Андре Мороа
Жорж Санд (34)

IV
Смъртта на едно приятелство

Забелязали сте навярно, че между гостите в Ноан и на улица „Пигал“ не се виждат вече първите приятели на двойката Шопен — Санд — Лист и неговата Принцеса. След като Карлота Марлиани предава на Жорж язвителните изказвания на Мари д’Агу, се създава непоправимо положение. Обещала да не издава тази, която я е осведомила, Санд не може да се оплаче; а като не знае, че е била издадена от Карлота, Мари не разбира упоритото мълчание от Ноан и го нарича „необяснимо, като чипия нос на сина й“ Даниел Лист. В писмата си до мадам Марлиани тя продължава да говори все така свободно за Санд.

Мари д’Агу до Карлота Марлиани, Пиза, 23 януари 1839:

На какво основание, ако обичате, прекрасна консулшо, намирате а priori, от висотата на вашата мъдрост, че съм неспособна да обичам и да разбирам приятелите си? И то по отношение на личност, която най-лесно може да бъде разбрана, какъвто е бедният ни Пифоел! Как искате да се отнасям сериозно към неща, с които самата тя може да се отнася сериозно само в кратките мигове, когато е обзета от поетично вдъхновение и взема камъчетата за елмази, а жабите за лебеди? За нея не искам да ми казвате нищо друго, освен жива ли е или умряла. Когато бях у нея, правех всичко възможно да не научавам някои подробности от живота й, които нямат нищо общо с чувствата ми към нея. След това ме осведомява обществото; вие знаете, че то научава обикновено много бързо всичко, което не го засяга. Това е впрочем желанието и на Жорж! Единственото действително сериозно нещо за мене — и бих й го казала, ако беше тук — е притъпяването на таланта й. След „Писма до Марс“ (които не влизат в сметката, защото не бяха продължени и не развиха нищо от поставените въпроси) тя пише само незначителни романи. Очевидно периодът на емоционалността (така великолепно представена с „Лелия“ и „Писма на пътешественика“) е приключен. Днес за нея е необходимо да проучва, да размишлява, да съсредоточава мислите си; а в тази насока няма да я напътствуват нито Бокаж, нито Малфий, нито Шопен. Намирам (между нас казано), че мадам Алар разбира по-добре тази страна от живота й. След всички лудории, внушавани от страстта, тя стигна дотам, да смята любовта за чиста физиология. Когато целомъдрието й стане непоносимо, си взема любовник, когото не мами, но той няма никакво влияние над нея, нито някакво значение в живота й. Постъпва като мъжете, които задоволяват една физическа нужда. Върши го, съжалявайки за тази необходимост на своя организъм, но остава над всичко това поради съвършено ясното си самосъзнание и безусловна честност…

През август 1839 година, крайно учудена и донегде обезпокоена, като не получава никакъв отговор от Жорж, тя моли Карлота да предаде още едно писмо. Мари д’Агу до Жорж Санд чрез мадам Марлиани:

Вила Максимилиана, при Лука, 20 август 1839:

Драги Жорж, ще се учудите може би, че постоянствувам да ви пиша, защото вашето пълно мълчание от осемнадесет месеца, което сте наложили, както изглежда, и на Карлота, що се отнася до вас, а главно като не отговорихте на последното ми писмо, с което ви молех да дойдете през лятото при нас, сочат ясно, че нашите отношения са ви неудобни. Но тъй като за мене те са били сериозни, тъй като сме разменяли слова, които са били за мене непроменими, не ми е възможно, дори само от уважение към самата мене, да допусна скъсването по неизвестен повод на една връзка, която, според мене, трябваше да трае, докато сме живи.

