Сузан Форстър
Безсрамна (10)

Глава десета

Юридическата кантора на Стретън, Стайнър и Пиърс заемаше целия петнадесети етаж на сградата на „Банк ъф Америка“ във финансовия център на Сан Франциско. Старата уважавана фирма се занимаваше с юридическите дела на фамилията Уорнек от близо четири поколения. Когато достопочтеният Гилбърт Стретън III на шестдесет и четири години се разболя от белодробен аневризъм и се оттегли в семейното имение в Марин Каунти, неговият син, наследник и съименник Гилбърт IV пое юздите и смяната в ръководството почти не се забеляза. Подобно на Уорнекови и Стретънови бяха династична фамилия в най-добрата традиция, като предаваха факлата от баща на син, което осигуряваше фамилната приемственост, правилното наследяване и най-вече узаконения достъп до властта.

Но ако можеше да се вярва на слуховете, всичко това щеше да се промени. Днес щеше да се чете завещанието на Саймън Уорнек и за първи път от повече от сто години фамилната империя щеше да бъде наследена от външен човек — от една жена, която, макар и да носеше името Уорнек, нямаше нито капка Уорнекова кръв.

Всички тези мисли минаваха през ума на Люк Уорнек, докато влизаше в старата, облицована с махагон кантора на Гилбърт Стретън IV и се настаняваше на стола в дъното на свещеното помещение — далеч от мащехата си и Мат Сандъски.

Неговата мащеха. Люк си бе поел дълбоко въздух в мига, когато бе зърнал Джеси. Тя беше невероятно бледа и студена и дори не си бе направила труда да го погледне, когато той се появи. Това обаче не му попречи да изпие с поглед всяка подробност от външността й. С лице без никакъв грим и с вдигната в стегнат кок лъвска грива тя приличаше на християнска мъченица от времето на нахлуването на хуните.

Черният костюм, с който беше облечена, бе прекалено суров за светлия й тен, но така или иначе изглеждаше невероятно секси. Поне за него. Беше му много трудно да отмести поглед от дългите, елегантни, обути в копринени чорапи крака, които се подаваха изпод тясната й пола. Много бяха възбуждащи тези крака. Плътно прилепени един до друг, те извикваха мисли тъкмо за онова, което очевидно се опитваха да не предизвикват — за секс.

Нямаше да й стане приятно, ако разбереше, че буквално се бе погрижила мислите му да прераснат в мъжки фантазии и че тези фантазии представляваха мрачна еротика. Цялата й сдържаност само още повече го предизвикваше и възбуждаше. Беше му много трудно да свърже грациозното същество, в което се бе превърнала, с палавата тийнейджърка, която си спомняше, но това не му пречеше да жадува за пламенно стълкновение с нея. Може би дори го вълнуваше най-много.

— Аз, Саймън Уорнек, в добро състояние на разума и паметта, декларирам, че това е последната ми воля…

Гил Стретън бе започнал да чете документа. Люк насочи вниманието си към процедурата по четенето на завещанието и докато слушаше мълчаливо думите на покойния си велик баща, се почувства много доволен от собствената си безчувственост. Не усещаше почти нищо, докато слушаше последните желания на Саймън, освен може би презрение към извратените мании на стареца. Но дори и това усещане днес сякаш беше притъпено.

Може би безчувствеността на сина беше подходяща съдба за Саймън Уорнек. Тя го лишаваше от властта му. Отмъщението бе за Люк raison d’etre^[1], откакто се помнеше, и все пак сега той усещаше странна празнота, сякаш през последните няколко дни бе претърпял тайнствен катарзис. Какво се бе случило с мрачния гняв, който пазеше специално за баща си? Дали отмъщението не бе загубило първоначалната си привлекателност? Или просто беше прехвърлил омразата си върху Джеси?

