Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (22)

5.

Никога не постигнахме по-дълга фраза, нито диалог, връзката беше нестабилна, думите започваха да губят контурите си, превръщаха се в аморфни петна и край на акустичното ни съзвучие; повторното „настройване на вълна“ изискваше неимоверно натоварване на психиката и едва след много часове се осъществяваше отново. Но дори тъй, несъвършено на пръв поглед, придобихме средство за контакт, в каквато и ситуация да попаднехме тук, на Земята, или там, на Фелания — пленени, изолирани, без апарати за свръзка, — щяхме да си съобщаваме най-важното на мига, независимо от разстоянията, и никакъв екран не би могъл да ни попречи, да изкриви, да подмени, да фалшифицира информацията. Толкова малко и все пак толкова достатъчно (както перушинката, падаща отгоре, разкодира истината за прелетялата птица), половин дума ни стигаше да възстановим целия контекст, което щеше да е равно утре, в критичния момент, на съдба.

Изпращане на „тонограми“, наименованието, узряло в шегите на Рей, отначало подразни доктор Джатила с ненаучността си, ала след няколко дни и той, и Шетински вече ни изпращаха и получаваха от нас тонограми и терминът се узакони от само себе си.

По същото време в отдела, по коридорите и залите, започна да витае призрачно ситен прах, мъглява пелена, все материи, изпълващи секретните служби, когато плъзне мълва, че се осъществява някакъв тайнствен проект. Имаше ли го, нямаше ли го, но (клетките на тайнственото се размножават чрез делене) скоро всички инспектори си внушиха, че такъв проект има. Естествено, Рей не издържа, при поредното упражнение за свръзка ми изпрати уж нищо незначеща тонограма:

„Силен аромат на рози…“

— Какво ти предаде Рей? — попита доктор Джатила.

— Силен аромат на рози.

Нито черта не трепна на лицето му, не реагира кой знае как и на последвалата тонограма от мен към Рей:

„Не крещи като ерихонска тръба…“

Не реагира, но доста бързо приключи упражнението, за днес стига, момчета, благодаря ви, и след минута беше при Шетински.

— Досещат се за проекта „Ерихонска роза“.

— Изключено. Знаем само аз и ти… Освен твоите асистенти да са подушили нещичко, да са стигнали до съответните изводи от специфичните изследвания…

— Едва ли, изследванията протичат под егидата на другите проекти.

— Няколко пъти се връщам на този въпрос, Едуард, обещавам — за последен път. Не е ли редно в края на краищата да ги посветим в тайните на „Ерихонска роза“?

— Караш ме отново да споря със себе си и да се убеждавам, че постъпвам правилно… — Доктор Джатила замълча, стана, разпери ръце, сякаш се намираше в тъмен коридор и можеше да направи крачка напред само като опипваше стените вляво и вдясно. — Категоричен отговор, че решението ми е правилно или неправилно, не съм в състояние да дам. Дори времето, чиято категоричност е неоспорима, би почакало с отговора си, не смяташ ли? Виж, ако обстоятелствата бяха други, ако на планетата цареше пълно спокойствие, тогава — да, но сега намирам разговорите на тази тема за неблагоразумия, все едно да им заявя, че ще получат нов щит, и те, без да искат дори, ще забравят най-сигурния щит, даден им от природата — инстинкта за самосъхранение. Достатъчно е да вземем за пример двамата: Рей е уникален венец на безгрижие за собствения си живот, Александър е демонстративно презрение към всякакъв вид и род опасности, пък и останалите инспектори, що се отнася до предпазливостта, не са по-свестни. Да не забравяме и следното: проектът „Ерихонска роза“ не е лишен от ахилесова пета, но по-важно от това е психологическият шок, който неминуемо ще изживеят, запознавайки се със същността на проекта. Че да свикнеш с подобна мисъл са потребни месеци, а за Фелания заминаваме след… колко дни?

— Скоро.

— Какво разбираш под „скоро“? Трябва ми поне още месец да поработя с инспекторите. Рей не владее до съвършенство транспозицията в паралелно време, а на Александър тонограмите са прекалено къси.

— Не ми се вярва да имаш месец на разположение, зависи… впрочем, щом групата Рей и Александър не е готова, ще изпратим дублиращата.

Следобед всезнаещият Рей ме спипа в коридорите на отдела.

— Една радостна вест: ако не си стегнеш музикалните таланти, ще останеш да блееш на Земята!

Знаех не по-малко от нето, доктор Джатила ми бе намекнал.

— И ти няма да видиш Фелания, ако не си стегнеш мозъчето да надзърва в паралелно време!

На Рей това му стигаше, за да не млъкне (в този силно дъждовен следобед остроумието му също шуртеше и не секваше).

