Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shameless, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 93 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Сузан Форстър. Безсрамна

ИК „Албор“, София, 1995

Редактор: Албена Попова

Коректор: Ана Лазарова, Дора Вълевска

ISBN: 954–8272–28–8

История

  1. — Добавяне

Глава седемнадесета

Все по-засилващият се западен вятър носеше буря. Топлите пролетни ветрове развяваха гирляндите от крепирана хартия, които украсяваха белведера, а на хоризонта се скупчваха тъмни облаци. Денят не беше от най-подходящите за сватба. Но може би беше най-подходящият именно за тази сватба, мислеше си Шелби, докато наблюдаваше младоженеца през стъклената врата на преддверието, където бе спряла, за да прецени положението. Люк Уорнек стоеше до входа на белведера и явно чакаше булката му да се появи.

Той привличаше вниманието не толкова заради сивия си вълнен костюм или заради начина, по който бе сресана назад гъстата му тъмна коса — в италианска гангстерска прическа. Целенасочеността в изражението му привличаше погледа. Имаше съсредоточения вид на човек, който току-що е завладял някакъв жизненоважен пазар чрез изкупуването на стоките и сега чака да види дали инвестицията си е струвала.

Наподобяваща на кукла в яркорозовото си сатенено облекло, Шелби излезе от страничната врата на преддверието и тръгна по заобиколна пътечка през розовата градина, като наблюдаваше бъдещия си зет — единствения до този момент, освен нея, появил се за събитието. Би го облякла по друг начин — в морскосин блейзер с кръста на Уорнекови върху джобчето на гърдите, със сив панталон и снежнобяла официална риза — напълно цивилизован вид, който да подчертае гангстерската му енергичност. Да, би му придала малко по-достопочтен вид за това събитие, съзнавайки напълно удоволствието да го разсъблече и развърже по-късно. Истината беше, че Люк Уорнек стимулираше моделиерското й въображение. Ако имаше пари, за да даде тласък на агенцията си, и ако той бе умиращ от глад манекен, тя би го наела на минутата за рекламната си кампания. А също така и за някои други неща.

— Лельо Шел! — Мел изприпка по стъпалата на терасата, великолепна в роклята си от червена тафта. Богато набрана, тя изглеждаше така, сякаш бе шита за Коледа или за Деня на свети Валентин. Шелби се засмя и направи реверанс, представяйки и своя собственоръчно изработен тоалет. Бе прикрепила крещяща пурпурна гирлянда от крепирана хартия към подгъва на яркорозовата си тясна рокля.

— Страхотно изглеждаме, нали? — рече Мел.

— Ослепителни сме — съгласи се напрегнато Шелби и дръпна пурпурната панделка, която придържаше червеникавата коса на Мел, назад.

— Свещеникът няма да може да види булката и младоженеца, без да замижи — изкудкудяка Мел. Огледа се и самата тя замижа. — Къде е свещеникът? Надявам се, че не се е загубил.

— В библиотеката е и разговаря с майка ти.

Джина се появи зад Мел с жилетка в ръка.

— Облечи това, bambina. Както изглежда, приближава ужасна буря — тя потръпна, защото сватбите, по време на които имаше буря, бяха лоша поличба.

Шелби си мислеше същото.

— О, ето я! — гласът на Мел премина в шепот, когато Джеси се появи на терасата. Съпровождаха я Мат Сандъски, който очевидно също се безпокоеше заради времето, и един друг мъж, който можеше да бъде само свещеникът. Той беше нисък, благопристоен на вид джентълмен с бяла коса и бе облечен с тъмен костюм вместо със свещенически одежди.

Представлението започва, помисли си Шелби. Не се бе усъмнила нито за миг, че свещеникът ще се появи, но едва ли би се обзаложила за Джеси. Ако Люк изглеждаше горд от сключената изгодна сделка, то Джеси изглеждаше мрачно решена да възстанови загубите си на всяка цена.

— Не е ли красива? — прошепна Мел.

— Bella — съгласи се Джина.

