Сузан Форстър
Безсрамна (26)

Глава двадесет и шеста

Кръвта на Люк кипеше. Гняв, страст, дива ревност — всичко се беше смесило. В лудостта си не се бе замислял какво ще прави с Джеси, след като я изведе от яхтклуба.

— Разиграваш сцени — обади се Джеси и го вбеси още повече. Както беше с вързани китки, разрошена коса и набила се около бедрата й рокля, тя приличаше на куклата Барби, превърнала се в нимфоманка.

— Аз ли разигравам сцени? — бе възнамерявал да намери изхода, да я отведе до най-близкия мотел и там да я чука. Но не можеше да чака толкова дълго. Сърцето му сякаш изпомпваше огън и вътрешностите му се бяха свили. Щеше да й разиграе той една сцена!

— Натам! — посочи една врата в дъното на помещението, близо до оркестъра. Тя водеше към коридор във формата на буквата Т, очевидно без изход. Следващата стая, на която се натъкнаха, беше кабинетът на капитана. Не беше като в мотел, но почти същото, реши Люк. Натика Джеси вътре и тресна вратата зад тях.

Обзе го животинска страст в мига, в който тя се обърна и го изгледа гневно.

— Престани да ме малтретираш — изсъска Джеси. — Никой няма право да ме блъска така, особено пък ти!

Той вдигна вбесено ръка.

— Какво, по дяволите, беше това там? Лошо подражание на Шелби?

— Не! — косата й се разпиля в златисточервени къдрици, а очите и пламнаха. — Бях аз, копеле такова. Джеси Флъд също може да разбива сърца, Уорнек. Така че свиквай.

— Да разбиваш сърца? Ти разбиваше топки, Джеси. Шелби поне знае разликата.

— Престани да ме сравняваш с Шелби!

— Престани да се държиш като нея!

— Престани да я чукаш!

Люк примигна учудено и лицето на Джеси силно се изчерви. Със същия успех в стаята би могла да избухне и бомба. Тя отстъпи назад, после отмести поглед, твърдо решена да не среща изпълнените му с огромно любопитство очи.

— Затова ли беше цялото представление? — попита той, неспособен да потисне смеха, който се надигаше в него. — Аз и Шелби? Ти ревнуваш?

Джеси вдигна поглед и в следващия миг Люк разбра, че е освободила ръцете си, тъй като го зашлеви по лицето.

— Само в мечтите ти — изсъска гневно. — Можех да имам всеки един от онези мъже. Бих предпочела да съм с когото и да било от тях!

Следата от плесницата й болеше, но думите й бяха като юмруци по тялото. Забиха се в стомаха му и предизвикаха такава страстна тръпка, че той едва не загуби контрол. Всъщност той се тресеше.

— Искаш да знаеш какво щеше да ти се случи ли? — попита я. — Ето, виж.

Завъртя я, притисна я до най-близката стена и започна да я целува с дива страст, преди тя да успее да каже още нещо с убийствената си уста. Изненаданото й ахване му донесе по-голямо удовлетворение от всичко останало напоследък. В него имаше задъхан гняв и разтърсваща ярост. Желанието премина през тялото му като буря. Никога през живота си не бе изпитвал такава страст към жена.

Тя се опита да се измъкне от него, но съпротивата й само го възбуди още повече. Не знаеше дали тревожните й стонове изразяваха гняв или страст, но нямаше намерение да я пусне, преди да разбере. В мислите му все още гореше огненият образ на танцуващата уличница, на червенокосата съблазнителка с разлюлени гърди и полюшкващ се задник. Докато я бе гледал как танцува за други мъже, той бе започнал да се гърчи от собственическа похот. Тя беше негова, по дяволите! Негова. Тази мисъл бе пронизала животинското в мозъка му като с нож.