— … завещавам на Джеси Флъд-Уорнек…

Люк вдигна поглед и никак не се учуди, като видя, че Джеси с нищо не бе нарушила каменното си спокойствие. Очевидно самообладанието й беше толкова силно, че тя сякаш дори не дишаше, докато Стретън четеше първата част от завещанието на Саймън:

— … на моята съпруга и вярна другарка, която веднъж рискува живота си без никаква друга причина или земна облага, освен тази да спаси моя, и която доказа по множество начини, че е жена с голяма смелост и с дори още по-голям морал, и която през месеците на брака ни се посвети на грижите за физическото ми здраве и добруването ми…

През възцарилата се вътре в него тишина Люк слушаше как Джеси получава всичко, което по право би трябвало да дойде при него. Тя не само бе посочена като изпълнителка на завещанието, но наследяваше и всички имоти — „Ехо“, крайбрежната къща в Малибу, както и една викторианска къща в Пасифик Хайтс, а също така и личната собственост на Саймън, акциите му, включително диаманта в короната — контролния пакет на „Уорнек Къмюникейшънс“. Беше й дадено буквално всичко, с изключение на делвата със злато, закопана в края на дъгата.

Дишането на Люк никак не беше спокойно, когато Стретън приключи с четенето. Напрежението в гръдните му мускули правеше дори мисълта за дишане тежка. Но чувството, което изпитваше, не беше гняв. Дори не беше завист. Беше любопитство — силно, почти неконтролируемо любопитство. Как го бе постигнала? Как бе спечелила любовта и доверието на човек, който не беше способен да обича и не вярваше на никого? Това беше парадокс, а за него — пълна мистерия.

В останалата част от завещанието бе включено учредяването на значителен фонд под попечителство в полза на Мелиса, който да й бъде предоставен на двадесет и петия рожден ден, а на Мат Сандъски, „високо ценения приятел, довереник и невероятно способен изпълнителен директор“ на Саймън, бяха оставени доста голям брой акции.

Люк се облегна назад в стола, ръцете му бяха скръстени, а челюстта пламнала от внезапното усилие, което трябваше да направи, за да запази самоконтрола си. Завистта липсваше, докато слушаше за придобивките, които се изсипваха като водопад върху Джеси, но сега тя се разбушува в него при споменаването на мъжа, изместил го в оценката на баща му. В това нямаше нищо лично. Не че Люк не харесваше Мат Сандъски — той просто искаше да го заличи от лицето на земята поради единствената причина, че съществуваше.

Самият Сандъски изглеждаше повече от доволен от щедростта на Саймън и се пресегна да потупа Джеси по ръката. Люк не пропусна жеста, нито пък собственическото му изражение. Намеренията му включваха нещо повече от бизнес или дори приятелство. Този човек в момента полагаше основите. Люк винаги бе вярвал, че мъжете са биологично така устроени, че да долавят скритите, насочени към противоположния пол сигнали на враговете си. Как иначе би оцелял човешкият род? Сандъски предявяваше претенции. А защо не? Щеше да спечели много повече от съпруга. Щеше да спечели империя.

Преметнал протрита обувка „Топсайдър“ над коляното си, Люк реши да се напие до забрава, след като излезе от този музей. Мери Грийнблот цяла сутрин обсипваше портативния му компютър с факсове, отнасящи се до сделката „Ренкъм“. Благодарение на чудодейната модерна технология той и неговата дясна ръка никога не бяха толкова далеч един от друг, та да не могат да си изпратят факс, но дори и на Мери, която обикновено не чакаше никого, днес щеше да й се наложи да почака Люк Уорнек. Не се беше отрязвал от нощта, в която Ханк Флъд бе намерил смъртта си, но това фиаско изглеждаше толкова добра причина, колкото и всяка друга.

— … И накрая, на Лукас Саймън Уорнек… — произнесе напевно Стретън. Люк погледна адвоката и изведнъж застана нащрек. Не бе очаквал Гил наистина да прочете тази част от завещанието, особено след като се бе опитал да го убеди да не присъства.

— … моят единствен син, както и единствен жив кръвен роднина, от когото се отрекох и когото обезнаследих преди повече от десет години, и който навярно смяташе, че смисълът на живота му е да ми се опълчва и да ме разочарова, на Лукас не оставям нищо, освен дълбокото си съжаление, че двамата с него се оказахме така напълно противоположни, както и акварелния портрет на майка му, Франсис Сийтън Уорнек, който някога висеше над камината в дневната на „Ехо“. Тя имаше сили да толерира физическите и моралните му недостатъци, докато аз нямах.

Болката, която прониза Люк, беше така отровена с гняв, че той едва ли можеше да различи едната емоция от другата. Морални недостатъци? Това беше направо неприлично от устата на човека, който бе махнал портрета на Франсис Уорнек от мястото му над камината преди повече от двадесет години, само защото тя бе проявила доста лош вкус, като бе умряла по странен начин. Люк често се беше чудил как майка му се бе объркала дотолкова, че да направи фатална грешка с предписаните й лекарства.

