Сузан Форстър
Безсрамна (22)

Глава двадесет и втора

— Страшно ми харесва тренчкота ти — измърка Шелби. — Последния път, когато видях един такъв, го носеше някакъв ексхибиционист в Сентръл Парк.

Мат Сандъски сепнато се изсмя и гласът му одрезгавя, докато разкопчаваше тренчкота, под който беше облечен със сив блейзер и тъмносин панталон.

— Съжалявам, не се сетих да се съблека за случая.

— Такъв ми бил късметът — проплака тя.

Мат стоеше на прага на двукрилата врата на „Ехо“. Шелби Флъд му бе отворила, когато позвъни, и сега се беше облегнала боса, като си играеше с връзките на спортното си яке с качулка. Прилепналата розова блуза с цип, която носеше отдолу, изглеждаше така, сякаш бе предназначена за креватни упражнения, а не за гимнастически. Но какво ли пък знаеше Мат Сандъски за женското спортно облекло?

Знаеше само, че му харесва свирката й.

На врата й на сребърна верижка висеше блестяща полицейска свирка. Дали за да прогонва мъжете, или за да ги привиква? — запита се той.

— Радвам се да те видя отново, Матю — посрещна го тя и се отдръпна встрани с подканваща усмивка. — Не се отбиваш много често.

Той кимна и мина покрай нея.

— Удоволствието е изцяло мое.

— Това може да се уреди — измърмори тя.

Мат сподави бързата си усмивка, преди отново да се обърне към нея.

— Трябва да взема един материал, който Саймън пази в личната си картотека. В библиотеката е. Надявам се, че няма да преча.

— Заповядай — тя махна по посока на библиотеката, после го придружи през просторната дневна, а след това по коридора, който водеше към източното крило. Библиотеката се намираше до музикалната зала.

— Да ти донеса ли нещо? — попита тя от прага, след като той влезе. — Кафе? Чай или…

Мат мислено веднага допълни третата възможност. Може би именно това й беше идеята. Очите им се срещнаха за миг и той изпита приятно, гъделичкащо усещане. Миглите й бяха толкова черни и гъсти, че му напомниха за кадифени ресни. Беше прекалено хубава, за да му се предлага, помисли си. А ако не му се предлагаше, защо хвърляше толкова труд да му се хареса?

Мат изхлузи тренчкота, на който се бе възхитила, и го метна върху извитата облегалка на един стол.

— Кафе, благодаря, ако не те затруднявам много.

Тя кимна и изчезна, като му предостави възможност да се възползва от случая. Ключът на Мат отваряше всички чекмеджета на картотеката, освен едно. Там се намираха тайните документи на Саймън и доколкото му бе известно, единственият ключ се пазеше у неговия адвокат. Шкафът беше достатъчно стар, така че можеше да се каже, че е антика, и не беше лесен за отключване, но Мат бе почти сигурен, че ще се справи. Саймън често бе намеквал, че пази досиета на директорите на „Уорнек“ с информация, която може да бъде използвана срещу тях, ако е необходимо. И тъй като сега Люк Уорнек се готвеше за нападение, Мат искаше да бъде подготвен, в случай че някой от директорите трябваше да бъде „убеден“ да не продава. Мат не гледаше на това като на изнудване. Приемаше го по-скоро като застраховане. А и беше сигурен, че би имал благословията на Саймън. Джеси беше друго нещо и именно заради това бе дошъл, докато тя отсъстваше…

Когато Шелби се върна няколко минути по-късно, Мат вече бе прибрал миниатюрната отвертка в джоба на сакото си и преглеждаше досиетата. Бе намерил по едно за всеки от директорите точно както се бе надявал, а също и своето собствено. Учуди се, че не откри нищо срещу Люк или срещу Джеси. Възможно беше Саймън да пази такъв вид информация в някой от сейфовете си в спалнята.

— Идвам — обади се бодро тя. — Нося ти черно кафе. Чисто го пиеш, нали?

Мат извади въпросните досиета, като се надяваше Шелби да не забележи комичното изражение на лицето му, защото тя знаеше как да те постави на тясно.

