка от шампанското. Явно бе пила повече от достатъчно. Още малко и щеше да го попита защо се беше влюбил в Шелби вместо в нея.

Тя стисна елегантната кристална чаша и лека болка притъпи усещанията й и замъгли очертанията на чашата в ръката й. Тази болка — тя беше призрак, отглас от съкрушилото сърцето й събитие преди толкова много години. Някога тя й бе враг. Бе отричала и потискала мъката, борила се бе да не усеща нищо. Но сега, омекотено от годините и магията на осветената от огъня вечер, усещането за болка и нежност я завладя. То бе примесено и със сладост. Пробуди желания, които й напомниха всичко онова, за което бе копняла и което бе загубила. Някога Люк беше блестяща възможност за щастие в живота й, който иначе обещаваше да бъде толкова самотен, колкото бе и мизерен. И както са склонни да правят младите момичета, тя бе свързала всичките си мечти и надежди с него.

Изведнъж Джеси затвори очи замаяна. Заради шампанското се чувстваше така, каза си тя. То бе усилило и изопачило чувствата й, като им бе придало повече значимост, отколкото имаха в действителност. Беше се напила — нищо повече.

Но колкото и да се опитваше, не можеше да спре разливащата се в нея болка, предизвикана от спомена. Нито пък настоятелния копнеж. Личеше си по непохватността, с която остави чашата от шампанско на масата и отдръпна ръката си, за да я зарови в гънките на пижамата. Усещаше се по дишането и се четеше в очите й, когато го погледна.

Дали можеше да види спомените в очите й?

Дали и той си спомняше?

Едно ноктюрно на Шопен звучеше около тях като фон. Музиката плетеше паяжина от меланхолия и сладост около притихналия пулс на Джеси, извисяваше се до нежно кресчендо и се разливаше в предизвикваща тръпки красота. Джеси рядко бе изпитвала такова мъчително усещане. Всеки акорд, всяка прекрасна нота се забиваше в сърцето й.

Люк се приведе напред и я погледна, сякаш искаше да каже нещо, но не можеше да намери думите. Изглеждаше готов да стане и да дойде при нея. Джеси имаше ужасното усещане, че е видял всичко и е прочел оголената, глупава мисъл в ума й. Тя наклони глава, като прекъсна жизненоважната връзка помежду им.

— Джеси?

— Прекалено много шампанско — промълви, затвори очи и потъна в море от люшкаща се тъмнина. — Чувствам се замаяна.

— Ще отворя вратата на терасата. Свежият въздух ще ти помогне.

Обгърна я хладен бриз и тя извърна лице към него, като си даваше добре сметка за вълните топлина, които минаваха през гърлото й, за щипещата горещина на кожата й. Когато отвори очи, той се бе привел угрижено над нея.

— Да излезем навън — предложи й. — Ще освежи главата ти — взе свитата в скута ръка и започна да раздвижва кръвта й, като я масажираше с длани. Отначало този жест я учуди, после я трогна. Гърлото й се беше стегнало. Нямаше намерение да излиза на терасата с него, но в погледа му имаше нещо толкова нежно и чувствително, което й напомняше за друго време, за друг човек.

— Хайде — рече той и й помогна да се изправи.

— Пияна съм — призна тя и ужасно се развълнува, когато се облегна на него.

— Голяма работа. Случва се и на най-добрите — помогна й да се отдалечи от масата и я поведе към терасата.

— Би ли казал? — попита тя и го погледна.

— Какво?

— Че съм пияна? Личи ли си? — преди той да успее да отговори, тя се спъна в ориенталското килимче, сложено пред вратата на терасата. То се събра на топка, докато Джеси се опитваше да се освободи. С лек вик на паника тя полетя напред и се вкопчи в Люк, когато единият от чехлите й се оплете безнадеждно в ресните в края на килимчето.

