Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (48)

5.

Да чакаш, значи да си донякъде разсеян и донякъде да не забелязваш заобикалящото те.

Защото чаках, бях разсеян, вече минахме почти километър, а не усетих, Рей вървеше пред мен, леко пружиниращо, сякаш по тънко въже, което поддаваше под стъпките му, лунната нощ бе с нас и против нас, както ние виждахме, така и нас можеха да видят; платото не се отличаваше от сияйно небе и ние крачехме по него, разминавахме се с лекия насрещен вятър.

Още малко и щяхме да навлезем в сенките на джунглата, тя предварително си показа зъбите, тритонусът — сигналът на биоиндикатора предупреди за доста, за непреброимо скопище от враждебни твари и Рей взе да се вайка, че пак нямал време да половува, тъкмо бил въоръжен като хората, а така му се искало да окачи във фоайето на Седми специален отдел два-три препарирани игуанодонта, които хором да пеели дитирамби за славното сафари на Рей.

Не му отговорих, аз чаках, скоро и Рей млъкна, понеже в каньона гласът му ехтеше, южната стена бе нарешетена от десетки входове, на лунната светлина приличаше на отдавна убита от десетки удари с огромно копие, хвърлих поглед на картата и кимнах накъде трябваше да се насочим, това беше търсеният вход — тъмно и спокойно предисловие на онова, което тепърва ни очакваше, — влязохме предпазливо, макар че едва ли още тук щеше да поникне изненадата, силно въздушно течение съскаше отвътре, безопасно, щом биоиндикаторите мълчаха, само че докога, кой щеше да ни остави безпрепятствено да се разхождаме и да стигнем до сърцето на рудника, до лагера…

Раздвоеното внимание най-сетне ме подведе, насмалко да хлътна в молекулната бездна на кохезионна мина, спиш ли, Александър, мини зад мен! — и Рей отново поведе, всичките ни прибори опипваха пространството напред и встрани, ровейки с невидимите си лъчи в плътта на скалите, за да открият прецизно амалгамираните със смърт апарати и механизми, които ни дебнеха, които искаха да ни попречат, две кохезионни мини, още две, после безсмислена поредица от евтини трикове на падащи метални мрежи с високо напрежение, фоторелета, срутващи от тавана тонове скални отломъци и пръст или мятащи мълнии, срещнахме дори средновековни капани с примитивно устройство, опънато от стена до стена въженце, повдигнато петнайсет сантиметра от пода, но спъналият се в него щеше да бъде опечен от плазмена струя, в едно помещение, претъпкано с шлифовъчни машини, кранове и контейнери, отдавна зарязани на ръждата, където въздухът миришеше особено, сякаш безсмъртният мирис на мрамора и мирисът на умиращия метал не можеха да разрешат спора си за надмощие, в това помещение се случи и друга дивотия — като пресипнали изскърцаха железа, отвориха се шлюзове и с грохот нахлу вода. Дали пък не искат да ни удавят? — учуди се искрено Рей и като добави от ужасната си ирония, постигна незабравима интонация, ала и двамата знаехме, не се съмнявахме, че тези препятствия бяха все още доброжелателни жестове от една отминала епоха, когато на мода бяха театралните похвати и зловещите буфонади на Грит Нори, не се съмнявахме, че пред лагера ще ни посрещне новата епоха на лейтенант Соши, стигнала до магия в своята изобретателност, анаболистите (с лица, обърнати не към звездите!) или сухоземният вариант на еона. Обаче трябваше да проправим път, да прочистим галериите от гадостите, всичко сега зависеше от нас, основната група остана на шест километра от каньона и едва в посочен от Шетински час петдесет и двамата инспектори щяха да нахълтат в рудника.

