Сузан Форстър
Безсрамна (29)

Глава двадесет и девета

Вратата на коридора към килиите издрънча гръмотевично и грохотът отекна из общинския затвор на Сан Матео като експлозия в тунел на метро. Сърцето на Джеси подскочи и тя рязко се изправи. Шумът от тътрещи се обувки и дрънкащи ключове я предупреди, че някой идва.

— Уорнек, имаш посетител — каза надзирателката през решетката на килията, в която бе затворена Джеси.

— Кой е? — Джеси тръгна сковано към жената, като разтриваше изтръпналите си ръце, за да възстанови кръвообращението им. Почти не беше мърдала от циментовата койка, откакто я бяха затворили по-рано този следобед, и оттогава тялото й все се търкаше в студеното кораво легло.

— Нямам представа. Дойдох да те отведа в стаята за свиждания. Това е, което знам.

Отново издрънчаха ключове. Метал се удари в метал, когато вратата на килията се отвори и се тресна в рамката си. При оглушителния шум стомахът на Джеси се сви от гадене. Не беше яла от предишната вечер, почти двадесет и четири часа. Но дори да й бяха предложили храна, вонята на урина и плесен би й убила апетита.

Надзирателката — яка, мълчалива жена на около петдесет години — придружи Джеси от килията през серия къси коридори до нещо като кутийка, която за благозвучие бе назовала стая за свиждания. Тя беше метър и нещо на метър и нещо и вътре нямаше никакви мебели, освен два стола и маса, разделена на две от стъклена преграда с дупка в нея.

Люк седеше от другата страна на стъклото. Той впери неспокойно очи в Джеси, когато тя влезе в стаята. Критичният му поглед я накара да се сети за външността си. Нямаше грим, нито дори червило, а под ноктите й се бе насъбрала мръсотия, осъзна тя, като се загледа в ръцете си.

Беше й невъзможно да погледне Люк в очите. Дори не се опита, докато сядаше на стола срещу него. Надзирателката излезе вън пред вратата. Когато вдигна очи, едва понесе покровителствеността на изражението му, скритата болка, въпросите. Беше виновна и престъпница дори за него. Тя не само го бе предала, но го бе направила и умишлено. Не можеше да се извини с удар по главата или замъглено съзнание.

— Добре ли си? — попита той.

Тя кимна, сякаш въпросът беше само формален. Така или иначе не би могла да проговори. Гърлото й беше болезнено пресъхнало.

— Утре сутринта ще те подведат под отговорност — осведоми я той. — Гил Стретън ще дойде да те представлява. Ще се опита да намали сумата на гаранцията и да насрочи предварителното гледане на делото за колкото се може по-рано.

— Колко е… гаранцията?

— Много, един милион долара.

Джеси сплете пръсти върху масата пред себе си сякаш за молитва. Един милион долара. Сигурно я смятаха за много опасна. Или очакваха, че ще избяга. Като долнопробната си майка.

Люк прекъсна мислите й.

— Имам един въпрос, Джеси. И моля те, кажи ми истината. Ти ли уби Ханк?

Тя отново кимна, без да вдига поглед. Столът му изскърца неприятно и той се приведе напред.

— При разследването посочи мен, а после ме остави през всичките тези години да се чудя дали не съм убил човек? Ако ме бяха съдили и ме бяха намерили за виновен, щеше ли да ме оставиш да прекарам десет години в затвора?

— Не знам — отвърна тя с отчайваща искреност. — Бях смазана от случилото се през онази нощ. Да, вероятно щях да ги оставя да те тикнат в затвора. Съжалявам, Люк. Искаше да чуеш истината.

Столът му се люшна назад и едва не се прекатури, когато той скочи и се отдалечи от масата. Стаята обаче се оказа прекалено малка, за да избяга достатъчно далече.

— Люк…

— Какъв е смисълът, Джеси? В полицията научих как изглеждат нещата от твоя гледна точка. Казаха, че си се опитала да попречиш на Ханк да пребие Шелби. Очевидно си направила каквото трябва, а аз бях изкупителната жертва. Чуй обаче какво мисля аз… — той се обърна към нея с побелели от гняв устни. — Много повече ми харесваше, когато смятах, че Саймън е убил Ханк. Беше поетично. А това е… безнадеждно.

Тя скочи и опря длан на стъклото, за да запази равновесие.

— Люк, имам нужда от помощта ти. Няма никой друг…

— Моята помощ? Да не си луда?