И двамата загубиха равновесие, но Люк някак си успя да се задържи на крака. Задържа и Джеси да не падне, като се вкопчи здраво в рамката на вратата. После провря ръка под коленете й и я вдигна на ръце. Беше удивително грациозен, като се имаше предвид куцият му крак. Единственото нещо, което липсваше, докато я носеше към градината, беше нейният черен сатенен чехъл.

Джеси беше лека като глухарче в ръцете му и усещането я накара да се почувства приятно замаяна.

— Килимчето ме нападна — осведоми го тя. — Видя го, нали? Беше очевидец.

— Искаш ли да извикам полицията, която се занимава с килимчета? — Люк издуха една червена къдрица от очите й и я остави да стъпи на земята с лека, изпитателна усмивка.

— Всъщност не съм пияна — обясни тя и изрита другия си чехъл, за да не стои наклонена на една страна, от което й се виеше свят. — Искам да кажа — не толкова, че да падам, и така нататък.

— Разбира се, че не си — съгласи се той. — Всеки може да се спъне в ръба на килима. Правя го постоянно.

— Така ли? — все още в ръцете му, тя се обърна към него. — И ти ли?

Той приглади къдриците, които продължаваха да падат по челото й, и кимна тържествено.

— И аз. Никога не съм можел да вървя както трябва — призна унило.

Дали имаше предвид крака, който бе счупил като дете? Джеси бе ужасно трогната. Искаше да го успокои, но усмивката му беше изпълнена със самоирония.

— Да направим група за взаимопомощ — предложи той. — Какво ще кажеш?

— За постигане на равновесие?

— Защо не? Ще получим номер 800. Чеви Чейс^[3] ще ни бъде говорител. Джери Луис^[4] ще набира средствата, а Джералд Форд може да…

Тя се разсмя, очарована от желанието му да се забавлява за собствена сметка. И пак така внезапно спря.

— Защо правиш това? — попита го.

— Какво да правя?

— Държиш се мило с мен?

— Лесно е да съм мил с теб, когато и ти си такава.

— Каква? Пияна?

— Не, мила.

— О… значи се държиш мило, защото аз се държа мило? Не защото искаш нещо?

Джеси би могла да зададе въпроса дори и да не беше подпийнала. Вероятно винаги се държеше прекалено прямо за собствено добро, но бързо помръкналото му изражение й показа, че бе направила грешка. Засегнала беше нещо болезнено в него и това променяше настроението на вечерта, като я правеше по-интимна.

— Що за глупак щях да съм, ако не исках нещо, Джеси? Ти си красива… Ти си ми съпруга.

Отново се почувства замаяна. Опита се да не се обляга на него, но й беше почти невъзможно да запази равновесие. Някакъв вид гравитация, която нямаше нищо общо с физиката, сякаш притискаше всичко около нея. Тя вече беше в ръцете му — толкова близо до него, колкото можеше, без всъщност да се докосват.

— Мисля, че мога да стоя на краката си — рече.

Той не направи опит да я пусне и тя вдигна изпълнен с въпроси поглед към него.

— Да ти кажа честно — промълви той, — наистина искам нещо.

— Точно от това се боях.

Той се засмя и оправи яката на пижамата й, освобождавайки лъскав кичур коса, който бе залепнал за влажната й зачервена шия.

— Защо? — попита. — Знаеш ли какво искам?

— Моето кралство, моя дворец — и розовата ми градина, предполагам?

— Розовата ти градина е в безопасност — увери я той и продължи да гали шията й така, че върховете на пръстите й имаха желанието да се свият навътре. — Единственото, което искам, е това да продължи, Джеси, това, което изпитвам в този момент. Тази нежност помежду ни. Възможно ли е?

Гласът му беше настойчив и покоряващо дрезгав.

Сърцето на Джеси се сви болезнено. Не вярвай, предупреди я инстинктът й за самосъхранение. Не му вярвай. Имаше толкова много причини за недоверие и най-важната от тях беше мъката, която вече й бе причинил. И все пак нещо не й даваше мира — някакъв порив, по-силен от съмненията й и по-настойчив от болката в сърцето. Носталгия, рече си тя. Това трябва да е. Изпълни я непреодолим копнеж да възстановят онова, което някога бе помежду им. Пое си въздух и отказа да приеме другото предположение, което мина като светкавица през ума й. Не, не би могло да е така. Това нежно, болезнено усещане, което изпитваше, не беше любов.

