Сузан Форстър
Безсрамна (20)

Глава двадесета

Шелби се чувстваше неспокойна. Сватбите винаги й въздействаха така. Докато повечето млади момичета мечтаеха за маргарити и воали, тя изучаваше изящното изкуство на козметиката в магазина на Бюръл на ъгъла на „Мирамонтс“ и Главната улица. Сега, подозрително неомъжена на тридесет и една години, тя продължаваше да не се поддава на сватбената треска, която за повечето жени беше нещо като грипна епидемия. Девствено бялото никога не бе отивало на мургавата й кожа, освен може би под формата на прозрачно дантелено бельо.

И все пак, докато гледаше зашеметяващата гледка от прозореца на стаята за гости на втория етаж, тя осъзна, че вътрешното й безпокойство бе предизвикано по-скоро от неудовлетворение, отколкото от презрение. Сватбата на Джеси беше събитието, което я бе накарало да се замисли сериозно над живота си, и тя съвсем не беше доволна от резултатите, на които се натъкна. Винаги бе вярвала, че мъжете са склонни да причисляват жените към две основни категории — мадона и курва — и тъй като светът все още беше мъжки от всяка гледна точка, умната жена би трябвало да играе избраната от нея роля съвършено.

Джеси беше родена мадона. Самопожертвователна светица, тя сякаш винаги бе готова да се примири с благородната бедност, ако животът това й е поднесъл. Тя бе избрала възвишения път, докато Шелби бе поела по низкия, за което нямаше намерение да се извинява на никого. Онова, което объркваше Шелби, беше резултатът. Джеси напълно бе опровергала теорията й. Тя беше дяволски добра мадона и имаше планини от пари, за да го показва. Но Шелби също беше дяволски добра курва и досега би трябвало да е преуспяла в нещо или най-малкото да бъде щедро поддържана жена.

След като обърна гръб на красивата нащърбена крайбрежна линия, нарастващото й разочарование се примеси с отчаяние. Настроението й не се подобряваше от факта, че е отседнала в „Ехо“ — имението, което винаги бе желала. Дори прекрасното слънчево време я потискаше. Защо не лежеше под някоя кокосова палма на тропическия плаж в Кабо^[1] или някъде в Южна Франция? В кой момент животът й бе свърнал по глуха улица? Господи, болеше я да се замисли върху вероятността Шелби Флъд да не е дори много добра курва. Е, това беше провал.

Тъкмо възнамеряваше да се отправи на самоубийствено пазаруване, когато през отворените врати на балкона долетя смях. Без особено любопитство излезе на малката веранда и видя Мел да пляска в плиткия край на басейна. Джина, която беше прекалено услужлива за вкуса на Шелби, седеше на един шезлонг и четеше.

— Ciao, лельо Шелби — извика Мел, която веднага я забеляза. — Искаш ли да видиш как bambina плува? — до хълбоците във водата, детето се хвърли с главата напред, цапайки много решително с ръце, без обаче да помръдне кой знае колко. Прилича на майка си, помисли си Шелби и вдигна едната си вежда.

— Страхотно, Мел — извика тя, като се ужасяваше от мисълта, да не би да й се наложи да гледа още дълго. Наистина харесваше малката си племенница, но децата понякога й досаждаха, а днес съвсем не беше в настроение. Махна й, когато Мел се появи на повърхността, после се обърна и влезе в спалнята. Може би щеше да успее да накара онзи образован служител — Роджър или каквото там му беше името — да я закара до Сан Франциско и да я изчака, докато пазарува.

Остър писък я застави бързо да се завърти. Мел пляскаше диво във водата, а Джина бе скочила от стола. Бе се надвесила отстрани на басейна и се опитваше да достигне Мел. Детето бе влязло навътре и не можеше да се върне.

— Скачай — извика Шелби на Джина, като си даваше сметка, че няма достатъчно време, за да слезе долу. — Измъкни я навън.

— Не мога да плувам — извика в отговор Джина.

Шелби се вкопчи в парапета. Докато гледаше вцепенена от ужас борещото се дете, тя осъзна, че Мел беше съвсем близо до мястото, откъдето бе започнала плувната си демонстрация.

— На това място водата няма да е над главата ти — извика тя на бавачката. — Можеш да стигнеш до нея.

Джина скочи вътре и след секунди се озова до Мел. Докато тя прегръщаше задъханото, но невредимо дете, Шелби разбра какво щеше да прави добрата стара леля Шел през останалата част от деня. Каква радост, помисли си тя.

Да учи bambina-та да плува се оказа не толкова досадно, колкото очакваше да бъде. До обяд Мел вече можеше да изплува кучешката от средата на басейна до страничния му край, а когато следобед възобновиха уроците, тя настоя да плува под вода.

— Мама не искаше да се уча да плувам заради астмата — призна си.

Шелби съвсем бе забравила за болестта на детето, особено след като то дори не беше кихнало. Беше сигурна, че на Джеси никак няма да й хареса всичко това, но така или иначе малката й сестра никога не бе харесвала нищо, направено от нея, а и не беше тук, така че можеше да върви по дяволите.

