Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shameless, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 93 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Сузан Форстър. Безсрамна

ИК „Албор“, София, 1995

Редактор: Албена Попова

Коректор: Ана Лазарова, Дора Вълевска

ISBN: 954–8272–28–8

История

  1. — Добавяне

Глава дванадесета

— Хайде, рожденичке. Размърдай шестнадесетгодишното си задниче или ще пропуснем филма!

— Сссамо минутка — Джеси направи отчаяна гримаса, след като се погледна в ужасно кривото евтино огледало в банята. Беше се омазала с черешовия гланц за устни „Кавър гърл“ чак до носа! Ако Шелби бе спряла да крещи и я бе оставила спокойно да се приготви, досега вече да са излезли. Не беше лесно да постигнеш приличен външен вид, когато мерилото ти за красота е Шелби. Джеси все още се чувстваше като резултат от някакъв експеримент в часовете по биология до убийствено сексапилната си сестра.

Лампата на банята започна да светва и угасва.

Джеси изруга тихичко, метна гланца в отвратителната си, подобна на кутия за обяд чанта и удари ръката, която се прокрадваше през вратата към ключа за осветлението.

— Добре, добре, готова съм. Можеш да престанеш да се държиш като гаднярка, Шелби.

— Боже Господи, какви неприлични думи! Такива приказки от страна на святата ми сестричка! — тюркоазните очи на Шелби се бяха разширили в израз на наранена невинност, когато надникна в банята. — Защо се засягаш толкова? Да не си неразположена тази седмица?

Шелби се показа цялата на прага. Блестящата черна коса бе преметната около главата й като на паж, каквато беше най-новата модна тенденция сред нюйоркските манекенки, а облеклото й беше копие на гащеризона, поместен в последния брой на списание „Глеймър“.

Шелби го бе скроила и ушила сама, несъмнено, защото й беше много добре известно, че единствено така ще може да се облича хубаво, като се имаха предвид парите, които печелеше от работата си на продавачка в „Пик’н сейв“.

Джеси тайничко смяташе, че Шелби е по-хубава от топмоделите, които се опитваше да копира. Въпреки това никога не би го признала, дори под заплахата да я измъчват. Шелби и така беше достатъчно самовлюбена.

— Какво ще гледаме? — попита Джеси.

— Два филма: „Нападението на пиявиците гиганти“ и „Кофа кръв“.

— Уууф, Шелби! Мразя филми на ужаса.

— Лоша работа, аз плащам.

— Но това е моят рожден ден!

Шелби изрече нещо само с устни и се ухили.

— Да вървим, рожденичке. Гледала съм и двата филма по три пъти. Не искам да пропусна онази част, където пиявиците нападат стадо крави и им изсмукват мозъците.

И двете момичета изпискаха с престорен ужас и започнаха да се ръчкат и бутат към външната врата.

 

 

Джеси никак не беше в настроение за просмукания с кетчуп мазен хамбургер след изпълнения с кръв филм, но това беше част от празнуването на рождения й ден според Шелби и следователно — задължително. Проявите на щедрост от страна на по-голямата й сестра бяха доста непредсказуеми и Джеси държеше да не се покаже неблагодарна.

Кафенето имаше истинска ресторантска атмосфера с червените си кожени сепарета, хромирани мебели и миниатюрните музикални автомати по масите, които наистина работеха. Естествено, Шелби бе избрала такова сепаре, от което добре да вижда входната врата.

— Някоя интересна личност? — запита Джеси и бодна от пържените картофки. Шелби небрежно бе смъкнала пуловера си така, че да оголи едното рамо, а щом Шелби започнеше да се разголва, това беше сигурен знак, че нещо е кацнало.

— Само някои момчета от училище — Шелби въздъхна драматично, измъкна сламката от черешовата си кока-кола и бавно улови с език търкулналите се сладки капчици. Напоследък Шелби демонстрираше убийствено отегчение. Всяка малка въздишка и повдигане на веждата показваха, че е на път да изпадне в кома от липса на вълнения. Сестра й беше безспорната кралица на апатията, бе решила Джеси. И тъй като тази година Шелби завършваше училище, за нея компанията от гимназията бе паднала по скалата на отегчението по-ниско и от почитателите на Елвис.