Отвратен от посмъртните изявления на Саймън, Люк стана от стола си. Всички в стаята се обърнаха да го изгледат. Джеси трепна, оживя и му отправи разтревожен поглед, а Сандъски се приведе напред, сякаш готов да скочи. Дори Стретън излезе от транса си за достатъчно дълго, че да престане с монотонната и напевна тирада. Очевидно всички те си мислеха, че ще направи скандал, а може би дори, че ще заплаши да оспорва завещанието. Люк обаче бе намислил нещо далеч по-интересно от това, но сега не беше нито времето, нито мястото да обявява какви бяха плановете му.

— Похарчи ги по възможно най-глупавия начин — рече той, отвръщайки на бдителния поглед на Джеси. — А що се отнася до мене, смятам да ида в най-близкия бар и да размишлявам над моралните си недостатъци.

 

 

Лекият полъх на лимонов астрингент ощипа очите на Джеси, докато прокарваше влажната топка памук отдолу нагоре по скулите си. Най-доброто средство за овладяване на трудна ситуация беше някоя неизискваща вниманието задача — бе го осъзнала доста отдавна. Но очевидно методичното почистване на насъбралата се от сутринта по лицето й мръсотия не беше достатъчно нехайно занимание. Кожата й блестеше от чистота, беше натрупала цяла купчинка мокър памук, но мислите й съвсем не бяха безоблачни. Все още я измъчваше случилото се сутринта в кантората на Гил Стретън.

Бе се подготвила за грозна сцена още в момента, когато видя Люк да влиза в помещението. Обаче, вместо да се нахвърли невъздържано, той бе стоял замислен, мълчалив и бдителен през цялото време, сякаш очакваше да настъпи неговият момент. Жестокостта на казаното за майката на Люк завари всички неподготвени, включително и самия Люк. Джеси не прощаваше лесно. Не би могла и да си го позволи, но силата на болката, която съзря в очите му, я натъжи. Всъщност й се искаше да го утеши по някакъв начин, но не й се беше удала такава възможност. Той бе излязъл от кантората толкова внезапно, че я бе оставил като зашеметена.

Тя взе кристалната пеперуда от тоалетката и тъжно започна да гали крилата й. Не можеше да си позволи да изпитва съчувствие към Люк Уорнек дори за една-единствена безгрижна секунда. И все пак още от дете знаеше как се чувства човек, когато загуби някого, когото обича. В нейния случай това също беше майка й. Линет Флъд бе избягала, изоставяйки съпруга си и двете си дъщери, когато Джеси беше на осем години.

Джеси помнеше майка си предимно като тиха, доста плаха жена, която правеше всичко по силите си, за да достави удоволствие и да укроти своя взискателен, а понякога и войнствен съпруг. Рядко й се удаваше. Ханк Флъд никога не я нараняваше физически, но емоционалното мъчение, което непрестанните му тиради предизвикваха, я превърна в объркана, наплашена жена и я накара да се затвори в черупката си. Джеси често си беше мислила, че Ханк именно това искаше — да лиши младата си съпруга от тъжната й красота и да я държи в такова състояние на духа, че да няма сили да го напусне.

Линет го бе изненадала. Бе изненадала всички. Един следобед беше излязла да пазарува и никога не се бе върнала. И Джеси, и Шелби бяха намерили скрити под възглавниците си бележки. Изпълнена с тъга и срам, бележката до Джеси я умоляваше да прояви разбиране.

„Моля те, повярвай, че го правя, за да спася живота си.

Ханк никога няма да ме пусне да си отида, но по сърце той не е лош човек и вие ще сте по-добре при него, отколкото с мен в бягството ми.

Изгубилата се пеперуда“

Това бе написала майка й.

В бягството. На Джеси нищо не би й харесало повече от това да избяга с тъжната си красива майка.

По онова време Джеси нищо не бе разбрала. Бе се чувствала изплашена и отчаяно самотна. Бе мразила майка си за това, че я е изоставила. По-късно обаче беше стигнала до извода, че отчаяните неща, които хората правят, са проява или на голяма смелост, или на крайно отчаяние. В случая с майка й вероятно бяха и двете.

