Сузан Форстър
Безсрамна (7)

Глава седма

Ако Халф Муун Бей беше жена, щеше да е морска магьосница — завладяваща, съблазнителна, тайнствена, не много различна от Джеси Флъд. Така Люк бе мислил винаги за родния си град и впечатленията му не се промениха, докато караше по крайбрежната магистрала към града тази сутрин.

Над океана беше надвиснала ниска мъгла, която на някои места се сгъстяваше и изглеждаше бяла.

Шели бе нарекъл облаците „Острови в тъмносиньо море“. Думите на поета биха могли да се отнасят и за пухкавите като памук облаци, които плаваха сред морския бриз днес. Люк си спомни как като дете стоеше с часове свит на скалите в имението „Ехо“ и гледаше втренчено морето, омагьосан от миражите, които мъглата създаваше. Гъстата мъгла с нейните способности да отразява можеше да направи корабите да изглеждат няколко пъти по-големи, отколкото бяха в действителност. Мечтата му беше да се промъкне на един от тези гигантски параходи фантоми и да отплава в мъглата към други светове, носейки се по безкрайността от море и небе, свободен като вятъра.

За съжаление, днешната му мисия беше далеч по-малко донкихотовска. Някой отчаяно се стремеше да го накара да стои далеч от Халф Муун Бей и той възнамеряваше да открие кой. Преди години бе наел частен детектив да разследва смъртта на Ханк Флъд с намерението да потвърди убеждението си, че Ханк не бе умрял при нещастен случай, а също така и да си докаже, че той, Люк, не е човекът, който го е убил.

Детективът не бе успял да изключи Люк като възможен извършител, но бе открил известна информация, която предизвика подозренията на Люк относно това кой би могъл да желае смъртта на Ханк и защо. При следствието бе станало ясно, че Ханк си има своя кръг от врагове, както и от доста съмнителни приятели, но списъкът не бе пълен. Някои доста интересни имена бяха пропуснати и Люк смяташе, че знае защо. Тогава не бе по силите му да направи каквото и да било относно тази информация. Сега не беше така.

Отклонението за града се появи толкова неочаквано, че Люк едва не го подмина. Първо спря при библиотеката — двуетажна каменна сграда без излишни украшения, непроменена и държелива също като малкия град. Изненадан от носталгията, която го обзе, докато излизаше от колата, той спря за миг, за да си припомни непретенциозната романтичност на крайморското общество.

Компилативната архитектура се ширеше по половин дузината улици, които съставляваха центъра на града. Пансионът „Забъла Хауз“, построен в стил сецесион, се възправяше срещу строгите кули на католическата църква „Света Богородица“ и срещу смесения магазин на Кюна — огромна розово-оранжева сграда на ъгъла на Кели и Главната, където някога се намираше непопулярната кръчма „Индекс Сълуун“. Замайващият чар на Главната улица с нейните магазини за произведения на изкуството и антики, напомни на Люк за живописна пощенска картичка, в която нищо не се променя.

Дори жената, която седеше зад бюрото за информация в библиотеката, не се бе променила. Люк не можеше да си спомни името й, но не би могъл да забрави безцеремонните й обноски, късо подстриганата посивяла коса и изкривените очила. Захванати за носа й с черна електрическа жица, те висяха на ръба му и за негов късмет я правеха сляпа като прилеп. Не желаеше да бъде разпознат още сега.

— Къде бих могъл да намеря вестниците? — попита той, като не искаше да прекъсва отчаяните й опити да фокусира монитора на компютъра пред себе си.

— Текущите броеве са в читалнята — тя посочи към малко фоайе, където бяха разположени дивани и поставки за списания. — Ако Ви трябва някой по-отдавнашен брой, имаме теченията още от началото на четиридесетте години на микрофилми.

— А те къде са?

