Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (32)

5.

Нямаше какво да се коментира след памфлета, нещата бяха подредени от Вилония по широката гама на сарказма и нямаше какво да се добави, обаче Атулио Понсиано плямпаше, че ако намерел тук стотина визиодиска с памфлети, хайде нека бъдели десетина, стигали, понеже десет умножено по сто фелана правело хиляда, толкова плащали в полицията за всеки открит и унищожен памфлет.

Неговият метод на търсене беше брутален, сякаш колеше ред-поредом креслата, дюшеците, подплатите на дрехите и всеки болезнен звук след удара с ножа посрещаше с възторжено „аха!“, събори шкафа, за да се изтърси наведнъж съдържанието му на пода, и когато при събарянето шкафът го удари по коляното, Атулио само изруга, без въобще да съзре очебийната червена нишка, която се точеше от наказанието му към току-що чутия памфлет. А аз му помагах, аз също търсех, но търсех друго и знаех, нарочно бе потулено на най-идиотското място, представях си смеха на Рей — я да ти видя интелигентността! — защото в негов стил беше да го маскира тъкмо там, където дълго нямаше да го намеря.

— Ще къртим ли пода? — попита Атулио Понсиано, дали пък наистина не се надяваше под паркета да открие визиодисковете, щъкащи като по-едри мравки, и насмалко да се съглася — вече не виждах къде Рей би могъл да завре тия две екраниращи шапки, които му поръчах.

— Глупак! — изкрещях. Атулио го прие за своя сметка и кимна, сиреч случва се, но то се отнасяше за мен, макар че ми се щеше да е по адрес на Рей.

Сред стаята, насред масата, покрити едва-едва с носна кърпа, лежаха елегантно скатани двете шапки и кърпата съвсем не беше случайна, тя носеше пълния текст: момченце, изтрий си сълзите и нослето, казва ти го Рей.

Неизбежно беше, изпаднал във възторг от неочакваната придобивка, Атулио ту слагаше екраниращата шапка на главата си, ту я смъкваше, демонстрира ми цялата си нескончаема суетност, като същевременно не млъкваше за бъдещата си невидимост, неуловимост и непокътнатост във всички безобразия, които се канеше да направи от тук натъй.

В този момент получих почти последователно две тонограми.

От Мартина:

„Довечера ще отпразнуваме рождения ти ден, нали?…“

От Рей:

„Вилония ми повярва, махайте се от дома му, защото ние се връщаме за скритите визиодискове…“

Добре, Рей си вършеше работата и Атулио не биваше да му се мотае в краката. Лесно го убедих да изчакаме преднощта и тогава да отидем при Кари. Предпазливостта винаги има логичен и приемлив образ, който ни измъкна памфлетиста, защо пък да не ни уреди и засада, че да се приключат всички сметки?

— Точно така, чедо! — съгласи се Атулио и вече сипеше план след план: — С настъпването на преднощта отиваме, онзи, ако ме дебне, ще е някъде наблизо, може би ще го спипаме да хърка под стълбището, тряс по главата и го няма! После се качваме в моя апартамент. Ама че номер за Кари! Представяш ли си как ще гледа говедото, когато се събуди? Ще гледа, като че ли си е забравил краката в преднощта!

Въобще в тоя ден Атулио Понсиано беше човек на съгласието, прие да се махаме по-бързо от квартирата на памфлетиста; набутахме колата в една тиха уличка и проспахме целия следобед — сякаш съм знаел, че е задължително добре да се наспя, понеже през следващата седмица сънят нямаше да се доближи и на крачка до мен.

Минута преди настъпването на преднощта спряхме с колата близо до дома на Атулио Понсиано, сградата беше шестнайсететажна, вече умълчана, подготвена за тричасовата си летаргия. И ние трябваше да се подготвим, намъкнахме екраниращите шапки, гледай ти, радваше се Атулио, никаква какофония не върти мозъците ми, а всичко живо наоколо е с петалата нагоре, хайде, чедо.

Пресякохме улицата, безлюдна, безмълвна, сякаш и под асфалта някой спеше, във входа — тишина, както и предполагах, под стълбището не ни дебнеха и асансьорът спокойно ни изкачи до дванайсетия етаж, където живееха братята Понсиано. Щракването на ключа Атулио отключи и замря на прага) съвпадна с тихия сигнал на биоиндикатора, предупреждаващ ме, че двама души се приближават насам: тия двама, които се движеха, а не лежаха неподвижни, затиснати от преднощта, можеха да бъдат или от конгрегациите, или от Военното разследване и не идваха да ни пожелаят приятна вечер.

