Андре Мороа
Жорж Санд (15)

III
Раждане на Жорж Санд

Пристигането на Соланж изненадва младите берийски приятели на майката. Прилично ли е дете на три и половина години да живее в едно незаконно семейство?

Аврора Дюдеван до Емил Реньо:

Да, приятелю, доведох ви Соланж и никак не се страхувам, че моят ергенски живот ще представлява неудобства за нея. Аз ще го променя, за да го нагодя към нейния; това не ще бъде много трудно, нито е някаква заслуга. И Жул няма да се оплаква от зрелището. Ще се приучим да се движим по-бавно по улиците, за да може детето ни да ни настига с малките си крачета… Ще прекарваме всеки ден по два-три часа в Люксембург с книгите и детето си. Ще се храним, както и досега, в къщи. То ще спи на дюшече върху канапето и тъй като е на три и половина години, уверявам ви, че няма да прави никакви забележки, нито ще гадае, разпитва или бъбри. И Морис дори не би правил такова нещо, толкова е невинен. Така че нека чувството ви за нравственост не се тревожи. И аз, не по-малко от най-добродетелната майка, не желая да възмущавам дъщеря си… Преди всичко тя е глупава като пате…

Разбира се, те с Жул ще трябва да се откажат от театър. Какво значение има това? И двамата са готови да пожертвуват „Роберт Дявола“ и Малибран^[1] за една-единствена сълза на Соланж. И наистина, всичко се нарежда чудесно. Жул просто се прехласва по своята „дъщеря“, води я в ботаническата градина, изпълнена по това време с уханието на цъфнали акации, показва й жирафа, който тя твърди, че е виждала вече в една ливада край Ноан, и я държи за ръка, когато малката излиза на балкона на кея Сен Мишел да полива десетината саксии, които съставят „висящата градина“ на майка й. Соланж пречупва няколко стебла и, от страх да не й се карат, се опитва да ги залепи с червен восък. Любовната гравюра се превръща в картина от Грьоз^[2].

Колкото до „Индиана“, Сандо прочита ръкописа на своята любовница с възхищение, изненада и донякъде със стеснение. Според него, това е нещо прекалено хубаво и сериозно. Той отказва най-почтено да се подпише под един труд, в който не е участвувал. Но какъв псевдоним тогава да си избере Аврора? Общото им име Ж. Сандо е спечелило вече малко известност с „Роз и Бланш“. Не може да се подпише Дюдеван; свекървата и съпругът ще се противопоставят; майката сигурно би казала, че е неудобно дъщеря й да се подпише Дюпен. Тогава стигат до средно решение: ще запази презимето Санд и ще смени кръстното си име. Така се ражда Жорж Санд. Защото Аврора държи да я смятат за мъж. Потисната от робството на жената, тя иска да се отърве от него и с името, и с външността си. Отсега нататък пише в мъжки род всички прилагателни, които се отнасят до нея.

Към края на май издателят (Ж. П. Роре и Дюпюи) е току-що изпратил на кея Сен Мишел първия екземпляр от романа, когато Латуш влиза в мансардата. Той взема романа, подушва го, любопитен, неспокоен, насмешлив както всякога. Започва да прелиства книгата: „Хм! Та това е подражание; от школата на Балзак! Какво търсиш тук, подражание? Какво търсиш, Балзак?“ Аврора е на балкона. Той отива при нея с книгата в ръка и започва да й доказва алгебрически, че е копирала Балзак. Тя чувствува, че не заслужава този укор, но не се защищава. Латуш си отива с екземпляра, който му е надписала. На другата сутрин още рано-рано получава следното писъмце: „Жорж, идвам да се покая публично: коленича пред вас. Забравете моите грубости от снощи; забравете всички грубости, които съм ви говорил от шест месеца насам. Цяла нощ четох книгата ви. О, дете мое, колко съм доволен от вас!“