Красива? Шелби никога не би описала малката си сестра по този начин. Лицето на Джеси бе прозрачно бледо, като се изключеха розовите петна под скулите, които пламтяха подобно роклята на Шелби. Червената й коса изглеждаше така, сякаш бе прибрана в кок със страхотни усилия, а непокорните къдрички се развяваха във всички посоки. Очите й горяха със студения син огън на ацетиленов фенер. Джеси, разбира се, беше прекрасна — гъвкава млада лъвица, защищаваща леговището си, но не и красива. Това понятие включваше определена женствена беззащитност, от която дъхът секва и каквато дори Шелби не претендираше, че притежава.

Шелби погледна Люк и видя, че той бе приковал очи в Джеси. Възхищението беше очевидно, но в очите му блещукаше и нещо друго — нещо повече от сексуалното привличане, което един мъж обикновено чувства към жената, с която ще легне. Шелби усети изненадващо остра ревност. Мислеше си, че стои над подобни неща, но усещането беше настойчиво — една остра болка в гърдите. Не, Люк не би могъл да обича Джеси?

Като едва си поемаше дъх, Шелби отново погледна към Джеси, видя как вятърът жили устните й, видя вдигнатата брадичка и се зачуди какво виждаше Люк в нея.

Той дори за миг не отмести поглед от бъдещата си съпруга. Явно бе изумен от това колко пленителна и високомерна изглежда. Съпроводена от двамата си нервни бели рицари, тя напомняше за някоя принцеса с желязна воля, принудена да встъпи в уговорен брак в името на короната и страната. Не носеше цветя, ефирната й рокля се извиваше около глезените, а дълбокото деколте разкриваше толкова пълна и бяла гръд, че тя беше като лунна светлина на фона на тъмната й като нощ рокля. Бе избрала интересен цвят за събитието. Роклята имаше изумителна кройка. И беше черна. Дали жалеше за смъртта на Саймън или за предстоящата си сватба?

Той погълна с поглед всяка нейна крачка към белведера, забелязвайки предизвикателството в стойката и походката й. Тя избягваше да го поглежда, така че нямаше вероятност очите им да се срещнат, но Люк се питаше какво ли би станало, ако бе вдигнала поглед, ако очите им се бяха срещнали. Дали небето би се разтворило? Дали белведерът би бил ударен от гръм?

Джеси имаше само една мисъл — да приключи с ритуала и след това да се преструва, доколкото може, че това никога не се е случвало. Не очакваше бракът им да продължи и шест месеца, особено след като новият й „съпруг“ узнаеше, че временно е направила Мат свой пълномощник и му е дала правото на решаващ глас в ръководенето на компанията, която Саймън й бе оставил. Щом Люк разбереше, че няма да получи онова, което искаше — тоест достъп до акциите и правото й на глас, — тя бе сигурна, че ще се измори от играта на отмъщение към паметта на Саймън и ще си замине. Борбата за превъзходство с мъртвец не би могла да носи кой знае какво удовлетворение за човек, обичащ предизвикателствата така, както явно ги обичаше Люк. Разчиташе на това.

Мина покрай Люк и влезе в белведера, без да го погледне. До този момент не бе почувствала нищо, освен че върши необходимото — за нейно щастие вълненията отсъстваха, включително и леденият гняв, който я поддържаше. Едва когато зае мястото си в постройката, тя усети лека паника. Беше едва доловима като високо изсвирване, което се регистрира по-скоро от нервната система, отколкото от ушите.

Стените на белведера сякаш я притискаха с неизбежността на онова, което щеше да се случи. Дори не трябваше да се оглежда наоколо, за да разбере, че е хваната в капан. Можеше да го почувства. Единствените достигащи до нея звуци бяха зловещото шумолене на гирляндите от вятъра и внезапният тласък на сърцето й, когато свещеникът мина покрай нея и зае мястото си. Миг по-късно усети, че Люк застава до нея. И изведнъж Мат Сандъски и Шелби също се озоваха до тях — като свидетели.

Свещеникът се опита да счупи леда, като поведе разговор, но Люк го отклони любезно и предложи да започнат церемонията веднага, ако всички са съгласни. Гласът му звучеше непоносимо спокойно.