Тя посочи със сбръчкания си пръст към задната част на сградата. Нямаше защо да се безпокои, че би могла да го познае. Не го бе погледнала нито веднъж. Откри микрофилма сам, но се наложи доста да потърси. Като дете беше страстен читател, но в тази библиотека бе прекарал много малко време. Здравословните му проблеми го бяха държали затворен в „Ехо“, а манията на баща му да направи от него истински Уорнек бе превърнала имението в затвор.

Единственото убежище на Люк беше библиотеката в „Ехо“. Често се промъкваше там посред нощ, за да потъне в легендите за крал Артур, в Омировата „Одисея“ и всичко останало, което беше достатъчно тайнствено и героично, за да го откъсне от ада на всекидневието му. След смъртта на майка си нямаше към кого да се обърне за утеха, но за щастие тя му бе предала любовта си към книгите. Вероятно това наследство и споменът за обичта и го бяха предпазили от полудяване. Или може би все пак беше полудял?

— Мистър? Ще използвате ли тази машина или не?

Люк погледна надолу към някакво малко дяволче с непокорна коса и покрито с лунички лице, което го гледаше гневно, сякаш се готвеше да се бие за машината. Той никога не се бе чувствал удобно сред деца, но това тук беше толкова болезнено грозничко, че остана сразен.

— Да, боя се, че е така — отвърна Люк, изкушавайки се да му отстъпи апарата.

— Знаете ли какво, мистър? — осведоми го момчето. — Изглеждате зъл като гърмяща змия, но това никак не ме плаши.

Докато малчуганът се отдалечаваше, Люк си даде сметка, че вече го бяха заплашили, бяха стреляли по него, а ето че сега го бяха и обидили. Добре дошъл у дома, Уорнек — рече си той с ирония. Страхотно е, че се върна. Ако посрещането му до този момент бе нещо като поличба, значи беше в голяма опасност.

Като гледаше втренчено касетата в ръката си, Люк се настани пред студения бездушен апарат, пъхна я и натисна един бутон, който върна времето назад. Стомахът му се сви, когато видя първото заглавие.

Разследване на убийство, синът на издателя главен заподозрян!

Четеше „Сан Франсискоу Глоуб“, основния вестник на баща си. Навремето бяха критикували Саймън, че трупа капитал от кризата в семейството си, но Люк никога не се бе съмнявал относно истинските му мотиви. Това беше начинът, по който Саймън измиваше ръце от своя некадърен син. Последният му бащински жест беше да наеме известен адвокат, който да съветва Люк и да се погрижи да го измъкне от следствието невредим. Цената, която Люк бе заплатил за свободата си, беше лишаване от наследство и прокуждане. Тогава за последен път видя баща си.

Макар че много отдавна бе пропъдил кошмара на следствието от мислите си, беше почти невъзможно да не го преживее отново, докато преглеждаше цитатите от показанията. Дадените под клетва показания на Джеси го бяха въвлекли в случая. Ако не бяха те, никой не би разбрал, че се е намирал в къщата на Флъд онази нощ, а на всичко отгоре тя бе признала пред полицията, че не е била там по времето, когато двамата са се били. Всъщност властите не бяха успели да я открият, за да я разпитат, до следващата сутрин. Къде, по дяволите, е била Джеси онази нощ?

Показанията на Шелби също бяха озадачаващи. Тя бе променила разказа си, след като полицията бе разпитала Джеси, потвърждавайки версията на сестра си за случилото се. За щастие бе повторила твърдението си, че Ханк е умрял, след като е ударил главата си в желязната печка, а не от удара на Люк. Тъй като тя бе единственият очевидец, показанията й бяха наклонили везните към смърт в резултат на нещастен случай.

