Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (31)

4.

Мислех, че ще троши, ще стреля по стените и мебелите от бяс, но Атулио Понсиано, приседнал кротко на леглото, търкаше с опакото на дланта брадата си, чорлеше я (пак заприлича на сапунисан с черен сапун) и разсъждаваше:

— Знам кой ме е изпреварил и кой ще вземе премията, само че за какво му е? След няколко дена ще го пипна и тогава ела гледай размяна на усмивки. А с тия двайсет хиляди фелана ще му устроя най-пищното погребение, защото ми беше добър приятел и си го заслужава.

По някое време предположи и друго:

— Чувал съм, че на памфлетистите много им работи предусетът. Може би е почувствувал опасността и е изчезнал, а?

Атулио Понсиано — по-отпуснат и по-кротък не бях го виждал — седеше тъжен като паяк, изпуснал плячката си, разказваше какъв ужасен памфлетист бил Вилония, от тъй наречената Първа школа още, от тях останали пет-шестима, другите отдавна били ликвидирани.

— Жалко, че го изпуснахме, жалко. — Той измъкна от хастара на якето си един визиодиск. — Запис на негов памфлет. По-рано за гледане и слушане на такива работи разстрелваха на място, сега пращат на Южния континент. Но не теб и мен! — Каза го прекалено убедено, постави визиодиска в апарата за възпроизвеждане и го включи.

„Аз, Вилония — син, разказвам истината, защото всичко се е случило с моя баща, наричан също Вилония, а той вече не е жив, както останалите живи хора, но ме чува, както вие ме чувате, и това ме задължава докрай.

Аз, Вилония — син, разказвам: 2400 часа след като консулът дошъл на власт, Вилония останал без работа. Било толкова ново за него, че го усетил като непозната болест на ръцете — в раменете по-малко, но към лактите и китките болката се усилвала, а пръстите само дето не стенели от острия бодеж, напиращ изпод ноктите. След седмица забелязал, че ноктите му вече не растели, и за да спре болестта, му се наложило да седи по цял ден в къщи и да стиска ръба на масата. Там скоро и появили вдлъбнатини и вдлъбнатините ставали все по-дълбоки, докато се превърнали в нещо като дървени ръкавици или кании за ненужни пръсти. Съседът, който идвал от време на време, също започнал да стиска ръба на масата, но тайно, сякаш се срамувал, и тогава Вилония, загрижен да се избегне неудобството, да не се смята това за срамна болест и безплодна работа, предложил да го нарекат игра. Постепенно всички безработни съседи се включили в играта и никому не нравело впечатление, че маса за двама побира толкова хора и не е тясно. Сутрин, докато ги чакал да дойдат, Вилония мислел, после пак мислел, после надничал във вдлъбнатините по ръба на масата, сякаш били полози, от които щяло да се измъти нещо, ала нищо добро не се измътило — съседите му вкупом изчезнали. Чак след месец един от тях се върнал посред нощ, от прага разказал за себе си и за другите с бързи и къси като точки думи и на минутата хлопнал вратата, а вратата била заключена и Вилония осъзнал, че така му се е сторило, от Южния континент никой никога не можел да се върне.

Аз, Вилония — син, разказвам: всеизвестна заблуда е, че загубеното днес се намира утре, и баща ми тъй, утре също е ден, казвал си с надежда и се вслушвал как дишат белите му дробове и как поскърцва масата пред него, а когато си наложил да диша безшумно и заковал масата, нищо не се променило — слухът му се бил изострил дотам, че чувал звуците дълго след като те самите забравели за себе си; последователно се изострили всичките му сетива, негодуващи срещу стискането на масата, понеже негодуванието е форма на усъвършенствуването.

Всяко усъвършенствуване е в допир с друго усъвършенствуване, ето защо Вилония незабелязано за времето и за напредващата си болест открил ново приложение на думите (външно и то наподобявало на игра, само че отвъд границите на несериозното, развлекателното и забавното), разделил ги на думи за хранене и за всичко останало, с първите хранел жена си, когато нямало какво да се сложи на масата. Не винаги семантиката на думата определяла нейната съедобност, например думите «пържена риба» никак не засищали, докато фразата «и утре е ден» дъхтяла на прясна риба в сгорещено олио и до сутринта някак се изтрайвало.

Веднъж, както седял до прозореца и тихомълком подбирал в ума си дума за обедното меню (за да нахрани с нещо по-вкусно майка ми и мен), ненадейно пердето задимяло на четири места или четири от слънчевите лъчи били по-горещи, или настъпвал часът, когато разцъфтявало лятото и ръсело нажежени тичинки, четири в нашия прозорец. Вилония усетил страшна жега и излязъл навън; улицата винаги си била и къса, и тясна, и някак дълбока, обаче сега съвсем приличала на бръчка на чело, защото яркото слънце силно я осветявало и добре се виждало какво множество от хора се било стекло насам. Никой не бързал (бързането има посока), а тия крачели мудно и наникъде, блъскайки се не толкова един в друг, колкото в противоречивите си мисли, и само нетърпението им може би бързало към някаква неопределеност — навремени се чували викове:

— Скоро ще дойдат, скоро ще дойдат…

Твърди се, че дошли двама, ала според друга версия дошли трима и не се отличавали помежду си, същински близнаци, и лотарийните билети, които захванали да продават, били еднакви — четириъгълни жълти пликове, а вътре листчета с жълти номера. Печелившият билет трябвало да бъде със зелен номер.

Вилония прахосал два фелана, не спечелил, после прахосал още два, накрая с последния фелан си купил билет, който сложил в левия джоб на сакото си, и чак когато се убедил, че билетът май леко потреперва, сякаш е придобил свой пулс, посмял да го погледне. Носел зеления номер на голямата печалба.