Пусна китките й и усети как тя потрепери, сякаш не знаеше какво точно да прави. Чувственият смут у нея го накара да се поколебае, като го изпълни същевременно с трескаво очакване. Тя беше възбудена. Усещаше го по тежкото й дишане. Но той ли беше причината или онези десетина мъже отвън? Кръвта се отдръпна от крайниците му и запулсира в центъра на тялото му като чук. Търсейки облекчение, той я притисна към ерекцията, която вече бушуваше между краката му. Когато мекият й корем го обгърна, той изръмжа гърлено от удоволствие и болка — нещо, което искаше да направи цялата вечер. Зов за съешаване. Господи, трябваше да я има, или щеше да полудее.

Джеси преглътна гнева и протеста си, когато Люк я притисна с тяло към стената и започна да върти таза си и да го потрива в нейния с бавни, похотливи чувствени движения. Устата му потърси неспокойно нейната. Ръцете му опипваха страстно и трескаво тялото й, галеха гърдите и вдигнаха полата на роклята й. Тя искаше да му извика да спре, да го бутне настрани, но дивата сила на настойчивостта му я бе оставила без дъх.

— Копеле — беше единственото, което успя да каже, когато той промуши коляно между стиснатите й бедра и ги разтвори. — Копеле такова — за голямо свое изумление откри, че се притиска към него и забива нокти в тялото му, когато започна да я възбужда с крак. Стомахът й се сви, щом той плъзна ръка по стегнатите мускули на бедрото й и я насочи към интимните й части. Докосванията му я възпламеняваха неудържимо, изгаряха я като огън. И тогава той достигна тайното и място и през тялото й мина светкавица. Слабините й се изпълниха с удоволствие.

Усещанията бяха толкова силни и толкова изумително разтърсващи, че Джеси се почувства така, сякаш щеше да се свлече на пода и да се разтвори в локва женски сокове. Когато той плъзна ръка под чорапогащите й, за да докосне голия й задник, в гърлото й затрептя стон. Непозволеното докосване я опияняваше. А гледката на собствените й разголени крака я изуми и възпламени допълнително. Някак си бе успял да вдигне роклята й около кръста!

Защо това я възбуждаше? Защо цялото това ненормално преживяване я възбуждаше? Възнамерявала бе да го спре в мига, в който я прилепи към стената, да вика за помощ или да го избута. Вместо това обаче откри, че се притиска към таза му и забива нокти в плътта на задника му. Грубите му целувки я бяха разпалили. Докосванията му бяха като нагорещена ютия. Как се беше случило това? В кой момент бе станало вълнуващо?

Желаеше го. Желаеше го сега. Веднага. Когато го осъзна, тя се опита да се отскубне от него, да се освободи от прегръдката му.

— Хич не се надявай — изпъшка той и отново я прилепи към стената. Хвана чорапогащите й, но вместо да ги смъкне, разкъса предния шев до чатала.

— Люк, не можеш!

Но той можеше. И го направи. Притисна я до стената и я зацелува страстно, извивайки ръка към фееричното възвишение между краката й. Тя сподави един свиреп вик на изненада и удоволствие, когато разтвори деликатните гънки и венчелистчета, за да ги докосне. Не съществуваше нищо друго, освен влудяващия копринен допир на пръстите му. Усещанията бяха толкова силни и мощни, че тя се сви конвулсивно, щом той навлезе надълбоко в нея с пръст.

— Ти си мокра — прошепна. — Искаш го, нали?

Тя не можеше да говори. Едва дишаше. Поклати глава, за да каже „не“, но всъщност казваше „да“.

— Но от кого го желаеш, Джеси? От мен? Или от някой от онези тъпаци отвън?

— От теб, Люк. Само от теб.

Усещаше члена му до крака си. Забиваше се в меката й плът удивително твърд. Прималя й, като си представи същия този стегнат мускул да се движи вътре в нея.

— Докосни ме — рече й той. — Извади го от панталона ми.

Тя протегна ръка надолу и притисна пръсти към пулсиращата топлина, изпълваща панталона му. Никога не бе докосвала нещо толкова жилаво. Струваше й се почти невъзможно да е човешка плът. Пръстите й трепереха и не можеше да хване дръжката на ципа му, докато той не успокои ръката й. Но дори и тогава не беше лесно да смъкне ципа, той беше огромен. Изскочи изпод пръстите й и ужасно я възбуди. Стонът му й подсказа, че и тя го възбуждаше, направо го влудяваше.