До лагера беше толкова далече, очакваше ни дълго пътешествие по несигурна нишка, точеща се между кръстосани остриета от плазмени изстрели и зловредни лъчения, между безумни атаки на микрочастици и предателска електроника, но нетърпеливият Рей каза: да опитаме, и свали от колана си фоносинтезатора, долепи го до стената, припрян и напрегнат, тъй му се искаше да сме по-близо и да чуем. Грабнах другата слушалка, първо доловихме плясък на вода и естественото поскърцване на земните пластове, после, изчиствайки ненужните шумове, чухме човешка реч. Говореха деца, земният език звучеше ясно и разбираемо въпреки трикилометровия каменен филтър, през който се процеждаше, локализирахме от общия многогласов фон един разговор и без да сме научни работници в институт по стилистика, без да сме психолози, навлязохме в бялото поле на петгодишната възраст и разкодирахме болка, все още безтегловна, неочертана, но в нея проплакваше молбата за милост. Оттласнах се от слушалката, а Рей продължи да слуша, Рей бе тази потъмняла ярост, димяща и в мен, и в галерията, и в парчето арагонит, попаднало под ритника ми. Чувал съм в стих как вечерната сянка прошумолява, когато се слива с нощта, чувал съм точната дума, казана от шепа вода на горния праг на водопада, чувал съм погребална песен, чувал съм с какъв звук и с какъв престиж осакатява властната несправедливост, обаче… обаче не искам да сравнявам.

След няколко минути бърз ход — стоп! Не чаках това, чаках тонограма от Мартина, чаках я вече дванайсет часа, а с един замах възпряха движението ни — тонограмата на Шетински спусна бариерата пред нас: на Земята имаше произшествие, генетичната банка на Седми специален отдел беше взривена, от тук натъй „Ерихонска роза“ не пазеше никого, Рей и аз трябваше веднага да напуснем рудника и каньона и да се присъединим към основната група, бе изпратен космоскаф да ни прибере; и освен това екипът на Втори специален отдел бил нападнат от невидим еон, вероятно комбиниран с конгрегат от новия тип, вероятно охраната на всички лагери е такава — веднага да се махаме от рудника, гласеше заповедта.

Рей беше най-неукият геолог и най-просветеният лъжец, когото познавах.

— Любопитно — обади се, — защо изобщо не получаваме тонограми от Шетински? Дали някакъв диамагнитен резонанс, или метасоматизмът в скалните породи тук ни пречат?

— Да — съгласих се, — изглежда, тук е гробницата на тонограмите.

И продължихме навътре в рудника.

А след малко получих тонограма от Мартина, чаканата, дочаканата, току-що се беше родил синът ми, и Рей ме биеше по гърба и твърдеше, че метасоматизмът бил пръв приятел на бащите, точно така, Рей, точно така, видът ми трябва да е бил напълно щастлив, защото той не заподозря нищо. Крайната необходимост от измама превръща човека в свръхартист. Докато бърборех като как се чувствува един баща, наум мълниеносно създадох невероятна математика, някаква система от уравнения реших с увереността, че имам право, отхвърлил тривиалните методи и първо сборувах известните величини; приятелството на квадрат плюс влажния въздух в рудника, плюс опасността, която грозеше Рей днес, плюс утрешното на Рей, плюс мокрото ми чело, после извадих полуизвестните величини: пътя до лагера минус невидимия еон на трета степен, минус несъществуващата застраховка на „Ерихонска роза“, в ума ми се трупаха диференциалните уравнения на живота и смъртта и аз ги интегрирах, извършвах и други действия, непокровителствувани от никоя математика, и въпреки това получих безпогрешен отговор — да, заради създалите се обстоятелства щях да изхвърля Рей от рудника с цялото лукавство и хитрост, на които бях способен, за него едно смъртоносно раняване би означавало смърт, щом генетичната банка бе унищожена, докато моята генетична банка действуваше там на Земята, там, в плачещия или заспалия вече мой син безсмъртно бе запечатан геномът ми и чрез сина си аз щях да съществувам дори да ме зачеркнеха тук.