Люк се облегна назад, втренчен в екрана. Но защо Шелби бе променила първоначалната си версия толкова драстично? Двете сестри никога не се бяха разбирали добре, така че фактът, че в този случай бяха намерили общи цели, беше още по-озадачаващ. Той продължи да търси обезсърчено и стигна до едно съобщение, в което се казваше, че Матю Сандъски е бил разпитван относно инцидента. Бинго, помисли си Люк. Това беше връзката, която търсеше. Или поне част от нея. Сандъски не бе викан да дава показания пред следствието, но полицията вероятно е имала причини да не го призове. Следвали са някаква следа, може би същата, на която бе попаднал и Люк.

Люк все още обмисляше връзката на Мат със случая, когато някой го потупа по рамото. Той инстинктивно скочи от стола и бързо се завъртя. Късогледата библиотекарка ахна ужасено и се опита да отскочи назад, но не успя. Люк я беше сграбчил за китката.

— Съжалявам! — извика тя. — Още един човек иска да ползва апарата.

Момчето погледна намръщено иззад полата на жената с присвити очи и уплашено изражение.

— Виж! Нали ти казах, че е смахнат?

Трябваше да мине известно време, докато Люк осъзнае какво бе направил. Нямаше какво да обясни, така че се извини на жената и я пусна, устоявайки на желанието си да оправи пуловера й и да нагласи очилата й назад върху носа. Дори кимна дружелюбно на наблюдателното хлапе, което веднага му се изплези.

— Не ви ли познавам отнякъде? — библиотекарката отстъпи назад и се взря в Люк. Придърпа хлапето към себе си, сякаш да го защити с огромните си поли.

— Не, не мисля…

— Чакайте малко — рече тя и очите й се разшириха от изненада, щом го позна. — Не сте ли? О, Боже Господи, вие сте момчето на Уорнек, нали? Този, за когото казваха, че е убил…

— Убил? — извика хлапето. — Олеле Божке! Кого е убил?

— Ти може да си следващият — предупреди го Люк и го застави да млъкне с мрачния си поглед. Хората започнаха да се обръщат към тях и потъналата в тишина стая бръмна.

— Какво ви накара да дойдете тук? — попита жената.

— В Халф Муун Бей ли?

— В библиотеката — от ударението, което сложи върху думата, въпросът й прозвуча така, сякаш имаше предвид нейната библиотека и че той осквернява светостта на това място.

— Носталгията — отвърна Люк и се усмихна мрачно. — Планирам малко семейно събиране — посочи към апарата за разчитане на микрофилми, решен бързо да сложи край на неудобния разговор. — Приключих с него, благодаря.

— Семейно събиране? — тя бутна очилата си назад и заразглежда критично както него, така и скенера. — Не му е тук мястото да планирате такова нещо. Намерихте ли онова, което търсехте?

— Да — увери я Люк. — Дори нещо повече.

 

 

— Не е честно, Джина! Ти каза, която приказка искам! Аз поисках онази, за момичето, което се молело за гърдите си.

— Ма che, bambina! Невъзможно! — Джина Морели, бавачката, която бяха наели по време на болестта на Саймън, за да помага на Джеси в гледането на деветгодишната й дъщеря, ококори очи по посока на своята все още неоздравяла повереничка, като показа на Мелиса Уорнек италианския вариант на „Няма такъв филм“. — Че какво й е лошото на „Червената шапчица“?

— Какво й е лошото? Вони, това й е лошото — Мел изглеждаше почти неспособна да скрие огромното си презрение, докато се отпускаше върху натрупаните възглавници на дивана до прозореца, където почиваше.

— „Черната красавица“? — предложи Джина, хващайки се за сламката.

— Сделката си е сделка — обади се Мел.

Гласът й все още беше слаб и дрезгав след снощния астматичен пристъп.

Джина се чувстваше така, сякаш току-що бе сключила сделка с някоя от младите помощнички на дявола. Бе получила недвусмислени нареждания от Джеси днес да занимава Мел в стаята й, но детето бе прекарало толкова много време затворено заради хроничната си астма, че ставаше все по-трудно да му се намират занимания. Цяла сутрин Мел я умоляваше и хленчеше да излезе навън. В отчаянието си Джина накрая обеща да й разкаже, която приказка пожелае. Би трябвало да се досети, че малката нахалница ще избере нещо неподходящо за малолетни.