Стъпките, бързи и доста отчетливи, се чуваха отдолу, и приглушен възглас, и меко приплъзване на предпазителя на пистолет, в такъв момент човек е склонен да постъпи по десетки начини, а също и никак — да остане на място. Пък и нямах избор, верен на философията, че по-бързите са по-дълговечни, Атулио мигом хлътна в антрето, вратата се затръшна и аз останах сам на площадката, впрочем не сам, тъй като от завоя на стълбището пъкнаха познати лица.

И те ме познаха и не се смутиха.

— Стар приятел… — подхвана Марел. — Да не си помръднал!

Виж, препоръката му закъсня, още на първата сричка от „стар приятел“ отскочих встрани, изстрелът обгори стената, където вече ме нямаше, и тогава чух предупреждението май на Палбито:

— Внимавай, жив ни трябва…

Той ще каже, и на себе си трябвах жив, но кому другиму и защо, и разбира се, отговорите на тия въпроси станаха още по-далечни, докато излитах на следващата площадка, наистина излетях с помощния тласък на гравитарите — никак не ми изглеждаше перспективно да ме застрелят в гръб. Тринайсети, четиринайсети, петнайсети, шестнайсети етаж, блъснах вратата към покрива и се озовах на враждебна гола плоскост, отвратително, никой не се беше сетил да я залеси, тук-таме стърчаха вентилационни тръби, ала не представляваха никакво прикритие.

Да чакам преследвачите си пред същата шахта, откъдето излязох, беше безсмислено, те непременно щяха да изпълзят от друга, от коя да е от тези петнайсетина шахти, разположени неравномерно по дългия над двеста метра покрив, за това не се искаше най-историческо мислене, а най-ловджийско. Огледах се (някога Шетински ме учеше, че оглеждането е преценяващото изкуство, подготвящо действието). Имах шанс да се изплъзна, обаче не желаех, Марел и Палбито, изпратени ми от справедливата справедливост, трябваше да си платят, дължаха на цивилизациите в Галактиката десет живота (за които знаех) или хиляда (за които не знаех). Горчеше ми в устата, обзе ме яростта, тя беше големият ми враг сега, защото нищо чудно да ме подтикнеше към излишна привързаност — най-плиткоумната пълномощничка на всички грешки…

Безшумно като някакво покривно привидение се хлъзнах вляво, ориентирах се към средата на покрива, опасна, но изгодна позиция, и се притаих до една вентилационна тръба. Полуздрачът ми позволяваше да държа под око целия покрив, гладък и лъскав, заприлича ми на огромна огледална антена, която — противоречие в ситуацията — излъчваше спокойствие.

Поне в момента все още беше спокойно, биоиндикаторът показваше, че двамата се намираха далече, на стотина метра източно, сигурно в коридора на шестнайсетия етаж, и изведнъж бързо започнаха да се придвижват към мен. Отдръпнах се от близката шахта, откъдето най-вероятно щяха да излязат, и зачаках, и какво ли чаках, щом грешката ми вече беше факт, феланските ликвидатори не знаеха висшата математика, ала простото тройно правило за разцепване на вниманието в три посоки владееха до съвършенство. Докато вниманието ми бе залъгвано от двама анаболисти, тичащи по етажите, Марел и Палбито бавно се изкачиха на покрива, толкова бавно, че биоиндикаторът ги причисли към спящите малкоподвижни обекти в сградата и не ме предупреди. Прикрити зад бетонните кубове на шахтите, те ме държаха на мушка, петдесетметровото разстояние би свело гравитационния импулс до безобиден удар, бетонът нямаше да падне в нокдаун, освен това бяха залегнали почти противоположно, докато нападах единия, другият щеше… ясно какво.

— Слушай, приятел… — Познах гласа на Марел. — Първо, не си играй с гравитарите! Второ, за да си спестиш неприятностите от един изстрел с парализиращо действие, вземи си свали екраниращата шапка. Ти ще си гледаш програмата по темповизията, ние ще се погрижим за теб. Разумно ли е предложението?

Със свалянето на екраниращата шапка според тях преднощта веднага щеше да ме събори и да ме превърне в безопасно и спокойно преносимо тяло. Според тях, не според мен.

— Напълно разумно предложение — побързах да се съглася, да не би да размислят междувременно и да се откажат.

— Мини навътре и си свали шапката.

Бях на метър от перваза на покрива, наистина им трябвах, щом се грижеха да не се сгромолясам, когато лапата на преднощта пернеше съзнанието ми.

— Аха — казах и направих обратното, направих крачка към перваза и със замах си смъкнах шапката. Заради компетентната публика се налагаше красиво да изтанцувам пируета на политащия в бездната и аз го изтанцувах.