— Извади го, за Бога. Докосни ме — настоя той.

Платът на памучния му слип беше опънат до крайност и й даваше много малко пространство за действие, но тя сви пръсти около ствола на пениса му и ахна, когато той изскочи.

— О, Джеси — изпъшка Люк и потръпна.

За миг сякаш всичко застина, дори сърцето й, преди енергията отново да се разлее из тялото й. Зад нея имаше маса и тя се опря на ръба й, когато той промуши ръце под краката й, за да ги повдигне. В начина, по който му се отдаде, имаше нещо покварено — желаеше го на момента и знаеше, че ще умре, ако не влезе в нея веднага. Но той първо намери устата й, устните му пареха нейните, езикът му я галеше. Когато наведе главата й силно назад, мушна ръка между краката й и я възбуди, а по тялото й сякаш премина електричество. Плъзна един пръст в нея, после два. Но не беше достатъчно.

— Направи го — подкани го тя, като го желаеше отчаяно. — Направи го сега! Да, сега, моля те… оооох, моля те! — извика, когато той се подчини и влезе в тялото й със сила, която отново я притисна към стената.

Острият ръб на масата се забиваше в задника й, но Джеси почти не усещаше болката. Тя се смесваше неразличимо с необузданото удоволствие, което се разливаше из тялото й. Той беше порочен и първичен — този копнеж, който изпитваше към Люк Уорнек. Страхуваше се от него, вълнуваше се от него. И все пак, каквато и да беше властта му над нея, тя притежаваше същата власт над него. Едно докосване с върховете на пръстите й го караше да трепери и го възбуждаше до полуда. Те си бяха необходими един на друг, привличаха се и се съблазняваха. Всеки негов тласък сякаш влизаше по-нависоко, по-надълбоко, предизвиквайки и у двамата забрава, екстаз.

Тя се носеше на вълните на изумителна красота, а трепетът й бе нараснал неописуемо, когато дрезгавият му мъжествен глас достигна до нея:

— Джеси… Не сме сами.

Отначало не го разбра. Бе прекалено замаяна и объркана. Но после той хвана лицето й и го завъртя, принуждавайки я нежно да излезе за миг от еротичния си транс, за да види, че Шелби бе влязла в стаята. Сестра й ги зяпаше изумена.

Мускулите на Джеси се стегнаха диво, когато Люк продължи да се отдръпва.

— Не — прошепна тя. — Не спирай.

Някакъв свиреп, първичен инстинкт бе завладял волята на Джеси. Ако беше друг, тя би се паникьосала или отчаяно би се опитала да се покрие. Но не беше друг, беше Шелби, жената, която с едно махване на пръста й бе отнела Люк в миналото. Може би Джеси искаше сестра й да види страстта между тях двамата сега, да стане свидетелка на необузданото желание на Люк към нея. Може би се опитваше да заличи ужасния спомен за мига, когато бе видяла Люк и Шелби заедно, да го изгори и превърне в пепел. Каквато и да беше целта й, не би могла да позволи на никого, особено пък на Шелби, да прекъсне тази страстна и сладка връзка помежду им, докато тя не изпълнеше предназначението си.

— Не спирай…

Разтрепераният стон на Джеси изпълни стаята, когато Люк я целуна.

Извика диво, щом той навлезе и се раздвижи в нея. Това беше едновременно акт на себеотдаване и на предизвикателство и тялото й се разтресе безпомощно от дълбоките тласъци. Притискайки се към него с ръце и устни, тя обви крака около кръста му и го обгърна собственически, а той я притисна към стената и се зарови в нея, тласкайки отново и отново.

Шелби изглеждаше като парализирана от гледката пред очите й, но Джеси забеляза в погледа на сестра й да проблясва ледена омраза. Накрая със сподавен вик на болка тя излезе тичешком от стаята.