— Ще заприличаш на истински делфин, преди да приключа с теб — похвали се Шелби.

Мел сбърчи нос.

— Делфин не е ли футболен отбор?

— Значи ще ти израснат перки на гърба, ще плуваш с китовете и ще тичаш да изпълняваш тъчове.

— Акулите имат перки на гърба.

— Е, тогава ще ти израсне онова, което имат делфините, дупе такова.

— Викай ми Флипър — Мел се ухили, а Шелби натисна с ръка главата на детето и го потопи. Преди да приключат със следобедните уроци, Мел се извиваше по дъното на басейна като малък делфин. Както при повечето деца, и на нея плуването под вода й се удаваше с лекота. Шелби се гордееше с напредъка на деветгодишното хлапе. Биваше си го, направо беше надарено. А същевременно се забавляваше, осъзна тя и изпита задоволство.

И Шелби се забавляваше. Бе забравила колко прекрасно и чувствено можеше да е плуването под вода. Вероятно следващия път, когато отидеше в Кабо, щеше да опита с шнорхел. Или нещо още по-добро — щеше да убеди Роджър да се гмурнат през нощта голи. Това със сигурност щеше да подобри настроението й.

В мига, в който вечерята приключи, Мел започна да я моли да се върнат при басейна. Джина наложи вето на идеята, като изтъкна, че някои части от тялото на Мел вече са подгизнали от водата, а има вероятност да получи и пристъп. Шелби се съгласи, че и двете са подгизнали, но някак отново се озоваха край басейна, потопили в него крака, вместо да плуват.

Докато си говореха, Шелби подхвърли, че Мел може да опита да постъпи в плувния отбор, щом стане малко по-издръжлива. Мел остана възхитена от идеята, но Шелби знаеше, че истинското препятствие щеше да е Джеси. Вече бе решила да разговаря със сестра си. Детето се беше отдало на плуването с почти отчаяно усърдие. То имаше нужда да изпробва силите си и да докаже смелостта си в нещо. Шелби добре разбираше този вид отчаяние.

— Виж!

Подрезгавелият от вълнение глас на Мел наруши приятната тишина, настъпила помежду им. Сочеше нещо в дълбоката част на басейна, но Шелби не можеше нищо да различи. Недоумяващо видя Мел да се изправя и да отива в другия край на басейна. Коленичи, свали бейзболната си шапка и бръкна с нея във водата, сякаш нещо плуваше там.

— Какво правиш? — попита Шелби.

— Опитвам се да я уловя в шапката си, разбира се.

— Какво да уловиш?

— Не я ли виждаш? — Мел посочи вълнистото отражение на луната във водата. Сребристобелият полукръг блещукаше върху повърхността. — Нали знаеш легендата за полумесеца?

— Страхувам се, че не, душко. Каква е тя?

Мел поклати глава, станала изведнъж сериозна.

— Щом не я знаеш, не мога да ти я разкажа, но полумесецът притежава необикновена сила, ако успееш да хванеш светлината му. Възможно е да ми помогне да излекувам астмата си, да ми израснат огромни гърди и да стана олимпийска плувкиня.

— А стига бе — отвърна Шелби и смигна на детето. — Тогава я хвани, bambina, на всяка цена. И между другото, ако обичаш старата си леля Шелби, ще помислиш по въпроса да я поделиш с нея. В последно време имам нужда от помощта на някоя космическа сила.

— Няма проблеми — отвърна Мел и отново бръкна съсредоточено с шапката си. — Сигурна съм, че ще мога да се лиша от един-два лунни лъча.

Шелби се усмихна на себе си, когато шапката на Мел сякаш се изпълни с ярка светлина, но в следващия момент изчезна, щом детето я измъкна от водата. То опита още няколко пъти, после клекна раздразнено.

— Както и да е, това е само една тъпа легенда — измърмори Мел, докато се връщаше при Шелби. — Вероятно няма и дума истина.

— Също като приказката за зъбчето — съгласи се Шелби. — Феята никога не ми е оставяла нищо, когато бях дете.

— Ще ми се мама да не ми бе разказвала тази дяволска легенда — каза Мел, почти досущ подражавайки на „изморения от живота“ тон на Шелби. — Разплака се и оттогава не желае да говори за нея. Защо тя не харесва Люк? — неочаквано попита Мел. — Тя се омъжи за него. Човек не трябва ли да обича този, за когото се омъжва?

— Не е задължително. Понякога хората се женят, за да имат компания, или за удобство. Например майка ти обичаше ли Саймън? — Шелби реши, че докато детето е в настроение да размишлява, не е зле да задоволи и собственото си любопитство.

— Да, разбира се. Поне така мисля. Саймън беше болен. Но мама като че ли мрази Люк… — Мел спря и погледна Шелби, сякаш да потърси потвърждение.