— Точно така, чисто го пия — отвърна той и се обърна към нея.

Тя се усмихна и остави подноса.

— Така си и мислех — измърмори.

Мат не можеше да не забележи, че на подноса имаше две чашки от костен порцелан и гарафа с кафе. Очевидно тя възнамеряваше да му прави компания. Той повдигна папките.

— Открих онова, което търсех — рече. — Трябват ми само няколко минутки да ги прегледам. Ще използвам бюрото, ако не възразяваш.

Бюрото, за което говореше, беше ценна антика, но Шелби погледна към тапицираната му с кожа повърхност, сякаш изведнъж тя се бе превърнала в кошарка за похотливи възрастни.

— Моля — отвърна и му подаде чашата, която току-що бе наляла. — Няма защо да бързаш. Аз винаги правя така.

В кафето бе сипано малко бренди, осъзна Мат, и се намръщи, когато парливата течност мина през гърлото му. Шелби играеше целенасочено. Зачуди се какво ли искаше, после реши да не се занимава с това. Теоретично погледнато можеше и да изглежда страхотно да си има вземане-даване с красивата по-възрастна сестра на Джеси, но в действителност съществуваше вероятност да му създаде доста проблеми. Тя нямаше да получи онова, което искаше, освен ако то не беше секс. А можеше дори и него да не получи. Съмняваше се, че може да разчита на Шелби да пази тайна, а той никак не искаше мелодрамата Флъд-Уорнек да се усложни повече, отколкото беше.

Шелби, разбира се, имаше други намерения. Щом той седна и отвори една от папките, тя намери за нужно да мине зад него и да надникне през рамото му.

— Мога ли да помогна? — попита. Дори меките, премляскващи звуци, докато тя отпиваше от кафето си, някак си звучаха чувствено.

Като се замисли човек, стрелна се в ума му, можеш да направиш нещо. Можеш да оставиш кафето си и да ми духаш, освен ако не те затруднява много.

— Смятам, че ще се справя.

— Хммм… обзалагам се.

Той се обърна и я загледа, като обгърна с поглед цялата й сладка, сладка, ох, толкова сладка чувственост. Окуражен от мързеливото й смигване, без притеснение плъзна очи по тялото й — от щедрите извивки на гърдите към мястото, където тесните розови шорти се впиваха между краката. Съмняваше се, че има вероятност да я обиди. По-скоро би се обидила, ако не я беше огледал.

Тя се усмихна така, сякаш й беше в кърпа вързан.

Пареща болка на съжаление го прониза в слабините, когато отново се обърна към папката и започна да я прелиства.

— Мисля, че получих всичко, от което имах нужда. Благодаря, Шелби. Кафето е страхотно.

— Сигурен ли си? — прозвуча унило, а нокътят й се плъзна по врата му. — Нима заетият шеф ще откаже дори едноминутен масаж? Аз правя добри…

— Дори това — отряза я бързо той. — Имам много работа — това се наричаше саможертва заради дълга, нещо, с което тя вероятно не бе много добре запозната. Трябва да съм луд, помисли си.

— Човекът е изтощен — тя мина от другата страна на бюрото, прокара ръка по ръба му и събори един молив на пода. — Ще го вдигна.

— Не, не, няма нищо — настоя той. Презрителният му тон й показа, че опитът беше успешен, но нямаше намерение да играе днеска.

— Добре — въздъхна тя. — Както кажеш — размаха му пръст и се запъти към вратата, като му напомняше с всяко поклащане на почти неустоимия си дяволски задник какво пропуска.

След като прегледа набързо папките и се увери, че разполага с амунициите, които му бяха необходими, за да се справи с управителния съвет, той реши да хвърли поглед и на собственото си досие. Беше любопитен да види каква информация бе събрал за него през всичките изминали години бившият му шеф и благодетел. Имаше сведения за проститутката, която се представяше за масажистка и правеше „частни посещения“ в жилището на Мат в Телигръф Хил от дълго време. Бяха документирани и неприятностите му с данъчните власти преди няколко години, както и някои мъчително интимни подробности от живота му, включително проблемите с жлъчката и мусофобията — един досаден страх от гризачи. Бяха отбелязани дори предпочитанията му по отношение на храната.