Вратата се затвори с трясък и Джеси се разтърси от див, първичен катаклизъм. Главата й се люшна напред, а коленете й се стрелнаха нагоре. Не извика. Удоволствието сякаш бе заключено в нея, преминавайки в екстаз. Приближаваше се към върха. После всичко свърши така внезапно и бурно, както бе започнало.

— Не, Джеси, не още! — Люк сграбчи лицето й, разтърсен от собствения си оргазъм.

Тя се разхлипа, когато той се изпразни в нея. Соковете му избухнаха горещо, като избликнал от дулото на пушка огън. Усещанията й се потопиха в парещите вълни на сълзи, сперма и нещо много по-важно — радост. Всичко това се смесваше там, където те двамата бяха съединени, и се разливаше из нея като живота. Тя се чувстваше така, сякаш през нея бе минал огнен меч.

Когато всичко свърши, и двамата се отпуснаха треперещи на пода.

Люк покри сълзите й с целувки и Джеси прие това нямо признание мълчаливо, със свито и блъскащо в гърдите й сърце. Но в опиянението й имаше и чувство за вина. Не можеше да причинява болка, без самата тя да изпитва болка, та дори и да се отнасяше за Шелби. Изражението на сестра й щеше да я преследва, знаеше го. И все пак сега, в този момент, вълненията, които изпълваха тялото й, бяха трогателни и пречистващи. Предишната омраза беше само защитна броня срещу любовта и копнежите, които не можеше да изрази. Сега бронята я нямаше и тя беше напълно разголена. Разголена, но не сама.

 

 

Викторианската къща в Сан Франциско се превърна в тяхно любовно убежище този уикенд. Люк и Джеси бяха ненаситни, докато минутите и часовете преминаваха в дни. Джеси се чувстваше така, сякаш някаква нова самоличност бе взела връх в нея — страстната, чувствена любовница, която тя не познаваше досега. Не искаше да се отдалечава от Люк нито за миг, никога по-далеч от извивката на дланта му, от целувката на пръстите му или натиска на свитите му кокалчета. Искаше да бъде прегръщана, галена, милвана. Ако той не я докосваше, тогава тя си играеше с тъмните къдрици на тила му или мушваше пръсти в интимностите под кръста му. Познаваше неравния терен на кафеникавите му зърна като петте си пръста.

През по-голямата част от времето бяха голи. Така беше далеч по-лесно, отколкото всеки път, когато им се приискаше да се любят, да махат дрехите, а те го правеха постоянно, с неописуемо удоволствие. Джеси никога не се беше смятала за чувствена жена, но с Люк си позволяваше неща, които я караха да се изчервява. Призна му, че никога не бе имало никой, освен него, макар че и двамата избягваха да говорят за първия път. Миналото не биваше да се завръща, поне доколкото страстта им можеше да го държи надалеч.

Люк никога не се беше наслаждавал на женското тяло така, както се наслаждаваше на тялото на Джеси. Изследва всяко ъгълче, всяко кътче, всяка нежна гънка и изпитваше удоволствие да търси нови начини да ги запълни. Докосваше с пръсти наситенорозовите й гънки и свивки. Запушваше устата й с езика си. Пенисът му се гмуркаше по равнините и долините на тялото й и изтръпваше от желание, долавяйки мокрия мирис на страст, на жена.

Той я облада похотливо във викторианската баня, навеждайки я над мивката с оформен като птичи крака ботуш, като галеше задните й части с длани. Любеше я с трескава страст пред огнището в салона, а после я обладаваше нежно в голямото легло на господарската спалня с по-ясно от всякога съзнание за нейната уязвимост и с нарастваща мъжка нужда да я закриля на каквато и да било цена. Беше омаян от нежния огън на красотата й, смирен от пламенния й дух. Любеше я толкова често и по толкова много различни начини, че накрая пресъхна. И когато в него не остана вече нищо, освен необходимостта да бъде близо до нея, близо по начини, които не можеха да бъдат изразени с думи, той притихна.