— Хайде да си тръгваме? — предложи Джеси, като търсеше извинение да остави почти пълната чиния.

— Само миг — рече Шелби и насочи вниманието си като лазерен лъч към някакъв нов обект.

— Кой е? — интересът на Джеси се събуди.

— Не знам, но е… incroyable. Това е на френски и означава невероятен. Не се обръщай! — прошепна тя, когато Джеси понечи да се извърне. — Идва насам.

Джеси взе едно пържено картофче и изписа голямо „дж“ в локвичката кетчуп в чинията си. С Шелби рядко бяха на едно мнение по отношение на мъжете, така че вероятно нямаше да е голяма загуба, че не биваше да погледне този.

Тя тъкмо заличаваше инициалите си в полза на една мръсна дума, когато Шелби се наведе към нея и прошепна:

— Погледни… бързо… сега!

Джеси вдигна поглед, докато младият мъж минаваше покрай тях, и първата й реакция беше на изненада.

Не знаеше какво точно бе очаквала, но със сигурност не и военна униформа. Не можа да види ясно лицето, докато минаваше, но мерна профила му Шелби за първи път се оказваше права. Беше невероятен — висок и стегнат като състезателен кон, с широки рамене, тесен таз и дяволски мускулест.

Но имаше и нещо друго, което задържа вниманието й, нещо, което не й позволяваше да отмести очи. Проследи го, докато минаваше по пътеката, като си даде сметка за накуцването в походката му, и все пак не беше съвсем сигурна какво я караше да го гледа… докато не се обърна.

— Джес? Какво има? — попита Шелби. — Побеля като кърпичката ми.

Пърженото картофче се изплъзна от пръстите на Джеси. Чувстваше се парализирана, замръзнала като статуя с увиснала във въздуха ръка. Изведнъж лицето и ръцете й станаха леденостудени, сякаш цялата кръв от тялото й бе слязла в краката.

— Това е той — прошепна тя.

— Кой? — Шелби се завъртя да види накъде гледа Джеси. — Невероятният мъж? Ти го познаваш?

— Това е… Люк… Уорнек — думите излязоха като програмирано компютърно съобщение, Джеси все още беше прекалено изумена, за да осъзнава какво точно говори. Бяха изминали четири години, откакто не го бе виждала, макар че бе ходила в клисурата много пъти.

— Люк Уорнек? Тайнственото богато момче, което бе изпратено във военно училище?

Джеси кимна.

— Мислех, че са го убили — призна тя с одрезгавял глас.

— Във военните училища не убиват, Джес.

— Напротив, убиват — двете с Шелби говореха за различни неща. Джеси го знаеше, но не можеше да следи собствените си мисли, камо ли тези на сестра си. Не бе виждала Люк от нощта, когато баща му ги бе хванал и бе чула удара, от който той бе изпаднал в безсъзнание — болезнен звук, прозвучал в мозъка й като погребален звън.

След това в града се заговори, че са го изпратили във военно училище, но Джеси не повярва. А дори да беше истина, тя знаеше, че баща му щеше да е избрал някое жестоко, садистично място. При здравословните си проблеми Люк не би могъл да оцелее в такива условия. Това би го убило. Не, другаде бе отишъл, на по-добро място. С подобни мисли бе измъчвала себе си месеци наред, опитвайки се да постигне някакъв вътрешен мир относно съдбата му.

— Джес? Уличнице! Плачеш ли?