— Да, моля да започваме — съгласи се тя. Джеси бе поискала възможно най-късата церемония, надявайки се на ласвегаската версия, където направо минават към „съгласен съм“ и обявяването на брака за сключен. Но дори и най-кратката щеше да й се стори безкрайна — беше сигурна в това. Бракът й със Саймън бе направо приятен в сравнение с този.

Когато свещеникът заговори, вниманието й бе привлечено от тихото трополене на дъжда по покрива на белведера. Бурята беше започнала, но тихото потропване бе странно успокояващо, също като аромата, който вятърът извличаше от кадифените червени рози, пълзящи по стените. Винаги бе обичала вакханалията от сладостни аромати, която настъпваше с първите цветове на пролетта, а лекият дъжд сякаш подсилваше уханието и го разнасяше из въздуха. Някои от най-приятните й детски спомени бяха свързани с дивите, волни къпини, пълзящи по склоновете на клисурата зад къщата им. Те бяха рай за едрите мъхести пчели и стрелкащите се пеперуди.

— Събрали сме се тук пред Бога… — рече свещеникът с мелодичен глас.

Джеси си пое дълбоко въздух, като се вглъби в приятните спомени, цветята и нарастващата сила на дъжда. Опита се да не чува думите на свещеника, но те проникваха в мислите й като досадното тиктакане на секундарника на часовник. По-лошо, техните помпозни значения и благоговението, с което ги изричаше, още повече подчертаваха лицемерието на брака й с Люк, особено след като бе мечтала именно за този ритуал като дете, в същия този белведер и точно с този мъж.

От пронизващата болка дъхът й почти спря:

— Вие, Джеси Флъд-Уорнек, приемате ли този мъж?… — питаше свещеникът.

— Да — думата излезе прекалено рязко, повече като усилие да я спре, отколкото всичко друго.

Свещеникът се поколеба. Очевидно не това се очакваше да отговори, но той явно нямаше желание да я поправя.

Миг по-късно той ги провъзгласи за мъж и жена.

— Можете да целунете булката — каза на Люк и погледна напрегнато Джеси, докато го подканяше. — Ако желаете — добави.

— Това е най-съкровеното ми желание — отвърна Люк с изпълнен с мъжка ирония глас.

А може да се окаже и последното ти, едва не извика Джеси. Но ръката на Люк бе хванала нейната и той вече леко я обръщаше към себе си. Тя се възпротиви на натиска със свити пръсти, но после се остави на волята му сковано, тъй като не желаеше да прави сцени пред детето си, пред свещеника, та дори и пред Мат.

Очите на Люк потъмняха неустоимо, когато тя вдигна поглед към него. Той хвана ръцете й под раменете, а Джеси отмести очи, затвори се в себе си, опита се да намали контакта помежду им колкото е възможно повече. Но не можа да му се изплъзне, когато накрая улови с ръка лицето й. С умело и удивително нежно движение наклони главата й назад за традиционната целувка.

Някой от малобройните гости на сватбата се изкашля.

В дърветата над тях изкряска птица като ехо на напрежението вътре в Джеси. Каза си, че това беше просто една целувка, изпразнен от съдържание символ. За нея тя не означаваше нищо повече от самата сватбена церемония. Беше се съгласила да се омъжи за него и сега нямаше друг избор, освен да приключи с тази фалшива церемония колкото е възможно по-бързо и да спести на всички по-нататъшното неудобство.

Каза си всичко това, докато той се навеждаше към нея сякаш в забавен кадър, но дори цял хор светци и ангели от небесата не биха могли да спрат отчаяния пламък, който изригна в нея, щом Люк се приближи. Тя се изправи на пръсти наелектризирана и бързо докосна с устни бузата му, като едва допря ъгълчето на неговите.

Само формално — прошепна.

Той отстъпи сепнато назад, сякаш изобщо не беше сигурен какво да прави с нея. После очите му пламнаха и ръцете му я сграбчиха.

— Нищо подобно — отвърна и я повдигна така, че стъпалата й едва докосваха пода. — Сега си моя — прошепна й. — Ти си мисис Люк Уорнек с всички произтичащи от този факт последствия.