Копелето сигурно беше наело детектив на заплата, помисли си Мат не особено изненадан. Към края на живота си старецът беше станал абсолютен параноик, жертва на същите страхове, от които се бе възползвал у другите, за да ги държи в подчинение. След опита за обир в банката си бе втълпил, че някой се опитва да му навреди. Не бе помогнало дори уверението на полицията, че е въпрос на случайност, че грабежът е бил планиран за същата сутрин, в която той е отишъл там. Крадците бяха заловени още същия ден — трима изпечени хулигани от Сан Жозе, които очевидно се опитваха да ударят бързата печалба.

Саймън, разбира се, си имаше своите професионални врагове, но Мат не познаваше никой друг, освен Люк, който да иска да си отмъщава. Въпреки това Уорнек старши продължи да настоява, че го дебнат законспирирани врагове. С напредването на болестта му единственият човек, на когото имаше доверие, беше Джеси, вероятно защото по време на същия този банков обир тя бе рискувала собствения си живот, за да спаси неговия. За щастие един-единствен път Мат бе престъпил закона години по-рано, и то подтикнат от самия Саймън, което правеше стареца също толкова уязвим, колкото беше и Мат. А сега, след като стареца го нямаше, досието спокойно можеше да бъде унищожено, без никой да разбере.

От старинния часовник в коридора се разнесе звън, докато той продължаваше да чете. Подсъзнателно преброи десет удара, като смътно си даваше сметка и за някакъв друг шум — бърз и стържещ, който му напомни за препускаща мишка. Вдигна поглед и забеляза, че Шелби бе оставила вратата на библиотеката отворена, но като се изключеше това, не виждаше други причини за безпокойство. Нямаше и следа от гротескните малки животинки с остри нокти. Господи, колко мразеше плъхове, мишки и всичко друго с малки кръгли светещи очички и мърдащи мустаци.

Миг по-късно почувства нещо да се плъзга по обувката му и да се увива около глезена му. „Божичко“ — изпъшка той и сърцето му подскочи. Първото му желание беше да направи нещо немъжествено, като например да изпищи. Все пак някакъв инстинкт за самосъхранение го накара да запази спокойствие и в този момент ново усещане привлече вниманието му. Каквото и да бе това нещо, то пълзеше по крачола му! Бързото, подобно на погалване с перо движение го накара да издаде сподавен звук. Направо не вярваше на сетивата си.

Дали щеше да го нападне, ако помръднеше? Ужасен си представи как жизненоважни части на тялото му биват нападнати от миниатюрно същество с остри зъбки, решило да прогризе изход в слепия тунел, в какъвто скоро щеше да се превърне панталонът му, ако животното не спреше да напредва! Трябваше да направи нещо, но тъй като не искаше да мърда панталона си и така да рискува мъжествеността си, нямаше и най-малката представа какво.

Изминаха безкрайни секунди, преди да набере смелост да дръпне стола си назад и да погледне под бюрото. И когато го направи, му трябваха още няколко секунди, за да осъзнае онова, което видя. Не беше гризач, беше жена? Жена със светещи в тъмното сини очи, с молив между зъбите и с ръка върху панталона му? Подреденият му ум, свикнал с максимата, че всяка жаба трябва да си знае гьола, направо не можеше да приеме нелепостта на случващото се.

— Шелби? — изрече той изумен.

Шелби вдигна поглед към него и ресниците й потрепнаха, докато вадеше молива от устата си. Класическият жълт молив, номер две, средно остър, с мек графит.

— Сигурен ли си, че не искаш да го наостря? — попита тя. — Изглежда ми малко тъп — повъртя молива в ръце, после погали с него бузата си съвсем близо до устата.

Сърцето на Мат биеше толкова силно, че той не можа да оцени символа. Отначало дори не можеше да говори.

— Едва не ми докара сърдечен удар — изграчи той.

— Не бързай с благодарностите — тя затъкна молива в елегантната си опашка и му отправи усмивка, достатъчно гореща, за да стопи и полярните ледове. Когато той притаи дъх, тя промуши кутрето си през сребърната верижка на врата си и я дръпна нагоре, разклащайки полицейската свирка. — Искаш ли да видиш как духам?

