Андре Мороа
Жорж Санд (13)

I
Две провинциални величия в Париж

Тя пристига отпаднала и премръзнала; пощенската кола не се е затваряла добре. Развълнуваният, внимателен Жул Сандо я очаква и настанява на ул. Сена №31, в жилището на Иполит Шатирон. Около нея се събира веднага малка група берийци: Феликс Пиа, студент по право и журналист, отявлен републиканец, заместил още преди „трите славни дни“ в една банкетна зала бюста на Карл X с този на Лафайет — постъпка, която му спечелва краткотрайна слава; Емил Реньо, студент по медицина, довереник и съветник на Сандо; великанът Фльори с галските мустаци; Габриел дьо Плане, основал в Париж берийски клуб, и Гюстав Папе, милорда, най-богатият от цялата дружина, който плаща в театъра захарните пръчки.

Между тези младежи, всички по малко влюбени в нея, Аврора се чувствува щастлива. Париж от 1831 година е опияняващ: „Революцията продължава без прекъсване, като заседанията на камарата. А сред щикове, бунтове и разрушения се живее така весело, както ако би било съвсем спокойно. Всичко това ме забавлява…“ Литературата е не по-малко революционна от политиката. Това е времето на великите романтически премиери, когато млади бунтари предизвикват буржоазните зрители. През февруари 1831 година излиза от печат „Парижката Света Богородица“; Мишле обнародва своето „Въведение в световната история“; Бюло става директор на „Ревю де дьо монд“. Малко по-късно Мари Дорвал, боготворената актриса на младите бунтари, създава успеха на драмата „Антони“ от Дюма, защита на прелюбодеянието и извънбрачните деца. Усеща се „раздвижване, вълнение, кипеж, какъвто мъчно можем да си представим днес“. Аврора и приятелите й са в партера, готови да защитят пиесата. В ония дни дамите отиват на театър само в ложа или на балкон. За да се движи свободно и да се облече по-евтино, мадам Дюдеван е в мъжки костюм. След като е ходила някога на лов с Дешартр в рубашка и гети, тя не изпитва стеснение от това облекло. Модата спомага за предрешаването. Мъжете носят широки рединготи, наричани „собственишки“, дълги до петите и почти без талия. Аврора навлича такъв редингот от сиво сукно. Със сивата си шапка и дебел вълнен шал тя прилича на млад студент от първи курс. Но най-много се радва на високите си обувки. Какво щастие да се отърве от островърхите пантофки, които се плъзгат в калта като кънки по лед!

И, което е по-важно, да се отърве от женското робство. Да се разхожда под ръка с младеж, без да чува мърморенето на Ла Шатр: „Точно в тона на мадам Дюдеван!“ А за да се освободи напълно, тя прекъсва всякаква връзка с досегашните си познати. За съпруга си мисли само дотолкова, доколкото има нужда от него.

Аврора до Казимир: „Направи ми удоволствие да ми пратиш пари, за да си купя чорапи, обуща и така нататък… Пиши веднага на господин Салмон да ми даде триста франка. Сбогом, приятелю. Видях майка си, сестра си, Шарл Дюверне и Жул дьо Грансан. Ще отида да чуя Паганини… Целувам те от сърце…“ Тези писма са тежка, но кратка повинност.

Тя прави последно посещение и на своя любим английски монастир. Юлската оръдейна стрелба^[1] е разстроила общежитието. Тъжна и загрижена, майка Алиша отделя само миг за тази, която е била нейна „дъщеря“. Аврора разбира, че светските приятелства нямат голяма стойност за монахините. Тя отива да види двете си приятелки от Котре, Джейн и Еме Базуен. И двете са се омъжили, станали са богати, ухажвани графини. Когато си отива, тя решава никога вече да не идва; тези очарователни девойки са намерили за добре да се придържат към общоприетите правила в живота. Това е тяхно право; но Аврора Дюдеван предпочита да се разхожда свободно, с вдигната глава, из пустинята на мъжете, „да се плъзга по леда, със сняг по раменете, с ръце в джебовете, понякога с празен стомах. Затова пък с глава, препълнена с мечти, мелодии, багри, форми, лъчи и призраци“.