— Не ми отговори — настоя той.

Ръката му се плъзна към извивката на гърба й. Това я изненада и когато се изви при топлия й допир, телата им случайно се докоснаха. Първо се допряха бедрата им — една бърза милувка, която обаче изпълни Джеси с енергия и едновременно я омаломощи.

— Всичко е възможно… — чудеше се на думите си дори когато вече се бяха изплъзнали от устата й. Не смееше да го погледне. Но можеше да усети настоятелния му допир. Мъжествен и настойчив.

Усещаше го навсякъде по тялото си. Той я обгръщаше с аромата на сандалово дърво и дим. Пръстите му се плъзнаха по гърба й и тя отново се притисна към него. Коремът й докосна хълбока му, гърдите й погалиха гръдния му кош и леко целунаха стегнатия му бицепс. Усещанията бяха завладяващи. Когато и да се докоснеха, независимо за колко кратко, сякаш някакъв нежен, клокочещ поток преминаваше от неговото тяло в нейното и предизвикваше сладка лудост. Като милувката на опитен, сладостно покоряващ любовник, която я оставяше омаломощена и трескаво примряла.

— Не мога да направя това — промълви задъхано.

— Не можеш да танцуваш с мен?

— Да танцувам? — плочата с класическа музика очевидно бе свършила. Сега звучеше бавна, мъчително романтична балада. Това беше песента на Джефри Озбърн^[5], наречена „Само веднъж“ — песен, която Джеси много обичаше. Тя погледна изпитателно лицето на Люк и веднага потъна в самотната красота на тъмните му очи. Дали й той харесваше песента?

Певецът питаше има ли възможност накрая нещата да се оправят…

Люк обви ръце около шията й.

— Само веднъж — настоя той, като плъзна длани по ръцете й. — Танцувай с мен… поне веднъж.

Когато дланите му продължиха да се плъзгат по тялото й, в гърлото й затрептя стон. Палците му докоснаха леко гърдите й и я накараха да потрепери и почти да се разтопи вътрешно.

— Честна дума? — прошепна тя, като се бореше с желанието да се прилепи към него, когато се залюляха в такт с музиката.

— Честна дума…

Горчиво-сладката песен се носеше край тях и като с махване на магическа пръчка ги върна назад във времето. Само след няколко мига Джеси се поддаде на желанието си да се притисне към него. Тя отпусна буза на рамото му с въздишка и сви пръсти на тила му. Изведнъж те се превърнаха във влюбени на гимназиална забава. Люк бе заровил глава в къдравата й червена коса като превъзбуден тийнейджър, който гори от желание да стигне до края, а Джеси се притискаше, сякаш беше неговото любимо, безнадеждно влюбено момиче, мечтаещо за момента, когато най-после щяха да останат сами и той щеше да я омагьоса със страстните си целувки.

Той докосна с устни слепоочието й, припявайки тихо, и тя осъзна, че ето това е била девическата й мечта. Всичко, за което бе копняла — да танцува с него, да бъде неговото момиче, дори да го „направи“ с него в някоя тъмна нощ, докато плуват в залива. О, Люк, помисли си тя и въздъхна, толкова дълго чаках този танц. Толкова отчаяно копнях за него. Никога няма да разбереш колко много.

Когато музиката затихна и замря, той забави движенията, като продължаваше да я държи в прегръдките си. Постепенно спряха — със затворени очи и биещи в синхрон сърца. Той отстъпи назад и докосна лицето й. Джеси разбра, че щеше да я целуне. Но знаеше и още нещо. Той нямаше да се задоволи с една целувка. Той нямаше да спре. Беше възбуден. Усещаше топлината му между бедрото и тазовата си кост. Това я накара да изпита толкова силно вълнение, че усети остро съжаление, задето се бе заклела да не консумира брака.

