Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (24)

2.

Нищо поразително няма в това, че някой броди нощем по пристанището на Ектополис, наднича където си ще и в момента, когато му се доспи, се тръшва на коя да е планина от картонен амбалаж и спи непробудно, стига да не обръща внимание на отчаяните сигнали на корабите и на крясъците на феланските морски птици, които поколение след поколение смятат пристанището за свое.

Най-спокойно спях от 18 до 21 часа (в преднощта), тогава настъпваше затишие и всичко живо примирено цамбурваше в халюцинациите си, спъвах се в нечии конвулсивно приритващи крака, прекрачвах усукващи се от конвулсии тела, докато намерех сгодно местенце и лягах да сънувам моите си сънища; общо взето, сънувах, че си вземам душ, три денонощия бяха предостатъчни да се усещам от мръсен по-мръсен, пари имах да наема целия пристанищен хотел с всичките му душове и вани, обаче липсата на документи ме държеше отвън, нали Ленар ни снабди само с три идентификационни жетона — единият се падна на Рей и сега той се наслаждаваше на комфорта в най-луксозния хотел „Ектополис-север“ откъдето изпращаше непочтени спрямо положението ми тонограми: „Току-що си взех душ, а ти?“

Тъй през първите дни, но после шегите свършиха, два пъти щракнаха убийствените клещи на Грит Нори, връзката с момчетата от Зепинския регион и от региона Тали секна, внимание, групите са ликвидирани — гласяха предупреждаващите тонограми на Шетински и нашата задача (на Рей и моята) трябваше да се промени, щом композиционният похват на отстраняването ни се променяше; никакво придвижване към Мраморния каньон, засега тази посока отпадна, тъкмо там ни чакаха, Рей предприе разузнаване по автострада номер осем и очевидно примамващата свобода на пътя го убеди, че ни примамват; нито яростта, нито динамиката на действията щяха да ми помогнат, яростта ме гризеше отвътре, обаче ръцете ми бяха вързани, идеята да се снабдя с идентификационния жетон на някой анаболист се оказа неприложима, с удоволствие биха ми подарили живота на петима анаболисти, стига да се откриех, и как да забравя обстоятелствата, как да игнорирам заобикалящото ме, когато грешката се очакваше тъкмо от моя страна, отваряй си очите на четири, Александър — напомняше ми ежедневно Рей; границата между безопасността и действието беше, то се знае, по-тънка от опънатата ципа на крило, щеше да бръмне насекомото, стреснато от помръдването ми, и тутакси щеше да ме изобличи, и тутакси щях да бъда изваден на повърхността; целта не беше грохотен провал и безполезна смърт, знаех и усещах, че ритъмът на „феланизирането“ ми трябваше да е друг, бавно (а исках да тичам) и постепенно (исках наведнъж), детайл по детайл щяхме да разглобяваме феланската действителност, да вникваме в ненормалния режим на огромния обществен механизъм, да лепваме ясни и точни етикети на неразбираемите до днес изключителни фелански явления — преднощта, Б-вятъра, конгрегациите, узурпираната от престъпността власт, контингента от анаболисти, ликвидатори и тям подобни; за всичко бяха нужни доказателства, само при непоклатими доказателства Галактическият съвет за сигурност би се намесил; събирането на факти и свидетели за отвличанията от Земята без съмнение щеше да представлява най-голямата трудност — окажеше ли се транссубстанциацията наистина необратим процес, как бихме доказали, че този или онзи са земни жители, след като те твърдят, че са феланци; кой евентуално би ни помогнал, може би памфлетистите, но контактът с памфлетистите беше хипотетичен, конспиративността им заради ликвидаторите ги правеше абсурдно несъществуващи и за нас; единственото правилно решение за мен и за Рей бе да влезем тихомълком в играта на конгрегациите, та ако ще след десет подготвителни етапа, в края на краищата, като се напъхаш под кожата на всяка задача, намираш анатомия от известни величини, които до вчера са изглеждали неизвестни.

Затова не напусках пристанището. Нищо чудно гритнористите да бяха изчислили предимствата му, нищо чудно и да не бяха.

Според Ленар (а и Орасио Айрес спомена същото) тъкмо пристанището на Ектополис ми отваряше, ако не врата, то прозорче, през което да се провра и безшумно да се приобщя към някоя от конгрегациите, понеже в сенките на огромните кулокранове, в подземните тунели към доковете често се уреждаха сметки с много стрелба, падналите, естествено, отпадаха, местата им се попълваха от други и аз се надявах, че именно в такъв пристанищен бой постепенно ще премахна недоверчивостта било на едните, било на другите, ако ще и на третите — беше ми все едно кой щеше да ме приеме за събрат.

Че се вършеха безнаказани свинства, вършеха се, и с мен се опитаха една нощ. Бях се наврял сред големи рула ламарина и спях преспокойно, охраняван от биоиндикатора, настроен да сигнализира приближи ли се някой на по-малко от трийсет метра. Събуди ме тихият звън — не някой, бяха някои, шестима нехранимайковци, които много-много не се погаждаха с тишината, съпровождаща подобни начинания, въпреки че явно идваха с намерението да ме ограбят.

Лежах неподвижен и слушах:

— Видях го, като плащаше в дрогерията, купчина пари извади.

— Ще го вържем.

— Глупости! Хлопвам го по главата и готово.

— Не е готово — ще го хвърлим в залива, за да бъдем на чисто.

— Добре де, ами ако няма толкова пари, ако ти се е привидяло?