— Люк, моля те. Не заради себе си.

Той изпусна дълбока, мъчителна въздишка. След малко се върна обратно и бутна стола на мястото му, сякаш не можеше да реши дали да го метне през стаята, или да седне.

— Побъркваш ме, Джеси, знаеш ли? — втренчи се в ръката й, в пребелелите пръсти и после бавно, болезнено, сякаш това беше последното нещо на света, което искаше да направи, притисна дланта си към стъклото срещу нейната длан.

Джеси наведе глава и затрепери. Чувстваше топлината му дори през преградата.

— Не знаех, че е възможно да обичаш и да мразиш някого така — рече сподавено той. — И двете чувства да напират в теб едновременно и с еднаква сила. Джеси…

Очите й се изпълниха със сълзи, когато го погледна.

— Дявол да те вземе — прошепна той.

Джеси поклати глава, неспособна да вижда ясно през мъглата на мокрите си ресници. Въпреки сърдития си, чувствен тъмен поглед и изопнатите черти той беше най-красивият мъж, когото бе виждала. Долови аромата му през отбора в стъклото — един толкова опияняващ гладните й сетива мъжки парфюм, че тя го пое дълбоко и за миг забрави, че се намира във влажния, плесенясал затвор. В него имаше мирис на дърво и намеци за тъмнозелени пещери и пенливи потоци. Накара я да си спомни за клисурата, за реещите се соколи… и за свободата.

— Би ли могъл да ми простиш? — попита го тя.

Той не отговори, но гневното му изражение й подсказа, че нямаше избор в това отношение.

— Съжалявам, Люк. Беше откачена, убийствена постъпка да те натопя пред полицията, но след като вече го бях сторила, не можех да се отрека. След това се успокоявах, че баща ти ще те измъкне с помощта на първокласен адвокат, и когато го направи, почувствах истинско облекчение. Колкото и да си мислех, че те мразя, не исках да те видя да свършиш по този начин.

— По този начин? — челюстта му се стегна, сякаш думите бяха мъчение за него. — В затвора? Какво правиш ти зад решетките, Джеси? Не знам как да се справя с това. Лудост е.

— Трябва да се справим.

Някъде в сградата се затръшна тъмнична врата и някакви хора се развикаха. Включи се аларма и шумовете от топуркане в двора на затвора стигнаха до стаята за обиждания.

Люк се втренчи в Джеси с твърд поглед.

— Спомена, че има нещо, което искаш от мен. Какво е то?

— Две неща. Обещай ми, че ще направиш и двете, ако нещо се случи с мен.

— Нищо няма да ти се случи. Стретън ще ти намери възможно най-добрия адвокат.

— Знам, но за всеки случай — не можеше да му признае каква ужасна бездна представляваха страховете й. В този град тя беше обект както на любопитство, така и на завист, такъв тип жена, която членовете на линча с удоволствие биха изправили публично на позорния стълб. Заради показанията си Шелби вероятно щеше да получи опрощение, а сестра й имаше какво да спечели, ако тя беше затворена. Джеси нямаше да се учуди, ако при предявяването на обвинението утре прокурорът убедеше съдията изобщо да не я пуска под гаранция. Щяха да се обосноват с възможността да побегне. Майка й бе избягала, нали? Шелби също бе изчезнала, когато бе изпаднала в беда. В най-черните моменти, откакто я бяха арестували, Джеси си представяше, че никога няма да излезе от този затвор.

— Искам да ръководиш „Уорнек“ от мое име — каза на Люк и побърза да продължи, като съзря въпроса в очите му. — Мат не е способен, а дори и да беше, вече го няма доверието.

— Мат си подаде оставката — Гил Стретън ми съобщи, когато му се обадих, че има копие от документа, изпратен до управителния съвет.

Джеси почувства по-скоро облекчение, отколкото изненада. В цялата тази лудост поне Мат бе направил нещо, за да я улесни.

— Мога ли да разчитам, Люк? Ще поемеш ли командването?

— Как бих могъл, Джеси? Имаме различни виждания за компанията. Аз искам тя да бъде отворена, да разширявам.

Пръстите на Джеси се присвиха навътре и ноктите й одраскаха стъклото.

— Ще приема всичко, което искаш да направиш. Не желая само вестниците да се закриват. Обещай ми, че няма да ги продадеш.

Той бавно кимна.