Джеси поклати глава, но нямаше как да отрече самотната сълза, която се търколи към треперещата й брадичка. Сърцето й се късаше. Каква болка бе преживяла, колко нощи бе плакала за него. Люк Уорнек бе умрял. Умът й не можеше да приеме нищо друго. Сърцето й не бе готово да го види жив, превърнал се в мъж. Момчето, което познаваше, бе умряло, едно момче, което обичаше…

— Джеси? Престани! — Шелби се пресегна и разтърси застиналата й ръка, докато тя не я погледна. — Като че ли си омагьосана от това момче. Каква е работата?

— Трябва да тръгвам… — Джеси се измъкна от сепарето, все още втренчена в Люк. Страхуваше се, че ще я види. Не искаше това. Не би могла да се справи. Нямаше представа кой е той — този завладяващ тъмноок непознат в униформа.

— Боже мили — изстена Шелби.

Последното нещо, което чу, докато профучаваше през вратата на кафенето, бе, че Шелби й вика да спре.

 

 

Слънцето току-що беше изгряло и бледите му лъчи падаха косо върху клисурата през всяко отворче и пролука в разлистените кленове. Високо във върховете им по-силните лъчи пронизваха мрака така, както дневната светлина тъмната стряха на покрив. Наоколо беше благоговейно тихо, сякаш самата майка природа се бе отдала на сутрешна литургия, за да възвести деня.

Настроението на Джеси беше също толкова притихнало, докато се приближаваше към мястото, където някога се срещаха с Люк. Не бе предполагала, че ще дойде тук отново. Веднъж приела загубата, тя си бе обещала да няма повече сърцераздирателни спомени, които да сипват сол в раната. Но беше съдено да наруши обещанието си.

Когато пристъпи в кръга от дървета, където беше тайното им място, той се оказа там. Седеше с гръб към нея, втренчен в клисурата, както често го бе виждала. Той сякаш знаеше, че тя ще дойде; като че ли тази среща бе уговорена предварително, подобно на всички онези, докато бяха малки. Деца, помисли си тя. Бяхме деца, жадни и доверчиви, също като две части от едно цяло, опитващи се да се съберат.

Съзнанието, че го вижда в толкова болезнено позната обстановка, но най-вече потресаващата промяна в ръста и размерите му, я накара да си даде сметка колко драстично се бяха изменили нещата за четири години, а колко много й се бе искало да останат същите. Образът, който бе запазила в спомените си — слабо телце, мрачно ангелско лице — се беше превърнал в нещо като светиня. Но този мъж не беше някакъв светец, нито мъченик. Беше от плът и кръв, съвсем жив и в много отношения й се струваше дори по-непознат, отколкото ако никога не се бяха познавали. Кой беше Люк Уорнек сега? — запита се тя.

В дърветата над тях листата прошумоляха, сякаш прошепнаха, че е пристигнала. Птица изписка в полета си, под крака й пропука съчка, докато вървеше към него.

Той се обърна и тя бе поразена от множеството смущаващи промени, които не можеше да обхване наведнъж. Искаше й се да побегне. Струваше й се ужасно опасно, че го вижда сега, по този начин. Тук. Устата й беше пресъхнала, усещаше тялото си леко и се чувстваше замаяна, сякаш щеше да полети към необятността на пространството. Но не можеше. Бе неумолимо прикована към земята и се взираше в този непознат, който представляваше част от миналото й, част от душата й. Не беше в състояние да прецени промените по друг начин, освен като ги съизмери с ужасно интимните подробности от миналото им.

— Джеси? — рече той и впи присвитите си очи в лицето й.

Гласът му беше станал по-дълбок, а мършавата му красота бе прераснала в мъжествени издатини и равнини. Беше суров, силен, страхотен. В тъмните му коса и очи все още се таеше предишното диво излъчване, което си спомняше, и то надделяваше над униформата, с която бе облечен, като му придаваше усещането за първична, едва сдържана енергия. Бързият, смутен подскок на сърцето й даде да разбере, че чувствата й към него не се бяха променили. Все още невероятно силно я привличаше, но имаше и нещо съвсем ново.

— Господи — промълви той развълнувано. — Радвам се да те видя.

Тя сведе глава и се почувства доста глупаво.