А трябва да се живее. Тя не може да остава у Иполит, който идва често в Париж и има нужда от жилището си. И най-малката мансарда струва триста франка годишно. Портиерката би вършила домакинската работа срещу петнадесет франка на месец. От някоя евтина гостилничка ще й носят храна за два франка на ден. В краен случай ще успее да прекарва някак с годишната издръжка от три хиляди франка, ако не си купува мебели и книги. Опитва се да си намери кътче за работа в библиотеката Мазарини. Уви! Аврора е зиморничава, а библиотеката не се отоплява добре. Необходимо е да печели, но как? Да рисува кутии с гваш? Или портрети по петнадесет франка? Има бедняци, готови да ги надраскат и за пет; освен това тя не сполучва портрета на портиерката и си създава незавидна слава в квартала. Да пише? Защо не! „Установих, че пиша бързо, лесно, продължително, без да се уморявам: че мислите, дремещи в мозъка ми, се събуждат и свързват логично, щом започна да пиша…“ Не особено находчива в разговора, тя е духовита и жива в писмата си. С една дума, е роден писател и съзнава това. Всякога й е доставяло удоволствие да записва впечатленията си. С багажа си е донесла и романа „Еме“, написан в Ноан. Но как да превърне в средство за прехрана нещо, което е било досега само забавление? И как да проникне в литературните среди?

Най-влиятелният човек, когото познава по това време в Париж, е Дюри-Дюфрен, депутатът от Ла Шатр. В няколко дни той става „моят добър стар приятел Дюри-Дюфрен“. Той се държи учтиво и любезно към своята красива землячка; „татко ви“, казват разсилните в камарата, когато Аврора идва да търси в кулоарите своя депутат; на него тя споменава за намерението си да пише. Естествената реакция на видна личност, от която се иска препоръка, е да предложи водача на партията си. Дюри-Дюфрен предлага да я представи на господин дьо Ла Файет. „Не отивайте толкова високо — казва Аврора. — Знаменитите хора нямат време за второстепенни въпроси.“ Той се спира тогава на един свой колега от камарата, господин дьо Кератри, бретонски благородник, романист, либерал при Реставрацията и консерватор след 1830 година. Аврора Дюдеван е чела неговия безсмислен роман „Последният Боманоар“, в който един свещеник изнасилва мъртва жена. „Вашият знаменит колега е луд — казва тя на Дюри-Дюфрен; — но човек може да бъде добър критик и лош практик.“ По-късно разказва, че срещата била комична и съкрушителна. Господин дьо Кератри, побелял старец, я приема много важно в осем часа сутринта в приятна стая, гдето под розов копринен юрган лежи младата му съпруга. „Ще бъда откровен — казва той; — жената не бива да пише… Вярвайте ми, не създавайте книги, създавайте деца. — Запазете тази препоръка за себе си, господине — отговаря със смях тя.“ Но този разказ е писан двадесет години след случката; документите разказват нещо съвсем друго.

Аврора Дюдеван до Жул Букоаран, 12 февруари 1831:

Отивам сутринта у Кератри и разговаряме край камината. Разказвам му колко сме плакали при четенето на „Последния Боманоар“. Той ми заявява, че предпочита подобен успех пред салонните ръкопляскания. Достоен човек. Много се надявам на неговата закрила, за да мога да продам романчето си…