Готово, за секунди приключих със спасяващата математика, слушай, Рей, дай картите, и защото от двама ни аз бях признатият картограф и топограф, и майстор по разчитането на всички тия изолинии, изономали, изодинами, изохипси и тям подобни, той ми повярва, намери за разумно да се разделим и да тръгнем по две успоредни галерии, които се събираха малко преди лагера.

— Така, естествено, увеличаваме шансовете си за успех — така, естествено, го лъжех, — ти, Рей, хващаш галерия номер шест, хайде тръгвай…

И го пратих за зелен хайвер.

— Ще поддържаш постоянна връзка с мен, че да тичам, когато объркаш конците!

— То се знае! — Какво главозамайващо „То се знае!“ изрекох.

Моята галерия водеше вляво, колкото по-навътре навлизах, толкова галерията ставаше с по-неправилни форми, ту се стесняваше, ту се разширяваше, мракът и тишината сякаш имаха тегло, стигнах едно разклонение, полузатрупано с изкривени релси и преобърнати вагонетки, но не се отбих, на следващото разклонение поех по тесен тунел, изкачващ се стръмно нагоре, на места още личаха някогашните стъпала… Помислих за Рей и ме напуши смях, след като опишеше лъкатушеща подземна дъга, доста длъжка, щеше да се озове на платото извън каньона, съвсем близо до нашата група и до изпратения космоскаф. Представих си каква физиономия ще направи и какви закани ще потекат от тонограмите му, обаче до тук тонограми не идваха, не можеха да дойдат, негово беше изобретението. Е, после щях да му кажа, че съм го пратил да половува, нали съжаляваше за пропуснатото сафари, щях да му кажа — стига да съществуваше това „после“ в живота ми.

Погледнах хронометъра, до лагера щях да се добера на разсъмване, ако… Приборите ме предупредиха и спрях. Космосе, отново ли искат да ме убият? — попитах с иронията на Рей и не се съгласих, нима не знаеха, че още не съм видял сина си, моята жива и ритаща генетична банка, която сигурно е огладняла и надава викове на протест? Разбира се, не бях съгласен да ме убият, заобиколих сегашната си смърт и съзнанието ми хукна напред, транспозицията в близко бъдеще се осъществи на мига, видях противоречива картина: лагера с нашите деца, по-точно площадката пред лагера, ярко осветена, където стоях аз, различавах добре силуета си, но ярката светлина ме смущаваше, може би над площадката имаше тектонична пролука, естествен прозорец към повърхността, и оттам проникваха ярките лъчи на разсъмването, а може би беше съвсем друга, убийствена светлина, ядрена плюнка на невидимия еон. Казах си, че е от слънцето, непременно от него — кой не би предпочел слънцето пред ослепителната ярост на взрива?

И когато в 5 часа сутринта стигнах до лагера, в тавана на галерията наистина зееше тектонична пролука, от която струеше ярка и спокойна светлина. Отстрани на входа в широк каменен кладенец открих телата на анаболистите от охраната, нахвърляни безразборно, бяха умъртвени по жесток начин — лежаха ничком, но лицата им гледаха нагоре с едно особено изражение и това ме накара да си помисля, че мъртвите са най-мъртви сутрин.

Доста смело, почти непредпазливо влязох в лагера, очаквайки да е абсолютно празен, защото биоиндикаторът мълчеше.

Така е, биоиндикаторът не е човешко око да се излъже, не е остаряло куче без нюх — никого не намерих. Бяхме подценили бързината на лейтенант Соши. От децата и от лагера нямаше и следа, онези детски гласове, чути с фоносинтезатора, и сега звучаха, апаратът за възпроизвеждане демонстративно бе оставен на най-видно място, на широка, очистена от скални отломъци площадка, подобна на форум в древния Рим. Поседнах покрай апарата и се загледах в плавно въртящия се фонодиск. Машинално изпратих тонограма на доктор Джатила, от отговора му разбрах, че цялата ни добре замислена операция е успяла само частично, повечето лагери, където трябваше да намерим нашите деца, били празни.