— Изглеждаш страхотно, Люк. Във военно училище ли беше?

— Да.

— Можеше да ми пишеш — горчивината в гласа й я изненада. Не искаше да се разкрива чак толкова.

— Но аз ти писах. Всеки ден.

Беше й писал. Разбира се, че беше.

И двамата знаеха какво вероятно се бе случило. Писмата сигурно са били задържани още преди да напуснат училището. За миг Джеси почувства удовлетворение, че се бе опитал да се свърже с нея, но това не беше достатъчно.

Извърна се настрани, когато предизвиканата от мислите й болка се сля с гнева. Чувстваше се наранена, страшно наранена. И ужасно, ужасно влюбена.

— Джеси… много време мина. Не знам какво да кажа. Мислех за теб, исках да ти съобщя, че съм добре, но…

Усещаше предпазливостта помежду им, но дали тя бе предизвикана от него или от нея? Кой слагаше бариерите? Погледът му беше озадачен, когато тя се обърна. Той се опитваше да възстанови връзката, но не знаеше как. Докато беше отсъствал, се бе научил да се защитава, бе развил инстинкта за самосъхранение на боеца. Може би това беше хубаво, помисли си тя. Но едно беше напълно ясно. Вече нямаше нужда от нея. Можеше сам да се грижи за себе си.

— Хубава си, Джеси. Харесва ми роклята ти.

— О, аз ли? — тя посрещна комплимента с присвиване на раменете. Избелялата й щампована лятна рокля беше отвратителна. — Нищо особено — настоя тя. — Сигурно си пораснал с цели тридесет сантиметра. Как беше там, където ходи?

— Ад — отвърна равно той. — Но все пак по-добре, отколкото в „Ехо“.

Бе казал много, вероятно дори без да го осъзнава. Въпреки близостта помежду им той никога не й бе разказвал подробностите. Тя би трябвало да се сети, че всяка обстановка щеше да е далеч по-добра от съжителството с баща му, дори това да означаваше, че няма да може да я вижда.

— В академията имаше един лекар — продължи той. — Определи състоянието ми като наследствено, но се оказа, че може да бъде овладяно чрез диета и ензими. Стига да внимавам какво ям, ще съм добре.

Това трябва да беше причината за отчайващата му кльощавост, когато го бе срещнала за първи път.

— Радвам се — отвърна искрено тя.

Замълчаха, втренчени един в друг, сякаш бяха зашеметени от спомените и търсеха подходящите думи. Джеси не знаеше как точно да разбира начина, по който Люк я наблюдаваше, но усещаше стомаха си празен и свит. Някаква част от нея не желаеше тези нови усещания. Искаше старата връзка, страстната дружба, ревнивата загриженост за сигурността на другия. Чувстваше неловкост и объркване. Някога доверяваше на Люк най-съкровените си душевни тайни, а сега не можеше да проведе с него и най-обикновен разговор.

— Трябва да вървя — каза тя.

— Защо? Какво има? — след като тя бързо поклати глава, той добави: — Джеси, не съм те забравил. Мислех за теб през цялото време, за залива, за лунната светлина.

Вълнението в гласа му й показа, че говори истината. Беше мислил за нея, но не по същия начин, по който тя беше мислила за него. Тъмният му поглед се плъзна по лицето и тялото й с желание, което беше почти нежност.

— Трябва да вървя! — прошепна тя отново и отстъпи назад.

 

 

Следващата седмица той се обади у тях. Телефона вдигна Шелби и й подаде слушалката с пресилено намигване, от което намазаните й с „Ревлон Лешфул“ мигли залепнаха една за друга.

— Помислих си, че може някъде да излезем довечера — каза Люк, когато Джеси се обади.

— Добре. Къде например? — пъхна пръст в ухото си, за да не чува ужасното мляскане на Шелби, имитиращо целувки.

— На кино?

— Не… Предпочитам да отидем в залива — не знаеше защо го бе казала и какво се опитваше да постигне. Но знаеше, че ще е тъмно и ще има пълнолуние.