— Вярно е — Шелби вдигна рамене. Не беше от хората, които предпазват децата от истината. Винаги бе вярвала, че те интуитивно я усещат и само чакат да уловят възрастните в „благородна лъжа“. Разбира се, че има Дядо Коледа, скъпа. А после и най-голямата лъжа от всички… Няма нищо лошо в това татко да те докосва по този начин. Ти си неговото обично момиченце.

Шелби преглътна гаденето, което почувства в стомаха си. Насили се да се усмихне и разроши и без това разбърканите рижи къдрици на Мел.

— Скъпа, ако искаш да разбереш защо майка ти се е омъжила за Люк, ще трябва да я попиташ. Аз нямам ни най-малка представа.

— Джеси Уорнек се омъжва за собствения си доведен син и ти не намираш за необходимо да го споменеш? — Пийт Фишър изстреля въпроса към Мат Сандъски, докато той приближаваше към сепарето на Фишър в малкото италианско ресторантче. Главният редактор на „Глоуб“ дори не го остави да седне и да си поръча питие, за да пусне бомбата.

А Мат имаше нужда от питие в този момент — и то от силно питие, макар че рядко вкусваше нещо по-силно от бира или вино на обяд.

— Как разбра? — попита той и премести погледа си от тънките, агресивни черти на Фишър към дундестия, измамно кротък Мъри Прат. Прат се грижеше за финансовите въпроси на двата вестника в територията на залива и бе смятан за незаменим от Саймън заради способностите му на ръководител и заради жизненонеобходимите му връзки.

Управителният съвет на „Уорнек“ наброяваше всичко на всичко осем души заедно с Мат и Джеси. Саймън ревниво пазеше акциите на компанията, като бе дал дялове на Пийт и Мъри само защото имаше опасност да загуби блестящите мениджъри и те да отидат да работят за конкуренцията. Останалите четирима членове — всичките близки приятели и бизнес партньори на Саймън — бяха имали възможността да закупят акции години по-рано, когато Саймън се нуждаеше от пари, за да стане собственик на втория голям вестник. Никой от тях не се занимаваше активно с ръководенето на компанията, като се изключеше единствената им грижа да получават дивидентите си.

— Обадиха ми се, Мат — отвърна Пийт. — А и да не го бяха направили, аз ръководя два вестника… Или може би си забравил? Колко време мислиш, че можеше да запазиш в тайна такава новина? Браковете се записват официално в архивите.

— Кой ти се обади? — попита Мат.

— Нямам представа. Анонимен информатор.

Мат обаче имаше дяволски добра представа. Беше почти сигурен, че Люк или някой от неговата организация бе пуснал новината, с цел да сплаши членовете на управителния съвет за стабилността на компанията. Мат дори беше малко изненадан, че Люк не бе направил изявление за пресата. В този момент каквото и да стореше Люк, за да разклати единството в управителния съвет, щеше да е в негова полза, ако намерението му беше да разделя, за да завладее. Беше евтин номер, но това беше игра с големи залози, а само прекалено силните можеха да си позволят да се придържат към възвишените етични норми. Люк играеше, за да спечели. Саймън би бил горд със сина си, помисли си Мат с мрачна ирония.

— Сватбата се състоя в тесен семеен кръг — уведоми двамата мъже Мат. — Джеси не намери за необходимо да иска разрешението на управителния съвет…

Пренебрежителното изсумтяване на Пийт го прекъсна:

— Не се и съмнявам, че е била в тесен кръг. Господи, да се омъжи за собствения си доведен син? Това е скандална клюка, Мат. Чакай само да стигне до улиците.

— Ще повдигне тиражите — отбеляза безстрастно Мъри.

— Да, но къде ще я пуснем? — Пийт ококори очи. — В светската хроника? При важните бизнес новини?

— Какво ще кажеш за спортната страница? — предложи Мъри. — Вдовицата на Уорнек завършва две на две.

— Няма да я пускаме — сопна се Мат. — Нито ред в сватбените съобщения. Не е ничия работа за кого се омъжва Джеси. Читателите не са платили за тази информация заедно с абонамента си, а освен това предполагам, че не ги интересува.

Говореше глупости, разбира се. Всеки се интересуваше от пикантни скандали. Клюките бяха като хероин за масите, бърз начин да разнообразят иначе скучното си съществуване. Мат прекара останалата част от обяда в опити да си възвърне загубените територии. Въздържа се да не признае, че Джеси му е предоставила властта на свой пълномощник, но подчерта пред двамата си главни помощници, че компанията е достатъчно стабилна въпреки смъртта на Саймън и брака на Джеси и че той, Мат Сандъски, все още ръководи тази компания.

Когато се извини, без да е хапнал нищо, че си тръгва, той нямаше представа дали си е възвърнал предаността им. Докато излизаше от ресторанта в ярката светлина на следобеда, мислите му вече бяха насочени към други, далеч по-сериозни грижи. Оправи рязко ревера, наметна тренчкота върху раменете си и приглади яката, за да се увери, че платът не е набръчкан. Срещата бе оставила у него убеждението, че трябва да се справи с този въпрос бързо и решително. Не можеше да се бори с Люк Уорнек по никакъв общоприет начин. Време беше да победи дявола по собствените му правила.