Фонодискът се въртеше плавно. Къде бяхме сгрешили? Къде? Къде? А моята грешка? Едва ли пароксизмът на самобичуването щеше да ми подскаже.

Фонодискът се въртеше плавно. Имаше за какво да мисля, а изведнъж вече не мислех за нищо, съзнанието ми сякаш събираше енергия за скок. Мина много време. После още толкова. И тогава усетих внезапно напрежение — не беше нито физическо, нито психическо, нещо ставаше в областта на мислите ми, на представите, на въображението, на преценката за сегашни и отдавнашни събития, едновременно мислех (по-точно чувствувах, виждах, дори изживявах всичко това) за десетки неща, те се нижеха отчетливо очертани не пред вътрешния ми поглед, а пред новия ми начин на възприемане и разбиране. Приличаше на невероятен диалог между вещи, явления, действия, нравствени категории, идеи, отвратителни и прекрасни намерения… В диалога аз участвувах сякаш с мълчание, така го усещах. Противоречието се усилваше от факта, че когато на глас произнасях някоя тирада, тя се приемаше от заобикалящото ме като дълбоко мълчание.

Накратко (и за да бъда ясен) аз притежавах нови възможности да разсъждавам: чувах какво точно си говорят в този момент старши инспекторът Шетински и доктор Джатила… виждах Мартина да пие вода от висока чаша в утрото на 15 май миналата година… забелязах (от тази пещера!) как лейтенант Соши изгражда с добре пасващи стъклени тухли съвършената постройка на доводите си, как прехвърля вината върху стария режим, върху Грит Нори… за част от секундата обзърнах целия екстериор на досегашните си пътешествия… с увереност си спомних усмивката на Евхемер от Месена, който в III век преди новата ера написал фантастичната си книга „Свещен надпис“, и чрез тази усмивка стигнах до прозрението що е алегорично тълкуване, тоест евхемеризъм… чух как зад гърба ми се сгромоляса сиенитна прашинка с формата на идеален куб със страна два микрона… преброих пулса си — шейсет и осем и половина, половината сърдечен удар беше за мен безспорен знак… съзрях в профил лицето на един от представителите на Галактическия съвет, кимаше някому… комисията на Галактическия съвет нямаше да повярва на лейтенант Соши, но нямаше и да разполага с разобличаващите доказателства за лъжите му… попитах се дали аз имам доказателствата, след като състоянието, в което се намирах, би трябвало да ми даде точният отговор… само че отговорът бе изместен от спомена как Рей счупи вазата от планински кристал, тя тежеше килограм, осемдесет и три грама и седем хилядни от грама… толкова, а никога не бях я теглил…

В онези минути абсурдността, поне за мен, липсваше. И аз навярно липсвах за абсурдната ситуация там, в празния рудник. Опитах се да степенувам празнотата. Вместо числа използувах някакви знаци, които всеки математик би нарекъл неразбираем числов диалект. За миг на отсрещната стена земните пластове (от безизходица да го сторят в действителност) се разместиха и сякаш оглупели от щастие, се прегрупираха в странни и припрени форми, неочаквани фронтони, барбакани, блестящи астрагали и още безчет невъзможни, обаче неплашещи детайли на някаква далечна архитектура, допустима единствено сред узрели лозя. После съзнанието ми екна (защо ли хрумванията винаги са ми приличали на микровзривове в съзнанието?), досетих се къде са скрити нашите деца. Сигурен бях, можех с показалец да посоча мястото на картата.

Повече не биваше да оставам в тази зловеща, мръсна, прашна пещера, която дори със самото си съществуване беше алегория на кой да е позор в Галактиката, и побързах да я напусна.

(Край на първа книга)