Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (34)

1.

Негодничество на полумрака, измърмори Рей, не му се нравеше слабото осветление в дългата галерия, но оттук трябваше да мине, покрай пералнята, където шумеше и бучеше вода и сякаш не перачите, а техните призраци плуваха в гъстата пара и в смрадта на избелващите препарати. Направи няколко крачки и спря. Не, нямаше блокер-система, индикаторите, с които разполагаше, биха открили импулсната модулация на такова сложно електронно устройство, колкото и добре да бе маскирано в стените. Продължи напред, след ъгъла следваше широко фоайе и там, стига да се добереше до асансьора, всичко щеше да бъде наред.

Въпреки монтираните блокер-системи на главния вход и на входа откъм гаража, Рей не се отказа от „Ектополис — север“ и използуваше двата служебни входа на хотела, за пералнята и за кухнята, където действуваха благодушните стари компютри, проверяващи само идентификационните жетони. Живееше необезпокояван в разкошния си апартамент на четирийсетия етаж и приличаше на безделник, който си взема душ дори когато по съседния булевард е минала кола и значи прах, и значи веднага душ. Персоналът бе свикнал с него, анаболистите от охраната — също.

Пресече фоайето и се насочи към асансьорите, винаги се изкачваше с номер две заради Хел, малкия пиколо, с когото се бяха сприятелили. Сега момчето пак му отвори вратата, здравей, и докато разменят няколко фрази, ето го четирийсетия етаж.

Огледа внимателно апартамента — не бяха тършували.

Заключи, после, излегнат на дивана, отново прегледа визиодиска, който получи от старши инспектора Шетински само преди десет часа. На малкия монитор едно след друго се редуваха карти на феланските региони, снимки от лагерите в Южния континент, зоните на влияние на отделните конгрегации. Материалът беше оскъден, но важен. Рей дълго проучва информацията, накрая прослуша онази част от визиодиска, където гласът (леко дрезгав и напрегнат) на Ерудо Вилония разказваше:

„Нещастна е планетата, където се говори за неща, за които никой не иска да говори, а трябва. Защото паметта на цяла цивилизация не може да се превърне в гробище.

Тези думи казал Иседа Вилония, по-големият ми брат, в деня, когато стромафазовите ракети паднали обратно на Фелания. Погледнали го с недоверие, после с уплаха, тъй като Синопсисът забранявал да се изказват мисли и твърдения, невключени в Синопсиса с индекс «разрешени».

Според мълвата Синопсисът бил написан лично от Грит Нори в навечерието на един понеделник и ако не е преувеличено, тогава от всички видове дървета капели само лаврови листа, без да има вятър. Този обемист кодекс от закони и напътствия имал неуточнен брой страници, цифрите, думите и пунктуационните знаци били снабдени с механизъм за миграция и в зависимост от сезоните също като риби плували на пасажи по страниците, което понякога дотам улеснявало тълкуването на законите, че те ставали разбираеми от само себе си.

Хилядолетен Синопсис — такава дълговечност му била отредена и във връзка с това започнало и новото летоброене на планетата.

През седмата година от новото летоброене прекалено много феланци станали очевидци на неосъществената война с Нелур, а тъй като Синопсисът не позволявал да има свидетели на неосъщественото, започнал геноцид.

Тезата за цикличния геноцид била преценена като меродавна и правомерна. Както поетите с вдъхновение търсят точната рима, така ликвидаторските групи издирвали свидетелите на прекрасния фойерверк от стромафазови ракети върху феланското небе и ги записвали в списъците не по азбучен ред, а по римуващите се окончания на фамилните имена. Списъците били изключително благозвучни за четене на глас и ликвидаторите изпитвали страшна омраза към свидетели, чиито имена не се римували. Тях не можели да ликвидират веднага, Синопсисът ги закрилял летем, когато температурите не спадали под двайсет градуса, и зиме, когато снежните дни надвишавали с нечетно число снежните дни от предходната зима. Изчисленията уморявали и по тази причина свидетелите с неримуващи се имена били изпращани да вадят мрамор за статуите на загиналите.

Иседа Вилония бил отведен от дома си в дъждовна сутрин. Дъждът валял бавно и на ликвидатора, който го арестувал, му се наложило да пази Вилония с чадър, за да провери какво точно се стича по лицето му. Установил, че са дъждовни капки и нищо друго. От Ектополис го изпратили в Мраморния каньон, отнемайки му лявата обувка за наказание, че името Вилония не се римувало.

За работа се слизало надълбоко, някога сигурно находището приличало на огромен череп от бял мрамор, заровен в южния склон на каньона, обаче сега мраморът бил прозрачен и с влизането в рудника на човек му се струвало, че вижда месото на планината. В лагера било забранено да се говори, изреклия дори една дума отвеждали и скоро го връщали леко зачервен и с блуждаещи очи, не се знаело какво му правели, но от вътрешните органи на провинилия се започвала термоелектронна емисия.

