Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shameless, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 93 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Сузан Форстър. Безсрамна

ИК „Албор“, София, 1995

Редактор: Албена Попова

Коректор: Ана Лазарова, Дора Вълевска

ISBN: 954–8272–28–8

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта

Халф Муун Бей

Люк вече бе започнал да се съмнява в предимствата на забавеното удовлетворение. Изрита персийското килимче настрана, стана от леглото и изпита устойчивостта на босите си крака върху хладния, добре излъскан дървен под. Случилото се през нощта го беше изкарало от равновесие и той искаше да усети под себе си здрава почва. Почувства как бедрените му мускули се стягат при първите крачки. Болката беше остра, но той продължи да върви, твърдо решен да се добере до телефона и да остави съобщение в офиса на своята заместничка. Беше почти полунощ. Мери щеше да получи съобщението едва на сутринта, но той знаеше, че много щеше да се зарадва, като разбере, че няма да се връща скоро. Обичаше да управлява сама, старата деспотка. Искаше му се също така тя да знае, че ще остане в къщата на Уорнек, а не в някой от курортните хотели покрай крайбрежната магистрала.

— Ей, Слик — изръмжа той в слушалката миг по-късно, — ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че току-що една полугола жена ми простреля задника? Не, разбира се, че няма да ми повярваш. Никой не би ми повярвал. Така че, да речем, че просто претърпях малка злополука и „семейната среща“ ще се проточи Бог знае колко.

Докато продължаваше да осведомява Мери за най-новите факти относно някои предстоящи придобивки, Люк усети как голото му стъпало се натъква на нещо студено и твърдо. Беретата. Джеси я бе оставила тук. Без да свива крака, се наведе и вдигна оръжието с мъчителна гримаса. Беше избягвал пистолетите през по-голямата част от живота си може би, защото баща му сякаш бе обсебен от тях. Този му се стори доста тежък. А освен това май беше далеч по-добре да го държи, отколкото да гледа насоченото към тялото му дуло.

— В момента законът е в ръката ми — уведоми той Мери, докато бавно завърташе пистолета към въображаема мишена. — Така че можеш да ми пуснеш по факса всичко спешно около придобиването на „Ренкъм“. Докато отсъствам, ти ще бъдеш съкрушителната ни картечница, Слик. Разбираме ли се по този въпрос?

Той затвори и огледа стаята. Намираше се в западното крило и си помисли, че сега някой едва ли го обитаваше. И все пак обстановката, която го заобикаляше, беше луксозна. Стаята беше мебелирана с грижливо подбраните антики на майка му. Парфюмът й — момина сълза — все още се излъчваше от тежките тъкани, въпреки че тя бе мъртва от четвърт век и за негово съжаление той едва я помнеше.

Ехо. Така бе нарекла майка му тази къща заради зловещото ехтене, което тридесет и петфутовият таван в предния коридор създаваше. Баща му бе решил, че ехото е архитектурен недостатък, и бе похарчил цяло състояние, за да го отстрани. Саймън бе обсебен от идеята, че всичко трябва да е съвършено, безупречно, включително и синът му. Или може би най-вече синът му. За щастие, той бе успял да оправи ехото толкова, колкото и дефектния си син. Но ненормалното копеле направо бе съборило къщата в амбицията си да го постигне.

Люк остави пистолета на бюрото и се заразхожда схванато, за да упражнява крака си. Господи, почти не можеше да повярва, че се е върнал след цели десет години. Можеше спокойно да каже, че това съвсем не беше завръщането на героя, както си го бе представял. Баща му не биваше да е мъртъв, Джеси не трябваше да е вдовицата на Саймън и империята „Уорнек“ не биваше да е попаднала в ръцете на враг. Какво, по дяволите, се бе случило?

Като момче Люк вярваше, че жестокостта е присъща на хората, че Бог се е провалил при експеримента си с човечеството и че е трябвало да остави земята пуста, след като й е изпратил потопа. Именно Джеси Флъд го бе накарала да повярва, че може би Бог не е сгрешил. Твърдата малка червенокоска, която винаги носеше в джоба на сакото си някое заблудило се дребно животинче и която боготвореше пеперудите, се бе превърнала в негова спасителка. Бе спасила живота му, когато бяха деца. Бе станала негов верен приятел, единственият му приятел.

Какво, по дяволите, се бе случило?

Продължи да крачи из стаята, забравил за острата болка. Изумителната новина за брака между Джеси и Саймън бе стигнала до него чрез семейните адвокати. Това сякаш бе последното от серията предателства и предизвика студен гняв, който бе преминал през Люк като снежна буря. Но онова, което го изненада тази вечер, беше необузданата му ревност. Когато си я представи с баща си, изпита силна ярост, въпреки че никога не бе мислил за Джеси в романтична светлина, нито я бе искал за себе си. Никога не бе мислил за нея сексуално… до тази вечер.