Подвоуми се, почти докосвайки стиснатите й треперещи устни, като се наслаждаваше на очакването и терзанията на Джеси. Имаше някаква сила и властност в начина, по който я държеше, сякаш смяташе да я държи във въздуха, докато не изчезнат и последните остатъци от съпротивителните й сили и тя не отслабне толкова, че да няма друг избор, освен да се предаде. Лицето му беше съвсем близо и тъмните му ресници се допряха до скулата й, но устните му все още не докосваха нейните.

— Направи го — рече тя през зъби.

— Да направя какво? — попита той, като й теглеше думите с ченгел.

Целуни ме.

Тя изхлипа, но не от болка, а от чист, неприкрит гняв. Искаше й се белведерът да бе поразен от падаща комета и хич нямаше да я притесни, ако всичко наоколо край залива погинеше.

Напрежението помежду им нарасна, докато той галеше устните й със своите, като едва ги докосваше и в същото време я наелектризираше. Тялото й се стегна и после направо подивя. Сърцето й се сви от отчаяние. Ако го оставиш да направи това с тебе, рече си тя, ако оставиш това копеле отново да те възбуди, значи си по-извратена и от него! Но тя не можеше да спре отклика в тялото си, както не можеше да спре и бурята, развихрила се около тях. Люк Уорнек бе зареден с електричество също като бурята — с мощен, непреодолим отрицателен заряд. А тя бе гръмоотводът.

Захапа отчаяно ръба на устната му.

Той се отдръпна вбесен.

— Ако и този път потече кръв — предупреди я, — ще консумирам съпружеството си още тук, на пода на белведера.

Джеси дочу ахване и разбра, че останалите трябва да са доловили прошепнатата заплаха. Замръзна, като се молеше Мел да не е чула. По някаква тайнствена причина детето се чувстваше щастливо от този брак, а тя не искаше да го плаши или разочарова. За щастие Джина и Мел вече бяха излезли и бяха прекалено далече, за да са чули каквото и да било.

Силен тътен разцепи облаците над тях, вятърът засвири в решетъчните стени на белведера и заразвява роклята на Джеси.

— Прибирайте се в къщата! — завика някой, когато небето съвсем притъмня и градушка забарабани по покрива.

Джеси се обърна да види къде е Мел и забеляза Джина да тича с измокреното до кости дете.

— Заповядай — каза Люк и свали сакото си. Метна го върху раменете на Джеси, но тя отхвърли дрехата и се отскубна от него, като едва не счупи тока на обувката си, докато тичаше надолу по стълбите на белведера. Бурята й бе дала повод да избяга от него, но нямаше време дори да почувства благодарност. Беше прекалено загрижена за Мел. Вече си представяше пътуване до „Бърза помощ“ — ужасен начин да прекара първата си брачна нощ, но все пак по-добър от другата алтернатива, реши тя.

Когато стигна до стаята на дъщеря си, видя, че Джина вече бе свалила мокрите дрехи на Мел и сушеше косата й с хавлиена кърпа. Всъщност Мел се усмихваше широко, като явно се наслаждаваше на всеки миг от развилата се драма.

— Не беше ли страхотно, мамо? — рече тя. — Хващам се на бас, че никой друг не е имал такава сватба досега!

— Аз също — съгласи се Джеси с мрачна усмивка.

 

 

Старинният часовник тиктакаше силно върху камината. Той блещукаше меко в медната си резбована кутия и сякаш подчертаваше тишината в спалнята, като хвърляше златист лъч през нея. Джеси почти не си даваше сметка за отмерваното от часовника време. Сгушена сред черните сатенени възглавници върху леглото, тя гледаше втренчено захвърлената на пода намачкана сватбена рокля.

Дръжката на вратата се завъртя и изщрака. Тя подскочи уплашено, подви крака под тялото си и се уви с плюшения халат. Беше неизбежно — Люк щеше да се появи. Беше първата им брачна нощ. Беше неин съпруг.