Де да беше Рей на мое място. На Земята по време на тренировките за тези скокове и падания от покривите никога не постигнах неговата виртуозност. Той падаше като хвърлен камък, като кандидат за труп, обаче включваше гравитарите толкова точно, че последните два метра благодарение на отрицателното гравитационно поле се превръщаха в гостоприемна възглавница, която, имах чувството, винаги му казваше: добре дошъл. Рей. Докато аз (инстинктът ми за самосъхранение беше прекомерно грижовен) включвах гравитарите с такава мощност, че увисвах десетина метра над тротоара и трябваше да слушам как Рей въздиша за глухарчето, дето нямало скоро да се приземи.

Падайки, човек не брои всяка точка от траекторията на падането си, сега обаче нямаше как да пропусна тая невероятна точка, от която насетне започна да тече тонограмата на Мартина, весело предложение за отпразнуването на моя рожден ден, събрано в секунда и малко, а аз го изживях в целодневната му дължина; не зная колко са мъжете, прекарали подобен празник в свободно падане към летящия насреща им каменен плочник, почувствувах се изключение и щастлив ведно с Мартина.

Паднах на плочника тежко, но не болезнено, останах да лежа, не бързах за никъде и използувах минутата, докато дотърчат моите преследвачи, да се съсредоточа на тона си бемол от втората октава и благодарих на Мартина, успях да добавя в тонограмата, че съм добре, за което, разбира се, би могло да се спори, щом от входа вече се подаваха Марел и Палбито, псувайки колкото им глас държи.

— Ето го там на тротоара! Предпочете да се затрие копелето, ама да не го пленим…

— Не се приближавай! На тия от Земята вярвам чак като изстрелям целия пълнител в главите им.

Този иска да ме убие на рождения ми ден, изумих се.

Марел вдигна пистолета, все пак да вдигнеш оръжието е нужно сума време, може би години от гледна точка на човека, в когото се целят, та от моята гледна точка аз имах огромен аванс — нали трябваше само да натисна спусъка.

След изстрелите ми се посипаха изстрели от покрива, за другите двама спектакълът, видян отгоре (осветлението беше достатъчно), сигурно наподобяваше мистична гладиаторска арена, където поразеният гладиатор, без да се разделя с трупа си, непонятно как се справя със самообявилите се победители. От пресечката насреща светнаха фаровете на няколко коли, хвърлих се към входа на сградата, прекосих фоайето и се озовах на успоредната улица; синята кола на Рей ме чакаше, но самият глагол „чака“ се вряза като мълниеносно предупреждение, тичайки, включих дистанционно запалването на колата и се видя колко силно ме беше чакала. В движение кривнах, не обичам да прескачам кохезионни мини дори когато са си свършили работата. За по-нататък имах решение какво да правя, но анаболистите около дома на Атулио и липсата на кола го промениха.

До края на преднощта успях да стигна пешком до летището и бях сред първите пътници за космоскафа, излитащ за Ектополис. Пуснах идентификационния жетон и парите в автомата и едва тогава забелязах тройната мрежа антени на тавана, сякаш три паяка бяха плели мрежите си на етажи, ами че това са сензорите на блокер-системата, спомних си — лошо е човек да си спомня късно, толкова главоболия и толкова стрелба му се струпват…

В рязко екналата сирена усетих нещо течно и разяждащо… хвърлих се наляво, едва избегнах сблъсъка с някаква възрастна жена, срещу мен по коридора идеха не по-малко от стотина пътници (колко ли от тях бяха от охраната?), ритах първата изпречила ми се врата и се озовах пред открития асансьор, пълзящ надолу.

Дали надолу трябваше да бягам? Там ли беше спасението ми?

Скочих в асансьора, воя на сирената се усили, обля ме като с остра струя киселина.

След три етажа картечен ред надупчи стената над мен, приклекнах и изскочих навреме, защото на асансьорната площадка, където до преди миг стоях, се взриви антикохезионна граната. Не обичам антикохезионни гранати, който я изстреля, разбра, че не обичам — сметох го от пътя си, буквално се изтърколих по стълбището още един етаж надолу и попаднах в дълга галерия с поне десетина врати, за да избера най-неподходящата за себе си.

С влизането осъзнах, че съм влязъл в капана: беше празен ремонтен хангар, голи стени, а отгоре подвижен покрив тип „хармоника“.

Отвън прозвучаха команди по мегафон, бързи и груби, и точно ме ориентираха какво се готви. Хукнах към отсрещната стена на хангара и тогава се разнесе скърцане на метал, тежкият покрив, разблъсквайки стените встрани, се засвлича (по този начин бяха решили да ме обезвредят).

Включих гравитарите и подпрян на двата гравитационни „стълба“, многотонният покрив застрашително се залюшка над главата ми — приличах на глупака Атлант, който или трябваше да държи Земята, или тя щеше да го смаже. От безизходица ми идеше да се разсмея, дори изкривих устни в подобие на усмивка.

Съдбата, както казваше Рей, обича веселите деца, под крака си усетих издатина, ритнах ключалката и спасителната шахта зейна под мен.