Това беше най-дългият ден в живота на Джеси. Пристигна при залива малко преди залез. Люк вече беше там.

— Да се състезаваме до водата — предложи той и съблече пуловера с усуканите като въже орнаменти.

Джеси го зяпна учудено. Лунната светлина, отразена във водата, направо я заслепяваше. Тя къпеше голите му рамене и гърди в многоцветните си багри, като скриваше подробностите. Не беше обаче достатъчно ярка, за да прикрие добре оформените бицепси, нито гъстите черни косми по мускулестите му гърди.

— Леденостудена е — възпротиви се тя с неуверен глас.

— Разбира се, точно това е целта. Помниш ли?

— Не си нося бански.

— Но аз си мислех, че затова пожела да дойдем тук — очевидно объркан, той пусна пуловера на земята. — Да се гмурнем в лунната светлина така, както правехме. Помниш ли, ти твърдеше, че е за късмет и че нищо лошо няма да ни се случи.

— Бяхме деца.

— Да, бяхме деца. А сега не сме, Джеси? — докосна лакътя й. — Сбърках ли нещо?

Тя кимна. Не би могла по-добре да изрази чувствата, които изпитваше в момента. Не разбираше какво ставаше между тях и това я плашеше. Искаше да върне миналото, безпомощността и нуждата му от нея. Тогава се бе чувствала в безопасност с него. От тях двамата тя беше по-опитната и по-ориентираната в живота. Сега се усещаше като дете пред възрастен и се чудеше на какво, освен на инстинкта за самосъхранение се бе научил, докато го нямаше. Бил ли е с жени? Правил ли е вече секс? Тя бе разговаряла за това главно с Шелби, но нищо повече.

— Вече не зная кой си, Люк — призна Джеси. — Не знам какво искаш — сведе натъжена поглед. — И ми липсва онова, което бяхме.

— Какво бяхме?

Тя преодоля дрезгавостта в гласа си и продължи:

— Две загубили се деца, сирачета в бурята.

— О, Джеси.

Докосна косата й толкова нежно, че тя не намери сили да го погледне. Толкова много й се искаше да му признае какво й е на сърцето, но в момента нямаше доверие на гласа си. Чувствата напираха в нея. Бяха толкова силни, че едва ги сдържаше да не избухнат в гърлото й и да не избягат през треперещите пръсти, които зарови в плата на роклята си. Когато накрая се овладя, отпусна длани и си пое дълбоко въздух.

— Сега съм добре — рече му.

Наклони глава настрани и той приведе своята. Но преди устните им да се докоснат, Люк издаде звук, който преряза сърцето й. Изплашен и сладостен, самотен звук. Лунната светлина ги къпеше с нежните си лъчи, докато се целуваха, и за миг те отново се превърнаха в сирачета.

— Обичам те — прошепна тя.

— Джеси, Джеси… толкова си сладка.

Хвана я за ръката и я привлече по-близо към себе си с желание, от което сърцето й се разтопи. Шепнеше й нежни думи и сякаш не можеше да спре. Когато отново устните му докоснаха нейните и се впиха, Джеси усети тръпката на тази тяхна втора целувка да преминава през тялото й като възбуден искрящ поток. Поради височината му главата й бе силно наведена назад и тя трябваше да се вкопчи в голите му рамене, за да се задържи на крака, но усещането, че лети през пространството и той е единствената й котва, й харесваше.

Той нежно погали лицето й и плъзна ръка под пуловера. При допира на студения въздух до горещата й кожа дъхът й спря. Последния път, когато я бе докоснал, тя си бе пожелала женствените извивки на Шелби. Тази вечер гърдите й бяха закръглени и тежки. Шестнадесетгодишното й тяло беше напрегнато и трепетно до такава степен, че я накара да изстене.