Кристалният хлад на пеперудата парна бузата на Джеси, когато тя долепи за миг фигурката към лицето си, преди да я върне върху тоалетката. Изчезването на майка й бе оставило празнина, която никога нямаше да може да запълни, но в сърцето си тя знаеше, че някак бе простила на изгубилата се пеперуда. Линет Флъд не би могла да предположи на какъв кошмар осъжда двете си малки дъщерички, оставяйки ги на грижите на пастрока им. Като се пренебрегнеше фактът, че пиеше прекалено много, никой не подозираше какво чудовище се спотайва в дълбините на сърцето, скрито в дългунестото му, високо шест фута и четири инча тяло, нито пък ужасния начин, по който щеше да намери смъртта си през една студена ноемврийска нощ. Най-малко Шелби, несъмнено за нейно вечно съжаление.

Джеси стана и прекоси дрешника, за да извади от гардероба от палисандрово дърво чифт дънки и пуловер — градинарското й облекло. Къщата беше започнала да й прилича на затвор и тя копнееше да излезе навън на чист въздух. Докато развързваше кимоното си, вниманието й бе привлечено от стържещ шум, сякаш някой бе отворил и затворил чекмедже в съседната стая.

— Джина? — Джеси пристегна кимоното и върза колана. Усещаше стъпалата на босите си крака ледени върху топлия килим. Не беше бавачката, осъзна тя. Джина не би влязла в стаята, без да почука, освен ако не беше нещо спешно, а ако случаят беше такъв, досега щеше да се обади.

Джеси сви зад ъгъла, откъдето се отиваше в спалнята, и се закова на място, забивайки пръстите на краката си в килима, сякаш пусна котва. Първо видя обувките му — чифт протрити мокасини марка „Топсайдър“, опрени на старинния скрин, облицован с черупки от костенурки. Разпозна го мигновено и се изпълни с тревога. Следващата й реакция обаче бе на раздразнение, че се е оставила да я хване неподготвена. Трябваше да се сети, че е той, в мига, в който разбра, че в стаята има някой. Кой друг в къщата би си позволил да нарушава уединението й по този начин?

Люк се беше излегнал на дивана до камината и разглеждаше сложена в сребърна рамка снимка, която държеше в ръката си. Единият му крак беше присвит и върху него бе подпрял ръката си, а реглан ръкавите на черния пуловер бяха дръпнати над лактите. В тази поза изглеждаше красив като манекен, който рекламира всекидневни мъжки дрехи. В изражението му се четеше някаква смесица от скептицизъм и презрение, но не това занимаваше Джеси в момента, а снимката. Веднага разбра, че беше сватбената им снимка със Саймън, която тя бе прибрала преди доста време. Сигурно бе преровил чекмеджетата на бюрото марка „Шератън“^[2], за да я намери.

— Аз лично харесвам по-големи сватбени церемонии — рече той и вдигна поглед така, сякаш през цялото време бе знаел, че тя е там. Обрамчените му с черни ресници очи я огледаха бавно, докато пристягаше набързо завързаното кимоно и оправяше разпуснатата си коса. — А бих искал и булката ми да се изчервява.

Благодарение на някаква странна смесица от самоконтрол и дадена й от Бога грациозност Джеси успя да пренебрегне плъзгащия се по нея поглед. Изправи рамене и го изгледа с равнодушно превъзходство, сякаш целият случай беше безкрайно досаден, а Люк бе някакъв непоправим тийнейджър, който нямаше какво друго да прави, освен да дразни хората с авторитет наоколо му.

— Какво правиш тук? — попита тя. — В моята стая?

Той продължи да разглежда снимката с перверзен интерес.

— Къде бе извършено свещеното събитие? Прилича ми на белведерето в градината.

Тя запази мълчание, решена да не допусне да бъде въвлечена в обяснения относно прибързания си и нещастен брак с баща му. Церемонията наистина бе извършена в градините на „Ехо“ и на нея присъстваха само двамата свидетели — Мат Сандъски и Роджър Меткълф, колежанинът, когото Мат им бе препоръчал като помощник за къщата и заобикалящите я площи.

Люк обърна снимката, така че Джеси да може да я види.

— Не изглеждаш много развълнувана, мисис Уорнек — отбеляза тихо той. — Не се ли предполага, че сватбата е най-вълнуващият ден в живота на всяко момиче?