Не мога да допусна, че имате повод да се оплаквате от мене, защото в такъв случай вие без съмнение бихте побързали да ми го кажете, за да може с едно сърдечно обяснение да турим край на някакво временно недоразумение; това е най-простото и най-строго задължение между приятели. Впрочем колкото и да се ровя в най-скритите кътчета на съзнанието си, не намирам нито сянка от някакво подобие на грях към вас. Франц също се пита как е възможно вашата близост с човек, когото той се смята в правото си да нарича приятел, е имала за незабавна последица прекъсването на всякакви отношения между нас?… Наистина и по-рано вашата близост с друг наш приятел имаше почти същата последица. Още тогава вие ми съобщихте намерението си да ми пишете, „не така често“; изказването на Франц по този случай ви накара да отложите, да отсрочите това, което може би сте били вече решили: постепенно отчуждаване и прекратяване на нашите отношения. Все още отказвам да приема обясненията, които бих могла да си дам за тази странна постъпка; честите предупреждения и обезсърчителният пример на толкова прекъснати привързаности във вашето минало ми се струват все още недостатъчни да обосноват тъжното заключение: че сте неспособна за продължително чувство; че за вас няма думи, които обвързват; че първото хрумване може да надделее над изпитана привързаност; че предавате на случайни пориви най-потайните кътчета на душата си, а в сърцето ви няма убежище, където тия, които ви са били скъпи, могат да се потулят от обидите на новодошлите.

Все още се надявам и, позволете да ви кажа, желая искрено едно обяснение, достойно за вас и за мене, което ще сложи край на едно тъжно и неприемливо положение. Ако въпреки това продължавате да мълчите, ще разбера, че сте искали да скъсате. Непостоянството, което ви увлича да измените на едно свято приятелство, ще ви помогне навярно и да го забравите. Но каквото и да стане, аз ще запазя свят спомен за него и ще погреба в безмълвното си сърце всичко, което би могло да го помрачи или промени.

Франц искаше също да ви пише, но неговото писмо би било само повторение на моето. Спестявам ви тази досада или огорчение, като вземам перото от ръката му. Защото, повтарям, все още ми е невъзможно да повярвам, че с леко сърце бихте се отрекли от двама верни приятели.

Мари

Мари д’Агу до Жорж Санд (писмо, приложено към предидущото):

Пиза, 18 септември 1839

По датата на тук приключеното писмо ще видите, че то е много закъсняло. Изпратих го на Карлота, защото не знаех къде сте. Карлота ми го върна, като казва, че резултатът ще бъде навярно обратен на желания от мене.

Все по-малко и по-малко разбирам. Във всеки случай, тъй като желаният от мене резултат е едно откровено и точно обяснение, изпращам Ви писмото, без да променя нещо в него. Нито вам, нито на мене подобава да оставяме неразяснени и неразясними неща. Очаквам незабавен отговор. Пишете в Пиза: Хотел „Деле Тре Донзеле“.

Жорж Санд съобщава за тази кореспонденция на Карлота Марлиани и иска от нея съвет по какъв начин да скъса. Тя държи да отговори, преди всичко за да запази от възможни подозрения Шопен, на когото Арабела би могла да създаде в музикалните среди неприятности, от каквито този нервен, сдържан и изтънчен артист никак не се нуждае. „Ще напиша кратък, но решителен отговор, без яд и язвителност. Злобата на жените никога не ме е вълнувала. Свикнала съм да я наблюдавам студено…“ Тя разбира напълно, че Карлота ще продължава да приема тази „безкрайно духовита, мила и приятна“ особа. И неизбежно ще й се наложи да се срещнат.

„Забележете все пак, че тези спокойни срещи, които ще бъдат неизбежни, не ще бъдат възможни без обяснение между нас трите. Иначе тя ще направи скандал и при пръв удобен случай ще изиграе някаква комедия! Познавам я! Тя е великолепна, когато разиграва роля на накърнено достойнство. Ще бъде забавно за всички освен за вас — домакинята — и за мене…“

Жорж желае следователно обяснение между трите — и твърдост. Марлиани се е почувствувала навярно много неудобно. Ще трябва да признае пред Мария, че се е раздрънкала. Но не се справя зле с това положение.

Карлота Марлиани до Мари д’Агу, 1 октомври 1839:

Мила Мари, на вас и на себе си дължа едно обяснение, което винаги възнамерявах да ви дам устно, когато се върнете в Париж. Едно особено обстоятелство — пристигането на мадам Санд, която очакват наскоро, — както и вашата настойчивост да й искате обяснение за мълчанието й към вас и най-сетне писмото ви до нея, което казвате, че сте й изпратили такова, каквото го прочетох, ме принуждава да се изкажа още сега съвсем откровено. Припомняте си, предполагам, двете писма, които ми писахте на 9 ноември и на 23 януари? В тях вие говорехте за моята приятелка с такова сухо, хладно, язвително пренебрежение, което дълбоко ме огорчи, както заявих в отговора си, а доказах по-късно и с пълното си мълчание по този неприятен въпрос. Тогава аз вярвах, че вие обичате мадам Санд, чрез която имах удоволствието да се запозная с вас.