Той потръпна и страстта му се разпали при този звук. Ръката му стисна собственически меката плът. Изведнъж сладостта изчезна, изместена от импулси, които тя не разбираше. Устните му станаха настойчиви и жадни, искаха повече, отколкото даваха. Момчето отпреди четири години никога не би могло да бъде толкова агресивно физически, осъзна тя. Пред нея стоеше мъж. Мъж, който знаеше точно какво иска и как да го постигне.

— Люк — изпъшка тя. — Не мога.

— Няма нищо — отвърна той и се отдръпна леко назад, за да я погледне. — Мислех, че това искаш.

Тя поклати глава и в очите й блеснаха сълзи.

Той я притегли към себе си и я прегърна, но Джеси се страхуваше. Връзката им вземаше обезпокояващ обрат и тя не беше съвсем сигурна какво означаваше това, но беше наясно, че нещо ценно бе заложено на карта. Никога вече нямаше да бъде толкова просто — две самотни деца, споделящи болките си, сгушили се едно до друго в бурята.

 

 

Когато студените пролетни дъждове отстъпиха пред приятната лятна топлина, Джеси се опита да върне близостта, която някога съществуваше между нея и Люк. Тя все още искаше старата им връзка и понякога й се струваше, че отново се превръщат в сродни души. Той бе станал по-открит и проявяваше талант да рисува словесни картини — нещо едва забележимо, докато бяха деца. Можеше да опише залеза над залива толкова живо, че тя да го види и със затворени очи. Описваше поляните с диви цветя с такива подробности, че тя усещаше аромата им. Люк имаше поетична душа, осъзна тя, но отказваше да напише дори дума.

Животът със Саймън сякаш предизвикваше най-лошото у него. Уорнек старши искаше сина му да мине през всички равнища в „Уорнек Къмюникейшънс“, но Джеси виждаше, че тази идея никак не се харесва на Люк. Във военното училище се бе научил да крие чувствата си и понякога това го правеше толкова напрегнат, че още малко и щеше да експлодира. В него сякаш дремеше бомба със закъснител и тя се страхуваше от онова, което би могъл да направи.

Все пак те прекарваха много време заедно: плуваха в залива, ходеха на кино и разговаряха за нещата, които биха искали да постигнат в живота. Той не бе настоявал повече да правят секс и тя се чудеше дали само не изчаква удобен момент. Тя не бързаше, защото знаеше, че въздържанието е последното й убежище. Щеше да се предаде изцяло, когато накрая легнеха заедно. Щеше да остане напълно гола пред него — гола във всяко отношение.

Тайно беше обсебена от мисълта да му се отдаде и си представяше този велик и мъчителен миг с най-малки подробности. Ако я бе притиснал, щеше да се предаде незабавно. Обичаше го за това, че е търпелив, защото той не можеше да не знае, че тя му е в кърпа вързана. Но може би онова, което най-много харесваше у него, беше умението му да я накара да се чувства умна, красива и способна да се справи с всичко, което животът щеше да й предложи. Никой друг никога не я бе карал да се чувства по този начин.

Той дори я покани в „Ехо“ на закуска и в една изпълнена с ухание лятна утрин я представи в розовата градина по всички правила на страховития Саймън Уорнек. Тя бе очаквала да срещне най-малкото слуга на сатаната. Вместо това се запозна с мъж, който пиеше чай от чаша, изработена от костен порцелан, ядеше ръжена филийка без масло, имаше странно гладка кожа и тих глас. Уорнек старши нямаше нищо общо с ужасяващия глас в тъмнината, който я бе нарекъл „малка уличница“. Джеси не знаеше какво да мисли за бащата на Люк, въпреки че Люк я бе предупредил, че той притежава измамния чар на политик.

 

 

Наближаваше моментът, когато на Джеси щеше да й се наложи да покани Люк вкъщи, но тя се ужасяваше от тази мисъл. Можеше да разчита, че Шелби ще се държи скандално, както винаги, а Ханк, ако изобщо беше там, щеше да е или пиян, или на път да се напие. Въпреки това Джеси знаеше, че е неизбежно. Не знаеше единствено точно колко неизбежно беше. Както и че съдбоносното събитие щеше да се случи по-рано, отколкото предполагаше.