Тяхната „среща“ се открояваше в ума му като негатива на моментална снимка. Никога нямаше да забрави бледите, сковани рамене и женствената извивка на гърдите й, докато го държеше на прицел. Никога нямаше да забрави забранените усещания, които бе разпалила в мъжката му плът. Дори след всичко, което се бе случило между тях, той все пак вярваше, че приятелството не би могло да изчезне безследно. Но тя вече не беше Джеси, неговата приятелка от детството, не и тази вечер. Бе се превърнала в жена — омагьосващ, привличащ, вбесяващ дявол в женски образ. И той я беше пожелал.

Кръвообращението му се ускори от тези мисли и топлината, която се разля из мускулите, облекчи движенията му. Започна да върви по-нормално, като по-малко жалеше ранения си крак. След още няколко минути потърси дрехите си и откри сакото, панталона и обувките в черешовия гардероб.

Бързо бръкна във вътрешния джоб на сакото и с облекчение намери онова, което търсеше. Значи не беше пребъркала дрехите му или ако го бе направила, беше достатъчно умна да остави нещата там, където ги бе намерила. Щеше да има достатъчно време за малката изненада, която бе планирал, реши той и върна сакото си на закачалката. Първо искаше да се ориентира наоколо, да разбере кой бе истинският режисьор на шоуто след смъртта на Саймън. Никога не му бе харесвало да гадае кои са неговите противници. Искаше да ги знае.

Докато се обличаше, мислите му продължаваха да кръжат около Джеси и около сексуалното желание, което бе събудила у него. Дори еротичният начин, по който се събличаше, го бе омагьосал и объркал. Ако по-голямата й сестра Шелби му бе направила стриптийз, това не би го учудило. Но не и Джеси, никога Джеси. Тя бе единственият свестен човек в прословутото семейство Флъд.

Докато приключваше с обличането, острата болка в бедрото му се бе притъпила. Пулсирането в тила също бе намаляло и ръмжащите бесове от детството се бяха прибрали обратно в клетките си. Не се беше върнал в Халф Муун Бей, за да затъне в тресавището на емоционалната пустош от детството си. Имаше планове относно империята на Саймън Уорнек, които изискваха от него да бъде по-безмилостно хладнокръвен, отколкото самият Саймън някога е бил.

Като се огледа, той забеляза пълнителя на беретата на пода до махагоновата тоалетка стил „Чипъндейл“[1]. Вдигна го и го пусна в джоба на ризата си — номер, който бе научил от нея тази вечер. Не искаше да бъде в неизгодно положение следващия път, когато си имаше работа с вдовицата на баща си.

 

 

Беше й невъзможно да заспи. Сънят се бе превърнал в лукс, на който не можеше да се отдаде. Не и тази вечер. Не и когато той беше в къщата. Макар че той се намираше в другото крило и бе лошо ранен, макар че дъщеря й Мел беше далеч от него, а самата тя се бе заключила в апартамента си, Джеси пак не се чувстваше спокойна. За щастие Роджър Меткълф беше съвсем наблизо, в къщичката на пазача в двора на имението, и едно позвъняване би го накарало да пристигне тичешком. Трябваше да се задоволи с това, тъй като не можеше да извика полицията. Те със сигурност щяха да задават въпроси.

Вече бе обмислила стъпките, които щеше да предприеме, за да се справи с Люк Уорнек. Утре сутринта първото й телефонно обаждане щеше да е до Матю Сандъски, главния изпълнителен директор на „Уорнек Къмюникейшънс“ и издател на „Сан Франсискоу Глоуб“ и „Дъ Бей Ситиз Ревю“. Мат винаги е бил повече като син, на Саймън, отколкото негов служител, а през последната година, когато болестта на Саймън се бе влошила, той се беше превърнал и в приятел и довереник на Джеси. Беше здравомислещ, прагматичен и все пак чувствителен. Мат щеше да знае какво да прави с Люк Уорнек.

Сега, докато седеше пред тоалетката и размишляваше, загледана в колекцията керамични пеперуди, които събираше още от детството си, за миг крехките фигурки сякаш оживяха и затрепкаха пред очите й. Дъхът й заседна в гърлото, като че ли там имаше нещо, което му пречеше да излезе. Все още беше толкова нервна, че никакви планове за бъдещите й ходове не биха могли да я успокоят. Тя беше изплашена, по дяволите.

Изглежда, нямаше никакво значение, че бе планирала всичко толкова внимателно…

Започна да пренарежда фигурките, като ги групираше според материала, от който бяха изработени — кристални, керамични, дървени и метални. Беше чела някъде, че хората спадат към две категории — разграничаващи и обединяващи, — като първите фокусират вниманието си върху различията между нещата, а вторите — върху сходствата. Като се имаше предвид, че вечно търсеше приликите, Джеси очевидно беше от вторите. Откакто се помнеше, тя все се стремеше да намери общото в нещата, точно като хората, които в моменти на неподдаващо се на контрол безпокойство преподреждаха килерите или сортираха чорапите си по цветове. Това беше нейният начин, да въведе ред в хаотичния свят.