Убедена от този момент, че тя няма във ваше лице приятелка, постъпих така, както смятах, че ми диктуваше дълбоката ми обич към нея. Когато Жорж спомена за вас и за това, че е закъсняла да ви отговори, аз й писах, че, според мене, тя не бива да разчита на вашето приятелство и смятам за свой дълг да й кажа това: Жорж не поиска да узнае нищо повече, пък и аз не бих й отговорила. Тя не ме запита никога по този въпрос. Аз не съм й говорила никога за писмата ви и никога няма да й ги покажа.

Възможно е това предупреждение от моя страна да е било неблагоразумие, възможно е да съм се измамила в преценката си за задължението ми към едно лице, което ми е толкова скъпо. Мога да ви уверя само, че постъпката, от която вие може би ще се оплачете, но за която — с оглед на моето разбиране и чувство за задължението на един истински приятел — аз не мога да съжалявам, не е имало никакви други подбуди освен тези, които ви казах…

По този начин пряката кореспонденция между Жорж и Арабела се възобновява. Жорж не щади бившата си приятелка, в чието лице е чувствувала всякога враг. Писмото й заслужава да се прочете изцяло. То е забележително както по твърдия си тон, така и по тънкия анализ.

Жорж Санд до Мари д’Агу:

Не зная, Мари, какво точно ви е казала напоследък мадам Марлиани. От вас съм се оплаквала само на нея… А вие се оплаквате от мене на мнозина други, които ме мразят и клеветят. Ако живея всред клюки, не аз ги съчинявам и ще се постарая колкото е възможно по-малко да ви подражавам в това отношение.

Не зная защо се позовавате на нашето минало. Не разбирам добре. Вие знаете, че на приятелството си с вас се посветих всеотдайно, дори въодушевено. И твърде немилостиво е от ваша страна да осмивате моето захласване тъкмо когато разрушавате захласването ми по вас. Вие не разбирате приятелството така, както го разбирам аз и толкова се хвалите с това, че човек може да ви го каже. Не внасяте в него никаква илюзия, никаква снизходителност. В такъв случай би трябвало да внасяте безукорна почтеност и да говорите в лицето на хората със същата строгост, която проявявате, когато приказвате зад гърба им. Хората биха свикнали с такова държане, колкото нелюбезно и да е то; биха могли поне да се възползуват от него. Педантизмът може всякога да послужи за нещо; злината не служи за нищо. Но вие намирате всякога сладки думи, нежни ласки, дори излияния и сълзи от съчувствие за тези, които ви обичат. А когато говорите за тях, и главно когато пишете, ги преценявате със студенина и презрение!… Осмивате ги, очерняте ги, унищожавате ги, клеветите ги дори, с очарователна изисканост и лекота. За хората, с които се отнасяте по този начин, това е едно неочаквано пробуждане и една доста неприятна изненада; трябва поне да им се позволи за някое време да се позамислят, да помълчат, да поскърбят. А вие в такъв случай вършите нещо нечувано, необяснимо: отправяте им упреци, които биха били гордост и удоволствие, ако идваха от страна на хора, за които мислим, че ни обичат, но са тъжни и жалки, когато идват от хора, за които знаем, че ни мразят. Отправяте им обиди, които при оскърбено приятелство са проява на болка и съжаление, но в други случаи са проява само на досада или ненавист. Да, ненавист, бедна ми Мари! Не се опитвайте да се самоизмамвате: Вие ме мразите до смърт. А тъй като не е възможно това да е станало без повод от една година насам, мога да си го обясня само като призная, че всякога сте ме ненавиждали. Защо? Не зная, не мога да подозирам дори защо. Но има инстинктивна неприязън, срещу която човек, напразно се бори. Вие често ми признавахте, че сте изпитвали такава неприязън към мене, преди да ме познавате; така именно си обяснявам вашето поведение оттогава насам; аз обичам да виждам във всяко нещо добрата му страна и се гордея с този свой недостатък. Тъй като сте предана на Лист, а виждате, че приятелството му към мене се засяга от вашите язвителни насмешки, вие сте пожелали да му дадете едно благородно доказателство за обич; и сте направили огромно усилие над себе си. Убедили сте го, че ме обичате, а сте успели да убедите в това може би и себе си. Затова ме обичахте насила и на пресекулки, понякога може би победена от моето приятелство към вас… Но изпаднахте отново в своята ненавист, щом не съм пред вас, и намирахте възможност да облекчите тогава дълго сдържаната горчивина. Мисля, че ако надникнете в глъбините на сърцето си, ще откриете всичко това; а пък аз по този начин ви извинявам и съжалявам. Бих ви се възхищавала може би, ако не бях жертвата на вашия злополучен опит; но трябва да ми се позволи да съжалявам за заблудата, в която по неблагоразумие и привързаност изпаднах; трябва да ми се позволи главно да съжалявам, че не сте успели да сторите едно от двете: или да ме мразите откровено — докато не ви познавах, това не би ме засегнало, — или да ме обичате откровено. Така бихте доказали, че не само имате великодушни мечти и намерения, но и способност за подобни чувства. Но това е било само моя мечта; имала съм и много други, както казвате. Малко жестоко е да ме осмивате за тази способност да вземам — както се изразявате — мехури за факли, като в същото време ми отнемате една от най-скъпите ми илюзии.

