Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (18)

1.

— Струва си да пътуваш с кола, карана от Рей, понеже няма защо да се тревожиш ни за далечното, ни за близкото си бъдеще, то едва ли ще настъпи… — изръмжах, обаче кой да ми обърне внимание, Рей подаваше бързи команди, в които се губеха срички, даже цели думи, и се чудех как електронното управление разгадава неразгадаемите посоки за движението на колата и колко по-вляво да свие на завоя, макар според мен завоят да беше десен или почти десен, или така ми се струваше заради ненужно високата скорост.

— Карай по-бавно!

— Прав си — съгласи се Рей, — ония не ни чакат, и капан не са ни устроили, просто си е в стила на магарешката им буфоопера… — Съгласи се, но не забелязах скоростта да спада.

В крайбрежната автострада се вляхме мистериозно — за да избегнем сблъсъка с пъкналата изневиделица кола, Рей в скороговорка изкрещя на управляващата система купища команди, с които по моему би могло да се върже вратовръзка, и нещо подобно изпълни по асфалта нашата кола, а в това време получихме съобщение, че покрай паркинга на шейсет и седми километър е преминала светлосиня кола, вероятно търсената, с трима души в нея, единият с превързана глава, вероятно Орасио Айрес.

Отдалече забелязахме колата, едва-едва пълзеше, сякаш теглеше ремаркето на безкрайно тежката си сянка, ала веднага си позволи мръсен номер — вряза се в насрещното движение, предизвиквайки буря от объркване и вой на спирачки, и отново се върна на нашето платно.

От апаратурата за свръзка се чу гласът на Шетински, но друг глас му изрева да млъкне и да изчезне, той щял да приказва, и:

— Хей — това вече беше по наш адрес, — ще се гоним ли, или ще дремем?

Необяснимо как обемната ругатня на Рей бе преведена от електронното устройство за управление като заповед да изцеди докрай цялата мощност на двигателите и резкият скок наподобяваше влизане в устата на скоростта.

В такъв момент няма кой знае какво за гледане: всичко встрани принадлежи само на себе си и не се оставя да го разгледаш, платното на пътя се изправя, сякаш тръгнало на възбог, и ако дишаш неучестено, всъщност вдишваш от въздуха на километър назад, че и повече.

С крайчеца на окото си следях Рей, съюзен със скоростта, той най-сетне се успокояваше, светлият му профил бе застинал в пластична неподвижност, от устните му се отронваха тихи команди, сред които чух и своето име. Да съм поемел управлението, защото той щял да бъде зает след малко, щял да стреля, чуваш ли, Александър, поеми управлението.

— Голямо е разстоянието — казах.

Отговори ми точно както бе ми отговорил някога Януш в Мраморния каньон на Фелания:

— Малко е спрямо желанието ми да улуча.

Не винаги е възможно да се справиш с управлението на една кола и беше добре, дето нашата в критични мигове използваше правото си на пълна автономия и едностранни решения; малко смътно си представях потайните микролабораторийки в електрониката й, където се подлагаха на системна проверка движението и командите, тяхната съгласуваност или ужасяващата им несъвместимост, която би довела до неизбежна гибел. В тези случаи колата (по-точно шепата микропроцесори) поемаше управлението в електронните си ръце и вършеше каквото върши прилепът — не се блъскаше в изникналите ненадейно пред нея препятствия. Затова, макар и да закъсня командата, умното возило като прилеп се метна встрани и се размина с първото кълбо скитаща плазма.

Настигахме ги — все пак тяхната синя кола бе стандартна, открадната тук, на Земята, докато нашата, пригодена за тежката служба в Седми специален отдел, имаше цял списък от предимства, включително и скоростта.

Настигахме ги. Рей не стреляше заради Орасио Айрес, но феланците нямаше кого да пазят и изстрелите им преградиха автострадата със скитаща плазма като с мрежа. Не успях да реагирам, мълниеносното изместване на колата вдясно бе лично нейно решение, вляво прелетя люляково кълбо, и пак гъвкаво изплъзване, и още едно, после като метален стон се изтръгна гравитационният тласък, насочен надолу, и изхвърли колата на височина два метра — просто да завидиш на почти човешката преценка, че смъртоносните кълба се реят на около метър над пътя.