— Не се безпокой. Утре ще разговарям със Стретън. Има все пак начини да отвориш компанията и въпреки това да запазиш контрола на семейството. На борсата могат да се продават акции без право на глас. Така ти и директорите на „Уорнек“ ще притежавате единствените даващи право на гласуване акции и следователно — властта.

Джеси се отпусна назад в стола си. Не си бе давала сметка колко напрегната е била до този момент. Това беше голяма отстъпка от негова страна, помисли си. Той се бе стремил да заличи „Уорнек“, не да я запази.

— Благодаря ти — прошепна.

Люк притисна юмрука си към стъклото толкова силно, че преградата се помести.

— Господи, не мога да реша дали да избягам от стаята, или да мина през стъклото и…

— Какво? — попита го тя. — Да ме набиеш?

— Да те прегърна — отвърна той болезнено.

Джеси почувства нужда да се хване за ръба на масата, физическото усещане за копнеж беше мощно, както никога досега. То се разля из нея като запряна вода, открила пролука.

— Бих искала — каза тя. — Да ме прегърнеш.

Нямаше какво друго да добави. И двамата не можеха да намерят думите. За миг беше достатъчно просто да са в една и съща стая и да се гледат в очите през стъклената преграда, която ги разделяше. Трябваше да им е достатъчно.

Болката от копнежа й по него нарастваше, но накрая Джеси успя да я превъзмогне.

— Има и още нещо — рече тя. — Трябва да знам, че с Мел всичко ще е наред, че ще се погрижиш за нея. Шелби е неспособна да го стори, а не искам дъщеря ми да има за настойници адвокатите на Саймън и да бъде изпратена в пансион.

Той се отпусна назад в стола.

— Не мога да отглеждам дете, Джеси. Какво знам аз за деветгодишните момиченца?

— Мел не прилича на другите деветгодишни. Тя има зряла душа и е по-възрастна от нас в някои отношения.

— Това няма нищо общо с Мел — възрази той. — В мен е причината. Съществува родителски инстинкт. Аз нямам такъв. Дори не харесвам децата.

— Не го вярвам. Онзи ден, когато я намери в клисурата, не ти се искаше да ми я дадеш. Мислех, че ще трябва да се бия с теб за нея.

— Това беше закрилнически инстинкт, нещо моментно. Мел трябва да бъде отгледана от човек, който може да се грижи за емоционалните й потребности, а не само за физическите. Не съм сигурен, че аз бих могъл да направя това.

— Кой може тогава, Люк? Кой друг остава? Шелби?

Той замълча, сякаш започваше да разбира колко сериозен е проблемът.

— Тя моя ли е, Джеси?

— Има ли значение?

— Не, но бих искал да зная. Имам право да зная.

Искаше й се да го излъже. Никога не бе имала по-основателна причина. Но лъжите я бяха докарали дотук и сега не можеше да прибегне до нещо, което бе в такъв разрез със собствените й интереси. Така че му каза истината, като търсеше по лицето му знак, че наистина нямаше значение.

— Не е твоя, Люк. Не е и моя. Тя е дете на Шелби… от Ханк Флъд.

Под замислената си маска той като че потрепери. Тя не можа да определи дали от учудване или от изненада, но той не каза нищо.

— Когато взех решението да гледам Мел — обясни тя, — си обещах детето никога да не бъде изоставено, и че никога няма да го напусна, както Линет напусна мен. Или както Шелби постъпи. Възнамерявах да съм единствената жена от семейство Флъд, която не бяга.

— Всичко това е ненужно — промълви той и стана от стола си. Гласът му беше дрезгав. — Ще излезеш оттук. Смятам да говоря с губернатора. Той беше стар приятел на Саймън. Ще се срещна и с главния прокурор…

— Престани, Люк! Ако се опитваш да ме успокоиш, има само един начин да го сториш.

— За Бога, Джеси. Мел е болна. Ами ако нещо й се случи?

Джеси долавяше вътрешната му борба. Изглеждаше истински изплашен от перспективата да отглежда дете с по-особени нужди. Изведнъж тя се ядоса.

— Не съзнаваш ли какво правиш? Отнасяш се към Мел така, както Саймън се е отнасял към теб. Сякаш е дефектна!

— Да, точно така! Именно затова не мога да направя онова, за което ме молиш! Бях отгледан с внушението, че съм отблъскващ и недъгав. Ами ако това се е насадило толкова дълбоко в мен, че започна да се отнасям с нея така, както Саймън с мен? Ами ако злоупотребя? Ако започна да я малтретирам?