— Знаеш приказката — изтъкна Мел. — Онази, в която италианското момиче си сваля дрехите, качва се на покрива и говори с луната.

Джина кимна уморено.

— Знам я — беше я разказала на Мел в момент на слабост. Действаща както винаги импулсивно, един ден Мел реши, че иска да учи италиански, и изврънка Джина да й разкаже за Неапол, родния й град в Южна Италия. Обзета от носталгия, Джина започна да й разказва любимите народни приказки на майка си и тази някак си й се изплъзна от устата.

Мел се завъртя настрани и подпря брадичката си с юмрук. Изумителните й тюркоазни очи бяха широко отворени и невинно втренчени в Джина.

— Какво беше казало момичето на луната? Забравих.

Джина въздъхна победена и се изправи иззад масата, където нареждаше един пъзел, представляващ обляно в слънчева светлина италианско лозе. Отиде до дивана край прозореца и прегърна младата си повереничка натъжена, че Мел трябва да спазва толкова ограничения. С цялото си сърце съчувстваше на желанието на детето да излезе навън. Като повечето деветгодишни деца и Мел беше палавница по душа, дръзка малка авантюристка, така че за Джина бе изключително тежко да я гледа как е принудена да лежи. Често си мислеше тайничко, че Джеси прекалява в усилията си да я предпазва — ansiosa, паникьорка, като майката на Джина, — макар че пазеше тези мисли за себе си.

— Добре, Мел — рече тя и са настани в другия ъгъл на дивана до прозореца. — Ще ти разкажа приказката. Но само ако обещаеш да не ме наклепаш, разбрано? Това да си остане между нас, capisce?

Очите на Мел блеснаха като скъпоценни камъни.

— Si, si, capisce.

— Добре — рече Джина и погледна през прозореца към напъпилата розова градина: гордостта и радостта на майката на Мел. — В Неапол живеело едно момиче на име София. То било лудо влюбено в красиво младо момче, което се казвало Енрико и било също от Неапол. Но той я смятал за дете и тя отчаяно, искала да му покаже, че е жена. Така че една нощ съблякла всичките си дрехи и излязла на балкона на къщата, където живеела с родителите си. Там, гола под лунната светлина, тя протегнала ръце към кръглата луна.

— И казала… — подсказа й Мел.

— Santa Luna, Santa Stella, fammi crescere questa mammella.

— Точно така — прошепна Мел с благоговение. — Santa Luna, Santa Stella, света месечинке, света звездице… Какво значи останалото?

— Света месечинке, света звездице, направете така, че гърдите ми да пораснат.

— О, splendido — възкликна ентусиазирано Мел. — Но това не било всичко, нали? Трябвало да докосне гърдите си и да го повтори още осем пъти, нали?

— Да, общо девет пъти без нито една грешка. Но тя толкова се страхувала да не я заварят така, че изминала цялата нощ, докато каже молитвата вярно… и баща й, е, открил я. Накарал я да се изповяда — първо пред него, после пред свещеника — и никога повече не й позволили да види Енрико.

— Che tristezza! — въздъхна Мел. — Толкова е тъжно. Но гърдите й пораснали, нали? Станали големи като луната?

— Е, не знам колко големи са станали… — Мел започна да дърпа ръкава на пуловера си. — Какво правиш? — попита Джина.

— Събличам се.

— Е pazzola? Да не си полудяла? Защо?

— За да мога да се моля на луната, глупачката ми. Как ще ми пораснат гърди, ако не се съблека и не кажа молитвата?

Джина потропа по перваза с кокалчетата на пръстите си и изтъкна очевидното:

— Все още е сутрин, Мел. Ще минат часове, преди луната да изгрее. Освен това гърдите ти ще пораснат, когато им дойде времето, bambina. Независимо какво правиш.