Сигурно е казано или помислено от някого, че приближаването може да се разглежда като разстоянието между отливането и преглъщането на глътка вода — аз поне така усещах приближаването, Шетински не изтърваше и дума, обаче усещах скорошното заминаване, то охлаждаше езика и небцето ми, оставаше съвсем малко, за да преглътна тая студена глътка.

Първият сигнал беше пристигането на един инспектор от Трети специален отдел, риж в косата и брадата; Ленар, както се представи, издънка, а по моему чепат клон, проточил се до наши дни от дървото на древните викинги. Та викингът Ленар (произходът му обясняваше как е оцелял толкова месеци в Ектополис, столица хем на Фелания, хем на консулската полиция и конгрегациите) донесе сума ценни сведения за живота и законите там, ама че закончета имаха, и три идентификационни жетона, нееластични квадратчета от металокерамика — фелански документи за самоличност, — обясни, че с тях трима от нашите инспектори щели веднага да си осигурят легалност и достъп до обществени места, накрая стовари на бюрото на Шетински голяма чанта, пълна с пачки фелански банкноти.

— Ограбих касата на една от бандитските им конгрегации. В нашия отдел са на мнение, че парите ще послужат на колегите, които ще отидат на Фелания. Иначе ще умрат от глад и ще се наложи да спят в джунглата при игуанодонтите. Никак не е приятно, аз спах…

Вторият сигнал за скорошното заминаване беше неочакваният подарък (идея на доктор Джатила или на старши инспектора Шетински?), който получих: акустичната характеристика на мозъчните вълни на Мартина, така, макар и едностранно, щях да имам постоянна връзка с нея.

В последните дни преди старта се срещахме често с Мартина, стараех се да бъдем повече време заедно, приказвахме за какво ли не, на два-три пъти се сдърпахме за някакви дреболии, кавгите са като листа, листата са зелени, а че някои са и горчиви, се разбира само ако ги сложиш в уста — нашите кавги с Мартина не бяха горчиви, види се, любовта ни бе навлязла в сладостната си зрялост; ходехме на плаж, но неразривната идилия на брега и морето ни дразнеше, ходехме и другаде, но си давахме сметка, че навсякъде не ще успеем да отидем, тогава се сърдехме, шегите излизаха напрегнати, понякога Мартина се умълчаваше и подозирах, че изпитва носталгия по онова свое собствено време, когато още не ме е познавала, понякога се взираше в мен, настръхналите й мигли бяха като бодли, нещо отиваше на зле, без да сме виновни ние, и ме обхващаше стократна ярост срещу онова, което отново щеше да ни раздели.

В петък в отдела имаше подобие на празненство — беше открит принципът на действие на конгрегатите, сложни и мръсни машинки, лапащи колосална енергия, от 10⁸ до 10¹² ерга в минута, за да прехвърлят хора и предмети в близко минало време; това вече обясняваше невидимостта на отвличанията и понеже предложената по-рано хипотеза на доктор Джатила се оказа вярна, старши инспекторът Шетински подаде глава през прозореца и се провикна към ниските облаци: небеса, той пак излезе прав!

В неделя заминахме; космическите полети винаги са били пренебрегвани от мен като удоволствие или нещо подобно, тревожните мисли рядко — да не кажа никога — се подреждат с благозвучието на сонет, а по време на полет съвсем се отдалечавах от поезията, но този път беше друго, след седмина, някъде по средата на полета, загледал се през илюминатора, не различавах нищо нито навън, нито в себе си, защото бях безкрайно инертен в тоя ден, после, проснат на леглото в каютата, немислещ, невиждащ, нечуващ, отсъствуващ от собственото си аз, изведнъж усетих как цялото ми съзнание става подвластно на един скъп тон — си бемол от втората октава, — началния тон за свръзка с Мартина, и изпратих тонограма:

„Мартина, Мартина, Мартина…“

Толкова, отговор не чаках, можех вече да заспя, да се шляя из кораба, да се сдърпам с Рей (да получа някой от неговите „сандвичи“, тоест десетина заядливи въпроса, натрупани един подир друг, като намазани на филия, и очакващи незабавни и не по-малко заядливи отговори), да се върна отново в състоянието си на немислещ, невиждащ, нечуващ, отсъствуващ от собственото си аз.

Тогава ме настигна гласът й, звучеше като необикновена среща с Мартина тук, в Космоса, от изненада ми потрябваха сто секунди, за да вникна в съдържанието на тонограмата:

„Александър, ще имаме дете…“

През следващия час направих не знам си колко опита да се свържа с Мартина, да й кажа, че аз… че тя… че ние…

И напразно, вероятно всички бащи в началото заекват.