И още нещо, което й бе присъщо: загърнала се беше в хавлиен халат с качулка в черен цвят. Дори като дете имаше склонност към тъмните цветове, сякаш самата им дързост можеше да я обгърне като с предпазен щит. Винаги бе подозирала, че това има нещо общо с беззащитността на майка й. Стеснителна красавица, която се обличаше в ефирни материи с пастелни тонове, Линет Флъд имаше нужда от закрила.

За съжаление, нито един от начините, по които Джеси обикновено се успокояваше, не й бе от полза тази вечер. Трепереше от студ под дебелия си халат и дори пренареждането на фигурките изискваше повече съсредоточаване, отколкото можеше да вложи. Имаше нужда от нещо, което да я успокои. Стана от мястото си пред тоалетката и погледна към вратата на терасата, като се чудеше дали да не поплува в басейна. Много малко хора от домакинството го използваха, включително и малобройният й персонал. В момента, така че нямаше почти никаква вероятност да я забележат, и все пак…

Едно тъмно петно на скъпия хамадански[2] килим привлече погледа й и още преди да е осъзнала напълно значението му, тя потръпна вътрешно. Тази вечер бе простреляла съвсем хладнокръвно човек. Сега това й се струваше почти невъзможно, но тогава решението й изглеждаше като заповед на някакъв тъмен Бог на правосъдието, единствения възможен избор за нея.

Докато се загръщаше в халата, усети непозната миризма. Горското ухание съдържаше в себе си следи от екзотичния аромат на сандалово дърво и дим. Ако беше одеколонът му, тя не бе обърнала внимание по-рано, но това бе разбираемо. Телата им не само се бяха докоснали, те се бяха борили като смъртни врагове.

В съзнанието й неканени изплуваха студеното му лице и изгарящите очи. Сякаш усещаше подчиняващата сила на ръцете му, силата на мускулите. Одеколонът завладя сетивата й, когато си спомни топлината, потта и унищожителната целувка. Това наистина беше одеколонът му, сигурна бе. Почувства се така, сякаш беше белязана, сякаш неоспоримите доказателства за грубостта му бяха навсякъде по тялото й.

Тя откопча халата и го съблече, като го остави да падне на пода, докато се насочваше към банята. Миг по-късно, обгърната от горещата, пулсираща струя, отново повтори мислено плановете си за това как първото нещо, което щеше да направи на сутринта, бе да се обади на Мат Сандъски. После мушна глава под водата с надеждата да се отпусне под биещата струя.

Когато острите като игли пръски я удариха, тя усети леки вибрации, които сякаш идваха някъде дълбоко изпод мускулите й. Жената, която никога не си бе позволявала да се поддаде на страх, сега беше обхваната от паника, осъзна тя. Насапуниса се енергично и започна да се трие, докато кожата не я заболя и цветът й не стана яркорозов, а после съвсем съзнателно се опита да се успокои, оставяйки водата да бълбука по тялото й, представяйки си, че слабостта, която усещаше в крайниците, се оттича в канализацията.

Банята беше изпълнена с гъсти пари, когато излезе изпод душа и взе хавлиена кърпа от затоплената медна тръба. Наведе се напред и първо подсуши естествено чупливата си коса, после отметна глава назад и преметна влажната коса на гърба си. Хвърли хавлията в коша за пране, понечи да вземе нова и в този момент забеляза в парата очертанията на някаква тъмна фигура.

Гледката я вкамени. Покритият с плочки под беше хлъзгав от влагата и въпреки това тя си даде сметка за усилието, с което дръпна крака си обратно и изправи гърба, понечил инстинктивно да се свие. Този път нямаше място за съмнения — тя знаеше кой е и вътрешното й треперене се усили.

Люк стоеше на прага на банята и я гледаше така, сякаш я наблюдаваше от доста време. Животинското любопитство в погледа му се допълваше от огън и необуздано нахалство, докато оглеждаше голото й тяло и очите му се плъзгаха от капчиците върху гърдите й към къдравия триъгълник на мястото, където се събираха бедрата. Джеси мерна в погледа му сексуалния глад, който си спомняше от миналото. Тогава обаче той никога не бе насочен към нея. Очите му светваха по този начин, когато гледаше Шелби, по-голямата й сестра. Тя се хвърли към шкафа, отвори го и измъкна една кърпа, но преди да успее да се покрие изцяло, той вече бе влязъл вътре. Би го убила, ако можеше. Но този път пистолетът беше у него.

Бележки

[1] По името на Томас Чипъндейл, английски мебелист (1718–1779), съчетал в своите орнаменти мотиви от френското рококо и от Източна Азия. — Б.пр.

[2] Хамадан — град в Западен Иран, прочут с производството на великолепни килими, изработени предимно от камилска вълна. — Б.пр.