Андре Мороа
Жорж Санд (53)

III
Ноан преди войната

Вече женени, Адам и Жулиета отиват в Ноан през юли 1868. Вземат със себе си и американеца Хенри Харис, който ги дразни, защото е педантичен чичероне и като „обратен“ Христофор Колумб си въобразява, че е открил Бери. Те обикват поетичния дом. Вечер, отворили прозорец към звездното небе, с нахлуващи откъм градината ухания, те слушат Санд да изпълнява прекрасно наизуст Моцарт и Глюк. Гледат на стената Саксонския маршал, рисуван от Ла Тур, в лъскава броня и напудрена перука, и красивата Аврора Кьонигсмарк, на която прилича Морис: „Прадедите ви правят впечатление“ — казва той със смях на Жулиета. Тя признава, че е така. Кралската кръв, слята в семейство Санд с толкова скромност, учудва тази републиканка.

На другия ден е празник на „баба“. Морис дава топовен салют; всеки поднася букет полски цветя. Вечерта има представление на марионетките. Жулиета, отдавна любопитна да ги види, ги е описала по-добре от всеки друг:

Познаваме по име, още преди да сме ги видели, Баландар, Дървения петел, капитан дела Спада, Изабела, Роза, Селеста, Ида, всички… Облечени сме като за премиера, в деколтирани рокли. Навсякъде са окачени програми. Марионетките ще играят. „Алонзи Алонзо Незаконния“ или „Разбойниците от лас Сиерас“. Морис работи двадесет нощи, за да достави един час развлечение на обожаваната си майка… Настъпва най-после тържествената минута. Минаваме важно, по реда, който мадам Санд ни определя. Влизаме в театралния салон, който е блестящо осветен; не сме го виждали досега. Вляво голяма сцена, гдето се играят пиеси; насреща театърът на марионетките с поразителна завеса, рисувана, разбира се, от Морис. Завесата се вдига, в дъното необикновени декори. Ето ни пренесени в испанските сиери. Предупреждават ни, че може да задаваме въпроси на артистите, че действието и дори развръзката могат да бъдат променени от зрителите, тъй като Морис допуска само такъв вид всеобщо гласуване.

Директорът на трупата, Баландар, се явява на сцената и ни съобщава това, което току-що казах; този важен и симпатичен актьор добавя: „Ще се повеселим“. О! Този Баландар! Със своя редингот, с безукорната бяла жилетка, с огромната шапка, която държи с такова достойнство на главата или в ръка! Негов шивач е Жорж Санд и той непрекъснато се хвали от нея…

… Постоянните посетители на театъра, които познават актьорите, така да се каже, извън ролите им или във всичките им роли, знаят характера им, който Морис много уважава, особения им жанр — защото всеки си има определено амплоа и не играе никога роля, неотговаряща на дарбите му, — нравствеността или порочността им, тези постоянни посетители посрещат актьорите като живи, още щом ги видят. Всеки има свои предпочитания, дори свои слабости към един или друг от тях. Знае се, че Плошу посреща с особен възторг госпожица Олимп Нантуйе. Лина обича Баландар. Мадам Санд има подчертана слабост към венецианския дож и Гаспардо, най-добрия рибар по Адриатика. Плане ухажва госпожица Ида. Налага се и аз да си избера някого. Дървеният петел никога не е обичал. Той презира женския пол и често проявява незачитанието си. Но между нас се поражда любов от пръв поглед. Аз я признавам пред всички, той ми отговаря…

— Как, и ти ли, Дървен петльо, верен досега на името си, и ти ли, нещастнико, допусна да те пипнат! — се провиква Лина.

— Какво да правя? Жулиета ми се харесва.

Адам се възмущава и вика:

— А, не може! Да ги нямаме такива!

Всички прихваме да се смеем. Възхитената мадам Санд заявява, че Адам се е хванал в уловката и това е един от големите успехи на Морис…

Семейство Адам открива, че Санд се проявява такава, каквато е, само в Ноан. „Отдалечавам се оттук само поради скитническите си вкусове“ — казва със смях тя. С все по-голямо удоволствие мисли, че нейните „кавалкади“ са били случайни изплъзвания от единствения живот, който е обичала. Гости на Ноан по това време са Дюма син (който се е оженил през 1864 година за зеленооката княгиня); Готие — добрият Тео, помислил при първото си посещение, че Жорж е зле настроена към него, защото го гледа, без да продума; Флобер, когото са убедили с голяма мъка да пътува; той дразни мадам Адам, като я уверява, че бъдещата република ще бъде тържество на завистта и глупостта; Тургенев, доведен от Полина Виардо. Санд е във възторг от романите му („Той се учудва, когато му казват, че е велик художник и велик поет“); един ден идва дори цялата трупа от „Одеон“, да гастролира с „Комичен роман“, с песни, смехове и шампанско, до три часа сутринта.