Очите й светнаха коварно, щом го погледна, и зачака реакцията му. Устните й бяха мокри и разтворени и му обещаваха истински букет от земни наслади. Тъй като той не отговори, тя поднесе свирката към нацупените си устни с мързеливо движение, като отпусна долната само колкото да открие част от белите си, блестящи зъби и розовия си език.

Това беше една от най-еротичните гледки, които Мат някога бе виждал. Ето какъв бил номерът й — „вземи ме, пожелай ме, обладай ме“, реши той, — поканата, която бе запазила за неподатливи мъже! Господи, вършеше си работата. Горещата искрица в слабините му се бе превърнала в ревящ огън.

Тя духна леко в свирката и той откликна като добре дресирано цирково животно. Устата му изобилно се изпълни със слюнка и инструментът му щръкна. Внимавай на какво се надяваш, помисли си той и въздъхна, подлуден от тръпката на всичко това. Наистина й беше в кърпа вързан.

— Давай — измърмори той, когато тя се пресегна да разкопчае ципа на набъбналия му панталон. — Издухай си мозъка.

 

 

BMW-то на Мат Сандъски все още беше паркирано на алеята, когато лимузината на аерогарата зави по нея, за да свали Джеси пред входната врата на голямата къща. Като изпита огромно облекчение, че си е у дома, тя се намръщи при мисълта за нечия компания точно сега, та била тя и на Мат. Възнамеряваше да отиде право в стаята си, където ще може да събере силите и мислите си. След изпитанието, на което бе подложена в Сан Франциско, имаше нужда да се почувства в безопасност. Имаше нужда от убежище.

Отключи и остави куфарите на прага, където ги бе донесъл шофьорът. По-късно щеше да помоли Роджър да ги качи горе. За нейно облекчение в главното фоайе не се виждаше никой, дори Мат.

Като се питаше дали Мел и Джина бяха излезли, Джеси се заизкачва по стълбите и спря на първата площадка, колкото да се порадва на красотата на онова, което се разкриваше пред нея. Притихналото великолепие на тридесет и петфутовия сводест таван и прелестта на огромната камина, която се издигаше почти до небето, с нейната изящно гравирана ориенталска облицовка, винаги й действаха успокояващо.

Накъдето и да погледнеше, виждаше по масичките прясно набрани цветя — трябваше да благодари за това на Марги, предположи тя. В антрето, което водеше към трапезарията, върху голямото пиано „Стейнуей“, 1917, имаше кристална ваза с бургундскочервени рози. Като се добавеше и фината ирландска дантела и старинното стенно огледало със златна рамка, сцената напомняше за натюрморт на Сезан.

Откъм коридора, по който се минаваше за източното крило, се дочу приглушен смях. Това събуди любопитството на Джеси и тя се ослуша за момент, а после слезе по стълбите, като мислеше, че вероятно Мел си играе в библиотеката. Когато се приближи до отворената врата, чу пронизителен звук, който й заприлича на свирка на регулировчик. Дали в къщата не беше влязла някоя птичка?

Изкушаваше се да извика, но размисли.

В библиотеката наистина имаше някой, но за изненада на Джеси не беше Мел. Зад бюрото седеше Мат Сандъски, изцяло погълнат от работата си.

— Мат, случило ли се е нещо? Не трябваше ли да си в Сан Франциско?

Мат рязко извъртя глава от учудване.

— Джеси? Какво правиш тук? Случило ли се е нещо? Не трябваше ли да си в Сан Франциско?

Джеси се усмихна и се запита дали пък нямаше ехо в стаята.

— Добре ли си? — попита го загрижено тя. Наистина изглеждаше странен. Лицето му беше силно порозовяло, а гласът му звучеше дрезгаво.

— Разбира се — увери я той възбудено. — Добре съм. Ами ти? Да не би с Люк да сте решили да се върнете по-рано?

— Това е дълга история, Мат.

— Колко дълга? — попита той и прочисти гърлото си.

