Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (6)

1.

Денят беше пети март, добре го запомни, зимната Женева му се стори чужда и неприветлива, улиците приличаха на размазани снимки спрямо същите улици, които пазеше в паметта си, сякаш съм в друг град, каза си пред леката, почти въздушна сграда на Европейския филиал за защита, изглеждаща сега тромава в очите му — е, да, настроението си има свои очи. Него ден във връзка с последните изключителни събития бяха създадени дванайсет отдела; на второто следобедно съвещание комисията избра старши инспектора Филип Шетински за ръководител на Седми специален отдел.

След около месец, когато отново пристигна в Женева, той нито забеляза настъпването на пролетта, нито как изглеждат улиците и сградите. По думите на очевидци бил толкова раздразнителен и рязък, че по време на разговорите двама от Европейската комисия, които не познавали добре старши инспектора, обидени напуснали с увещанието.

Разговорът имал уж следния характер:

— Чухме, че сте завършили строителството на всички сектори на отдела, но защо сте избрали такова място — нос Емине? — попитали го.

— Грешите, Седми специален отдел се намира северно от нос Емине, на черноморския бряг, изборът ми е подходящ, не се съмнявайте, понеже там има много солена вода, нали разбирате? — отговорил.

— Като че ли не.

— И много добре, защото аз пък не разбирам необходимостта от празните приказки. Смятам, че тук трябва да решим въпроса с кадрите, а дали една сграда е до коляно в морето, или до козирката, е без значение. Впрочем поставям и въпроса да се дадат най-широки пълномощия на ръководителите на специалните отдели.

Пълномощията, които издействува тогава, старши инспекторът Филип Шетински използва по начин, предизвикал в свое време доста коментарии и не по-малко анекдоти.

Все така напрегнат, той обиколи европейските инспекторски служби и изтръска от тях, ако не най-добрите кадри, то онези, които му допаднаха по неизвестни никому индекси (пусна се слух, че утвърждавал кандидатите след няколко въпроса, като първия и последният били еднакви, обаче предполагали нееднакви отговори). Завърнал се в отдела от поредната си обиколка, Шетински завари особено тревожна атмосфера, дежурният инспектор му докладва, че е пристигнал цял каталог с обявени дати и места, където щели да се извършат отвличания.

— Това се казва наглост! — изрече прекалено тихо Шетински. — Друго?

— Едно анонимно писмо, анализите показват, че адресантът не е същият, възможно е втора престъпна организация да влиза в играта.

— Основното правило на тая игра е да няма правила — отвърна след пауза; на посочената дата замина за Плоещ и постави парка, където според анонимното писмо щеше да бъде извършено отвличането, под непрекъснато наблюдение.

В 13 часа старши инспекторът се настани на една пейка близо до фонтаните и непосредствено до детската площадка и зачака. Всички входове и изходи бяха завардени — в парка, размесени с другите граждани, имаше деветдесет и осем сътрудници от Шести специален отдел и единайсет от Седми.

В анонимното писмо бе фиксиран интервал от пет минути за отвличането: между 16 и 16,05 часа.

В този следобед на долния етаж на една невисока къща Корнелия Хощя си тананикаше, подреждайки дрехите в гардероба (и без да иска, подреждаше и спомените си, свързани със зелената рокля), а четиригодишният й син, който страшно обичаше да играе в парка отсреща, сочеше през прозореца натам, сочеше и с ръце, и със сълзи, и хайде де, мамо, хайде де… Корнелия не издържа на хленченето, заведе го в парка и не спусна очи от него през цялото време, и когато тичаше, и после, когато се наведе да вземе топката…

Корнелия трепна, отметна глава, не беше ужас, а следващото огромно чувство, което просто разплескваше незначителността на ужаса.

Момчето, сякаш облъхнато от разтопяващ вятър, за безкрайно дълъг миг изглеждаше прозрачно, почти въздушно, с лице все още залисано в играта, и изведнъж изчезна като зад рязко дръпнат параван.

Изкрещя на топката — Корнелия виждаше само топката, а синът й го нямаше — и нейният крясък събра толкова разтревожени хора, между които беше и старши инспекторът.