— Няма да го направиш.

— Има и други начини за малтретиране, освен физическото. Няма защо да ти го казвам. Например пренебрежението. Аз постоянно пътувам. Ще отсъствам повече, отколкото ще ме има. Искаш ли да бъде отгледана от медицински сестри?

Джеси му обърна отчаяно гръб. Той изглеждаше почти толкова решен да не поема отговорност за Мел, колкото тя да го накара да го направи. И не можеше да проумее защо.

— Ловиш се за сламка — рече той. — Ако попиташ сърцето си, ще видиш, че не това е най-доброто решение за Мел.

— Кое е тогава?

— Не знам. Дай ми възможност и ще открия.

Той нищо не разбираше. Тя искаше Мел да бъде с него. Защо не можеше да осъзнае колко важно беше това за нея? Може би единствената мисъл, която й носеше някакво успокоение в този ад. Ако беше невъзможно да е с двамата души, които обичаше, поне щеше да знае, че те са заедно. Но нямаше да промени решението му. Това поне бе разбрала.

Гърбът й се удари в напречната метална пръчка на сгъваемия стол, когато се отпусна в него. Ударът беше изненадващ и ужасно болезнен, но вместо да се отдръпне и да прекрати мъчението, тя го усили, като натискаше тялото си назад. Болеше я толкова силно, че отмести поглед, като знаеше, че болката ще се изпише в очите й. Светът й рухваше.

Почукване на вратата и изскърцване известиха появата на надзирателката.

— Уорнек — рече грубо жената. — Времето изтече.

Стаята потъна в тишина, като се изключеха тъжното скърцане на пантите и шумът от тътрещите се крака на надзирателката, която влезе и спря очаквателно.

Помогни ми, Люк, помисли си Джеси, умолявайки го мълчаливо, докато ставаше и се отдалечаваше от масата. Ако нещо от случилото се някога помежду ни има значение за теб, помогни ми.

Беше необходима само една дума, но той не каза нищо.

 

 

Шелби Флъд беше последният човек, когото Люк очакваше да види при завръщането си в „Ехо“ същия следобед. Тя се беше разположила в дневната, нехайно облегната на лъскавия черен орехов бар, който майката на Люк бе открила в една старинна кръчма на някаква английска гара по време на медения си месец със Саймън.

— Какво правиш тук? — Люк смъкна велуреното си сако и го хвърли върху страничната облегалка на тумбестия диван. Не направи опит да бъде любезен.

— Напивам се — обяви Шелби и размаха бутилката „Маутън Ротшилд 1928“. Държеше я в едната си ръка, а в другата бе стиснала винена чаша „Бакара“.

— Удавяш вината си, а? — възнамеряваше да си спести скъпия алкохол, като й предложи направо себе си да удави. Сноп светлина се процеди през сводестия таван и заблестя в тъмната й коса, като образува нещо, което тревожно напомняше за ореол. Дали не беше Божи знак? — зачуди се той саркастично. Ако Шелби Флъд беше ангел на милосърдието, то със сигурност бе изпратена от ада.

— Как е нашата малка затворена птичка? — попита тя и сипа още вино в чашата си. — Видя ли я?

Люк потисна дивото си желание да изрита бутилката от ръката й и да изхвърли Шелби през външната врата.

— Джеси е добре, но не и благодарение на теб.

Той потъна сред възглавничките на дивана и загледа нежеланата си посетителка.

— Какво смяташ да правиш, Шелби, докато сестра ти гние в затвора? Да продължиш с плановете си за атака в света на модата?

— Да, защо не? Имаш ли по-добри предложения?

Той стана от дивана и даде воля на гнева, който изгаряше кръвта му.

— Така ли й се отплащаш за това, че ти е спасила живота? Пиеш алкохола й и усмърдяваш къщата й с присъствието си? Ако не беше Джеси, ти щеше да си мъртва, Шелби. Мъртва и разлагаща се в земята. И ако зависеше от мен, точно това щеше да се е случило.

Тя се изви назад.

— Господи, Люк…

— Тя ти е спасила живота, за Бога. Отгледа детето ти! Да не би ти да напусна училище на шестнадесет години и да се отказа от всякакви възможности да постъпиш в колеж. Ти ли се отказа и от кариера? Мисля, че си й задължена.