Аз, Вилония — син, разказвам: бил съм твърде малък, за да помня, по-късно от майка си научих колко щастлив бил баща ми в онзи ден, понеже билетът му осигурявал един месец, цял месец работа, такава била голямата печалба на лотарията. На истински скъпите неща човек се радва не толкова с очи, колкото с длани — Вилония повече не погледнал билета, затворил го в шепите си, оставяйки пролуки между пръстите, за да диша книжното щастие. Тъй си отишъл, тъй дочакал нощта, тъй си легнал, ничком, като скрил под себе си скъпия билет.

Последвалото от тук натъй е доказано от свидетелските показания на много свидетели, на които, макар и безгласни и неодушевени, може да се вярва, както детективът нерядко вярва на едно откъснато копче. Много скъсано, счупено, смачкано, обърнато и потрошено имало на сутринта и свидетелствувало за случилото се нощес.

А се случило следното: тримата, дето приличали на близнаци, дошли, пуснали през ключалката упойващ газ и силата на въздействието му била дотам голяма, че дори ключът, пъхнат отвътре, се упоил и сам се превъртял. После си сложили противогази, което съвсем ги направило еднакви в лицата, и така влезли в къщи. Запалили електрически фенер, кръглото петно бавно запълзяло из стаята, докато се спряло на леглото. Очаквали, че лесно ще отнемат билета, но Вилония въпреки дълбокия унес не отварял шепите си, в тях като че ли се било втекло всичкото желязо, докосвано или видяно някога от него. Тримата останали с впечатление, че и мебелите в този дом по необясним начин са живи и защитават стопанина си. Щом се опитали да обърнат Вилония по гръб, гардеробът с трясък се стоварил и премазал краката на единия, после изпопадали картините от стената и чиниите от масата се строшили на малки равнобедрени триъгълници, които тутакси се подредили, изписали «Вилония» — приличало на порцеланов вик да го събудят. А когато започнали да извиват ръцете му, с пронизително скърцане се откъснал полилеят и се разбил о пода, оплисквайки тримата с остри, дерящи парчета.

Знае се, че го удряли с дръжките на пистолетите, докато изтръгнали билета, знае се, че същият билет, като единствено печеливш, (се появил на следващата лотария и на по-следващата, и на по-следващата, и така нататък.

Аз, Вилония — син, разказвам: от побоя баща ми едва не умрял, дошъл в съзнание в 9,15 часа сутринта и видял стрелките на часовника, разположени хоризонтално в права линия, успоредна в оня миг на феланската повърхност, значи и на леглата в болницата, където ще лежа, помислил Вилония, докато ме излекуват, може би няма да ме излекуват и тогава и аз ще стана успореден на феланската повърхност, под нея…

На другия ден се появила картонената кутия, ръбовете й били гладки, здраво залепени, капакът плътно се затварял и нейната стабилност давала всякакви надежди, обаче такава кутия лесно се пълни с пясък, а пълненето й с банкноти е съвсем друго нещо — когато преброили събраните пари, се оказало, че сумата няма да стигне за много. Така че Вилония постъпил в болницата за половин лечение, настанили го в половин стая, дали му половин пижама (с един ръкав, един крачол и половин яка) и го предупредили, че леглото му също е половина, да внимава как ще спи, защото, ако падне прел нощта…

След щателен преглед лекарят определил да се лекува лявата половина на Вилония, на дясната била лепната синя ивица лейкопласт, за да се знае, че тази половина от тук натъй никого не бива да интересува. В началото на Вилония всичко му изглеждало справедливо, за толкова пари — толкова, не го смутило нито половината легло, нито половината саксия с подкастрено до средата цвете, нито затъмненият наполовина прозорец, нито полуусмивката на медицинската сестра, ала когато тя му сложила инжекция със срязана надлъж спринцовка, се усъмнил в ефикасността на подобно лечение. В отговор получил неопределено повдигане с рамене, което също не било цяло.

След седмица усетил, че дясната му страна вече не виси във въздуха до полулеглото, а е заминала някъде другаде, на ужасно място, отдалечено от него с вечност без параметри, и разбрал, че дясната му половина е мъртва. И тогава стигнал до извода: ако смъртта, търсеща винаги цялостен допир с човека, се примирява с половината от него, то значи на Фелания се е появило нещо необгледно страховито, пред което и смъртта, и животът ще отстъпват, треперейки.

Аз, Вилония — син, разказвам: медицинската сестра уведомила баща ми, че не е задължително да присъствува на погребението на дясната си страна, пък и те сега имали друга задача, да го преместят в четвърт стая, защото сутринта цените хвръкнали и таксите се повишили двойно, така че левият чехъл вече не му трябвал, щели да лекуват горната лява четвърт, тъй било разумно…

В края на краищата моята първоначална вноска няма да стигне и за осминка лечение — помислил Вилония, — какво ли ще оставят последно живо от мен? Може би ухото, лявото, такъв късмет — ще чувам, когато цените… и най-важното, щом човек чува какво се случва наоколо, винаги има надежда, винаги!

В четвъртинката стая всичко приличало на създадени от луди, забравили напълно наименованията на предметите и вещите, уродливостта не можела да се гледа и Вилония затворил око, засънувал или си измислил сън, където нито хората, нито предметите били сакати и даже тишината стояла изправена в целия си ръст.

Аз, Вилония — син, разказвам: ако се съчленят всички части от хора, излекувани във феланските болници, би се получил един цял и напълно здрав човек, чието ляво ухо би представлявал моят баща, също Вилония, който ме чува, както вие ме чувате, и това ме задължи да кажа истината докрай.“