Часът бе 16,02. Комбинацията на точност, средновековна показност и съвременен гангстеризъм съвсем не се вмества в днешния земен календар, помисли Шетински, но това беше избързала мисъл, все още неводеща наникъде.

Ден по-късно в Седми специален отдел се получи второ съобщение със същия подигравателен тон — организаторите канеха Шетински сякаш на вернисаж, не съвсем убедени в съвършенството на изложените картини, и все пак се надяваха, че вкусът на старши инспектора ще бъде задоволен. Той прочете съобщението с разсеяно безразличие (не се съмняваше, че отвличане в посочената сряда ще има и ще има независимо от неговото присъствие или отсъствие), обаче пристигна в Нея Каликратия във вторник, посвети вечерта и по-голямата част от нощта на разходки по брега на Солунския залив; поне така изглеждаше отстрани, като човек, вглъбен в мигновено променящата се геометрия на пясъчната ивица заради лекото вълнение. А утрото беше тихо.

В това утро Костас Елитис, бивш астроразузнавач, разхождаше внука си покрай морето, държейки го здраво за ръка, и полека-лека напредваше в един измислен разказ, който ги отнасяше към приключенски морета, и момчето — давай във веселото настроение — подскачаше ту на левия, ту на десния си крак; междувременно видя раздвояването на всичко наоколо — минувачът, дървото, платноходката, те ставаха двойни, като че ли някой ги умножаваше, смешно и глупаво му се стори да сподели видяното с безстрашния дядо, премълча, а след минута дядото стискаше дланта на въздуха.

Хвърли се след мержелеещата се сянка, но го блъснаха жестоко, в главата му нахлу съзвездие от мисли, които — невероятно откъде толкова много време — успя да проследи от край до край и те бяха едни и същи: внукът ми!

Пак се хвърли и пак го блъснаха, тогава забеляза привидната двойственост на нещата, включи се професионалният му рефлекс за ориентиране и вземане на решения, спасявали го неведнъж в далечния Космос със своята мълниеносност, улови истината — не току-тъй се разфокусирваха очите и всичко изглеждаше двойно, важно бе, ключ към разгадката вероятно, и нададе вик, за да привлече вниманието, да съобщи откритието си, ала — болка, непоносима, чудовищна, ударите трошаха тила му, шийните прешлени, гръбнака, о, би издържал преди четиридесет-петдесет години, би отскочил встрани, би насочил оръжие към нападателите, но сега болката го срути, хвърли го полумъртъв на тротоара, където ивиците между плочите още бяха двойни, твърде бавно ставаха единични, и тогава проумя истината. Със зъби и устни захапа сетния си дъх, за да може да прошепне откритието си на първия, който се наведе над него, но избърза малко или старши инспекторът Шетински закъсня малко, надвеси се над вече мъртвия Елитис, а наоколо ивиците на плочите изглеждаха двойни, сигурно заради присъствието на смъртта, помисли Шетински, и едва когато се изправяше, осъзна, че е заради присъствието на които са предизвикали смъртта.

Огледа се. Безсмислено беше, похитителите и убийците ги нямаше и все пак ръката му се плъзна към оръжието, жест незабележим, без завършек. Толкова повече го изненада Умберто Соренти (тоя нахален журналист, както го нарече наум), който на следващия ден успя да проникне в отдела, в кабинета му, уж само за минутка, само за един-единствен въпрос. Стовари многокилограмовата си записваща апаратура и не по-малкото си въодушевление на бюрото, не поздрави, сякаш бе загубил поздрава си някъде из коридорите, и поде на пълни обороти.

— В Нея Каликратия сте извадили оръжието си, а доколкото знам, старши инспекторът Шетински е противник на употребата на оръжие. Или греша?

Нагла и всевечна журналистическа памет, изруга отново наум Шетински. Преди повече от четвърт век някъде пред някого беше възкликнал: бас държа, че предците ни по-лесно са се отървали от опашките си, отколкото ние ще забравим този атавистичен жест — да посягаме към оръжието за щяло и нещяло!

