Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (1)

1.

Знаеш ли, Мартина, едва сега мога да ти разкажа за онова далечно денонощие, което завърши така трагично, струва ми се, че трябва незабавно да ти разкажа всичко, за да се отърси и оттегли съзнанието ми от ужаса на невидимите дебнения, правещи смъртта етажна или ребусна, или скрита в сплъстени купчини въздух — не се наемам да я определя точно, ала такова усещане имах тогава, а и по-сетне, дори в настоящата минута. Все още го чувствувам прекалено близко и отсамно, паметта ми го държи в своя жива картина и трудно се съгласява да го прехвърли в словесен ред, повествованието е готово да избледнее на петото изречение, защото привидно съм се отдръпнал, обаче заблудата си е заблуда, под шлака на изкуственото успокоение тече стопен метал, не само съм сигурен, непоносимо горещо ми става, когато си спомня… Впрочем толкова от ония неща са непоносими, да вземем часовете, катеренето по урвите, натрупването на грешките една върху друга, докато накрая човек ги съзре като колона от древен елински храм (бяла, но осакатена, наклонена), вече падаща върху него.

Представи си до каква самоизмама бях стигнал — часовете ми тежаха, безсмисленото ходене започваше да ми втръсва, кръстосах и джунглата край каньона и все същото: папрати, трънливи храсти, морени, притихнали и топли като на гоблен, изобразяващ отдавна отминала ера. Нито следа от човешко присъствие, дива местност, забравена и от времето. Е, понякога ми се привиждаха мърдащи сенки, пък после се оказваше игра на отблясъците, мигновени отражения в реката, останах с впечатление (обратно на което знаех), че тази планета поначало е необитаема.

Умислен бях на връщане, породиха се съмнения, добре, разсъждавах, сигналът за помощ е дошъл от Мраморния каньон, пеленгирането, да речем, е точно, картата на местността също, обаче… следваха десет пъти обаче — търсещият помощ е излъчил сигнала от каньона, а после по някакви съображения се е преместил на хиляда, на две хиляди, на десет хиляди километра, и защо не, оттогава е минал повече от месец; второ, в джунглата на Фелания без оръжие, без специална подготовка човек не може да издържи, игуанодонтите отдавна биха закусили с него; трето, предаването е траяло няколко секунди и изведнъж секнало, рязко и смущаващо като удивителен знак, побит в средата на дума, значи нещо му е попречило, спряло го е или…

Беше излишно и все пак прослушах ефира, озадачих се от тишината, апаратът ми за свръзка претършува всички вълни, каква наивност, сметнах безобидните припуквания в субмилиметровия диапазон за никакви. Но можех ли да знам тогава, че непрекъснато се води кодиран диалог, по-късно щяхме да научим за това и много по-късно щяхме да разберем кои са водили диалога и за какво.

В ония минути, броени от мен за спокойни, се разменяше тъй важната (ако я знаехме!) информация.

От охраната на лагера:

„В района на Мраморния каньон се появиха две групи. Група А се състои от трима души и се движи през джунглата по северната страна на каньона. Група Б се състои от девет души, преследва група А.“

От координационния център:

„Уточнете към кои конгрегации принадлежат групите.“

От охраната на лагера:

„Група Б е от ФАИ, група А е от неизвестна конгрегация. Снаряжението им е напълно непознато. През пресечена местност се движат бързо, вероятно по някакъв начин намаляват гравитацията и с изключителна лекота преодоляват канари, проломи и други препятствия. Единият от тях се отклони, отива на разузнаване. Чакаме нареждания.“

От координационния център:

„Наблюдавайте ги. Ще се намесите само в случай че навлязат в каньона. Ако са решили да се избият помежду си, не им пречете.“

В това време аз вървях преспокойно към хълма, където трябваше да ме чакат Януш и Велислав, ти не ги познаваш, наистина, откъде би могла да ги познаваш, но повярвай, Мартина, и двамата умееха да поднесат приятелството си отшлайфано и твърде приятно на пипане. Не сварих Велислав, отишъл да огледа местността по посока на планината, а по моему бе отишъл да дразни днешната си съдба и да се радва на каквото ще му погоди — имах всички основания за подобни опасения, тъй като Велислав изповядваше религията, че човешките същества живеят допълнително в риска, и никога не беше крил стремежа си да създава повече критични ситуации около себе си, за да получи по-голяма премия живот. Опасявах се и заради припряността му, способен бе да си счупи врата от нетърпение пръв да види, пръв да се намеси и най-вече самичък да участвува там, където е задължително множественото число на участниците.