Джеси усети желанието му да говори, но не искаше да навлиза в джунглата на миналото им. Там имаше прекалено много смъртоносни капани, твърде много скрити заплахи и мълчаливи, дебнещи призраци. Имаше неща, които искаше да знае, въпроси, които искаше да му зададе, но ако го стореше и ако той й отговореше, нямаше ли да се наложи и тя да отговори на неговите въпроси?

Сега, докато седяха пред пращящия огън в семейния салон и пиеха курвоазие, скрити зад пердетата от студената мъглива нощ, тя разбра, че бе настъпил мигът да се изправи с лице срещу призраците. Иначе между тях скоро щеше да се появи пропаст, прекалено широка, за да бъде прескочена.

Беше любопитна за връзката му със сестра й. Доколкото й бе известно, той живееше с нея.

— Шелби ми каза, че е отседнала тук — рече тя, като се опитваше да прозвучи нехайно. — Мислиш ли, че ще се върне?

Той държеше тумбестата си чаша с две ръце и отражението на пламъците в коняка беше омагьосващо.

— Възможно е — отвърна. — Някои от нещата й все още са тук.

— Искаш ли да се върне?

Той поклати глава без колебание.

— Между мен и Шелби не се е случило нищо независимо какво ти е казала. Имаше нужда да отседне някъде, а сделката, която ми предложи, ме заинтригува.

— Само това ли беше?

Той сви рамене.

— Не знам… Може би имах нужда да си докажа, че мога да й устоя, че тръпката е изчезнала.

Джеси въздъхна с облекчение. Беше се подготвила за най-лошото. Но беше доволна, направо ликуваща да чуе, че Люк вече не бе подвластен на сестра й. Също така бе сигурна, че Шелби няма да се появи в къщата, докато тя е там. Сестра й все пак беше твърде горда, за да търпи още унижения.

Люк се изтегна върху махалския килим и се загледа в огъня. Джеси започна да гали гърба му, едва усещайки паяжината от белези под мекия плат на памучната тениска. Любопитството я накара да вдигне нагоре тениската и да докосне белезите. Когато заговори, гласът й потръпна:

— Джед Доусън трябва да е бил луд да направи това.

Люк се надигна и заби поглед в кръстосаните си по индийски крака.

— И двамата знаем кой беше лудият, Джеси. Това беше Саймън. Защо го направи? Какво те накара да се омъжиш за него?

Гърлото й се сви болезнено. Как би могла да му обясни? Ако откриеше една карта, ако разбулеше една тайна, нямаше ли цялата къща да рухне с трясък?

— Имах причини. Бих искала да мога да ти кажа какви са, но не мога. Не става дума само за мен, Люк. Вероятно някой ден ще поговорим за това.

— Някой ден? — той въздъхна тежко. — Странното е, че този важен ден май никога няма да дойде.

— Баща ти се беше променил, когато се омъжих за него — рече тя и гласът й стана отбранителен. — Той беше един изплашен, болен човек. Мислеше, че хората се опитват да му навредят, и аз бях единствената, на която вярваше. Само да го беше видял, Люк. Представляваше тъжна гледка. Хемотерапията беше помрачила разсъдъка му. Страхуваше се от собствената си сянка, абсолютен параноик. А ти знаеш как презираше страха и слабостта. Беше ужасна гледка: да бъдеш унищожен точно от онова, което си ненавиждал.

— Ужасна? Или поетична?

Люк досега не я бе погледнал, но поне знаеше, че я слуша.

— Добре тогава, поетична — съгласи се тя. — Това също. Помниш ли деня, когато ми каза в клисурата, че си бил принуден да избереш сам наказанието си? Е, бащата на Саймън е правил същото с него. Сподели някои неща с мен на смъртния си одър и това беше едно от тях.

— Колко бащинска проява от негова страна да предаде наследеното — рече язвително Люк. — И каква ирония, че му се падна син като мен. Може би е виждал в мен нещо като Божие наказание.