Колата им забави ход.

— Какво са решили…?

Чисто, и по осемте полоси ма автострадата ни помен от скитаща плазма, нашата кола се приземи и набра скорост, докато тяхната продължаваше да забавя ход, не можеше да им се отрече подчертано екскурзионната безгрижност, стори ми се дори, че вече различавах Айрес сред тримата не по превързаната глава, по чертите на лицето му съдех, че е той. Рязко подадох команда за спиране и тогава феланците ни показаха поредния си фокус… Светлосиньото на спрялата кола постепенно избледня, сякаш се преточи нагоре в синьото на небето и настрани в синьото на морето, и на автострадата остана онова нищо, което имаше формата на спомените ми за отвличанията — неопределената и неограничена форма на празното пространство.

Стопил се бе декорът, изпарила се бе последната фраза на артистите в неправдоподобния автостраден театър, но нямаше да им ръкопляскаме с Рей.

— Излиза, че освен персонални конгрегати феланците притежават и конгрегати с висока мощност.

Анализирайки следите, приборите показваха или глупост, или следващата, този път импресарска шега на феланците: колата им не беше спряла току-що, а преди повече от две минути, и беше заминала, и значи се получаваше солиден аванс от километри в тяхна полза.

— Абе аз на очите си ли да вярвам, или на тези машинарийки! — кипнах.

— На машинарийките — посъветва ме Рей. — Хайде…

Подновихме преследването, предварително обречено на неуспех, и след час намерихме синята кола изоставена, с отворени врати, а близо край автострадата в тревата личаха кръглите следи от пневматичните опори на космоскаф.

Предвиждахме го, непредвидима бе само глупостта, която се наканих да извърша — тръгнах към празната кола и за какво, да ме пита човек, мигар очаквах да открия отпечатъците от телата на анаболистите като празни хралупи във въздуха или се надявах техните думи, жестове и мимики да плуват видими в купето?

— Накъде? Фиу! — присмехулно подсвирна Рей. — Нагоре или надолу?

Спрях; и когато той дистанционно включи двигателите на чуждата кола, се уверих, за кой ли път, че единствено кохезионната мина така чудовищно сплесква материята, като мигновено умножава и степенува привличането между всички нейни молекули — сякаш два исполински пестника плеснаха и колата вече бе метално фолио, прозрачна и ронеща се плоскост.

Стори ми се, че Шетински прие доклада ни за провала на преследването без особена реакция, като че ли друго не бе и очаквал, напрежението в отдела растеше, вземаха се допълнителни предохранителни мерки, три дни не се прибирах в къщи, в петък вечерта най-сетне се срещнахме с Мартина, среща, която тя посвети на непрекъснатото заклинание: пази се, Александър, страхувам се за теб, внимавай… Ето как едно чакано преживяване, една страничка от любовта може да се задраска на кръст и да не намери по-сетне и най-малко кътче в спомените.

Нищо не запомних от оная нощ, може би Мартининият страх помнеше, но едва ли.

А в събота получихме злокобна информация от Четвърти специален отдел. Вкратце, в непосредствена близост до сградата на отдела открили Орасио Айрес, лежал упоен или в безсъзнание, инспекторът, който се опитал да стигне до него, попаднал на кохезионна мина и загинал. Докато разминирвали мястото, Орасио Айрес изчезнал. Наоколо не открили нищо подозрително, въпреки усилените дирения.

В неделя при аналогични обстоятелства открили Орасио Айрес, кажи-речи, пред входа на Втори отдел. Съобщението гласеше, че този път колегите действували по-внимателно, разминирването отнело доста време, но когато били на двайсетина крачки от вързания памфлетист, той отново се загубил от погледа им.

— На феланците толкова им липсва чувство за разнообразие, че непременно ще обиколят и дванайсетте отдела, и с един и същи похват ще демонстрират неуязвимостта си — предсказа Рей и не позна.