То се знае, оставаше ни да чакаме, апаратът за свръзка бе излишна в случая вещ, обадехме ли се, повикахме ли Велислав, щяхме да повикаме феланците: ето ни тук, елате ни изловете.

Чакането — говоря за такова чакане — е като струна без китара, колко да я опънеш, колко да я отпуснеш, колко да я дръпнеш, та хем да не се скъса, хем да впрегнеш в що-годе спокойна мелодия времето си, пък и само камъните нищо не правят, докато чакат, хората правят, често и най-ненужното. Януш копаеше с тока на обувката си пясъка, аз го наблюдавах съсредоточено, сякаш от труда му зависеше всичко.

Ако можехме да чуем кодирания диалог, бихме научили защо се бави Велислав.

От охраната на лагера:

„Групата на ФАИ е устроила засада на един от група А.“

От координационния център:

„Не се месете, оставете ги да се изтрепят.“

От охраната на лагера:

„Фаистите го плениха. Тръгнаха към старата сграда на платото.“

От координационния център:

„Наблюдавайте как ще реагират двамата от група А.“

Ние не реагирахме, дори не подозирахме, че Велислав е повален от далечен изстрел, коляното му пламнало от ужилването на инжектора, изливащ невропаралитичната си течност, и тялото му се строполило с тежестта на гипсова отливка. Безпомощно цамбурнало съзнанието му в мъгла, светлините полека-лека гаснели, май в последната светлинка зърнал приближаващите се феланци, деветима мъже, а когато дошъл на себе си (обезоръжен и с кохезионни белезници на ръцете), го повели нагоре към планината, вървели един след друг, стъпка в стъпка, с необяснимо безразличие и мълчаливост. Стигнали голяма, изоставена от десетилетия постройка, и едва там разменили няколко думи и го вкарали в полутъмна стая, където забравили за съществуването му, седели около масата и всеки гледал с неподвижни очи пред себе си — явно не усещали и своето съществуване.

По някое време един от тях го попитал кой е и какво търси в каньона. Като не получил отговор, смъкнал шлема му, а това било в 18 часа и феланската преднощ смела съзнанието на Велислав.

Продължавахме да чакаме Велислав, аз следях хронометъра, следях Януш, с наближаването на преднощта безпокойството ни растеше — на проклетата планета денонощието се делеше на ден, преднощ и нощ и този трети цикъл нямаше нищо общо с обикновената земна вечер, според сведенията, с които разполагахме, тогава феланците изпадали в сън, не същински сън, а някакво вцепенение, летаргия, отнесеност от света, с широко отворени, ала невиждащи очи лежали, седели, стърчали кой където го стигнела преднощта и в това състояние прекарвали от 18 до 21 часа, после постепенно изпълзявали от полусмъртта, от вкаменяването си, бавни и тромави като по чудо оцелели пеперуди от разтопяващ се лед, и нормалният живот се подновявал — до следващата преднощ. Толкова знаехме за опасния фелански феномен, тоест нищо, още по-малко знаехме как ще подействува върху нас третият цикъл, възможно беше да му се изплъзнем, разчитахме на екранната защита.

В 18 часа въздухът се втвърди и одраска с острите си ръбове ноздрите ми, само че беше внушение, резултат, следствие от напрежението, в действителност нищо не се случи, екранната защита действуваше надеждно. Обаче трябваше, разбира се, че трябваше да надникнем във феланската преднощ, да разгадаем що за мистерия е, ти, Януш, ще следиш какво правя и взема ли силно да приритвам на умряло, дърпай ме обратно — и се засмях.

Докато свалях шлема си, Януш ми кимна да не се безпокоя (какво имаше да се безпокоя, да не отивах на оня свят?), щял след малко, до минута-две, да включи екранната защита.

А ме забрави за безкрайно дълги седмици.