Той се поколеба на прага, след като отвори вратата. Бе сменил мокрите си дрехи със сив анцуг и горнището му висеше разкопчано, като разкриваше част от торса, който тя си спомняше доста добре от срещата край басейна. Дори под черните косми, подаващи се над шнура, с който бе завързано долнището му, личаха добре оформените мускули. Тя се улови, че си задава въпроса дали това бе съвсем мъжка черта, или той се опитваше да компенсира куция си крак.

— Помислих си, че може да искаш нещо, с което да се сгрееш — каза. Държеше тумбести чаши с бренди в ръцете си.

— Не, благодаря.

— Добре ли е Мел?

— Никога не е била по-добре.

— Ами ти?

— Никога не съм била по-зле.

Той си пое въздух и Джеси се стегна, за да посрещне контраатаката. Но когато заговори, в гласа му прозвуча дрезгаво разкаяние.

— Сигурно няма да ми повярваш — рече, — но не исках да бъде така. Мислех си, че може би ще успеем да…

— Какво? — сряза го тя, неспособна да си представи какво биха могли да успеят да направят двама толкова враждебно настроени един към друг хора.

Той влезе в стаята и остави чашите на камината до часовника.

— Не знам… да разговаряме, да намерим някаква обща основа. Някога имахме такава. Бяхме близки като деца.

— Това беше в друг живот — раздразни се, когато той спомена детството им, сякаш играеше нечестно. — Що се отнася до общите неща, бих казала, че имаме достатъчно, а ти? Доста общи мръсни, противни неща. Стоим върху пълна с тях помийна яма.

— Баща ми например?

Сестра ми например.

— Не започнах връзката с Шелби, за да те нараня. Бях млад и ужасно наивен. Освен това нещата не стояха по този начин между мен и теб, Джеси. Ние бяхме по-скоро приятели, отколкото каквото и да било друго, нали? Compadres[1]? Мислех си, че чувствата ти към мен са същите, каквито бяха моите към теб.

— Съжаление? Това ли чувстваше към мен? Защото такива бяха моите чувства към теб, Люк. Историйката с недъгавото дете винаги действа на глупаци като мен. А ние и двамата знаем какво привличаше Шелби, разбира се.

Тя се сви в себе си и пристегна халата. Погледна втренчено огромния възел, който бе направила от колана. Беше ли наранен вече? — запита се. — Кървеше ли вътрешно? Защото, ако думите можеха да режат, би трябвало да е нарязан на парчета.

Сянката му потрепна на светлината на огъня. Гърлото й беше толкова стегнато, че я болеше. Такова въздействие оказваше върху нея. Превръщаше я в отмъстителна, гадна злобарка. Когато вдигна поглед, той все още беше там и я гледаше така, сякаш не разбираше защо толкова твърдо е решила да се бори срещу него. Можеше да си позволи да бъде спокоен и великодушен, напомни си тя. Имаше онова, което желаеше — ключа към кралството на баща си.

Приближи се до нея и й подаде брендито. Тя го взе неохотно и потрепери. Умираше от студ. Дори огънят не можеше да я стопли.

— Женени сме! — напомни й той. — Дадохме си клетва. Бихме могли поне да поговорим за смисъла на това.

Аз дадох една-единствена клетва, помисли си тя. Само формално.

— Какъв смисъл търсиш? Накара ме насила да участвам в този театър.

— Не искам отношенията ни да се свеждат до подобна неприязън.

— Значи тогава живееш в измислен свят. Кога за последен път те принудиха да направиш нещо против волята ти? Това прави човека враждебен — за миг дори си позволи да се надява, че той може да разбере какво чудовищно нещо бе това за нея. Хората не можеха да бъдат изнудвани да имат някаква връзка.

— Помниш ли какво се случи в белведера? — попита той.

— Имаше сватба, ако си спомням добре.

— Дяволска сватба, доколкото аз си спомням. Не желаеше дори да се доближиш до мен. Даже не искаше да ме погледнеш, а после небесата се разтвориха, когато те целунах. Можеш да твърдиш, че съм те принудил, но не можеш да излъжеш, че не ми отвърна. Ти трепереше в ръцете ми, Джеси. Беше разтърсена издъно, когато устните ни се докоснаха — не от страх, а от възбуда.