Програмата на дните е неизменна. Санд до Флобер: „Всеки ден се потапям до брадичката в реката и възстановявам напълно силите си в това студено сенчесто поточе, което обожавам, гдето съм прекарала толкова часове от живота си да се освежавам след прекалено дълги беседи насаме с мастилницата…“ Лятно време къпане в тази рекичка, всякога хладна, защото е засенчена. В дванадесет часа общ обяд, после разходка из парка, разглеждане на цветята, работа или уроци с Аврора; Санд намира време да дава уроци по свирене с тръба и тръбача от пожарната команда.

Жорж Санд до Жулиета Адам, 10 януари 1869:

Ето ви занимание! Но колко добре владея вече занаята! Събуждане, утринна проверка, сбор, тревога, маршируване, сбор, ускорена маршировка, обикновен ход и така нататък… Използуват скучая да дам елементарни понятия по музика на момчето, което е мелничар и неграмотно; но е умно, ще се научи…

В шест часа вечеря. След нова разходка в градината се прибират в синия салон, гдето Санд свири на пианото класици, испански мелодии или стари берийски песни. Децата се качват да спят; всички се събират около масата. Санд реди пасианси или крои рокли за внучките си; Морис рисува карикатури; други играят на карти или домино; понякога някой чете на глас. Флобер, Тургенев, самата Санд проверяват пред тази публика свои още неиздадени трудове. Но най-често се шегуват, смеят се като деца. При все че сама мълчи, Жорж Санд обича този шум около себе си; „Веселието — казва тя — е най-добрата хигиена за тялото и духа“. И тя желае това веселие да е henaurme^[1], както казва приятелят й Флобер. Шестдесетте години не са я излекували от вкуса към шегите. С помощта на Морис тя внася един петел в дървения сандък в стаята на семейство Адам и нещастният Едмон не може да мигне. Жулиета си отмъщава, като подкупва звънаря гробар да звъни с все сила за вечерня и да разбуди всички в къщи. Флобер се муси. Както може да се предположи, той е „непоносим в марионетния театър, защото критикува всичко и не приема глупостите“. Като приятелско наказание Санд му посвещава „Търкалящият се камък“, като превръща ноанските марионетки в герои на роман.

Защото тя все още пише романи, макар да не вярва много в тях. „Но човек свиква да ги смята за бойно задължение и тръгва към огъня, без да се запитва ще го убият ли или ще го ранят… Вървя напред, тъпа като зелка и търпелива като бериец…“ Всяка нощ, след като гостите са си легнали, тя изпълва двадесет листа с твърдия си почерк. Не преписва никога, поправя съвсем малко: „Пиша, както човек копае в градината“ — казва тя. Не е много хубаво, но „старият запасен трубадур пее от време на време някой мъничък романс на луната, без много да се грижи хубаво ли или лошо пее, стига само да изпълни песента, която му се върти в главата…“ Тя си е останала олицетворение на скромността. Това, което истински я възхищава, не са собствените й творби, а „Сантиментално възпитание“. Отчаяна е, когато неприязнени статии огорчават Флобер. Хората нямат представа, казва тя, за артистичната почтеност на Флобер, за добросъвестната му работа; но прави една хитра уговорка: „Той не знае поет ли е или реалист и тъй като е и едното, и другото, се чувствува неудобно.“

Такъв верен критичен усет прозира и в писмата, които изпраща по това време на младия писател Иполит Тен, когото е срещнала на вечерите у Маньи: „Вие дадохте на Балзак истинското място, което не бе получил приживе. Големи умове го отричаха и той страдаше от това. Колко пъти съм му казвала: «Бъдете спокоен! Ще си останете на върха!»“ И когато Тен и изпраща „Тома Грендорж“, тя хвали умната творба и даровития автор, но прави уговорки.