Тя носи препоръка и от една приятелка от Ла Шатр, мадам Дюверне, до един писател-бериец — Анри дьо Латуш. С Латуш я свързват много неща — той е братовчед на семейство Дюверне, баща му е бил приятел на Морис Дюпен; но този човек минава за саможив. Хиацинт Табо дьо Латуш, „аристократ по произход, се забавлява да демагогствува, като ненавижда демокрацията“. Езикът му е толкова изискан, че оставя впечатление на превзетост; но това е естественият му говор. Опитвал е всичко: драми, романи, журналистика, наука, и блести във всичко — всякога на втори план. Неговият роман „Фраголета“, в който героинята, облечена като мъж, води непристоен живот, е възмутил обществото и възхитил Теофил Готие. Латуш е издал посмъртно Андре Шение, запознал е французите с Гьоте, но не е успял да „овладее чудовището“, тоест, славата. Оттук и едно болезнено самолюбие; едно тъжно, обидчиво настроение; вечно болен стомах и разстроени нерви. Превъзходен ценител на другите хора, той създава безброй гениални писатели, но сам не достига гениалност. „Създал съм повече автори, отколкото творби“, казва горчиво той. Така например той е придирчив учител на младия Балзак, когото много мъдро насочва към Уолтър Скот и Фенимор Купър. Обаче Балзак не го обича много. Само един човек вярва пламенно в Латуш: това е Шарл Нодие, чиято дъщеря се дразни от похвалите на баща си и казва: „Добре че господ вече е създал света, иначе щеше да го създаде господин дьо Латуш.“

За малката мадам Дюдеван Латуш е велик човек. Тя отива да го посети у дома му на кея Малаке и намира там един четиридесет и пет годишен, доста пълен мъж с живо, умно изражение и прекрасни маниери. Той има глух, приятен, покоряващ глас, едновременно ласкав и насмешлив. Едно пострадало от детските години око никак не го обезобразява; единствената следа от злополуката е припламваща червеникава искра от мъртвата зеница, която й придава някакъв фантастичен блясък. Имал е големи успехи между жените и е вдъхнал трагична любов на Марселина Деборд-Валмор, от която има син.

Аврора Дюдеван до Казимир, 15 януари 1831:

Видях господин дьо Латуш, който беше много любезен. В неделя ще ме заведе в Абей-о-боа, у мадам Рекамие. Делфина Ге ще чете там стихове и аз ще видя всички съвременни знаменитости. Тази вечер отивам у него, за да му дам да прочете романа ми; много съм заета и с една статия, която трябва да излезе в „Ревю дьо Пари“. Той ми предлага да напиша нещо и за „Фигаро“, обаче аз не искам. Много хубави обещания. Но какво ще излезе от тях? Не зная…

Латуш изслушва търпеливо ръкописа на „Еме“, донесен от Аврора. Когато четенето приключва: „Имате ли деца, госпожо? — запитва той. — Уви, да, но не мога да ги взема при себе си, нито да се върна при тях. — Смятате да останете в Париж и да се издържате с писане? — Налага ми се. — Неприятно, защото не виждам изгледи за успех. Повярвайте ми: постарайте се, да се върнете в семейното огнище.“ Тя го слуша почтително, упорита като всяка берийка. Когато той й казва, че книгата й е лишена от здрав смисъл, тя отговаря: „Имате право“. Че трябва изцяло да се преработи: „Възможно е“. На Казимир съобщава: „Между нас казано, никога няма да се разбера с човек като Латуш“. Но скоро ще открие, че „след като изхвърли прекаления си ум“, Латуш разкрива едно нежно, предано и великодушно сърце.