Кръвта се отдръпна от лицето на Шелби, като останаха само двете горещи, подобни на рани петна под съвършените й скули. След като пресуши чашата си, тя я вдигна с вдървени пръсти и я пусна в японската бронзова ваза до краката си. Звукът на разбит кристал я накара да се смръщи едновременно от болка и задоволство.

— Няма защо да ми се напомнят жертвите, които сестра ми е направила заради мен — осведоми го кисело. — И без това не мисля за нищо друго.

— Радвам се да го чуя — той посочи с палец към фоайето. — Мисли за това някъде другаде, ако обичаш.

— Дойдох тук да помогна, по дяволите! Но ако ще се държиш като задник…

— Да, ще се държа като задник! Изчезвай оттук.

Тя грабна нацупено чантичката си и профуча покрай него на път към вратата. Люк я наблюдаваше как си тръгва: златистите й сандали блестяха от отразената светлина, а обутите в дънки крака пореха въздуха. Изчака я да стигне до фоайето и тогава я спря.

— Шелби. Ако свидетелстваш срещу Джеси, ще си поискам парите, които инвестирах, до последния цент. Повярвай ми, нищо няма да остане от теб, когато приключа.

— Да свидетелствам срещу нея? — извърна се, очевидно изненадана от предположението му. — Защо да го правя? Искам не по-малко от теб тя да се измъкне оттам.

— Само дето ти я изпрати в затвора!

Тя се обърна и излезе. Той се завъртя потиснат и видя Джина да бърза надолу по стълбите. Младежкото й лице се беше изопнало от безпокойство.

— Тя ли беше? — попита Джина. — Тръгна ли си?

— Ако имаш предвид Шелби, да, тръгна си — Люк отиде до бара да си налее чаша от отлежалото бордо^[1], което Шелби бе зарязала, после размисли.

Джина го последва, очевидно разстроена.

— Шелби се държеше, как го казвате? Pazzo. Ненормално.

— Какво имаш предвид?

— Заплашваше да открие на Мел коя е истинската й майка. Настояваше, че детето трябва да знае истината, и че това ще му помогне да не се чувства съвсем само. А после, само след миг, се кълнеше, че ще измъкне сестра си от затвора.

Бавачката притисна объркано пръсти към устата си и брадичката й затрепери, сякаш щеше да заплаче.

— Не разбирам. Мислех, че Джеси е майката на Мел.

— Няма нищо, Джина — успокои я Люк и протегна ръка. Докосна дланта й. — Мел знае ли, че Джеси е арестувана?

— Не, не ми даваше сърце да й кажа. Но чувства, че нещо не е наред. Когато я открих тази сутрин, едва дишаше. Мислеше, че Джеси е отишла в клисурата, и беше тръгнала за там. Горкичкото същество не бе успяло да стигне по-далеч от розовата градина. Беше се превила, хриптеше и се бореше за всяка глътка въздух. Господи, Боже мой, толкова се изплаших.

— Джина, някой трябва да съобщи на Мел какво е станало.

Бавачката отстъпи назад и се блъсна в един от викторианските фотьойли.

— Това ще я убие — промълви тя и потъна в пухкавата възглавничка. Започна бързо и дрезгаво да мърмори нещо на латински, което звучеше като молитва.

Шепотът на Джина потвърди опасенията на Люк. Тя не би могла да е от помощ на Мел. Беше толкова разстроена. Погледна нагоре към стълбите, като се чудеше дали и той самият е способен да направи онова, което трябваше да се свърши. Той беше чужд човек и все пак някой трябваше да й каже, че майка й е арестувана по обвинение в убийство, преди да го е разбрала от съобщенията. И нещо още по-трудно: трябваше да намери начин да накара болното й уплашено дете да повярва, че всичко ще се оправи.

Докато изкачваше стълбите към втория етаж и завиваше по коридора, вътрешностите му се стегнаха от някакво усещане, което трябва да беше страх. Но не само необходимостта да окуражи Мел го притесняваше. Детското крило беше извор на кошмари за Люк. Обстановката беше много по-различна по времето, когато живееше тук — повече приличаше на казарма, — но някогашната му стая все още си беше там, в края на коридора, а раните, които му бяха нанесени, продължаваха да кървят в душата му.