— Или въплъщение на собствените си слабости и недостатъци. Затова е бил толкова жесток. Ти си олицетворявал всичко, от което най-много се е страхувал в себе си. Само че не ти си бил причината, Люк, а самият той. Твоите недостатъци са били единствено физически, а неговите — духовни и те го унищожиха.

Той се обърна рязко с пламнали и същевременно ледени очи.

— Какво се опитваш да направиш, Джеси? Да ме разчувстваш до сълзи? Да не би да очакваш да рухна и да призная, че баща ми е бил жертва? Че е бил малтретиран и затова ме е малтретирал? Не ми пука дори жив да са го одирали. Това не го извинява, за Бога!

Тогава тя осъзна, че без да иска, бе започнала да защитава Саймън. А не й се щеше да застава срещу Люк.

— Саймън е мъртъв — промълви, умолявайки го не само да я чуе, но и да прояви разбиране. — Забрави го, Люк. Твоята омраза е единственото нещо, което все още му дава живот, не го ли разбираш? Той не може да те наранява вече. Ти единствен можеш да си причиняваш болка.

Нямаше смелостта да изрече останалото. Трябва да му простиш. Да простиш и на себе си, че не си бил синът, който е искал.

Изражението му не се бе променило и все пак беше тъжно по начин, който тя не можеше да определи. Сякаш нещо си пробиваше път през гнева — една болка, която той не приемаше.

— Правех всичко по силите си, за да го зарадвам — изрече най-сетне. — Тогава, когато ме видя в клисурата да падам от клона, не ми беше за първи път да се опитвам да мина по дърво. Като много по-малък направих грешката да си въобразя, че някоя смела постъпка ще впечатли баща ми. Открих едно дърво, изтръгнато от бурята предишния ден, и реших да мина по него. Естествено, не успях и Саймън побесня. Мислех, че е, защото съм се провалил, но той ме накара да седна и ми изнесе лекция как да се самоубия като мъж. „Ако се опитваш да се самоубиеш — рече, — поне имай достойнството да не излагаш семейството. Вземи пистолет от кабинета ми и си пръсни черепа.“

Люк се поколеба и потръпна.

— Бях на шест години.

Джеси стоеше занемяла. Нямаше оправдание за подобно духовно убийство.

— Нищо чудно, че го мразиш — отвърна просто тя.

Люк стана, отиде до прозореца и дръпна пердетата.

Мъглата се стелеше плътна и непроницаема, отделяйки ги от обичайните нощни шумове и светлини. Джеси почувства студ и самота. Вероятно в очите на Люк все още изглеждаше, че тя се бе съюзила със Саймън срещу него. Не беше така, но не знаеше как да го накара да разбере. Насили се и отиде при него. Докато стоеше смълчана зад внушителната преграда на раменете му, почувства страх да се обади, да му покаже, че е там. Страхуваше се да диша. Дали сега я мразеше? Дали този разговор бе върнал цялата враждебност между тях?

Накрая, макар че това й костваше много повече, отколкото той би могъл да разбере, и много повече, отколкото тя самата би могла да си позволи, изплащайки емоционалния дълг на целия си живот, тя докосна ръката му и прошепна: „Обичам те, Люк.“

Някъде от далечината долетя дрънчене на трамвай и наруши тишината. Люк се обърна бавно с паднал по момчешки върху очите му кичур тъмна коса.

— Непрекъснато забравям коя си — промълви.

— Коя съм? — през секундите, които му бяха необходими, за да изрече думите, сърцето на Джеси се вцепени от страх.

— Ти си единственият приятел, който някога съм имал — отвърна. — Ти си смелата малка червенокоска, която ме спаси, шестнадесетгодишната девойка, която ме мразеше, а сега — моята съпруга — той се подвоуми с пресекващ, неравен глас. — Жената, която ме обича, Джеси — рече през дрезгав смях. — Моята Джеси.