Той приглади назад косата й с опакото на ръката си и леко докосна нежната извивка на бузата и гладката като коприна мека част на ухото. Тя вдигна поглед, привлечена от радостта, светнала в тъмните му очи.

Очакваше да види желание и то бе там в цялата му мъжка сила. Но не бе очаквала да види другото — изненада и учудване, нежност и нещо дори още по-сладостно — необходимост. Палците му докоснаха нежните й бузи. Дишането му беше странно повърхностно. Беше разтърсен, осъзна тя.

Трудно можеше да си представи, че е възможно той да изпитва същите чувства като нея — копнеж за близост, усещане за уязвимост, когато желаеш някого толкова силно, че забравяш за предпазливостта. Но когато вероятността за това завладя мислите й, я обзе паника. Ако той наистина изпитваше тези чувства — което и да било от тях! — тогава тя трябваше да го спре. Каквото и да беше намислил, тя не можеше да му позволи да го стори. Би могла да намери сили да устои на сексуална увертюра дори да беше насилствена. Бе го правила на няколко пъти. Но на емоционално привличане от страна на Люк Уорнек? Никога не би била в състояние да устои. Размекваше се само при мисълта за това. Ако имаше намерението да й каже думите, които винаги бе искала да чуе — че я обича, — щеше да бъде безвъзвратно загубена. Достатъчно беше да й ги каже само, за да я направи беззащитна, осъзна тя. Достатъчно беше да я обича.

— Господи — промълви тихо той, все още втренчен в Джеси. — И ти ли се чувстваш като мен?

— Замаяна? — тя кимна. Сърцето й биеше диво. — Може би и двамата пихме прекалено много — предположи.

— Замаян съм и още как, но не е от виното. Дори не е от музиката и обстановката, Джеси. От силата на чувствата е. Това е невероятно — той поклати глава и се засмя дрезгаво, сякаш не знаеше какво точно да мисли за случилото се.

— Люк, не се смей така — помоли го тя с кадифен, задъхан глас.

— Моля?

— Просто ми се искаше да не се смееш така, а ако може, и да не ме гледаш по този начин…

— Да не те гледам? Джеси, аз…

— Ти обеща — побърза да му припомни тя и се измъкна от ръцете му.

— Обещал съм да не те гледам?

— Не, обеща това да бъде само един танц. Нищо повече.

— Вярно е, но кой можеше да предположи, че ще стане така, кой можеше да знае, че ще се почувстваме по този начин? — той си пое дълбоко въздух, сякаш смяташе да заяви нещо важно. — Исках да ти кажа… — започна. — Нещо извън факта, че тази вечер изглеждаш влудяващо добре. Джеси, аз…

— Не!

Той като че ли остана поразен, когато тя отстъпи назад. В резултат на объркването на лицето му избиха червени петна и ръката му се отпусна инстинктивно пред него. Беше го накарала да се почувства неловко и съзнанието за това я измъчваше. Не искаше да го остави така, но трябваше. Иначе за нея нямаше никаква надежда. Трябваше да действа бързо, да се възползва от изненадата му.

Не посмя да спре или да погледне назад дори когато той извика името й. Направо летеше нагоре по стълбите.

 

 

Люк поклати глава и се засмя озадачено — точно както му бе казала да не прави. Но този път потръпна. Топлината се излъчваше от възбуденото му тяло на вълни и спираше студения нощен въздух. Нямаше представа какво бе изплашило Джеси, а дори и да си беше направила труда да му каже, това не би помогнало много да спре пневматичния чук, който блъскаше в гърдите му. Какво, по дяволите, ставаше с тази жена? Бе постигал далеч повече, когато се бе държал грубо с нея и не бе крил намеренията си. Поне тогава му бе отвръщала. Щом обаче й поднесе малко нежност, тя избяга като подплашен заек.