Когато хвана дръжката, пот изби по слепоочията му. Студената медна топка се завъртя в ръката му и спящите демони се размърдаха в тъмните си ъгли. Той отвори бавно вратата и почака очите му да свикнат със струящия от прозорците сумрак. Бе очаквал да види концентрационния лагер от детството си, но всичко беше променено. Тази стая приличаше на типична детска спалня с възглавници и пердета в нишата на прозореца и масивно легло.

Изпита миг на облекчение, но после хриптенето от затруднено дишане накара вътрешностите му да се смразят. Под завивките се беше свило малко телце и се бореше да диша. Люк се почувства така, сякаш стоеше на прага на миналото си и гледаше самия себе си. Хриповете на Мел напомняха за собствените му отчаяни опити да вдиша, за собствения му рефлекс да се вкопчи в живота, докато онова, което всъщност желаеше, бе да умре.

Искаше му се да си тръгне, да затвори вратата и да изгони този нов кошмар от ума си — стаята, миналото и особено това дете. Тя беше живо свидетелство какво е да си болен и уязвим, осъзна той. Тя представляваше всичко, от което той се опитваше да избяга.

Канеше се да затвори вратата, когато тя се надигна.

— Кой е? — изхриптя и сините й очи надникнаха изпод камарата одеяла.

— Аз съм, Люк — каза й окуражително. — Мислех си, че спиш.

— Хм! Не е много вероятно! — изведнъж се разкиха, отхвърли завивките и завъртя изтощена глава към него. — Някога да си се опитвал да ссспиш по време на астматичен пристъп? Усещането е като че ли в гърдите ти се борят дракони.

После се помъчи да се подпре на възглавниците. Люк нямаше друг избор, освен да й помогне.

След като я нагласи, се насили да остане до нея. Усещането за вина го принуди дори да приседне с неудобство в крайчеца на леглото й.

— Добре ли си? — попита той и посочи посинелите й устни и хлътналите бузи. — Не изглеждаш много цветущо.

— Сигурно приличам на истинско letame — съгласи се закачливо тя. — Това на италиански е…

— Не ми казвай, фекалии, нали?

Тя се засмя с очевидно усилие, но измъчената й усмивка накара Люк да се почувства така, сякаш бе постигнал нещо забележително.

— Майка ти е в беда — рече той.

Мел кимна.

— Ссстрахувах се от това.

— Знаеш кой е Ханк Флъд, нали? Пастрокът на майка ти. Той умря, преди ти да се родиш — за облекчение на Люк тя кимна. Сега само трябваше да й обясни какво се бе случило през последните двадесет и четири часа. — Полицията е подновила разследването — продължи той — и твърдят, че не е било злополука, Мел. Ами всъщност… твърдят, че майка ти е замесена, и я арестуваха.

— Замесена? Как?

Люк се подвоуми, като се взираше напрегнато за нов пристъп на астмата. Но любопитството й, изглежда, надделяваше над болестта. Дишането й дори малко се беше поуспокоило.

— Да не би да мислят, че тя го е направила? — настоя Мел.

— Ами, в известен смисъл да, но…

— Без майтап? — очите на детето се разшириха едновременно от страх и вълнение. — Моята майка? Предполагам, че е било самоотбрана, а?

— Не точно, защитавала е друг човек.

За учудване на Люк тя се надигна нетърпеливо и усилието я накара да захрипти.

— Така ли? Е, тогава защо ще я арестуват? Щом е защищавала някого, значи е героиня, нали? Трябва да й дадат награда или нещо такова.

Сега самият той се усмихваше, осъзна Люк. Не трябваше ли нея да успокоява? Как беше станало така, че това малко същество бе успяло да облекчи тревогата му от надвисналата беда с няколко изпълнени с надежда думи.

— Имаш право — призна той. — Ще предам това на адвоката й.

Мел се отпусна назад и Люк й обясни, че Джеси ще прекара нощта в затвора и ще бъде пусната под гаранция на сутринта.

— Обзалагам се, че храната там е отвратителна — промърмори тя и сбърчи нос, като го погледна. — Когато я видиш, би ли й предал, че гъсениците още не са се превърнали в пеперуди, но аз ги наглеждам? И би ли й предал също… би ли й предал, че ми липсва?

За миг Люк се почувства напълно безпомощен. За първи път в гласа й прозвуча тъга, а при отчаяната й усмивка сърцето му се сви от желание да я успокои. Поколеба се, чувствайки се тромав и неспособен, после улови ръката й и я стисна.

— Тя ще се оправи, Мел. Майка ти е жилава.