— Живеем в деветдесетте години — отказа да погледне снимката. Знаеше много добре за какво намеква Люк. Великолепната рамка по-скоро бе подчертала мрачността на събитието, отколкото да я прикрие. — И аз едва ли бих могла да бъда наречена момиче.

Ръцете й се бяха свили в юмруци. Мушна ги в джобовете на кимоното си, решена да не издаде с гласа си смущението, което усещаше.

— Искам да си тръгнеш — рече тя.

— Сигурен съм, че е така. Предполагам, че наследяването на милионите на Уорнек тази сутрин доста те е изморило и имаш нужда да си починеш.

— Ще се справя, благодаря.

— Не се и съмнявам — захлупи снимката до себе си на канапето. Отпусна се назад, прехвърли ръка над облегалката и кръстоса крака върху масата, сякаш току-що се бе обявил за господар на спалнята и всичко наоколо, включително и на нея. Особено на нея. Главата му беше съвсем небрежно наклонена, но тъмната заплаха в очите му говореше за друго. Те горяха от чисто мъжко любопитство и й отправяха предупреждение, в което пулсираше сексуалност. Погледът му сякаш й казваше, че той не дава пукната пара какво иска тя, защото така или иначе няма да го получи. Също така й казваше, че не бе дошъл, за да обсъжда съмнителните достойнства на сватбената снимка.

От кошничките се излъчваше ароматът на розови листенца и портокали и за миг светлината, която идваше откъм вратата на терасата, заблестя ослепително. Усещанията на Джеси се изостриха и тя отчаяно се опита да се съсредоточи върху обстановката. Инстинктивно погледна към монтирания върху отсрещната стена вътрешен телефон.

— Прекалено е далеч — обади се Люк, сякаш бе прочел мислите й. — Никога няма да успееш да се добереш дотам.

Тя се обърна тревожно към него.

— Може би е по-добре да седнеш, Джеси.

— Защо?

Той вдигна рамене и очевидно фактът, че я бе изкарал от равновесие, та дори и за миг, му достави мрачно удоволствие. Люк Уорнек не бе лишен от склонност към садизъм, осъзна тя. Ако по-рано не го бе разбрала, сега вече го знаеше. Всичко това не беше случайно. Наблюдаваше я със студения, изучаващ, втренчен взор на готвеща се за нападение кобра. Тъмните му очи търсеха да открият всяка пукнатина в самообладанието й, всяка слабост, всеки намек за беззащитност — независимо колко незабележими бяха те. Болката и объркването й му доставяха удоволствие.

През надигащата се паника в мислите й Джеси осъзна нещо, от което цялата настръхна: това беше най-рискованата ситуация, в която се бе оказвала с него. Нямаше пистолети и не я застрашаваше непосредствена опасност, но тя интуитивно почувства, че той твърдо бе решил да спечели тайнствената война на всяка цена. Имаше намерение да постави Джеси Флъд-Уорнек на колене, преди да е приключил с нея.

— Защо да сядаш? — Люк кимна по посока на най-близкия до нея стол. — Защото ще ти направя едно предложение, на което няма да можеш да откажеш, затова.

— Какво искаш да кажеш? Говори направо, по дяволите. Не обичам игричките.

— Е, аз ги обичам. Обичам ги, особено пък такива — гласът му стана студен. — Седни, Джеси.

— За какво говориш? — попита тя и се намрази за това, че се поддаваше на надигащата се в нея паника, намрази и него, че я бе предизвикал. — Какво предложение?

Той отново погледна към стола с многозначителен поглед.

— Върви по дяволите — рече тя и измъкна свитата в юмрук ръка от джоба си.

Той почти се усмихна и с някакво далечно, все още разумно ъгълче на съзнанието си Джеси разбра, че именно това искаше от нея. Отпор. Тя кипна от гняв, че така лесно го бе оставила да я изкара от равновесие. За да спечели срещу него, трябваше да е гъвкава и да играе играта. Но не можеше да го направи. С нищо, освен с груба сила не би могъл да я застави да седне в този момент. Неизбежно щеше да се опълчи срещу него и той го знаеше.

— Какво искаш? — попита тя. Ти, садистично копеле такова.

— Господи, а какво не искам? — той се изсмя тихичко, като очевидно нямаше нищо против да признае едно на нула за нея. Ако желаеше да умре права, добре тогава. — Като начало все още искам да зная как го постигна, Джеси. Ще извиниш интереса на черната овца, но как успя да накараш Саймън да ти остави цялата проклета империя?