Жорж Санд до Тен, 17 октомври 1867:

Не ми харесва фикцията, която е рамка за размишленията на господин Грендорж. Не ми харесва името му, педикюрът му, не харесвам соленото свинско, мазнините, а най-вече танцувачката му. Всичко това ми се струва допълнително, изкуствено прибавено, с английски, тоест чудноват и невесел хумор. Френският ум обича правдоподобните неща. Логично мислещият Молиер е негов изразител за всички времена. „Тристрам Шенди“ ни учудва, без да ни забавлява много, и ние харесваме истински само сантименталната, красива страна на творбата. Човек не разбира защо господин Грендорж, първокласен художник, тънък критик, изискан човек на изкуството, е обсипан с чудачества и смешни страни, още по-малко защо е порочен. Авторът е имал някакво намерение; то не се долавя; загадката огорчава или дразни…

Една напълно френска, великолепно изказана преценка.

Що се отнася до дамата от Ноан, тя избира своите теми около себе си. Сюжет за „Госпожица Меркем“ й дава животът на дъщеря й Соланж. Тя я рисува под името Ернеста Блосе, „надменен, своенравен характер, склонен към противоречия, понякога странен, понякога практичен, но способен да извлече всички изгоди от своето положение“. Както Соланж е развалила годежа си с берийския дворянин Фернан дьо Прео, за да се омъжи за Клезенже, така и Ернеста разваля годежа си с дребния благородник господин дьо ла Тороне, за да се омъжи за Монроже. Изглежда че след двадесет и една година Санд се връща към отдавнашни писма, които е запазила или са й били върнати. Соланж си остава грижа за майката. Красива четиридесетгодишна жена, тя има богати любовници с добро име и получава от тях значителни издръжки; но това не й пречи да взема пари от баща си и майка си.

Всички равносметки са направени, всички страсти са угаснали, Жорж е щастлива: „Ще оплаквам ли развалините на Палмир? Не, ще мине, както казва Ламбер. Нещастието на моите съвременници е, че желаят да се върнат към миналото. Но човек не се връща; и той отминава; като водата, която ромони и тече; а не е ли текъл и ромонил достатъчно, когато е отразявал, обичал и възпявал прекрасни неща? Би се отегчил да продължава, би се страхувал да започне отново. Всеки остарява сам, тъжен и примирен, но спокоен, все по-спокоен!…“ Тя се чувствува великолепно; загоряла е от слънцето като тухла; все още може да ходи по цял ден и на връщане да се окъпе в ледните води на Ендр.

Жорж Санд до Жозеф Десауер, 5 юли 1868:

Днес навърших шестдесет и четири лета. Не съм усетила още товара на годините. Все толкова работя, все толкова ходя, все така добре спя. Зрението ми е уморено; но толкова отдавна нося очила, че трябва само да им сменя диоптрите. Когато не ще мога вече да действувам, надявам се да съм загубила и желанието за дейност. Пък и хората се боят от напредналата възраст, сякаш са сигурни, че ще я достигнат. Не мислят за керемидата, която може да падне от покрива. Най-добре е да сме всякога готови и да се радваме на старостта повече, отколкото на младостта. Толкова време губим и така пропиляваме живота си на двадесет години! Зимните ни дни се смятат двойни: това ни е възнаграждението…

С течение на годините челният взвод все повече оредява. През 1869 година умира Сент Бьов, първият й духовен наставник. Към края на живота си той отвращава Флобер с възхвалите си към Наполеон III: „Да, на мене! Ще хвали Баденге^[2]! И при това насаме!“

Гюстав Флобер до Жорж Санд, 14 октомври 1869:

Ще се видим в събота на погребението на бедния Сент Бьов. Оредява малката ни група! Изчезват редките корабокрушенци от сала на Медуза!… — 29 юни 1870: Бяхме седем души, когато започнахме вечерите у Маньи, а останахме вече трима: аз, Тео и Едмон дьо Гонкур! От осемнадесет месеца насам си отидоха един след друг: Гаварни, Буйе, Сент Бьов, Жул дьо Гонкур и колцина още!…

Казимир е още жив. Жена му продължава да го следи отдалеко и предупреждава Соланж и Морис за опасността баща им да направи завещание в полза на извънбрачната си дъщеря, която може да им отнеме Гийери. Подтиквани от нея, двамата завеждат дело срещу баща си във връзка с тълкуване завещанието на баронеса Дюдеван. Жорж Санд води преговорите с „пристрастието на майка, хитростта на жена и ловкостта на юрист“. Тази постъпка огорчава Казимир, подкопава съня и здравето му. Той не е имал никога сили да се бори с Аврора. Заставят го да продаде Гийери. От получената сума запазва за себе си сто четиридесет и девет хиляди франка; Морис и Соланж си поделят остатъка (сто и тридесет хиляди). Казимир се оттегля в село Барбаст, на шест километра от Гийери, гдето умира на 8 март 1871 година. Нещастията са засегнали разума му; през май 1869 година той изпраща до императора чудновато писмо, с което „барон Дюдеван, бивш офицер от първата империя“ иска да бъде награден с Почетния легион:

Мисля, че е дошло време да се обърна към сърцето на ваше величество, за да получа почетната награда, която смятам, че съм заслужил. В залеза на моите дни мечтая за кръста на Почетния легион. Това е последното благоволение, за което се обръщам към императорското ви великодушие. Като искам тази награда, аз се опирам не само на заслугите си от 1815 година насам към страната и към установената власт, заслуги, съвсем не блестящи и може би незначителни, но и на големите заслуги на баща ми от 1792 година до завръщането от Елба. Нещо повече, позволявам си да се позова и на семейните нещастия, които принадлежат на историята. Женен за Люсила Дюпен, известна в литературните среди под името Жорж Санд, аз бях жестоко засегнат в моите чувства на съпруг и баща и съм убеден, че заслужавам съчувствено внимание от всички, проследили мрачните събития, отбелязали този дял от съществуването ми…

Наполеон III не смята, че съпружеските несполуки, дори когато са исторически, заслужават кръста на Почетния легион, но навярно е намерил писмото за забавно и го е показвал, защото е било намерено на бюрото му след абдикацията в 1870 година.

На Жорж и през ум не й минава да съжалява Казимир. След толкова преживени несгоди, тя се радва на могъща, почитана, победоносна старост. Като гледат нейния живот, приятелите й си припомнят как е описвала старостта на една от своите безразсъдни някогашни героини, Метела: „Все още се възхищаваха от нея в една възраст, когато любовта не е уместна, а в почитта, с която я поздравяваха, заобиколена от очарователните деца на Сара, се чувствуваше вълнението, пробуждано в душата пред чисто, хармонично, спокойно небе, току-що напуснато от слънцето…“ Един ден тя отваря албума си Sketches and hints^[3] с романтична подвързия, гдето по времето на Мюсе и Мишел е запечатала толкова пламенни чувства. Но се изненадва от съществото, което е била, и не го одобрява.

Септември 1868:

Препрочитам случайно всичко това. Бях влюбена в тази книга, исках да пиша прекрасни неща в нея. Но съм писала само глупости. Всичко това ми се струва днес превзето. А при това мислех, че съм съвсем искрена. Мислех, че давам кратка преценка за себе си. Може ли човек сам да се прецени? Може ли да се опознае? Може ли да бъде някой? Не зная вече. Струва ми се, че всеки ден се меним и след няколко години ставаме съвършено ново същество. Колкото и да ровя в себе си, не мога да намеря вече нищо от онази разтревожена, неспокойна личност, недоволна от себе си, раздразнена от другите. Сигурно съм мечтаела за величие. Такава беше модата на времето, всеки искаше да бъде велик и като не беше, изпадаше в отчаяние. Не малко ми струваше да остана добра и искрена. Ето ме вече съвсем остаряла, минавам приятно шестдесет и петата си година. По някаква странна съдба съм много по-здрава, по-яка и по-пъргава, отколкото на младини; ходя по-продължително; стоя по до късно; събуждам се без усилие след отличен сън… Напълно съм спокойна, с целомъдрени мисли и постъпки, без да жаля за младостта, без славолюбие, без жажда за пари, освен колкото да оставя малко на децата и внуците си.

Никакво недоволство от моите приятели. Само една скръб — човечеството върви зле, обществото обръща сякаш гръб към напредъка, но знаем ли какво се крие зад това бездействие? Какво пробуждане тлее зад този унес?…

Дали ще живея дълго? Дали тази чудна старост, настъпила у мене без недъзи и умора, означава дълъг живот? Ще падна ли изведнъж? Какво значение има да зная, щом човек може всеки момент да загине от някоя злополука? Ще бъда ли все още полезна? Ето какво можем да се запитваме. Струва ми се — да. Чувствувам, че мога да бъда по-лично и по-пряко полезна от всеки друг път. Неизвестно как помъдрях. Бих могла да възпитавам деца много по-добре, отколкото някога. Вярваща съм, вярваща в бога. Във вечния живот. В победата на науката над злото. Наука, озарена от любов. А символите, образите, култовете, човешките божества? Сбогом! Отминах всичко това… Погрешно е да се мисли, че старостта е нанадолнище: напротив. Изкачвам се с изненадващи крачки. Умственият труд върви така бързо, както физическият у детето. Приближаваме се, разбира се, към края на живота си, но този край е наша цел, а не гибел…