Мел кимна със стиснати устни. Отпусна глава на възглавницата и погледна огромната ръка, която бе обгърнала нейната.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се, но добре си помисли.

Когато тя го погледна, отново го обзе чувство за безпомощност. По начина, по който разглеждаше лицето му, той усети, че ще го пита нещо болезнено и дълбоко лично. Но тя си пое бързо с хриптене въздух, сякаш бе променила решението си.

— Много отдавна, когато вие с майка ми сте били деца — подхвана тя, — ти си й разказал една легенда за полумесеца. Веднъж започна да ми я разправя, но не можа да я довърши, защото заплака. След това вече не искаше да говоря за нея и…

— И ти искаш да знаеш как свършва?

— Най-вече искам да знам как детето е успяло да загребе луната от водата. Сигурно има някакъв трик, нали?

Люк се усмихна, като се мъчеше да си спомни как продължаваше легендата. В нея се разказваше за едно индианско момче, което се страхувало от изгрева и през деня никога не излизало навън да си играе. Когато първите лъчи пропълзявали в колибата на родителите му, то се мушвало под одеялата и отказвало да се покаже до залез. Доколкото си спомняше, една нощ момчето видяло пълната луна, отразена в езерото, и било така заслепено от красотата й, че се опитало да я извади. Но хванало само половината от нея и когато погледнало нагоре, другата половина светела на небето.

— Използвало торба от еленова кожа — обясни Люк. — Била подарена на баща му от знахаря на племето и притежавала магическа сила.

Мел въздъхна.

— Нищо чудно, че не стигнах доникъде. На нас, днешните деца, наистина ни е трудно. Искам да кажа, къде могат да се намерят магически торбички от еленова кожа вече?

— Не и в Прайс клъб — отвърна съчувстващо той. — Но не забравяй, че да впрегнеш силата на магията може да е опасно.

— Защо? Случило ли се е нещо на детето?

— Много неща му се случили. Първо, опитало се да държи лунната светлина скрита, но тя била толкова ярка, че минала през торбичката и баща му я открил. Предупредил го да я върне незабавно в езерото, но момчето не го послушало.

— Ъхъ… а защо?

— Защото за първи път в живота си не се страхувало. Чувствало се пълноценно и щастливо. Разбираш ли, то винаги било вярвало, че е родено с някакъв недостатък, че му липсва нещо много важно, което би го направило като всички останали. И си мислело, че полумесецът трябва да е липсващата част.

— Значи не искало да го върне?

— Не, дори и след като започнала страшна буря и от небето се изсипал потоп. Индианското момче било изгубило всякакъв страх, но всички останали били ужасени. Собственият му баща бил толкова уплашен, че взел полумесеца от торбичката и се опитал да го метне обратно на небето.

— Обзалагам се, че не е успял да го направи, нали? Затова и се разправят тези легенди.

Люк й отвърна с кисела усмивка.

— Права си само наполовина. Бащата не могъл да пусне луната и отлетял на небето с нея. Но страхът на момчето се бил върнал и то викало на баща си да се пусне.

— Така ли? И какво станало?

— Ами според легендата, когато бащата се пуснал, той политнал към земята и се превърнал в първата падаща звезда. Но лунната светлина се разсипала във всички посоки и изчезнала, така че луната никога не е пълна, с изключение на един ден в месеца. През останалото време тя търси изгубената си светлина и я открива малко по малко.

— Не е зле — призна тя. — Ами момчето? След това страхувало ли се е от изгрева?

— Не, но мисля, че сигурно е тъгувало за баща си.

— Предполагам, че в тази легенда има поука, нали? Нещо като не посягай на майката природа?

— Нещо такова — съгласи се той. Искаше му се да се засмее, защото тя беше толкова категорична и сериозна. Всъщност той самият бе измислил легендата, свързвайки части и късчета от тайно прочетеното в библиотеката на „Ехо“. Но до този момент не се бе замислял за смисъла.

— Предполагам, че може да означава много неща — заразсъждава на глас колкото заради нея, толкова и заради себе си. — Например да не се страхуваш от страха. И никога да не вярваш, че може да ти е необходимо още нещо, за да бъдеш пълноценен. Дори когато се чувстваш като лайно — извини ме, фекалия — и в гърдите ти се борят дракони.

Тя се засмя и се преви, като започна да кашля толкова силно, че на Люк му се наложи бързо да потърси инхалатора, който се оказа пъхнат под завивките.