Хората се примиряват и със смъртта, ала никога с невъзможността да говорят. Така се появил езикът на погледите. С движението на ириса се изговаряли съгласните, а с разширението на зеницата — гласните. Помръдването на скулите показвало флексивното изменение при спрежение на глаголите. Това бил все пак четивен език при непосредствена близост и достатъчно осветление, докато фоничният вариант се постигал с чук и други инструменти. Думите и интонацията на фразата зависели от силата на удара, ухото трябвало да различава до една стотна от децибела, за да разбере човек какво му казват от съседната галерия.

Вечер работниците се връщали в лагера, в тъй наречената «къща на щастието», защото сградата, следвайки извития ръб на планинското плато, имала форма на подкова. По предписание на Синопсиса цикличният характер на геноцида изисквал цикличен сън — тоест на всеки пет минути лагерникът сам се събуждал и дръпвал шалтера, монтиран на стената. Задължително било. Не го ли сторел, се смятало, че е умрял и няма да му попречи електрически импулс от две хиляди волта, пуснат в железния нар, на който лежал.

Вилония свикнал с петминутните нощи, правещи една обикновена нощ, и в съня си безпогрешно отброявал тристате секунди, като последните пет усещал да се отброяват в пръстите на дясната му ръка и дръпвал шалтера. Мигновено заспивал отново, а шалтерът автоматично включвал електрическата му смърт и го дебнел кога ще сгреши.

Но лагерниците били дебнати не само от безпристрастния автомат нощем и от пристрастните ликвидатори денем; най-опасна била мраморната чума. Рано или късно всеки заболявал от нея, дишайки праха на прозрачния мрамор. Симптомите не можели да се сбъркат: понижаване на температурата, побеляване на ноктите, след ден-два кожата ставала прозирна, сетне — мускулната и съединителната тъкан, след седмица заболелият вече бил почти напълно прозрачен, скелетът му се провиждал, заприличвал на ходеща рентгенова снимка на самия себе си. Вероятно протичали процеси на равнището на целия набор от хромозоми, нарушавал се хромозомният брой и оттам следвала невероятната аномалия във фенотипа. Особено мрачно впечатление правели червенеещите се капиляри, вени и артерии. Необяснимо било защо кръвта не се поддавала на болестта, освен ако не се приемело за обяснение, че кръвта е най-неподчиняващият се флуид в човека. Краят идвал с гръмотевичен тътен и умиращият напразно запушвал ушите си, тътенът — всички барабани и експлозии в света — всъщност извирал отвътре и нямало начин да бъде заглушен. А тези, които оздравявали, почти възвръщали човешкия си вид, но загубвали чувството си за време и скоро допускали фатална грешка при отмерването на петминутните отрязъци нощем.

В рудника Вилония създал първите си памфлети. Вместо листове за писане използувал мраморните блокове, адски трудна работа, понеже големината на буквите не бивало да надхвърля сто ангстрьома и при това трябвало да ги изписва дълбоко под полираната повърхност, та само скулпторите сетне, разгръщайки лист по лист мрамора, да разчетат памфлета и да го прехвърлят на визиодискове.

През единайсетата година от новото летоброене Иседа Вилония бил изпратен в Южния континент. Лагерът се намирал в гореща и суха долина, където пясъкът непрекъснато намалявал и причините били елементарни: от една страна, го добавяли към храната на лагерниците, от друга — той самичък се намъквал през порите на кожата и започвала свирепа симбиоза. Човек усещал как пясъкът се размножава в него, изпълва го целия, мести се нагоре-надолу с ронещ се шум. Първо се отронвали пръстите на ръцете, на краката, докато в някоя гореща сутрин тялото се разсипвало в конусовидна купчина пясък и толкоз. Погребения на тези купчини пясък в останалия пясък не се правели, защото било излишно.

Тук говоренето било разрешено, ала на чудноват, изкуствено звучащ език, своего рода детски диалект, тоест сричките на всяка дума задължително трябвало да се произнасят с различна височина на тона. Контактът ставал неправдоподобен, мрачното съдържание на разменяната информация не се вмествало в ненормалната форма, смешно пеене, гадно пеене, ликвидаторите с удоволствие употребявали веселия диалект, не и не на равната интонация, приемали я като подигравка и ругатня по свой адрес и не прощавали. Парадоксалният пеещ език с ужасните си речитативи създавал най-вече зловещата атмосфера в лагера.

После го прехвърлили в «летящия лагер», наречен неслучайно така. За всички нарушения на реда наказанието било едно и също — провинилите се били оставяни на най-горната площадка на висока кула, а ятата динорниси свършвали останалото. Динорнисът бил консервативна птица, никога не разкъсвал плячката си на земята, непременно я издигал до облаците, пускал я и едва тогава, по време на падането, атакувал.