Сега ми се сърдите; правилно. По този въпрос има известна фраза от Лабрюйер. Но успокойте се, Мари! Аз не ви се сърдя и в нищо не ви укорявам. Вие направихте всичко възможно, за да замените по отношение на мене сърцето с ума си. Умът надделя; пазете се, бедна приятелко, той да не надделее изобщо у вас. Ако прекалената благосклонност води — както много често съм изпитвала — до това да се видите един ден в много лошо обкръжение, прекалената прозорливост води до уединение и самота. А тъй като сме заставени да живеем на този свят с хората, по-добре е може би да живеем в непрестанни войни и помирявания, отколкото да се скараме безвъзвратно с тях…

… Отдъхнете си от всичко това, бедна ми Мари. Забравете ме като някакъв кошмар, от който най-после сте се отървали. Постарайте се не да ме обичате — в това никога не ще сполучите, — но да се излекувате от омразата, която ви пакости. Тя трябва да е голямо страдание, ако се съди по състраданието, което ми вдъхва. Не си давайте вече труд да съчинявате странни романи, за да обяснявате на околните си нашата взаимна студенина. Няма да приемам Лист, когато бъде тук, за да не давам повод за странното тълкуване, че сте го поставили между нас като ябълка на раздора. Вие знаете по-добре от всеки друг, че подобна мисъл никога не ми е минавала през ум. Това е хрумване само на Балзак и уверявам ви, че дори да би имало начин то да се осъществи — в което не вярвам засега, — никакво зло чувство не би ми внушило подобна мисъл. Така че за вас би било недостойно да вярвате, да казвате и още повече да допускате да се говорят такива неща. Приемам — дори с гордост признавам — подигравките ви за моята нравственост, но има подмятания, които решително отхвърлям. Опомнете се, Мари; тия жалки неща са недостойни за вас. Добре ви познавам. Зная, че вашият разум се стреми към възвишеност, но едно дребно женско безпокойство постоянно се бунтува срещу него. Вие желаете да се държите с рицарско благородство, но не можете да се откажете от слабостта да бъдете красива, духовита жена, която жертвува и смазва всички други. Затова с готовност ме хвалите като „добро момче“ и не намирате достатъчно жлъч, за да ме опетните като жена. С една дума, вие имате две гордости, малка и голяма; постарайте се последната да надделее. Можете да го сторите, защото бог щедро ви е надарил и вие ще трябва да му давате сметка за красотата, разума и чара, с които ви е отрупал. Това е първата и последна проповед, която чувате от мене. Бъдете добра да ми простите за нея, както аз ви прощавам словата, които сте говорили за мене, без да ми ги съобщите…

