Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (37)

4.

Равномерното съскане рязко прекъсна, значи влакът влезе в подземната кухина, после и моят вагон влетя в друга акустика, нямах време да обхвана размерите на планетната шупла, долу, на осем-девет метра лъсна вода и бързо скочих, за да не я подмина. Предварително подготвил осветлението (силен прожектор, закрепен на гърдите), с гмуркането си видях къде съм попаднал, дъното бе гладко, тъмночерно като негатив, представих си колко снимки от кореми на влакове биха се извадили, ако наистина бе негатив.

А сега — натам, на север, ориентирах се на север, понеже се надявах езерото да е свързано със залива, водата бе солена, плувах известно време на повърхността, после се спуснах на дъното: да крачиш с гравитационните „вендузи“ е значително по-спорно, отколкото да плуваш. Имаше и друга причина. Тъмнината в едно подземно езеро се настанява иначе в очите, тя е съставена сякаш не само от нощите, но и от тукашните тъмни дни, може би затова всеки камък, издатина и повей на подводно течение придобиваха за мен стойности на предупреждение и необяснима напрегнатост. След двеста крачки (броях ги, вместо да развивам след себе си нишката на Ариадна) стигнах отвесна стена, както преценявах под заблуждаващата светлина на прожектора, прекалено стара игра на феланската природа да нагъне на розетки сиенитни пластове, галенит и халкопирит, занимателна парагенеза, няма що, а после съзрях още две радости и се поколебах коя да избера.

Лявата пещера, по която тръгнах, ме подлъга безобразно, дълго време имаше яснотата на отворен прозорец, примамващ ме да надничам все по-навън (всъщност все по-навътре), докато постепенно се стесни в неуютна цепнатина, но хранех надежда, че пак ще се разшири, и продължих, накрая едва ли не пълзях, за да опра в гранитно дъно, зад което явно лежеше още гранит.

На връщане под назъбения свод на каменния ръкав, покрай дупките и издатините (видяха ми се много повече) бях притиснат от нова тревога, че същата безизходност ме чака и във втората пещера. Солената вода нищо не доказваше, за хиляда години през цедката на варовиците и пясъчниците всичко би се просмукало, а аз не разполагах с хиляда години.

Излизайки отново в езерото, осъзнах абсурда, че досега не съм обърнал внимание на шума, тъй явен под водата, стига вниманието ти да не е отклонено в далечни мисли… Чух шум, подобен на плясък на мокри криле, разбира се, изключвах всякакви криле тук, навярно някъде отвисоко падаше вода.

Още с навлизането в дясната пещера установих, че съм на прав път, по дъното забелязах пясъчни дюнички със скосени склонове откъм моята страна — изглежда, подводните течения се трудеха да влачат малко по малко пясък от залива, вървях бързо, дъното вече се покриваше с дебел слой пясък, нямаше стръмни нанагорнища и спускания и ширината на моята пещерна магистрала на места достигаше двайсетина метра. След няколко плавни завоя в конуса на прожектора ми се изваля сякаш сняг — безобидно ято рибки, — край на съмненията, връзка със залива съществуваше, почти се затичах и скоро се озовах в огромно по размери разширение, излизаше, че до тук бях вървял по тънкия и зле одялан гриф, а сега попаднах в кухината на подводната цигулка.

Много пясък, остатъци от умрели водорасли… толкова за подводния ландшафт, за триклетото място на следващите събития (в края на краищата човек загубва интерес към всякакъв вид пейзажи, когато недвусмислено му показват, че ако не тутакси, то след малко ще му откъснат главата), пък и нямах време да разглеждам наоколо, мен ме разглеждаха. Някакво подобие на медуза безстрашно се приближаваше, увисна на седем-осем метра отпреде ми и докато аз отхвърлях несъстоятелните си внушения, че това не е медуза, а втренчено око, ужасяващо заради половинметровия си диаметър, ужасяващо заради своята самостоятелност във водата, биоиндикаторът ме предупреди за идването на голяма биомаса. Окото (медузата?) направи няколко спазматични движения, при които горният ръб на пихтиестото тяло запърха като намигащ клепач, така привика стадото си, по-точно цяла глутница медузи препречиха пътя ми и бавно започнаха да ме обкръжават. Затаих дъх — доколкото е възможно да се употреби тоя израз, когато дишаш актор-кислород — и се зачудих как по-безобидно да ги сплаша, да ги разгоня, да ги откажа от любопитството им, мина ми през ума дори да размахам ръце, за да ги разпръсна като врабци.

За прозрението, че врабецът не е хищник и обратното, не се иска много време; внезапно, сигурно по свой таен сигнал, глутницата се хвърли в настъпление, стрелях в пихтиестата стена пред себе си и те уплашено отстъпиха. Фалшиво отстъпление, разбира се, фалшиво! Отделни индивиди досега, медузите се струпаха на голямо кълбо, усетих от разстояние плътността му, сякаш беше от матирано стъкло. Взрях се да прочета какво пише на стъклото или зад него — буквите ги нямаше, но откъде идеше знанието ми, че чета думи? Думи, които не разбирах, безсмислени или имаха смисъл за друго съзнание, а не за моето.