— Грешите! И освен това…

— Бъдете добър, не ме прекъсвайте, старши инспекторе! Колкото и нагли да ви изглеждаме, журналистите понякога сме полезни. Особено когато не вземаме информация, а я даваме. Преди няколко месеца бях на пресконференция в Галактическия съвет за сигурност. Останах с впечатление, че там не всичко е в ред. Половината състав на съвета е подменен и новите членове още не са ориентирани, докато останалите пазят позициите си, гледат да не влязат в открит конфликт нито с виновните, нито с невинните. Id est съветът ще признае виновните за виновни само при двеста процента безспорност на доказателствата. Струва ми се, че тези факти ви заинтересуваха. Или греша?

— Грешите. — Изправи се рязко, за да покаже, че интервюто е свършило, а че изкусният журналист не е съумял да използва предоставената му минута, показа с иронична усмивка и кимване към вратата. — Беше ми много приятно, довиждане.

— Моля ви! Идвам от Евровизията…

— Дори да идвате от пандемониума на Евровизията — довиждане!

С лице белязано, както му се стори на Шетински, с всички печати на журналистическото вироглавство, Умберто Соренти се разпъргави, опита се да зададе още един въпрос, съчленен така: защо отвличат предимно деца, защо започнаха да отвличат и млади хора, защо само от Европа, дали не са се подвели бандитите по анекдота, че Старият континент е полузаспал след векове най-будно състояние, защо взривяват наблюдателните пунктове за защита и охрана на децата, защо никой не вижда похитителите и как се извършва похищението, колко са отвлечените, надхвърлиха ли шест хиляди, защо са създадени само дванайсет Специални отдела, не са ли малко, какви мерки се вземат освен регистриране на похищенията, заловен ли е поне един престъпник, защо, който забележи нещо, веднага бива убит, защо не сте обърнали внимание на раздвояването на предметите непосредствено преди отвличането, защо нито доказвате, нито отхвърляте идеята за пришълци?…

Във фазата на прекъсване (за да си поеме дъх) на безграничната верига от въпроси Умберто Соренти бе изгонен, толкова бързо и безцеремонно изгонен, че забрави част от записващата апаратура. Шетински със закъснение я видя на бюрото си и: тоя боклук какъв е, изхвърлете го, как къде, в морето, ако щете.

Останал сам обаче, отговори на последния въпрос на журналиста:

— Ще докажа, че са пришълци.

И изпълни заканата си. Компютрите на отдела изчислиха, че отвличанията достигат кулминационната си точка веднъж месечно, и сложиха неочакван знак плюс към трафика на космическите полети — всяка последна събота на месеца излитаха фелански товарни кораби от Скандинавския космодрум, от Пиренейския и от Средиземноморския. Идеята понамирисва на машинно недоносче, усъмни се Шетински, въпреки това организира денонощен надзор на космодрумите, който не даде резултат. Феланците не предизвикваха подозрение, държаха се както всички останали, идещи от други планети, може би бяха малко мълчаливи и страняха от контакти, но никой не ги засече в близост с местата на похищенията, а и никой не забеляза да ходят с шапки невидимки под мишница и да ги нахлупват на главите си от време на време. Все пак в дрезгавината на едно утро и на един вътрешен подтик Шетински издействува инспекция на фелански кораб час преди излитането му; усъмнил се веднъж, той бе готов да смъкне обшивката на космическия колос и като кожата на одран заек да я обърне наопаки. Не откри нищо — в спарения въздух на боядисаните в синьо трюмове на феланския кораб срещна само усмивката на капитана, също някак синя, може би от спотаения сарказъм.

— Ако държите на земния въздух, ще го изпомпим навън — друго земно тук няма освен вас, старши инспекторе, но и вие, предполагам, няма да се застоите дълго…

Потвърждението на каквото знаеше, а не успя да докаже, Шетински получи съвсем скоро, когато в отдела дойде един командор от Средиземноморския космически флот и поиска конфиденциален разговор с него. Имаше неочаквано нежна кожа, прозирна като древен пергамент, но и неочаквано метално плътен тембър на гласа. Казваше се Кортас Соренти.

— Брат ми е останал с прекрасни впечатления от Седми отдел и лично от вас.

— Кой? — не скри изненадата си Шетински. — Умберто Соренти, журналистът?!

— Да, именно той ме насочи към вас. Нося информация, която, вярвам, ще ви заинтересува и ще помогне…

— От Фелания, нали? Слушам ви, командоре.