Лист, който е по това време в турне, научава от любовницата си за тази бурна преписка. Карлота е порицана от всички, включително от собствения й съпруг. И заслужено: да предадеш оскърбителни приказки на човек, който ще страда от тях, е по-осъдително, отколкото да клюкарствуваш с пакостно лекомислие, присъщо почти на всички хора. За да се оправдае, мадам Марлиани твърди, че Ламне настоявал пред нея да съобщи двете писма; нещо, уви! съвсем правдоподобно. Когато трите жени се виждат отново (в Париж, през ноември 1839), Мари д’Агу има ледено държане към Карлота; със Санд се е зарекла да бъде примирителна и добра. Жорж е по-скоро тъжна, отколкото сърдита. Тя заявява, че не е престанала да се възхищава от ума на Мари и от верността й в любовта; но знае, че никога не е била обичана от нея. Що се отнася до писмата… Мари я прекъсва и заявява, че не се срамува да й поиска извинение. При тия думи Жорж й подава ръка и те си обещават, че отсега нататък ще се срещат, без да говорят за своите любовни увлечения и приятелства.

„Приемам тези условия — казва Мари, — защото съм убедена, че те ще се променят. Времето е велик учител. След няколко месеца или след няколко години ще ми кажете, че сте сгрешили.“

„Възможно е — отговаря Жорж. — Аз съм лесно податлива на прелъстяване, а вие, Мари, сте много прелъстителна.“

Лист одобрява поведението на своята приятелка: „Вашето държане към Жорж извънредно много ми харесва… Трябва да бъдете търпелива, сдържана, а това е възможно, защото сте силна… Не мисля, че е дошло време за скъсване с Жорж… Не обръщайте внимание, ако е възможно, на много неща и простете други… Когато скъсате, това трябва да стане с гръмко, решително предимство…“ Но привидното помирение не променя нищо и клюките продължават.

Мари д’Агу до Франц Лист, 21 януари 1840:

Потоцки ми призна, че когато заминах сама за Ноан (през 1837), той не се съмнявал, че между Жорж и мене съществува приятелство от сорта на това, което е имала с Дорвал…

Четвъртък, 6 февруари:

Вчера вечеря с Жорж, Карлота, дю Рур, Гжимала, Потоцки, Сегерсови. Жорж доста намръщена. По време на вечерята тя накара Гжимала, зачервен от шампанско, да й опипа (буквално) коляното, като каза (говореха за красотата на коленете): „Слушайте, Гжимала, кажете какво е моето коляно? — Гжимала: С розова кожа. — Жорж: Моля ти се, престани най-после, гъдел ме е! Ще те одращя…“ Принуден и замиращ разговор до полунощ. Не мога вече да гледам those people^[1].

10 февруари 1840:

Идва Виньи. Беше разнежен, говори ми надълго за Дорвал. Казва, че Жорж я е погубила! Научил от Сент Бьов, че виждам по-нарядко Жорж, и от сърце се провикна: „Толкова по-добре!“…

10 март 1840:

Отношенията ми с Марлиани са отново отлични. Мисля, че семейство Шопен скоро ще се разпадне. Общите познати го представят като ревнив болник, човек, погубен от страст, който се измъчва и измъчва другите. На нея й е дотегнало, но се страхува, че той може да умре веднага, ако го напусне…

Мари д’Агу до художника Анри Леман, 6 февруари 1841:

Абатът (Ламне) издържа добре затвора си. Не иска да приема там жени. Мисля, че прави това, за да не види мадам Санд…

21 април 1841:

Мадам Санд ме мрази; не се виждаме вече…

18 май 1841:

Концертът на Франц в консерваторията в чест на Бетовен беше тържество, достойно и за двамата (пред вас мога да си позволя да кажа: Бетовен и Лист, нали?). Раздразнена от тези успехи, мадам Санд е подтикнала Шопен да даде концерт у Плейел в затворен кръг, само за приятели. Лист написа чудна статия за този концерт (струва ми се, че статията много ги е раздразнила!)… Тя е дотолкова разярена срещу мене, щото — представете си! — е стигнала дотам да каже на Франц, че сте ми били любовник! Той й отговорил духовито, както умее да постъпва. От това омразата й само ще се задълбочи. Аз се отдръпнах окончателно от котерията Марлиани…

Тук е уместно да се повтори един цитат, любим на абат Ламне: „Помириха ни, прегърнахме се и оттогава сме смъртни врагове“.