Мат със сигурност имаше нужда от почивка и възстановяване, реши Джеси. Работеше без прекъсване, откакто Саймън бе починал, и напрежението явно започваше да му се отразява. Никога не го беше виждала толкова напрегнат.

— Ще може ли да поговорим по-късно? — попита го тя. — Искам да се кача горе и малко да почина. А и ти изглеждаш много зает.

— О, Боже, нямаш представа колко. Аз… ъъъ… става дума за проблема, за който говорихме, преди да заминеш.

— Мога ли с нещо да ти помогна? — тя пристъпи в стаята.

— Не! — махна й нервно да си върви. — Още само минутка и ще довърша нещата тук. Ти… ти се качи горе. Извади си багажа или каквото друго е необходимо да направиш. Ще поговорим по-късно. По-късно.

— Добре… — тя се обърна, за да си тръгне, но се поколеба при странния звук, който прозвуча зад нея — някакво бълбукане или преглъщане, не беше сигурна какво точно. Звучеше така, сякаш някой се опитваше да пие желе със сламка. — Зле ли ти е, Мат?

— З… зле? — гласът му пресекна и той се приведе напред и се изсмя нервно. По челото му изби обилно пот и се плъзна към носа му, докато накрая не спря на връхчето. Не направи опит да я избърше.

Джеси го погледна с нарастваща загриженост.

— Мат, какво има? Болен ли си?

Той се опита да съблече сакото си.

— Май че тук е доста топличко, а? Може би ако сваля това сако…

Сега вече Джеси наистина се разтревожи. Мат никога не се потеше и тя рядко го бе виждала размъкнат. Обикновено беше изряден — всяко косъмче си беше на мястото.

— Да ти донеса ли нещо? Вода с лед? Аспирин?

Той се отпусна назад в стола и от гърлото му излезе стон, докато се пресягаше под бюрото за нещо. На устните му се появи унесена усмивка и очите му се изцъклиха.

— Аспирин — въздъхна той. — Няколко всъщност. О… Божичко, благодаря ти, Джеси.

Джеси го зяпна. Може би той наистина се бе поддал на стреса, че сега заемаше мястото на Саймън.

— Няма проблем, Мат — отвърна тя успокояващо. — Всичко ще се оправи. Отивам само да взема аспирина, нали?

— И недей да бързаш — подкани я той.

Тя запристъпва заднишком към вратата. Той продължаваше да й прави знаци да тръгва, но беше толкова очевидно, че имаше нужда от помощ. Може би се беше притеснил. Мъжете бяха такива що се отнасяше до болестите. Мразеха да са беззащитни. Беше въпрос на мъжественост.

— Ще се оправя — изпъшка той, като се потеше. — Върви, моля те.

— Добре тогава — рече тя. — Веднага се връщам — тъкмо се обръщаше да излезе, когато вниманието й бе привлечено от някакъв предмет с телесен цвят. Нещо се подаваше изпод бюрото. Тя премигна, като се опитваше да види по-добре. Секунда по-късно зяпна, невярваща на очите си. Не можеше да бъде! Нима бяха крака?

— Аспирин, Джеси — замоли немощно Мат.

Джеси едва го чу. Тя продължаваше да се взира в краката. Бяха малки и боси, със стъпалата нагоре — несъмнено крака на жена. Застанала на колене жена.

— Джеси, би ли, можеш ли…

— Разбира се, Мат — отвърна лукаво тя. — Аспиринът идва веднага — погледна покритото му с пот лице за миг и после нарочно насочи очи надолу. — Ами за теб, Шелби? Да ти донеса ли нещо?

В отговор изпод бюрото се чу някакво мънкане.

— Очевидно никой не е научил сестра ми на добри обноски — каза Джеси с остър, саркастичен тон, докато гледаше гневно Мат. — Би трябвало да знае, че не се говори с пълна уста.

При тези думи Джеси се обърна и тръгна към вратата с отвращение. След като го бе видяла как се поти, надяваше се Мат да умре от електролитен дисбаланс, преди Шелби да е приключила с него. Нямаше ли да се намери поне един мъж в целия проклет свят, който да може да устои на сестра й?