Сузан Форстър
Безсрамна (3)

Глава трета

Три седмици по-рано

— Тази сутрин май главата ти не е много наред, а?

— Какво има, Слик? — Люк Уорнек стоеше до прозореца на денвърския си офис и сега се обърна към изпълнения с доброжелателно възмущение дрезгав глас на своята служителка, която неотдавна бе издигнал на длъжността изпълнителен вицепрезидент. Слабата, хубава, преждевременно побеляла жена сега беше негов главен администратор, но освен ролята на основен сътрудник тя съчетаваше качествата на съпруга, майка и вътрешен шпионин в компанията на Люк „Уърлдкъм“ — с една дума, беше вездесъща. Така или иначе тя ръководеше компанията, независимо от онова, което пишеше на табелката на бюрото й. Всеки отрупан с работа шеф има нужда от някоя Мери Грийнблот, бе решил Люк преди години. Единственото нещо, с което тя никога не се занимаваше, бяха личните му ангажименти, но би могъл да я натовари и с тях, като се имаше предвид как вървеше сексуалният му живот.

— Онези шумни глупаци, които наричаш работна група, те очакват в заседателната зала — осведоми го Мери и сложи сутрешната поща на бюрото му — пакет писма, които по всяка вероятност бе взела от секретарката. — Ще ги изслушаш ли?

Люк разсеяно си даде сметка за врявата от другата страна на коридора. Погледна часовника си и стана да си налее нова чаша кафе от сребърната кана на шкафа. Бе събрал някои от най-добрите и най-умните хора в „Уърлдкъм“, за да проучат възможностите за разрастване на компанията, като имаше наум завладяването на Си Ен Ен — телевизионния новинарски гигант. След като няколко седмици усилено бяха изучавали положението, „глупаците“ тази сутрин щяха да изложат пред него идеите си.

— Какво бих правил без теб, Слик^[1] — рече той.

— Предполагам, че щеше да идеш направо в ада с онова твое страхотно червено ферари — изсумтя тя. — Та като заговорихме за това, къде, по дяволите, отиваш?

Той бе тръгнал да излиза от просторния си офис със стъклени стени и тъкмо минаваше покрай нея.

— На срещата с персонала, разбира се.

— Не може да бъде.

— Така ли? — погледна я с любопитство, като очакваше да бъде поправен. Когато Мери Грийнблот имаше да каже нещо, той я слушаше. Вярваше на острата й интуиция по отношение на човешката природа и в повечето случаи се съобразяваше с нея. В отговор тя го пазеше така, както би пазила собственото си дете — като лъвица. Люк никога не бе имал закрилящи го родители. Майка му бе умряла, когато беше на шест години. Баща му беше брутален садист. Имаше нужда от Мери.

— Търсят те по телефона — съобщи Мери. — Досадната ти секретарка само дето не падна на колене, когато помоли да ти предам. Мисля, че се страхуваше да го направи лично, горкичката.

— Кой се обажда? Монтьорът на ферарито ли?

— Това би било добра новина. Гилбърт Стретън те търси, адвокатът на покойния ти баща. Обажда се във връзка със завещанието на Саймън.

Настроението на Люк помръкна.

— Какво за завещанието?

— Не знам. Опитах се да проведа разговора вместо теб, но Стретън не смяташе за уместно да дискутира този въпрос с мен. Както и да е, помислих си, че ти трябва време да се подготвиш — тя се насочи към вратата, но той не разбра дали за да го остави сам, или за да се измъкне по-бързо.

— Глупаците могат да почакат — рече тя. — Обади му се.

— Стретън може да почака — измърмори той. След като Мери изчезна зад вратата, Люк натисна бутона на вътрешния телефон. Ако не друго, поне можеше да накара адвоката да почака. — Вал, помоли мистър Стретън да задържи за малко, ако обичаш. Кажи му, че съм зает… с молитва за безсмъртната душа на баща ми. Мисля, че това ще му бъде забавно.

Сърцето му заудря лудо в гърдите, докато вземаше чашата с кафе и отиваше към прозореца. Мери отново се бе оказала права. Наистина имаше нужда от време, за да се подготви. Доколкото бе разбрал от нея, Стретън се обаждаше във връзка със завещанието, но едва ли можеше да става дума за наследство. Саймън по-скоро би оставил земните си блага на селския идиот, отколкото на родния си син.

Хвана чашата с две ръце и я стисна. Новината за смъртта на баща му го бе изненадала. Той дори не знаеше, че саможивият кучи син е болен. И все пак трябваше да признае, че това бе интересен завършек на ожесточената игра на покер, която двамата със Саймън разиграваха през последните няколко години. Старецът се бе оттеглил и беше оставил Люк на сухо с печелившата му ръка. Саймън бе спечелил благодарение на отсъствието си.

Люк бе засенчил империята на баща си напълно, но не това беше целта му. Искаше да завладее „Уорнек Къмюникейшънс“, да ги погълне в „Уърлдкъм“ без следа, а всяка негова крачка се оказа блокирана, не успя да купи нито една акция от дяловете на основните акционери. Не можеше също така да конкурира баща си, защото и двата главни вестника в областта на Халф Муун Бей от години бяха част от империята „Уорнек“ и бяха защитени от ударите на федералното антимонополно законодателство. Саймън беше непристъпен като конкурент. От друга страна, бащата се бе превърнал за Люк в някакъв вид чудовище от анимационен филм, в страшилището от кошмарите на едно ужасено дете. Вече пораснал, Люк продължаваше да изпитва все същия гняв и срам. Това не се беше променило.

