Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (27)

5.

Иди, че го разбери: през целия си живот е изключено да влезеш в стая, където всичкият въздух, сгъстен на топка, лежи в ъгъла, а всъщност такова явление теоретически е възможно и нищо чудно поне веднъж да го е имало в твоята стая точно в пет часа следобед, пък ти за проклетия си се прибрал в къщи минута по-късно. А на мен ме се случи, искам да кажа, че ми се случи най-невероятното.

Неудържимо плямпало беше Атулио Понсиано, но тъкмо нескончаемото му плямпане ме заведе отвъд билионите комбинации на случайностите, отвъд преплитането на билионите житейски нишки, линии, точки, възли, заведе ме до възможността чрез него да открия Тереза и Ирене, жената и дъщерята на Януш Ружевич. Как освен със случайността — да си обясня, че от цивилизацията на цяла планета налетях точно на който ми трябваше? Може би, в това най-вече вярвах, от думата, дадена някога на Януш, да се погрижа за Тереза и Ирене, от думата на обещанието тогава се е излъчила неизучена и неизследвана още енергия, и тя бавно, методично и неотклонно се е концентрирала така, че пътищата ни с Атулио Понсиано да се пресекат.

Още там, в парка край казиното, след като дойде на себе си от преднощта, Атулио отвори уста и имах чувството, че въобще няма да я затвори, още там заяви колко лесно щял да ме снабди с идентификационен жетон и на часа го направи, отидохме в ателието на някакъв художник, ала зад платната (завършени и незавършени, но във всички случаи непечеливши лотарийни билети в двупосочната лотария на таланта и бездарността) се вършеше друго, записаха гласа ми, гравираха го върху жетона и ей ме на — с редовен документ. Не било скъпо, какво представлявали 820 фелана, сравнени със спокойствието, с възможността да се настаня в хотел, да се окъпя, заприличал си на плашило, изровено от бунището, повярвай ми, Алекс, и тутакси започна да се вайка, че няколко дни ще останем в третокласен хотел, но нищо, щели да видят келешите им с келеши на какво са способни Атулио и Алекс.

Прекалено смело го наричаха третокласен хотел, беше по-скоро дълга галерия, разграфена на стаи със стени от шуплест материал, навярно мухите летяха безпрепятствено през тях, ала на нашите фалшиви жетони по-луксозно заведение не се полагаше. Леглата плачеха, когато лягахме, от завивките — общо взето, чисти — лъхаше на мрачна тайнственост, сякаш бяха прани и сушени в джунглата. Масичката имаше склонността да се овлажнява от само себе си, чудех се как не тревясваше, за сметка на това от килима на пода извираха стълбчета сух прах, и то на места, по които завчера някой бе стъпвал. Оставях Атулио да ръмжи ежеминутно: ужасен хотел!

Лицето му бе обрамчено с мека черна брада, имаше навик, когато говори, да я търка с длан ту така, ту иначе, къдреше я, правеше я на вълни, чорлеше я и приличаше, че непрекъснато се сапунисва с черен сапун, обаче в многотията на приказките не му оставаше време да изтрие черната пяна от лицето си. И продължаваше напевно да реди псалми за себе си: много го бивало в занаята, затова не се тикал в разните му там конгрегации, самичък обичал да работи и дори с брат си не влизал в комбина, ама как, не ми бил разказвал за брат си, за Кари, о, страшна откачалка, също професионалист и смелчага, макар че нямало защо да ме лъже, Кари си бил некадърник, от тия, дето често тъпеели и се бръснели с дръжката на самобръсначката или сърбали супа с вилица, горкия Кари, като едното нищо можело да го убедиш, че ако погали един фелан хиляда пъти, той ще се превърне в хиляда фелана, загубен човек. Обаче не ставало дума за Кари, а за него, за Атулио, от друго тесто бил жив-живеничък компютър, знаел, че банкнотите не падат между дъждовните капки, изстрелите не били дъжд, нали, не се гнусял и не подбирал работата, вярно, мразел ликвидаторите — платени убийци, но какво от това, трябва ли да се яде, трябва, завчера му дали поръчка да ликвидира едного, страшен бил, четири пъти се измъквал от ликвидаторите и накрая решили да пуснат подире му Понсиано, сега, Алекс, двамата ще пречукаме оня глупак, кой му е крив, че се занимава с памфлети, сам си е подписал присъдата, не е ли така? Работицата не била дърводелска, ха-ха, ама сме щели да нарендосаме като стружки цяла камара чиста пара и тогава, ха-ха!

— Какво? — попитах.