Мел погледна към дъжделивото небе и се отпусна върху възглавниците си с такъв неутешим вид, че Джина усети нужда да я ободри.

— А сега ти ще ми разкажеш някоя приказка, нали? — помоли Джина и затъкна карираното одеяло около краката и стъпалата на Мел. — Онази за полумесеца.

— Легендата за полумесеца? — прошепна Мел и очите й се разшириха. — Знаеш, че не мога да разкажа тази приказка, Джина. На мама няма да й хареса.

— Но майка ти не е тук — гласът на Джина беше тих и съзаклятнически. — А освен това вече имаме една тайна.

— Хм, не знам…

Докато Мел продължаваше да изразява неохотата си, Джина забеляза взетото под наем алфа ромео на Люк Уорнек да спира на алеята пред къщата. Въпреки че беше много любопитна да чуе забранената легенда, вниманието й се отклони от разказа на Мел и се насочи към Люк, който излизаше от спортната кола червен металик. Той се измъкна от ниската каросерия и се насочи към къщата: покоряваща фигура с развети върху челото черни коси и издуващ се на гърба тъмносив тренчкот. Яката беше широка и се спускаше като пелерина, което му придаваше вид на мантия.

Още в първия момент, когато го видя, тя си даде сметка, че в Люк имаше нещо едновременно пленително и зловещо. Очите му е тъмни ресници и мрачните му, подканящи към целувки устни моментално насочиха мислите й към секса. Страстен секс на задната седалка на кола, ако трябваше да бъде честна. Той беше от типа мъже, за които майка й я бе предупредила, мъж, от когото жените инстинктивно се страхуват и въпреки всичко го желаят. Но днес в него имаше и друго, което я пленяваше — някакъв енергичен устрем, от който ставаше ясно, че е намислил нещо.

Приписа причината за куцукането му на огнестрелната рана, но си спомни какво бе дочула: че в детството си е претърпял тайнствен нещастен случай. Люк Уорнек беше почти легенда в „Ехо“, а дори може би и в Халф Муун Бей. Джеси никога не бе говорила за него, нито пък Саймън, патриархът на фамилията Уорнек, но Сара, възрастната икономка, която бе работила в „Ехо“ допреди няколко месеца, когато здравето й се влоши, бе познавала Люк, преди да го прокудят, и й беше разказала скришом това-онова.

Джина бе научила съвсем малко — по нещичко оттук-оттам — за ужасната семейна история, но все пак достатъчно, за да бъде заинтригувана. Освен това бе получила изрични нареждания от Джеси да държи Мел скрита, докато Люк не напусне къщата. Джеси не й бе казала причината, но Джина си направи собствени заключения и гореше от любопитство да разбере дали беше права.

Чу външната врата да се затръшва, после се ослушва известно време. Стъпките на Люк ставаха все по-ясни, като че ли бе влязъл в детското крило и се насочваше право към стаята на Мел. Grazie а dio!

— Мел, стой тук — каза Джина и скочи от дивана. — Трябва да изляза за малко.

— Какво има? — попита Мел.

— Мисля, че някой идва — Джина се втурна към вратата, като спря само за миг пред огледалото на тоалетката. Оправи тъмната си коса, затъквайки непокорните кичурчета в дебелата си плитка, после прибра бежовото поло в джинсите. — Трябва да ида да видя.

— О, мамка му… — измърмори Мел. — Точно когато бях стигнала до най-хубавата част.

— Мел, къде си се научила на такива приказки?

Мел се усмихна доволно.

— Как казвате „мамка му“ на италиански? Няма ли да е страхотно? Мога да си псувам и никой няма да разбере.

— Аз ще разбера — Джина повдигна строго вежди. — Стой тук — предупреди я тя. — Тук, capisce?

Джина излезе и тръгна бързо по коридора. Когато стигна до ъгъла, ахна при вида на Люк, който вървеше право към нея. Закова на място и тялото й затрепери от напрежение. Какво го беше довело в тази част на къщата? — учуди се тя.