В понеделник съседите от Шести специален отдел ни привикаха на помощ — група геолози, работещи в Южните Карпати, случайно се натъкнали на космоскаф, кацнал на съвсем неподходящо за кацане място, от космоскафа открили стрелба по тях, за щастие геолозите се отървали само с уплаха.

Тези обяснения получихме на местопроизшествието лично от старши инспектора Норман Симонеску, ръководител на Шести отдел, след като дълго ни разпитва за старши инспектора Шетински (отдавнашни приятели били) и явно недоумяваше защо са изпратили нас — Рей и мен, двама недоучени младоци в неговите очи — за толкова отговорна операция.

Но това си беше негово мнение, мнение на Норман Симонеску, учуден от всичко в света човек, което се дължеше на веждите му, повдигнати в идеално учудени дъги, а ние с Рей потривахме ръце: космоскафът стърчеше оттатък скалите, повреден, килнат на ребро от принудителното кацане, феланците държаха открит канал за свръзка и като некадърни ученици обясняваха какво точно е повредено, и като неокачествими наглеци настояваха за техническа помощ, щели да допуснат в космоскафа един-единствен специалист по кибернетика, без оръжие, такова беше условието, след ремонта обещаваха да пуснат на свобода заедно с кибернетика и Орасио Айрес.

Сега ставаше дума кой да отиде при тях и да изиграе ролята на кибернетик — Рей или аз. Или Ярлин. Пристигна преди няколко часа, беше придумал Шетински (негова тайна как) да го включи в нашата група.

— В групата си! — посрещна го Рей и поел ролята на шеф, му нареди да не излиза от нашия космоскаф и да го охранява. На мен даде допълнителни обяснения: — Забеляза ли какъв е? Сутрин вместо чай сигурно пие сок от бяла магнолия, от това погледът му е изпълнен с бяла наивност и вечна младост. Да не го тикаме под изстрелите, при феланците, естествено, ще отида аз, имам предимство!

— Нямаш. Сега-засега само аз владея транспозицията в близко паралелно време, което може да бъде от полза за операцията.

— А аз владея транспозицията на ненавистта.

— Което без съмнение няма да е от полза за операцията!

— Ти ще кажеш!

Рей умееше да защитава позициите си, готов бе за скандал, обаче по отношение на мен изрече думите си някак в два различни ритъма — единият, доказващ грубо, с крясъци и гняв, другият — съвсем приятелски: абе не разбираш ли, че аз по-добре от теб ще свърша всичко? Всъщност и двамата не бяхме специалисти, слушайки скандала ни, кибернетиците на Шести отдел сигурно скърцаха със зъби, както всички кибернетици в Галактиката, и те смятаха науката си за света обител, в която не допускаха грешни и невежи души, дори не биха ни разрешила да носим царствените им регалии, имах предвид инструментите, ала в случая въпросът стоеше иначе. Трябваше просто да се смени повреденият втори модул на компютърния блок в управлението на космоскафа, манипулация, равна по сложност на подмяната на счупена тухла в зид със здрава, и редом с това да се обезвредят феланците.

Така че кибернетиците ни дадоха предимство, после Рей ми даде предимство, тоест аз си го присвоих и тръгнах към космоскафа с новия модул под мишница и без оръжие, каквато бе уговорката.

Избрах най-пряката пътека, но скоро се наложи да я напусна, по апарата за свръзка феланците започнаха да ми диктуват свой маршрут — кохезионните мини бяха наръсени нагъсто, те знаеха тесния проход и ми го посочваха: надясно, наляво, заобиколи.

Криволичех покрай тези крадливи гнезда, които само дебнеха погрешната ми стъпка, за да откраднат и мен, и всяка моя жива клетка, да ме превърнат в плоска проекция, прозирна и ронеща се дълго след като съзнанието ми престанеше да съществува.

Пази се, Александър, страхувам се за теб, внимавай — сякаш чувах Мартина от онази нощ, а бе сутрин, 11 часът, май огладнявах, и до космоскафа оставаха още над стотина метра и над стотина смърти, без да броя какво ме очакваше там, вътре, при анаболистите. Иди, че се пази… Изкомандваха ми „вляво“ и ей тъй, напук, реших да поема вдясно.