— Ехо, Джесссиии! — провикна се Шелби през една приятна лятна вечер. — Имаш посетител, сърце мое. След като Джеси не отговори, Шелби смени тона: — Докарай кльощавия си задник тук, Джес. Богатото момче те търси!

Джеси замръзна пред кухненската мивка, затънала до лакти в сапун „Айвъри“ и мръсните съдове от вечерята. Люк? Тук? Сега? Грабна една хавлия, изсуши ръцете си и попи капките от веждите си. С нея беше свършено! Обречен корабокрушенец! Докато тичаше към дневната, оправяйки влажната си памучна блуза и отрязани дънки, се чувстваше, сякаш беше Пепеляшка, която посреща принца.

Само че това не беше вълшебна приказка, отбеляза веднага. Това беше краят на света. Люк изглеждаше неустоим в дънковото си яке и протритите до скъсване на коленете дънки. Шелби беше облечена с черна блуза с гол гръб и шорти, които откриваха достатъчно млечнобяла кожа, за да заслепи и ски патрул. Нещо по-лошо, тя беше застанала пред Люк с напълно разголени рамене, които добре използваше.

— Здрасти — рече Люк и надникна покрай Шелби, за да се усмихне на Джеси. — Надявам се, нямаш нищо против, че наминах.

— Не, чудесно е — Джеси се усмихна смутено.

— Какво ти има, Джес? — смъмри я Шелби и махна на Люк да си избере един от двата протъркани стола „Ногахайд“ или дивана към тях. — Донеси на приятеля си едно питие.

— Кола? — попита Джеси.

— Не бъди глупава — Шелби хвърли на Джеси укорителен поглед. — Донеси му малко от уискито на Ханк.

— Разбира се — рече Люк й се настани на единия от паянтовите, твърде тесни столове. — Уиски е добре.

С напредването на вечерта Джеси се успокояваше, че Шелби само се прави на фаталната жена. Сестра й обичаше да разпалва и притеснява мъжете, но доколкото й бе известно, самата Шелби рядко се „впрягаше“, ако изобщо някога се впрягаше. Тя имаше нужда да й се обръща внимание и да знае, че даден мъж я предпочита пред всички останали жени. Щом го постигнеше, губеше интерес. Освен това, изтъкна си мислено Джеси, Люк беше по-млад от Шелби. А Шелби, по нейните собствени думи, се отегчаваше до смърт от по-младите мъже.

Люк беше по-скоро смутен, отколкото поласкан от очевидното флиртуване на Шелби. Това потвърди убедеността на Джеси, че той никога не би могъл да се впечатли от жена като сестра й, а тя имаше силна нужда от тази убеденост. От друга страна, мълчаливата напрегнатост на Джеси сякаш го привличаше като с магнит и той често я поглеждаше, вероятно за да я увери, че би предпочел да бъде, където и да е с нея, но не и уловен в паяжината на Шелби.

В края на вечерта Джеси тайно ликуваше от победата си. Приятелите на Ханк и момчетата от града можеха да се въртят около Шелби както уличните котараци около кофите за смет. Но те бяха главно постоянни посетители на кръчмите или незрели гимназисти, напомни си Джеси. Люк беше различен от тях, от всички. Беше различен като нея.

Ханк развали увеселението с появата си към десет часа. Беше учудващо трезвен, огледа с неодобрение сексапилния тоалет на Шелби и измери Люк с поглед, сякаш той беше враг, опитващ се да завоюва негова територия.

— Ти ли си момчето на Уорнек? — попита не особено любезно. — Доста време отсъства от дома, нали?

Джеси и Люк се измъкнаха подобно на бандити в меката лятна нощ. Над тях ярко блещукаха звезди, а щурците ги омайваха със сладката си, влудяваща серенада, докато Джеси изпращаше Люк. Тя усещаше опияняващия аромат на дивите къпини и в гърлото й се надигна странно вълнение, което й пречеше да преглъща.