Неизвестно как (може би на крилете на динорнис) отлитали за Ектополис памфлетите на Вилония; кои са, къде са. Военното разследване и полицията потърсили авторите и като не ги открили, направили добавка към Синопсиса: памфлетистите да получават от десет до двайсет смъртни присъди.

И от най-голямата непоносимост всякога ще се намери по-голяма непоносимост, стига първата да е отминала, а втората тепърва да се задава. В следващия лагер, където попаднал Вилония, съществувал ред на методично обезсмисляне на ужасите, наказанията на лагерниците отдавна имали пародиен оттенък, за да се развличат ликвидаторите — рота анаболисти. В своята инфантилност те виждали действителността като ненужна, измислена страна и водели детски спорове или усърдно изобретявали игри за намаляване броя на лагерниците по възможно най-забавен начин.

Вилония заварил розовата игра. В дълги тунели, изровени под земята, бушувал Б-вятърът, часове наред текли потоците розов газ с десетократно увеличена концентрация, косите и брадите на лагерниците розовеели, сякаш непрекъснато стояли срещу изгрева. Към тези, които не успявали да излязат от тунелите самостоятелно, се отнасяли строго. За няколко месеца лагерниците се смалявали и свивали, заприличвали на деветдесетгодишни ембриони, чието по-нататъшно развитие би могло да бъде само имагинерно.

Така описал Иседа Вилония лагера за експериментиране на преднощта и Б-вятъра, той продължавал да пише своите памфлети.

Преди години смятал, че тайното движение на памфлетистите е нещо неорганизирано, необуздано право — но и справедливост — на въображението да заклеймява една планетна власт, отиваща към своя окончателен вид на безвластие. Постепенно научил, че обществото на памфлетистите въпреки ноктите на Синопсиса не е абсолютен хаос, подмолно течение от хулители и оракули на злото (както ги наричали), а всеобхватна топография на омразата, породена от всеобхватното беззаконие. Приносът на всеки памфлетист не бил безкрайно малка брънка от несвързана и разнородна верига, по-скоро бил преносим действуващ вулкан, записан на визиодиск или в паметта на разказвача, и в края на краищата, без да имат контакт помежду си, всички памфлетисти се ръководели от единен гений — човешката същност…“

Рей скочи, чукаше се на вратата, визиодискът тутакси потъна в дълбокия му джоб; на прага стоеше Хел с неочаквано сбръчкано лице, същинска изсушена смокиня, преглъщаше и коленете му се тресяха.

— Бързах, защото… долу охраната, те с блокер-система минават от апартамент на апартамент, по етажите… и аз… помислих, че ще ви стреснат… защото аз се стряскам, когато нощем някой влезе в стаята…

Момчето боязливо се огледа, прошепна „асансьорът“ или „идат“ и толкова леко и мигновено затвори вратата, като че ли я залепи в рамката с безшумно лепило.

— Благодаря, Хел — рече гласно Рей на вече затворената врата, поколеба се, но после завъртя ключа.

Фу, разпъргавили се, и то без да изчакат да си взема душ, ругаеше, докато отваряше прозореца. Дори не погледна надолу, закатери се по стената, гравитационните „вендузи“ се приплъзваха плавно, катереше се на зигзаг, заобикаляйки осветените прозорци.

Познаваше добре покрива, мина по третия преход между панелните сектори към отсрещната страна на хотела — още при първите си проучвания на пътищата за отстъпление бе преценил, че тъкмо от тази страна има възможност да се прехвърли на покрива на съседната сграда — близнак по броя на етажите си с „Ектополис — север“. Разбира се, дневната светлина би увеличила шансовете му, но сега… Ако включеше гравитарите на пълна мощност, щяха да го оттласнат на петдесет метра по права линия, не повече, което означаваше висока скорост, слаба видимост, евентуален сблъсък. А, не — отхвърли идеята си Рей, — не искам да си навехна крака, никога не съм се харесвал куцащ.

Долу се виждаше паркингът пред хотела, смешно малък от тази височина, встрани оставаше тъмното петно на неголяма градина. Там беше по-разумно, Рей се надвеси над бездната, сякаш се вслушваше, бездните — знае се — всякога шепнат глаголи и предположения с неизяснена модалност, преди да полетиш в тях, и скочи, надявайки се, че цялата охрана е ангажирана с проверката и няма кой да дебне из храсталаците.

Гравитарите меко го приземиха в тясна алея, едва направил крачка и срещу него пъкна анаболист.

— Ей ти, откъде се взе? От небето ли падна?

Оскъдна светлина се процеждаше през листата, съюзничеството на полумрака, помисли Рей и отвърна:

— Нее… Паднах от дървото, нощем спя в клоните и понякога — туп — долу.

Стояха в удовлетворяваща и двамата близост, тялото на гиганта се напрегна, все още не посягаше към оръжието, но за това нямаше да са му потребни много части от секундата.

— Какви ги бръщолевиш? На кой клон спиш, маймуно?

— Ей на онзи… — Нареченият маймуна вдигна ръка, за да му посочи клона.