Докато я нагласяше обратно върху възглавниците, Мел вдигна поглед към него и сърцето й сякаш бе намерило приют в яркосините й очи.

— Ти ли си моят баща? Истинският ми баща?

Той пое дълбоко въздух.

— Защо ме питаш?

— Ами мама винаги ми казва, че моят истински баща е мъртъв, но никога не иска да говори за него, нали разбираш? И си мисля, че не й вярвам много. Както и да е, когато се върна от медения си месец с теб, беше тъжна и тъй нататък, така че аз я попитах дали те обича. И в начина, по който ми отговори, имаше нещо, което ме накара да мисля, че може би… — тя спря и леко присви рамене.

Сърцето на Люк бе започнало да бие лудешки.

— Как ти отговори?

— Каза, че те е обичала някога. Но имаше нещо в начина, по който изрече тази дума някога — продължи да го гледа немигащо. — Ти ли си моят баща?

Люк усети желание да се извърне към обсипаната с маргаритки завивка, която покриваше крехкото тяло на Мел и очевидно непобедимия й дух, към тапетите — към всичко, което би могло да прекъсне връзката с нея. Учуди се колко много му се искаше да я излъже, да й каже, че той е нейният баща. И че я обича с цялото си сърце. Но това беше невъзможно. Щеше да усложни нещата невероятно много. И все пак какво трябваше да й каже вместо това? Истината? Щеше да има много време за истината, реши той. Не можеше да го направи сега, не и когато майка й я нямаше.

Отново хвана ръката й и усети нейната топлина и тежест в дланта си. Погали китката й с палеца си.

— Как щеше да се чувстваш, ако ти бях баща? — попита.

Тя сви устни и примигна замислено.

— Мисля, че щеше да ми хареса. Никога не съм имала баща, с когото да върша разни неща. Саймън не беше такъв, нали разбираш?

Люк кимна и гърлото му се сви.

— Да, предполагам, че щеше да е страхотно — заключи тя и го погледна.

Доверчивото й изражение беше достатъчно, за да накара планините да тръгнат и ангелите да плачат. Беше повече от достатъчно, за да накара сърцето на един самотен мъж да се отвори.

— Тогава ще се опитам, Мел — чу се да казва. — Ще се опитам да ти бъда баща.

И някак си детето се озова в прегръдките му, макар че той не знаеше как се бе случило това. Чувстваше се неспособен да проговори, така че само я държеше и се опитваше да преглътне странната, болезнена буца в гърлото си. Малките й ръчички го потупваха по гърба, сякаш тя усещаше, че и той има нужда от утеха.

— Мога да ти викам papa — прошепна. — Това е на италиански и означава татко.

— Papa — повтори той тихо. Затвори очи, усещайки прилив на чувства. — Да… би било чудесно.

Люк се чувстваше така, сякаш всички рани в сърцето му се отваряха наведнъж. Никога не бе познавал такава болка, но в раните се разливаше и някаква сладост. Толкова много, че той не искаше бликналият огън да угасва. Обич ли беше? — запита се. — Или радост?

Накрая Мел беше тази, която прекъсна мъчението.

— Ами мама? — попита тя и в гласа й затрепери надежда, докато опираше буза в гърдите му и шепнеше думите в гънките на ризата му. Тя миришеше на маргаритки и прясно измита коса, на лекарство против астма и ментолов евкалипт. Миришеше като всяко малко момиченце, предположи той… чудесно.

Накрая Люк се отдръпна назад, за да я погледне — това странно, прекалено слабо дете със зашеметяващи тюркоазни очи и тънки рижи къдрици. Господи, колко съжаляваше момчето, което щеше да се влюби в нея. Тя беше весело малко създание, което сякаш никъде не бе на мястото си, точно както и той самият никъде не беше на мястото си. Сираче. Но момчето, което щеше да я обикне — този нещастен, нищо неподозиращ глупак — никога нямаше да разбере какво му бе паднало от небето и го бе ударило.

— Майка ти ще се върне — обеща й той. Беше си мислил, че никога няма да има дете, че начинът, по който бе отгледан, го прави неподходящ за баща. Но да люшка Мел в ръцете си му се струваше естествено като дишането, топло и жизненоважно като биенето на сърцето. Най-големият му страх обаче беше да не я нарани, както и да не би да я обикне. — Трябва да се върне, Мел — додаде. — Защото ние с теб тук ще я чакаме.