— Ще те видя ли утре? — попита.

— Разбира се — отвърна Люк и подритна няколко камъчета. Изглеждаше напрегнат, замислен.

Изведнъж, без никакво предупреждение, с изключение на един странен звук, той я хвана и я привлече към себе си. Целуна я бързо и силно, почти задушавайки я.

— Ти изобщо не си като нея, Джеси — изрече почти сърдито. — Ти си сладка, смела и красива. Изобщо не си като Шелби, чуваш ли ме?

Реакцията му озадачи Джеси, но той си тръгна, без тя да има време да разбере какво ставаше. Докато го гледаше как бяга по пътя и изчезва в тъмнината, тя докосна устните си и се усмихна.

 

 

Люк беше неин през следващите няколко седмици. Дори друго да не би могло да я убеди в това, напрежението, което се бе създало между него и Шелби, беше достатъчно. Неприязънта им един към друг беше очевидна. Тя се надигаше трескаво, щом се видеха, и не спадаше, докато Джеси не се принудеше да се намеси като арбитър в разгорещените им спорове. Караха се за какво ли не — като се започнеше от времето в областта на залива, та през проблема за бруталността на полицията се стигнеше до трагедията на гладуващите по света.

— Дай да не се срещаме вече тук — предложи Джеси една вечер, докато с Люк си казваха довиждане на портата.

— Защо? — попита той. — Омръзнаха ли ти свистящите куршуми?

Тя се засмя заедно с него и с нежност се вгледа в тъмните му очи. Трепетните й чувства към Люк нарастваха толкова бързо, че едва не я задушаваха. Никой от двамата не спомена повече Шелби до края на вечерта.

Тази нощ Джеси лежа будна в леглото си, потръпвайки от съзнанието, че желае да се люби с Люк Уорнек. Тялото й беше извор на енергия, обърнат към себе си. Разумът й бе в плен на собствените си страстни фантазии. В тялото й се разливаше сладостно желание — толкова силно, че не можеше да диша. Не искаше да чака повече, за да познае магията на физическата любов с Люк. Нито миг. Беше готова да рискува всичко, за да бъде по-близо до него, толкова близо, колкото земята и небето биха позволили.

През прозореца на спалнята виждаше мекото като кадифе небе, покрито с диамантения прах на мигащите звездици. Минаваше полунощ, Шелби беше излязла някъде, а Ханк отдавна дремеше в несвяст пред телевизора. Щеше да има и други подходящи случаи да направи това, което умът и тялото й, а сякаш и цялата вселена изискваха от нея, но ако чакаше, можеше да загуби смелост.

Тази нощ луната беше високо. Сянката на Джеси падаше пред нея, когато тя заобиколи къщата откъм задната страна по посока на клисурата. В мислите си вече беше пред „Ехо“ и хвърляше камъчета по прозореца на Люк, за да го събуди. Но докато минаваше покрай порутения гараж, който пастрокът й безволево се опитваше да превърне в жилище за даване под наем, погледът й бе привлечен от лъч лунна светлина, който се отразяваше в празна бутилка от уиски, хвърлена пред вратата.

Любопитството я накара да се приближи и докато коленичеше да я вдигне, чу шума. Идваше отвътре — скърцане и стенене на ръждясала пружина, мляскащи звуци от допира на мокри, разпалени тела. Импулсивно отвори вратата и лунната светлина нахлу в помещението.

Извиващата се двойка вътре не забеляза силното й ахване. Мъжът беше без риза, а панталонът му бе смъкнат до коленете. Жената под него забиваше нокти в гърба му с вдигнати във въздуха крака. Джеси позна, че е Шелби, по яркочервените й нокти, но мъжът беше в сянка. Можеше никога да не разбере кой е, ако луната не бе осветила гърба му толкова ярко. Познаваше само един мъж с такива ужасни белези по тялото — Люк Уорнек.