Той току-що е застанал начело на сатиричния вестник „Фигаро“. След като се е сражавал заедно с републиканците през революцията от 1830 година, Латуш, опозиционер по природа, е открил сега война с вицове и епиграми срещу краля-гражданин и предлага на младата Аврора да я включи в списъка на своите редактори, „цяло гнездо орлета, които се готвят за полет“ — казва гордо той. Вестникът се подготвя край камината в дома на кея Малаке. Всеки си има отделна масичка. Аврора се настанява до самата камина, като внимава да не изцапа хубавия бял килим на своя директор. Той обича да поучава, да мъмри, да показва и подхвърля на орлетата си теми на изрязани от него хартийки, в които трябва да сместят статията или „новината“ (така наричат тогава във „Фигаро“ отзивите). Отличен метод да се научат на краткост; но тъкмо на това е неспособна „послушницата“. Напразно Латуш запазва за нея сантиментални разказчета: „Аз не умеех нито да ги започна, нито да ги довърша в това строго определено пространство, където трябваше да свършвам, когато току-що съм започнала… Това беше истинско мъчение…“ А през това време редакторите разговарят и се смеят. Латуш блести със своята язвителност, възхитителен е с бащинската си доброта. „Аз слушах, забавлявах се, не вършех нищо ценно, но в края на месеца получавах дванадесет франка и петдесет сантима…“

Все пак на 5 март 1831 година тя има малък успех. В този ден е осмяла със следния отзив предпазните мерки на режима:

Господин полицейският префект ще издаде ново постановление със следните главни положения: 1. Всички граждани, годни да носят оръжие, ще бъдат свиквани всеки ден от седем сутринта до единадесет вечерта, за да охраняват кралския дворец; а всяка нощ от единадесет часа до седем сутринта ще бъдат свиквани, за да пазят храмовете и други обществени сгради. През това време жените, децата и старците ще бъдат пред вратите на домовете си. Семействата, които не изпълнят това нареждане, ще бъдат лишени от правото на закрила от страна на въоръжените сили и оставени на благоволението на бунтовниците. 2. За да не се смущава занапред спокойствието на гражданите, всяка сутрин на разсъмване ще се дават по двадесет и пет оръдейни изстрела от площадите. Камбани и барабани ще звънят и бият за сбор всеки час през цялата нощ. Патрул от националната гвардия ще обикаля по улиците с викове: „Бдете!“, както е прието да се вика в крепостите. 3. Всеки собственик се задължава да изкопае около къщата си ров, широк седем и половина стъпки, да укрепи вратата към двора, да постави решетки на прозорците и да има в къщи най-малко двадесет пушки, за да въоръжи наемателите и прислугата си в случай на нужда. С тези предпазни мерки правителството обещава на жителите едно пълно и трайно спокойствие. То се задължава да не разкрива повече от дванадесет заговора на месец и да не търпи повече от три бунта в седмица. Дните понеделник, сряда и петък ще се използуват за предотвратяване на всякакви събирания, а вторник, четвъртък и събота — за разпръскването им…

Веселяците по кафенетата ръкопляскат, но кралят гражданин се разсърдва. „Фигаро“ е конфискуван. Мадам Дюдеван се надява за някое време, че правосъдието ще потърси автора на анонимната дописка и ще заведе дело срещу нея.

Аврора Дюдеван до Шарл Дюверне, 6 март 1831:

Слава богу! Какво възмущение в Ла Шатр! Какъв ужас, какво отчаяние в моето семейство! Но аз спечелих известност; намерих издател да печата плоските ми шеги и глупци да ги четат. Бих дала девет франка и петдесет сантима за щастието да бъда осъдена…

Уви! Главният прокурор прекратява делото. „Господин Вивиен предписа на съда да прекрати делото. Жалко! Една политическа присъда би ми осигурила сполука занапред…“

„Малкият Жул“ прави също първите си стъпки в литературата. Аврора се колебае отначало да го препоръча на Латуш, защото не желае да прекалява с искания за подкрепа. След като сама е получила „право на гражданство“, тя се осмелява да представи една статия от Жул, която се харесва. И Сандо се настанява в директорското помещение, на масичка, покрита с красиво сукно. По-късно той занася в „Ревю дьо Пари“ един „невероятен“ текст, написан от двамата любовници, но подписан само от Жул. Доктор Верон, директор на списанието, го одобрява. „Възхитена съм заради Жул! Това доказва, че ще може да успее. Аз реших да го приобщя към моите трудове или — ако желаете — да приобщя себе си към неговите. Както и да е, той ми дава името си, защото аз не искам да излизам с моето. А пък аз ще му помагам, когато има нужда от това.“ Но тя държи „литературното сдружение“ да остане в тайна: „Така ме нареждат в Ла Шатр, та само това липсва, за да ме довършат.“ И дума не може да става за нея да пише под свое име. Свекърва й, вдовствуващата баронеса, се учудва, че Аврора живее толкова дълго време в Париж без Казимир, и я пита: „Вярно ли е, че имате намерение да издавате книги? — Да, мадам. — Не е лошо, но надявам се, че няма да поставите едно име, което нося и аз, по кориците на печатни книги? — О, разбира се, че не, мадам; такава опасност не съществува.“