— Не съм го карала да прави нищо — отрече бързо и яростно. — Имахме общи виждания за компанията. Саймън искаше да вдъхне нов живот на вестниците, без да жертва качеството и почтеността. Мразеше таблоидната^[3] журналистика.

Беше го казала нарочно, като добре си даваше сметка, че поне един от вестниците във веригата на Люк бе смятан за таблоиден. Тази обида беше насочена към съдържанието, а не към формата, откъдето всъщност произлизаше понятието.

— Просто имам намерение да осъществя желанията на Саймън, това е всичко.

Едно мускулче в гърлото на Люк трепна — единственото свидетелство, че тя по всяка вероятност го бе засегнала.

— Значи ще участваш в управлението на компанията? — рече той. — Какво мисли Сандъски по този въпрос?

— С Мат обсъждахме бъдещето на „Уорнек“ и съм сигурна, че той ще ме подкрепи, с каквито и задачи да реша да се нагърбя.

— А обсъждахте ли вашето бъдеще — твоето и на Мат? Знаеше ли, че той възнамерява да заеме мястото на Саймън не само в управителния съвет, но и в спалнята?

— Какво?

— Очевидно не си знаела. Ама че късмет имам — аз да съобщавам новината. Твоят изпълнителен директор мисли за женитба, Джеси. Ще изчака, колкото изисква благоприличието, разбира се. Но скоро ще ти постави въпроса.

— Грешиш! Мат никога не е говорил за женитба, а дори и да го бе направил, изобщо не ти влиза в работата. Това е съвсем неуместно, по дяволите. Искам да напуснеш къщата.

— Неуместно? — той прокара ръка през тъмната си коса и я махна от челото, сякаш му беше забавно, и едновременно бе раздразнен. — Ти какво знаеш по този въпрос? Уместно ли беше да стреляш хладнокръвно по мене? Уместно ли беше да се омъжиш за един болен старец с над тридесет години по-възрастен от тебе и да представиш детето си за негово?

Тя започна бавно да отстъпва назад, като придържаше един до друг реверите на халата си. Вътрешният телефон бе на стената зад нея. Ако можеше да се добере до него, без да издава намеренията си…

— Не ставай глупава, Джеси.

— Помолих те да напуснеш — когато петата й се удари в шкафа, тя напипа бутона на телефона с пръсти. — Ако не го направиш, ще извикам Роджър.

— Роджър? — той се изсмя и смехът му прозвуча мрачно. — Че какъв смисъл има? Ти се биеш по-добре от Роджър.

Ръката й се повъртя около бутона, после се отпусна. Огънят, който гореше гърлото й, бе предизвикан колкото от отчаяние, толкова и от гняв. Нямаше как да се бори с него сега. Току-що й бе отнел и последното оръжие. Не би трепнал дори да бе извикала морските пехотинци. Би се зарадвал на предизвикателството.

— Как го направи, Джеси? — притисна я той. — Идват ми наум два начина, чрез които една жена би могла да размекне безжалостно копеле като Саймън. Единият е сексът. Другият е изнудването. Но да погледнем истината в очите — ти едва ли би могла да бъдеш много добра в леглото, прекалено си стегната.

Тя ахна изненадано.

При звука от разбиващо се стъкло Люк стана от двуместното канапенце. Сватбеният портрет бе паднал на пода.

— Изчезвай оттук.

Той отметна косата си назад с енергично движение и откри челото си.

— Не можеш да отречеш, че не съм те предупредил, Джеси. Чу ме добре онази нощ… трябваше да ме убиеш.

Устните й едва изрекоха думите:

— Какво искаш да кажеш?

— Сега козовете са в мене. Вече започнах да разследвам смъртта на Ханк Флъд и имам дяволски добра идея кой го е убил. Ако не се съгласиш с предложението ми, ще направя нещата публично достояние. Ще наема частни детективи и ще направя всичко възможно да разбера какво се е случило.

— Ами ако се докаже, че ти си убил Ханк?

— Това е риск, който ще трябва да поема — той замълча и я погледна с присвити очи, сякаш ужасното напрежение, което я бе завладяло, го изненадваше.

— Какво искаш да ми предложиш? — изрече тя. — За какви условия говориш?