Чу как вратата на спалнята й се хлопна, след което последва изщракването на металното резе в жлебчето. На всичкото отгоре имаше склонност и да се барикадира в спални. Очевидно все още не бе осъзнала, че една заключена врата не можеше да я предпази… не и ако е решил да се добере до нея. Боже Господи, как искаше това — как искаше да се добере до нея. Желанието му причиняваше болка навсякъде, дори и в сърдитите удари на сърцето.

Щеше да е дълга, трудна нощ.

Вече бе решил да не отива при нея. С нищо не можеше да върне магията и нищо не би могъл да измисли за свое оправдание, което да го накара да се почувства по-малко идиот, че й се е поддал дори само за миг. Беше паднал в капана на копнежите, изпълнили замъглените й сини очи. Независимо дали го бе искала или не, тя бе предизвикала страстни, нежни усещания в него. Бе го накарала да желае да целуне миниатюрния, зачервен белег над устната й и да върне опиянената, полусериозна усмивка на лицето й. А после го бе накарала да се чувства глупак, че е искал тези неща.

И все пак любопитно му беше да узнае какво я ръководеше. Когато някоя жена се отдава всецяло на един мъж и в следващата минута бяга като ужилена от него, кръгът на заключенията, до които мъжът може да стигне, е доста ограничен. В случая той вече ги беше свел до две. Или отчаяно се бореше да му устои, или беше много талантлива съблазнителка.

Опитваше се да му устои, реши той и се заизкачва по празното стълбище. Джеси Флъд беше всичко друго, но не и съблазнителка. Това беше територия на сестра й Шелби. Изводът успокои донякъде мъжката му гордост, но не решаваше неотложния му проблем. Ненавиждаше студените душове и мисълта да охлади страстите си по този начин през първата нощ на медения си месец никак не го привличаше. Но беше възбуден. По врата му изби пот и се стече по гърба.

Изруга тихо и потърси спасение в барчето с алкохола.

Малко по-късно, след като бе изпил една пета от бутилката уиски, което бе по-старо от него самия, той отново се обърна към стълбището и усети, че си я представя там с разкопчано горнище на пижамата, с подканващо наклонена настрани глава и насочен към него поглед. Желанието, което мина през тялото му, бе горещо като гръмнал бушон. Въздъхна отвратено. Господи, чувстваше се като идиот. Какво, по дяволите, му ставаше — да стои тук сам в тъмното като жалък тийнейджър, който мечтае за някое красиво, недостъпно момиче?

 

 

Джеси се облегна на заключената врата с отпусната назад глава и затворени очи. Как можа да направи такова нещо? Какво й бе станало, та избяга точно когато той се канеше да каже нещо, което обещаваше да бъде чудесно! Мигът бе безвъзвратно отлетял и тя не вярваше, че ще има възможност да го върне, не и след начина, по който го бе отблъснала.

Стонът, който излезе от гърлото й, беше изпълнен със самообвинения. Никога няма да разбере какво възнамеряваше да й каже. Но какво друго би могла да направи? Чувстваше се толкова разголена и беззащитна. Една нежна дума, и с нея щеше да е свършено.

И все пак как беше мечтала да чуе тази нежна дума.

Съжалението опари сърцето й и се заизкачва към гърлото, докато си поемаше дълбоко въздух. Толкова дълго беше чакала той да се държи с нея така, да й доставя удоволствие, да я ухажва… Развали всичко, скъпа Джеси, помисли си тя. Не само пропусна мига, но изкопа дупка и го зарови в нея. И несъмнено накара своя непредсказуем младоженец да побеснее.

Очите й се разшириха.

Една изненадваща усмивка я принуди да захапе със зъби долната си устна, за да я възпре. Нейният непредсказуем младоженец? Кога бе започнала да мисли за него по този начин? Страх преряза чувствата й като с нож, когато осъзна, че връзката й с Люк Уорнек бързо се приближаваше към друга повратна точка. Обичала го бе и го бе мразила. Дори се бе опитала да го убие, но това сега беше съвсем различно.

Беше прекалено плашещо, за да го приеме.

Дали не започваше да го харесва мъничко?