Люк примижа под ослепителните слънчеви лъчи и погледна лъкатушния силует на Денвър, Колорадо — суровия аванпост на комуникационните компании в крайбрежните нервни центрове. Бе дошъл тук отчасти, защото беше коренно различно от родния му град както географски, така и като климат. Денвър беше изпълнен с оптимизъм, без потискащи, противни мъгли и без потайни тъмни ъгълчета. Тук беше и центърът на малката, борбена вестникарска верига, превърнала се впоследствие според „Нюзуик“ в „растящ хипопотам“, която Люк бе купил при банкрута на предшественика си с помощта на скромната сума, сложена след смъртта на майка му под попечителство в негова полза.

Люк бе харесал веднага жизнерадостния, среден по големина град: поне достатъчно, за да си купи къща в предградието и апартамент в Бийвър Крийк, та да отсяда там, когато ходи на ски, макар че толкова често пътуваше по работа, че прекарваше твърде малко време в тях. Харесваше му дори местното кафе. То беше силно, горещо и достатъчно горчиво.

Отпи от парещата течност и гърлото му се стегна. Дали беше време да се обади на Гил Стретън? — запита се, поглеждайки часовника си. Очите на адвоката сигурно вече бяха изскочили от орбитите.

Остави чашата, отиде до телефона и включи копчето за микрофона.

— Гил? — обади се той.

— Как си, Люк?

Плътният глас на Стретън изпълни кабинета, но бурната сърдечност на адвоката беше за Люк колкото заблуждаваща, толкова и подозрителна.

— Какво има? — попита Люк, решен да се размине с формалните любезности.

— Баща ти не те е забравил в завещанието си. Просто исках да го знаеш.

— Моля?

— Е, наследяваш нещо съвсем дребно — поясни Стретън с нотка на извинение. — Сигурен съм обаче, че това означава много за теб…

— Престани с глупостите, Гил. Какво ми е оставил, бомба в дипломатическо куфарче? Кола, на която не й работят спирачките?

Последва нервен смях.

— Картина, Люк, някакъв семеен портрет, струва ми се. Само това мога да ти кажа, тъй като всъщност не съм я виждал. Ще ти я изпратим в Денвър, ако желаеш. Саймън искаше четенето на завещанието му да стане според всички изисквания, но няма нужда да присъстваш и ти. Нали ме разбираш?

Едно мускулче на челюстта на Люк затрепери нервно. Семеен портрет? Господи, Саймън наистина беше откачен.

— Да не присъствам на четенето на завещанието на собствения си баща? Не бих и помислил да наруша правилата така грубо.

— Какво? Люк, наистина няма смисъл, нали? Само ще разстроиш…

Люк бавно натисна бутона за прекъсване на връзката, като задуши гласа на Стретън с такова удоволствие, с каквото би удушил и него самия, ако можеше да го докопа. Не беше имал намерение да присъства на четенето на завещанието. Сега се замисли над тази възможност дори и само за да види смущението на Гил Стретън.

Пощата лежеше на бюрото пред него, на мястото, където Мери я бе оставила. Прегледа писмата разсеяно, по-скоро за да възстанови равновесието си, отколкото от любопитство. Възнамеряваше да се занимае с тях след срещата, когато щеше да има време заедно с Вал да се погрижат и за отговорите. Но един неотворен плик привлече вниманието му, надписан:

Лично и поверително

Заинтригуван от начина, по който бяха изписани името и адресът му — със странен детски почерк, — той реши да остави работната група да се поизпоти още малко. В такива случаи чакането само изостряше инстинкта им на убийци. Знаеше го. Желанието им щеше да се засили като на държани на сухо ловджийски кучета. Отдавна бе осъзнал, че отлагането на момента на удовлетворение е далеч по-сладко от незабавното задоволяване на желанията.

Люк отвори плика и погледна сложената в него бележка. Тя бе написана от същата ръка като адреса и детският почерк очевидно имаше за цел да прикрие самоличността на автора й. В нея пишеше:

„Стой далеч от Халф Муун Бей. Ханк Флъд е бил убит и аз притежавам нови доказателства, свързващи те с престъплението. Ако се върнеш, ще ги предам на полицията.“

Вторачи се слисано в трите изречения. И като опит за изнудване, и като заплаха тази бележка беше напълно аматьорска, тъй като следствието бе решило, че причината за смъртта на Ханк Флъд е нещастен случай. Въпреки че Люк бе главният заподозрян, не бяха събрали достатъчно доказателства нито за официално обвинение, нито за процес. А освен това човекът бе мъртъв вече от десет години.

Все пак петното върху него си остана, а смъртта на Ханк Флъд продължи да бъде загадка може би най-вече за самия Люк. Бе получил нещо като амнезия, сякаш черна дупка бе погълнала няколко часа от живота му през онази нощ. Имаше своя собствена теория за онова, което в действителност се бе случило, и тя до известна степен включваше Джеси Флъд. Но съвсем доскоро не беше в състояние да направи каквото и да било относно тази теория. Така че просто чакаше да удари неговият час, като забавяше удовлетворението, за да може моментът да узрее.

Може би тъкмо сега той беше узрял, помисли си и мушна ръка под сакото, за да сложи бележката на сигурно място в по-дълбокия от двата подплатени с коприна вътрешни джоба. Някой се стремеше да го държи настрана от Халф Муун Бей. И ако интуицията не го лъжеше, този някой се страхуваше. Удоволствието щеше да е още по-голямо.