— Пак ще го хлопна по главата. Ти само да знаеш обувките му колко струват…

Жалко, помислих, тези дребни джебчии не ми вършеха работа, заслужаваше си да влизам в играта само при условие, че имаха нещо общо с конгрегациите. Отгоре на всичко ми се спеше — не бях подгънал крак през целия ден, трябваше да ги разкарам набърже.

— Хей, изчезвайте, че ми се спи — подвикнах.

На полуосветената сцена (от прожекторите на далечен пристанищен кран) се виждахме добре, мярнах безгласния им смях, стоманен лост издрънча заканително, казаха сума излишни фрази, заобиколиха ме — въобще, направиха пълна демонстрация на несръчностите на отскоро проходила банда.

Изглеждах им безопасен, идеше ми да ги предупредя, че лежащият и неподвижният понякога е по-опасен от летящ с криле човек, че в лежащия може да стои изправена сила, а в неподвижността му да ври ярост. Единият от тях вече възнамеряваше да тръгне към мен.

Полуизвърнах се (наблизо стърчеше метален стълб за електрическо осветление, което не работеше), замахнах с ръка и гравитарът изхвърли слаб гравитационен импулс. Стълбът се килна и ослепителна електрическа дъга зажужа — без съмнение кабелите направиха късо съединение, ала за шестимата странични наблюдатели ударът ми с гола ръка, предизвикал толкова искри и събарянето на цял стълб, трябва да е бил ужасно мистичен.

— Този е анаболист! — приплака един глас, защото не беше в състояние да изкрещи.

И изчезнаха точно както ги бях помолил преди малко, съвсем набърже.

На петия ден осъмнах, сякаш се бях родил и проходил на пристанището, вече нямаше док, транспортна алея, хале, ненатоварен контейнер, постройка, кран, мост, акостирал кораб, крясък на птица, които да не познавам, май и те ме опознаха, включиха ме в движението си като вещ, като омаслен детайл на пристанищния механизъм и се отказаха да ме броят за жив.

Ала се заблуждавах, макар че едва ли беше план, изготвен отдавна, разчетен до най-дребните подробности, по-скоро случайно се озовах в ролята на свидетел, а нежеланите свидетели, разбира се, трябва да изчезнат.

Покрай осми док се теглеше дълго триетажно хале, претъпкано с пластмасови и метални контейнери, пълни дявол знае с какво, може би с небързаща за никъде стока или с някакво вещество, което, изглежда, се изпаряваше във вид на мрак, защото между камарите, в проходите, по ъглите, ниско долу на пода, та чак до тавана се стелеше на пластове различен по гъстота мрак, от халето лъхаше на несигурност и напрегнатост. Тукашното запустение си отглеждаше — като достойно на себе си чедо — и зловонно блато, всъщност бивш тунел, по който някога са прекарвали контейнерите към долните трюмове на корабите, но тунелът отдавна бе наводнен и зарязан на водораслите и на бълбукащите смрадливи мехури.

Минавайки оная сутрин през халето, улових лек шум от стъпки, от приглушен бяг, явно моята поява ги предизвика. Колебливо поех по прохода вдясно, нищо не се чуваше, шумът отпреди малко бе вече в дупката си, в убежището от тъмнина, на шейсет и два метра разстояние от мен, както сочеше биоиндикаторът, трима ме дебнеха или просто се криеха — съображения за подобни игри на криеница на Фелания имаше предостатъчно.

Всичко обаче излезе друго: двама докери тикаха неголям, но видимо тежък контейнер, не ми обръщаха внимание (така си мислех), дори не ме поглеждаха (така си мислех), минах на около двайсет метра от тях, свих по брега на канала и се насочих към най-близкия изход. И тъкмо да изляза, забелязах рязкото движение на ръката на единия и с доста малки промеждутъци се навързаха вдигането на пистолета, изстрелът, мигновеният блясък на плазмения лъч, теглил линия над и по водата и хвърлянето ми в канала, и тогава, цамбурнал в гъстото блатно тесто, прецених, че в началото видът ми едва ли ги е обезпокоил кой знае колко, чак в последния момент са решили за всеки случай да ме пратят на дъното — защо да се мотая наблизо и да надничам в съвсем не докерската им работа?

Изпод мътилката трудно виждах двамата, притичваха нагоре-надолу по брега, оглеждаха, доста упорито чакаха да подам глава, тъй като нито вярваха да са ме улучили, нито вярваха да съм се удавил толкова набързо, но пък и през ум не би им минало, че дишам актор-кислород и че е въпрос на мое желание кога да изляза от канала и къде — тук срещу пистолетите им или километър по-надолу в залива зад осми док.

Аз можех и чаках, за тях нямаше изключение и други форми на дишане, престанаха да ме чакат, дотътриха контейнера до ръба на канала и от него с неохотен плясък към дъното се гмурна тежък куб, излят от силиманит, и колко лаконичен отговор получих, обследвайки шестте му стени — вътре бе заключена биомаса, трупът трябва да е бил зациментиран съвсем наскоро, ако съдех по активността на биоиндикатора. Потвърждаваха се думите на Орасио Айрес, че конгрегациите се отървават от труповете, като ги закотвят навсякъде, стига да има три-четири стъпки вода.

Този опит да ме премахнат беше несъмнено случаен, влизаше в сюжета на феланските кошмари и нищо повече, но още същия ден забелязах няколко анаболисти, сякаш извираха от сенките и потъваха в най-неочаквани ъгли, едно полутайно, полуневидимо движение на същества, обучени да търсят.

Знаех кого търсят.