Нещо дълбоко вътре в нея потрепери, отекна и я накара да се стегне. Паника? Възбуда? Вече не можеше да различи едното от другото и независимо какво мислеше той, това ужасно я плашеше. Беше напрегната като струна, като пружините на часовника, който тиктакаше върху камината.

— Искам да си тръгнеш — каза тя, припомняйки си думите, които й бе прошепнал, и нотката на обладаност в гласа му. Ти си моя сега, беше се зарекъл. Ако истински вярваше, че е откликнала от страст — и ако я беше принудил да го целуне, вярвайки в това, — какво щеше да е следващото тогава?

Той се отдалечи от камината и сянката му падна върху нея.

Тя се отдръпна в другия край на леглото с объркани чувства.

— Махай се оттук, Люк — предупреди го тихо. — Защото, ако не го направиш, ако само ме докоснеш или дори си помисля, че имаш намерение да го сториш, ще те съдя за изнасилване.

Смехът му прозвуча мрачно.

— Това ще накара жълтата преса да подскочи от радост. Черната вдовица твърди, че младоженецът я е изнасилил. Какво ликуване ще бъде.

Джеси долепи чашата с бренди към устните си и отпи голяма глътка. Алкохолът мина през гърлото й и я изпълни с огън, докато се обръщаше към прозореца, който гледаше към океана. Като несъзнателно се взираше в бурята отвън, тя се запита, какво ли щеше да е, ако се натряска и се развихри в традициите на фамилията Флъд? Спомняше си олелиите, когато Ханк се наливаше с „Блек Велвит“ по цели нощи. Шелби често участваше в тези гуляи, макар че навремето Джеси не разбираше защо. Сега тя заключи, че това се е дължало на тайния интерес на Ханк към доведената му дъщеря.

Когато беше мъничка, Джеси се скриваше в ъгълчето до пещта, щом разправиите загрубееха. След като поотрасна, пое ролята на помирителка и се грижеше никой да не пострада сериозно. По-често обаче това се случваше и пострадалият беше тя. В резултат на нейните усилия веднъж устната й бе сцепена, а повечето пъти й изкълчваха или навяхваха нещо. Но също така се научи и как да се справя в критични ситуации, а това отсетне й помогна да се подготви за някои от най-опасните страни на работата й като охрана.

— Ако се готвиш да се бориш с изнасилвач — наруши мълчанието Люк, — посещението ми ще те разочарова. Дойдох тук по друг повод.

Тя се загледа в мекия блясък на брендито, без да бърза да отговори.

— По какъв повод?

— Отново се налага да замина и искам да дойдеш с мен. Ще пътувам по работа, но се надявах, че можем да извлечем и приятни изживявания от пътешествието. Макар че при тези обстоятелства това ми се струва доста съмнително.

— Съмнително? Колкото е съмнително, че адът няма да замръзне.

Както желаеш, сякаш искаше да й каже с присвиването на раменете си. Но също така сякаш намекваше, че прави огромна грешка.

— Може би все пак ще поискаш да предприемеш това пътуване, Джеси — рече загадъчно. — Намислил съм нещо и то засяга „Уорнек Къмюникейшънс“.

— Колко интересно, особено, при положение че не притежаваш нито една акция и никога няма да притежаваш — поне не докато съм жива, помисли си тя. — В какъв смисъл смяташ, че компанията те засяга?

— По-добре е някой да се почувства засегнат, преди печалбата на компанията да пресъхне — предупреди я той. — Тиражите на вестниците са спаднали, рейтингът на радиостанциите е по-нисък от всякога. Би трябвало да помислиш за модернизация, за това да приведеш „Уорнек Къмюникейшънс“ в съответствие с ерата на информацията.

— И как ще го направим?

Чашата му бе върху камината. Той се пресегна към нея, обгръщайки я с дългите си пръсти по начин, който бе невероятно чувствен, без да си поставя тази цел.