— Няма да се омъжиш за Мат Сандъски.

— Никога не съм имала намерение да…

— Ще се омъжиш за мен.

— Да се омъжа? За теб? — дълбоко в очите му трепкаше нещо, което би могло да бъде усмивка. — Да не си луд? — луд ли беше? Границата между натрапчивата мисъл и лудостта беше много малка. И това ли му бе завещал Саймън? — За какво ти е притрябвало? И какво те кара да мислиш, че ще се съглася?

— Защото нямаш избор. Това е единственият начин да ме спреш да не подновявам разследването. Хващам се на бас, че имаш какво да криеш, мисис Уорнек — колко интересно, дори няма да ти се наложи да си променяш името, — а също така се хващам на бас, че ти си тази, която ми изпрати заплашителната бележка. Не си искала да се доближавам до Халф Муун Бей, защото не съм убил Ханк Флъд. А ти знаеш кой го е направил. Е, затегни колана си, Джеси, защото мисля, че ние и двамата знаем кой го е направил. А аз възнамерявам дяволски добре да се позабавлявам докато го доказвам.

Сега Джеси изпита отчаяние. Молеше се той да блъфира, но не смееше да го обвини в това. Вля цялата сила в гласа си.

— Защо да се женим? Можеш просто да ме принудиш да ти продам акциите си. Можеш да завладееш „Уорнек Къмюникейшънс“. Това винаги е било твоята цел.

— Защо да се задоволявам с компанията, когато мога да имам империя — акциите, къщите… вдовицата?

— Бракът с мен няма да ти донесе власт! Акциите са мои. Аз ги контролирам.

— А аз ще контролирам теб, така да се каже.

— Изнудваш ли ме?

— Точно така.

— Никога няма да се поддам на такова нещо.

— Страхувам се, че ще го направиш. Защото ако в хода на разследването открия, че Мел е мое дете, обещавам ти, че ще водя такава битка за попечителство, която ще надмине всички предишни. Ще се появи по всички вестничета — тези „таблоидни издания“, които Саймън толкова много мразел. И мисля, че ще изгубиш.

Той заплашваше да й отнеме Мел, нейната дъще… Мисълта й секна по средата като отчупила се ледена висулка. Вътре в себе си Джеси знаеше, че той ще го направи. Откакто бе пристигнал, страхът именно от това не й даваше мира. Тайно винаги бе вярвала, че Люк копнее да притежава, а може би и да унищожи всичко, което е принадлежало на Саймън. Тя бе усетила в него както желанието за отмъщение, така и саморазрушителната сила и сега той бе доказал, че е така. Не му пукаше дали няма да повлече всички тях след себе си в бездната, дори и дете. Не му пукаше кого наранява…

— Мамо!

Викът идваше откъм коридора. Някой тропаше по вратата на спалнята й! Преди Джеси да реши как да реагира, вратата рязко се отвори и Мел се втурна вътре. Гласът на момичето беше пресипнал от вълнение. Едва дишаше.

— Мамо, Виж! Виж кой е тук!

Докато Мел летеше към Джеси, на прага се появи друга фигура — един невероятно прелъстителен призрак от миналото.

— Леле Боже — рече Шелби Флъд и се усмихна на сцената, която се разкри пред нея. — Само за снимка сте — живите й тюркоазни очи се насочиха първо към зяпналия халат и стреснатото изражение на Джеси, после към изненаданата мургава физиономия на Люк и накрая — към счупената снимка на пода.

Джеси не можеше да повярва на очите си и изумлението й бе толкова голямо, че сякаш я бе парализирало. Гледаше тримата с ням ужас. Чувстваше се така, сякаш беше заобиколена от врагове, с които бе неизбежно и неизменно свързана. Това не беше нито дело на Бога, нито на съдбата. Не би могло да е така. Никоя висша сила не би могла да бъде толкова жестока, че да ги събере заедно по този начин.

Само Джеси знаеше истината за онова, което се бе случило през онази изпълнена с дива жестокост и бурни страсти нощ. Знаеше я цялата, всичко и цяло десетилетие се беше мъчила да изгради крепост, в която да се скрие от предателствата, лъжите и измамите. Единствената й цел беше сигурността, въздържанието. Но сега крепостта й се рушеше. Как би могла да продължи да пази миналото заровено?

И как се бе стигнало дотук?