И така, двамата се подписват отначало: Ж. Сандо. Влюбените се чувствуват щастливи. На своя приятел и довереник Емил Реньо Аврора пише:

Потребно ми беше пламенно сърце, което да ме обича така, както умея да обичам аз, да ме утеши за всички злочестини, помрачили младостта ми. И макар че вече остарях, намерих това сърце, младо като моето, намерих обич за цял живот, която от нищо не се разколебава и всеки ден все повече укрепва. Жул ме привърза отново към живота, който ми бе дотегнал и който понасях само по задължение — заради децата си. Той разхубави едно бъдеще, което предварително ме отблъскваше, а сега го виждам изпълнено с него, с трудовете и успехите му, с честното му и скромно държане… Ах! Да знаете колко го обичам!… Горкото дете страда толкова много от неволните пристъпи на тъга, за които толкова го обвиняват… Вие поне не го принуждавате никога да се черви от тях!… Човек трябва да разбере, че у него съществува горещо приятелство и безгранична преданост като възмездие за привидната студенина, която понякога го обзема…

Тя се застъпва за Сандо, защото берийците в Париж не го обичат много. „Той е необикновено умен — отбелязва по-късно Дюверне, — но е коравосърдечен, изпълнен с дребно тщеславие и фалшиво честолюбие.“ Сандо чувствува тази враждебност и се оплаква от нея: „Не му трябват много приятели, за да бъде щастлив — казва Аврора; но той страда горчиво, когато има повод да се усъмни в тях.“ Тя го утешава и се грижи за него по-скоро с майчинска, отколкото с любовна нежност. Той не е много здрав и често забравя да се храни; тя следи да не остава гладен. Не е много работлив; тя го заставя насила да седне до масата, както би постъпвала със сина си. Приятно й е да упражнява тази нежна тирания. За нея трудът не е робство, а естествена проява.

Аврора Дюдеван до Жул Букоаран, 4 март 1831:

Повече от всякога съм решена да поема пътя на литературата. Въпреки неприятностите, които срещам понякога в него, въпреки леността и умората, прекъсващи работата ми, въпреки прекалено скромния живот, който водя тук, чувствувам, че животът ми отсега нататък е запълнен. Имам цел, задача, да употребя точния израз: имам страст. Писателският занаят е буйна, почти неразрушима страст. Обземе ли веднъж някоя нещастна глава, не може вече да я остави…

Накратко казано, тя би била във възторг от този уморителен бохемски живот, ако не й липсват децата. От Ноан брат й пише по този повод писма, изпълнени с опасни предупреждения: „Най-хубавото, което си създала, е синът ти, той те обича повече от всеки друг. Внимавай да не притъпиш това чувство.“ Суровият Иполит не греши. Но Жул и Аврора са твърдо убедени, че ще си създадат скоро едно свободно семейство, при което ще могат да дойдат Морис и Соланж. Двамата влюбени имат еднакви вкусове, еднакви симпатии. „Те тичаха лудо по тясното криво стълбище и всякога се втурваха с радост в малката си стая… Това кътче беше скромно, близо до небето, но уличният шум не достигаше никога дотам… Вътре нямаше килими и тапети, затова пък имаше цветя, които поддържаха вечна пролет…“ Кой не би предрекъл една продължителна любов?