— Аз ли? Ще си купя млада женичка без татуировка на китката — рече, скришом погледна индекса за стерилност на своята китка и побърза да смъкне ръкава надолу. Отплесна се за пазарите на Фелания въобще, за йените, за методите на проверка на стерилността, за подправката на годините върху жетоните, по-младото вървяло по-скъпо. — Не може да не си чувал, Алекс, че от Земята пристига най-качествената стока, гритнористите и ФАИ мъкнат и от други планети, но се различават външно, антропологически недоразумения, нали знаеш. А, не, ще си изпипам работата, не като оная откачалка брат ми, миналата година си купи жена, държа я заключена, защото още не беше напълно адаптирана, Кари си е виновен, само на три сеанса я заведе в лабораторията за транссубстанциация, а трябваше поне девет сеанса, нали ти разправям, Алекс, завеян човек е Кари, некадърник — от къщи му избяга жената! А ти ще си купиш ли?

Понякога ефикасността на едно лудо решение е тъкмо в лудостта му, хвърлих се в непредвидима посока и заявих на Атулио, че отдавна издирвам две жени, докарани миналата година от Земята, майка и дъщеря, че съм сключил контракт за солидна сума с едного да ги намеря независимо от цената…

— Колко ще плати? — запали се Атулио и тутакси помръкна. — Миналата година, казваш, трудна работа, транссубстанциацията вече е внушила и на червените им кръвни телца, че са феланки, с нови имена са, земните им имена ги има само в тайните списъци. Един-единствен човек може да ни помогне…

— Кой е той?

— Еее, ще си казваме каквото искаме да си казваме — такава беше уговорката. Остави на мен, аз ще движа въпроса, ти ми дай само земните имена на двете и ще видим… — Изчака да му ги запиша и продължи: — А моето възнаграждение какво ще бъде? Под десет процента няма да се съглася, чедо!

— Дадено. С премия отгоре. Обещавам ти екранираща шапка, и за Кари ще намеря.

— Алекс, с теб може да се живее! Харесваш ми, вярвам ти, все пак бъди любезен, върви за малко в стаята си, докато се свържа с моя човек, че да подгони работата…

Разбира се, излязох, и то бързо. Имах прибор, успях да уловя електронните флуктуации на апарата за свръзка, по който говореше Атулио Понсиано, дешифрирах ги и изпратих набрания индекс на Рей, за да открие абоната.

След малко Атулио нахълта в стаята ми възторжен, украсяваше виковете си с междуметия, ръцете му играеха пантомими, ясно разкриващи онова, което не доизказваше.

— Търпение, чедо, до ден-два ще имаме отговор, търпение. Сега, викам, да прескочим до Зеполис — памфлетистът се крие там, де късмет да уредим моя бизнес и след ден-два и твоя, а? Хем ще те заведа в къщи… Ама не съм ли ти казал, че съм от Зеполис? И ще те запозная с Кари, да видиш що за откачалка е. Един път такава гадост ми погоди, че щях да му счупя главата… — Стовари юмрук върху масата. — Какво ще кажеш, страшен удар имам, въпреки че не употребявам анаболни стероиди. Преди години почнах, но спрях, когато Кари взе да се обезобразява от предозировка. На зрял мъж сила му идва от стероидите, ама като почнат било крака, било ръце да се удължават колкото им скимне, страх ме хваща.

Непрекъсната възбуда владееше моя събеседник и това пречеше и същевременно помагаше да насочвам разговора като в лека речна мъгла, за да се блъсне пънчето Понсиано именно в несъзнателните обяснения за обречения памфлетист, име, възраст, къде приблизително очаква да го открием, и сведенията, които получих, в края на краищата бяха щедри. Изпратих тонограма на Рей, беше вторник, смятах, че му осигурявам предимство поне от два дни, обаче Атулио неочаквано се разбърза.

— Обичам да съм самостоятелен, Алекс. Тая нощ ще открадна по-мощна кола и сутринта заминаваме за Зеполис — изтърси, с което ме смути. Дълго го убеждавах, че аз ще свърша тази работа къде-къде по-тихо, да, ще я свърша, усмихвах се обещаващо на Атулио, усмихвах се не на Атулио, а на Рей, като си представях каква физиономия прави след втората ми тонограма:

„Приготви колата си да я открадна…“

Отговорът беше:

„Колата е готова. Открих човека на Атулио — името му е Ролдин, от ФАИ…“

Ролдин. Запомних името. Не изключвах, че скоро ще потрябва.

В 23 часа на паркинга пред хотел „Ектополис — север“ съвсем смело се насочих към синята кола (бях сигурен, че някъде наблизо е Рей, изгарящ от желание да ми подсвирне) и тогава нещо едва не връхлетя върху мен, рев, внезапен като изскочил от херметическа кутия, ме оглуши:

— Качвай се, чедо! По-пъргав съм от теб!

Мигновено посочиха грешката на Атулио Понсиано с виолетови показалци — от другия край на паркинга, откъдето глупакът бе откраднал колата, няколко изстрела с дълги виолетови отблясъци посочиха, че кражбата е открита, че по нас стрелят и току-тъй няма да ни се размине.