— Търсите ли някого? — попита.

— Вие ще ми свършите работа.

— Аз? — даде си неохотно сметка за чувствеността, която се излъчваше от изражението му. Insolente^[1] наричаха това в нейната страна — черта, която със сигурност предизвикваше женското любопитство. Усети, че си задава въпроса какво ли би било да си жената, която този тъмен поглед гледа с одобрение, жената, предизвикваща бавната му, мрачна усмивка. И което беше още по-лошо, много лесно можеше да си представи как цялата му чувственост се насочва към нея — как я притиска към стената и плъзга ръце под полата й — ако беше облечена с пола, което, слава Богу, не бе така.

— С какво се занимавате тук? — попита той.

Сърцето й биеше така, сякаш й бе предложил нещо безумно.

— Аз… помагам на Джеси.

— В какво й помагате?

— В каквото има нужда — поръчки, телефонни обаждания, кореспонденция — нито едно от тези неща не беше вярно. Задълженията на Джина се състояха в някои леки домакински работи и грижите за Мел.

— Какво ще кажете за тази кореспонденция? — той измъкна една сгъната бележка от джоба на тренчкота си и й я подаде. — Да сте я виждали?

Джина прочете заплахите с нарастваща тревога. Нещастието с Ханк Флъд се бе случило далеч, преди да постъпи при семейство Уорнек, но беше чула клюката.

— Никога не съм я виждала — успя да каже тя, докато му я връщаше.

— Сигурна ли сте?

Изпитателният му поглед сякаш намекваше, че тя крие нещо. Дали той си мислеше, че Джеси му е изпратила тази бележка? И че тя, Джина, е замесена по някакъв начин?

Откъм дъното на коридора зад тях долетяха тихи, отсечени звуци. Джина замръзна, осъзнавайки, че киха Мел.

— Какво беше това? — попита той.

— Нищо — бързо отвърна. — Сигурно съм оставила телевизора включен.

— Има ли деца в тази къща?

От известно време по гърлото й се качваше лека, но настоятелна топлина. Сега тя започна направо да пари.

— Защо питате?

— А вие защо не отговаряте? — той измъкна бележката от пръстите й и я върна в джоба на тренчкота си. Притъмнялото му изражение я уплаши да не тръгне да проверява откъде са звуците, които бе чул.

— Къде е Джеси? — попита той.

— Излезе — това също не беше съвсем вярно, но Джина не каза нищо повече. Джеси бе излязла да се поразходи след закуска, но Джина беше сигурна, че не е напуснала границите на имението. Също така беше сигурна, че не би могла да лъже по-убедително от това пред Люк Уорнек. Очите му сякаш я пронизваха. През петте години, откакто беше в тази страна — първо като ученичка на разменни начала, после като домашна помощничка, — тя бе решила, че американските мъже са чаровни и в повечето случаи далеч по-внимателни към жените от европейските. Но този тук беше демон.

Люк плъзна поглед надолу по коридора и се втренчи в антрето, което водеше към стаята на Мел. Джина се опита отчаяно да измисли начин да го отпрати. Какво щеше да стане, ако Мел излезеше? Как щеше да обясни това?

За нейно голямо облекчение погледът му отново се върна към нея.

— Кажете на Джеси, че я търся — рече той. Кимна едва доловимо, после се обърна и изчезна по коридора, като я остави загледана след него. Накуцването му беше почти незабележимо.

Когато се върна в стаята на Мел, Джина се чувстваше така, сякаш бе претърпяла истинска катастрофа. Облекчението едва бе започнало да отпуска нервите й и да нормализира дишането й, когато отвори вратата. Но в момента, в който влезе, разбра, че нещо не е в ред. Диванът до прозореца беше празен.

— Мел? — бързият оглед на стаята показа, че детето беше изчезнало.