— Като продаваме акции и се разширяваме — разклати брендито, докато то не заприлича на разтопена лава.

Джеси замря. Едва ли имаше предвид…

— Като я направим обществено достояние — добави.

Тя слушаше доводите му с нарастващ ужас.

— Баща ми беше ужасно закостенял човек — увери я той. — Вярваше в запазването на свещените традиции на журналистиката и пращаше прогреса по дяволите. С типичното за Уорнекови незачитане се държеше така, сякаш революцията в електронните медии не съществува. Имаш ли някаква представа какво става в тази област, Джеси? През близките десет години ще настъпи истинска експлозия. Кабелните канали ще нараснат от петдесет на петстотин, а те създават технология, която ще даде възможност видеото да захранва персоналните компютри. Възможностите са неограничени.

— Някои традиции трябва да бъдат запазени — отвърна сковано тя. Бе чувала Саймън да изтъква този аргумент и горещо вярваше в него. — Може да сме в ерата на информацията, но медиите са длъжни да правят повече от това просто да осведомяват хората. Вестниците могат и трябва да карат читателите си да мислят, трябва да ги въвличат и да ги принуждават да вземат участие в събитията, които коват живота им.

Очевидно той не бе разколебан от аргумента й, но бе впечатлен от факта, че го е изтъкнала — блясъкът в погледа му й даде да го разбере.

— Всичко това е много вълнуващо — рече той, — но не и практично. Аз също вярвам в традицията, но не и за сметка на тиражите и продажбите.

— И аз съм за добрата продажба, но никога няма да падна толкова ниско, че да публикувам гнусни полуистини, за да го постигна — точно така. Беше успяла. Беше хвърлила ръкавицата. Очите му светнаха гневно, макар че сигурно би го отрекъл. Беше ли разтърсила непоклатимостта му? При тази мисъл й се прииска да се изсмее високо.

— Много сме добродетелни — той леко изсумтя. — Можеш да публикуваш десетте Божи заповеди на каменни плочи, но това няма да промени нищо — приближи се, сякаш искаше да съблече плюшения халат, с който беше облечена, и всичко останало, да я лиши от къщата, от скъпите украшения. — Успехът може и да се купи, Джеси, но класата се предава по наследство. Не можеш да я получиш, като издаваш престижен вестник.

— С други думи — ти издаваш боклуци, а аз произхождам от боклука. Това ли искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че като си се омъжила за Уорнек, това не те прави Уорнек.

— А каква ме прави фактът, че съм се омъжила за двама от тях?

— Устата кучка!

Тя скочи гневно от леглото.

— Не! Ти самият си виновен за всичко, Люк. Независимо дали го вярваш или не, баща ти беше невероятно мил с мен.

Той допи брендито си на един дъх и се отправи към вратата.

— Ще предприема пътуването с теб или без теб — осведоми я. — А когато се върна, смятам да говоря пред борда на директорите на „Уорнек“. Някой трябва да измъкне компанията от средновековието.

Значи така смяташе да го направи, осъзна тя изумена. Не преследваше даващите й право на глас акции, а възнамеряваше да атакува фронтално!

— Това никога няма да стане, Люк. Управителният съвет е подбран много внимателно от Саймън. Те са негови хора всички до един — гласът и бе изтънял до пискливост, но не й пукаше. Нека цялата къща я чуе. — Щом не искат да ти продадат акциите си, мислиш ли, че ще те слушат да им обясняваш как трябва да ръководят компанията?

— Ще слушат не защото съм Уорнек, а защото съм постигнал доста по-голям успех от Саймън. И защото съм много по-умен от Мат. Ще слушат, защото това ще означава дивиденти, Джеси. Пари.

При тази дума той излезе. Часовникът върху камината сякаш отмерваше препускащото напрежение на Джеси и тиктакаше в тон с обърканите й мисли, със сърцебиенето й. Не се съмняваше, че Люк можеше и да се окаже прав относно въздействието му върху управителния съвет, а това й оставяше само една възможност. Вдигна телефона, за да се обади на Мат Сандъски.

Бележки

[1] Побратими (исп.) — Б.пр.