Когато и последната медуза се всмука от кълбото, настъпи затишие, обездвижване, имитация на тържествен миг, все едно че там се полагаше основният камък на някакво сътворяване (и в действителност е било така, по-късно от доктор Джатила щях да науча, че тъкмо тогава са се развивали мутанти). Би трябвало да е невъзможно, обаче пред очите ми, плюейки на епохите, нужни за еволюцията, за броени секунди се създаваха нови фенотипи и кълбото се разпадаше.

Кълбото се разпадна на живи плоскости (отдалечена прилика със земната риба скат), заплуваха бързо, престроиха се за нападение. Водата съскаше от стрелкащите им се тела. Отнемаха цялото ми внимание. Стори ми се, че постройката за атака е анахронична, подобие на параболоид, и висяха почти неподвижни, незаинтересувани сякаш, до момента, когато мозъкът ми се взриви от страшна болка.

Проклятие, параболоидът трябва да беше антена, излъчила към мен енергиен сноп.

Последва звук, бавен, протяжен, прерастващ в тътен, чувах го не само с ушите си, а с цялото си същество, постепенно подводният тътен навлезе в свирепостта си, сякаш тромпети с големината на пещери се надсвирваха, катерейки се във височина и гмуркайки се в най-ниския регистър, непознати, нов вид звуци, каквито се получават може би, ако изпълнителят и инструментът си разменят местата и вече гигантски устни свирят, надувани от гигантски мундщук.

Мускулите ми се вкоравиха, опитах се да повдигна ръце и успях, но… движенията ми станаха нецелесъобразни, възможна ли беше такава мигновена апраксия?

Включих гравитарите и разбих съоръжението им, превърнах го в гъста мътилка, светлият конус, присъщ на Тиндаловия ефект, показваше колоидните частици, на които се бяха разпаднали скатовете.

Притихна, успокои се звярът, подлъга ме с мекото безобидно сияние на облака — същинска биолуминесценция.

И веднага се представи в следващия си вариант, родиха се прозирни ленти, навиха се по двойки в правилни спирали, мярна ми се предположението за нови рекомбинанти в резултат на свръхестественото по бързина прекръстосване или независимо подреждане на различни хромозоми в молекулата на ДНК, но какво общо имаше тази лудница с ДНК и с живото! Приборите ми сочеха, че там, отсреща, започваше автоелектронна емисия, че там, отсреща, електронни лещи и електронни призми фокусираха към мен електрони и потоци заредени частици.

Не изчаках да се превърнат в още дявол знае какво, може би в работни модули със стойности до хиляда ампера на квадратен милиметър, за да ме изпепелят с мълниите си, в изстрелите ми имаше не толкова страх, колкото припряност да се отърва час по-скоро от непрекъснато мутиращата нечиста сила — не се съмнявах, че е технобиологично същество, а не система, защото мислеше. Макар да мислеше само как да ме унищожи. И то ми го доказа веднага, връщайки се в първоначалната си безформена пихтиеста маса, взе да опалесцира, скачаше (или се преливаше) ту вляво, ту вдясно, всичките ми прибори сякаш пощуряха, чудовището явно създаваше високочестотно поле и в резултат се получаваше колосален феромагнитен резонанс.

Смених отбранителната си тактика — снизходително казано, — всъщност си беше паническо отстъпление, бягах и стрелях, мятах гравитационни импулси, размахвах ръце и крака, ругаех, проклинах, заканвах се, но октоподът (как да нарека нещото, превърнато вече в тяло-уста и с пипала, теглещи се към мен?) не изоставаше и ако успявах да го отблъсквам от време на време, разбира се, не му причинявах ни най-малка вреда — той тутакси се рекомбинираше…

Най-сетне стигнах тесния проход и неизвестно защо октоподът ме остави на мира, макар все още да чувах плясъци не на криле, то се знае, навярно пипалата, шеметно развяващи се като воали, ровеха из водата и ме търсеха. Сложих представата си за митологично чудовище редом с току-що видяното и безпогрешно определих, че никак не си приличат, тукашното беше чудовище в превъзходна степен, беше споменатият от Орасио Айрес еон, не можех да го победя, понеже използуваше енергията на собствената си смърт, за да се възроди.

Бързо се върнах в езерото под метрото, изкатерих се в тунела и докато чаках минаването на влака, разглеждах прибора, даден ми от Рей. Както и предполагах, не служеше само за откриване на делта-електрони, а и за неутрализирането им. Добре измислено, не беше редно да ходя бос заради Грит Нори.

Свърших с простичката манипулация, вече не бях фосфоресцираща котка, и се залових да обмислям начините да напусна метрото. Излазът ми към пристанището бе отрязан от еона (какви ли благословии е теглил Херакъл по адрес на хидрата — аз ги удвоих за еона), но в преднощта влакове не се движеха цели три часа и можех да тръгна вляво или вдясно по тунела и да стигна до… анаболистите, които щяха да чакат тъкмо такава глупост от моя страна. Ще рече, и в тази схема на спасението място за мен не се предвиждаше.

Изпратих тонограма на Шетински:

„Запознах се с еона — морския вариант на феланското свръхоръжие…“