Докосна лицето й и тя се хвърли в ръцете му и потъна в топлата му нежна прегръдка. И когато й прошепна, че също я обича, че някъде в наранената си душа винаги я е обичал — тя, Джеси, която се бе заклела никога вече да не плаче заради Люк Уорнек, се разрида.

 

 

Джеси не искаше да напуска къщата. Бе се събудила по-рано тази сутрини бе оставила Люк горе в леглото, защото не й се щеше той да усети страховете й. Мел й липсваше ужасно и се бе обаждала няколко пъти, за да се увери, че астмата й не се е влошила, но дори фактът, че дъщеря й беше в „Ехо“, не бе в състояние да заличи тревогата й от завръщането. Мъглата навън все още беше гъста и вероятно нямаше да се разнесе още известно време, ако въобще това станеше, но Джеси бе благодарна за прикритието, което й даваше. Чрез нея се чувстваше защитена, отделена от останалия свят. Искаше й се тя да я принуди да остане тук с Люк завинаги.

— Ето те и теб — обади се Люк с дрезгав от съня глас.

Приближи се откъм гърба й и я придърпа към себе си, като я обгърна с ръце.

— Надявам се това да не ти стане навик — додаде, завирайки лице в косата й. — Искам те в леглото си, когато се събудя, жено. Безпомощен съм, щом те няма до мен. Полудявам и започвам да прегръщам възглавниците.

— Чудесна идея — рече тя и се обърна към него. — Хайде да се върнем в леглото, да се завием през глава и да се прегръщаме дни наред. Хайде никога да не ставаме от леглото. Хайде никога да не напускаме къщата.

— Ей… какво има? Ти си изплашена.

— Не съм изплашена — излъга тя. — Просто съм щастлива. Толкова щастлива, че не искам нещо да разруши щастието ми — безпокойствата й вероятно бяха прекалено глупави и безпочвени, за да ги сподели. Чудеше се дали магията ще се развали, когато напуснат къщата, и дали ще могат да запазят близостта, когато се върнат в „Ехо“. Там като че ли винаги се нараняваха един друг.

Той я притисна по-силно и се престори, че потръпва.

— Единственото, което може да се случи, е да умрем от студ. Тук е ледено.

— Да си запалим огън? — предложи тя. — Ще позатопли.

— Добре, но трябва ли да те пусна?

— Само за секунда.

Той я освободи и погледна към китката си, сякаш проверяваше часа.

— Времето изтече.

Тя се изсмя, изплъзна му се и се обърна към кофата с дърва.

— Ела да ми помогнеш — подкани го и се наведе да вземе дебела смолиста цепеница. Докато ровеше в огнището, забеляза смачканите листчета, паднали до кофата.

— Какво е това? — попита тя и взе една от бележките. Приглади хартията и зачете мълчаливо. Това беше заплашителното послание, което Люк бе получил и в което го предупреждаваха да не се връща в Халф Муун Бей. Тя отвори втората бележка и се изненада, като забеляза пеперудата в горния ъгъл. Беше от нейните листа. Докато четеше адреса на викторианската къща, Люк приклекна до нея.

— Стигнах до извода, че ти си изпратила заплашителното писмо, Джеси. Няма нищо — увери я той. — Знам, че сигурно си се страхувала от мисълта да се върна.

Тя отново погледна объркана заплашителната бележка.

— Помислил си, че аз съм написала това?

Той кимна.

— Ти си, нали? Реших, че си написала и двете. Почеркът си прилича.

Тя разгледа внимателно бележките и набитото й око й помогна да забележи веднага няколкото прилики, включително и миниатюрната чертичка над буквата i.

— Не съм писала тези бележки — рече. — Нито една от тях. Това не е моят почерк, но…

— Но какво? — попита той. — Джеси, какво има? Какво се е случило?

Джеси бе смачкала нервно бележките. Изправи се толкова рязко, че стаята се завъртя пред очите й. Доста безполезният й талант да забелязва шарки и мотиви й бе послужил. Сега тя си припомни друга бележка, друга миниатюрна чертичка. О, Господи!

— Трябва да се върнем в „Ехо“, Люк. Веднага!