Радост! Радост! Това развълнувано възхищение от един толкова язвителен и строг критик я опиянява. Скоро всички вестници му пригласят. Балзак пише в „Карикатюр“: „Тази книга е реакция на истината срещу фантастиката, на съвремието срещу Средновековието, на личната драма срещу тиранията на историческия роман… Не зная нищо по-просто написано, по-прелестно замислено. Събитията следват и се трупат без изкуственост, както в живота събитията се сблъскват и случаят натрупва често пъти повече трагедии, отколкото е успял да напише Шекспир. С една дума, успехът на книгата е сигурен…“ В „Ревю де дьо монд“ Гюстав Планш, жестокият Гюстав, плашило за писателите, хулител на Юго и на Балзак, за когото казва с отвращение, че „мирише на опиум, пунш и кафе“, превъзнася до небесата младата романистка. Поставя я по-високо от мадам дьо Стал; хвали искреното й красноречие, простотата на израза: „Авторката на «Индиана» ще стане, разбира се, по-изкусна, но дали изкуственото усъвършенствуване на таланта й ще струва колкото невежествената й смелост?…“

Тя му благодари. Той отива да я посети от името на Бюло, новия директор на „Ревю де дьо монд“, и й предлага да сътрудничи в списанието. Планш й прави впечатление на странен, раздразнителен и мрачен човек. Тъй като на младини се е борил с баща си, настроен враждебно към литературното призвание, той остава цял живот бунтар и мизантроп. „Състарен може би от горчива самота и прекалено разбиране на живота, той изучава без цел и система чуждата мисъл… Жертва е на интелекта… Критиката е негов опиум, а цял харем от написани книги го е отвратил от писане…“ Този голям ум с необикновено широка култура се намира в изоставено, нечисто тяло. Бюло напразно му купува дрехи; Планш ги продава и се връща отново към зацапаните си палта. Доволен, че разбира всичко „той се самосъзерцава в безкрая на интелектуалното си царство и изоставя с диогеновско безгрижие външната си форма“. Санд обича този тип на независим, горд и беден човек. Те се сприятеляват и Санд сключва договор с Бюло. За четири хиляди франка годишно тя се задължава да дава на „Ревю де дьо монд“ по тридесет и две страници материал седмично. А тъй като по същото време издателите на „Индиана“ й предлагат хиляда и петстотин франка аванс за романа „Валентина“, за който им е говорила, Аврора става изведнъж прочута и богата.

Какво е всъщност „Индиана“? Санд казва сама в предговора: „Индиана, ако искате непременно да обясните всичко в тази книга, е един тип; тя е жената, слабото същество, натоварено да представи потиснатите или, ако предпочитате, отречените от закона страсти; тя е воля, която се бори с неизбежността; тя е любовта, която блъска сляпо челото си о всички прегради на цивилизацията…“

Следователно романът изразява силните чувства на автора. Но художественото превъплъщение е пълно. Напразно бихме търсили сред героите образите на Казимир и на Сандо. Може би самата Индиана, креолка по произход, напомня индианския тен, от който се възхищават приятелите на Аврора. Някои черти в характера са общи на героинята и на създателката й: „Тя не обикна съпруга си, защото я задължаваха да го обича; а да се противопоставя мислено на всяка нравствена принуда бе станало нещо като нейна втора природа, принцип на поведение, закон на съвестта…“ Индиана се разочарова от своя любим Раймон дьо Рамиер (напомнящ донегде Орелиен дьо Сез), както и от съпруга си, полковник Делмар, груб, макар и не лош простак. Основната тема е противоположността между жената, която търси едно дълбоко чувство, и мъжа, който е всякога повече суетен или чувствен, отколкото влюбен. Спасението идва най-после твърде неестествено в лицето на един благороден и невъзмутим братовчед англичанин, сър Ралф Браун, който отвежда Индиана в идиличната долина, гдето е минало нейното детство. (Бележниците на малгаша Жул Неро са дали прекрасни описания на остров Бурбон.^[3])

Валентина, героинята на втория роман, е също нещастно омъжена жена, дъщеря на аристократическо семейство, омъжена за един посредствен човек от своята среда и чувствителна към любовта, която Бенедикт, син на един от изполичарите им, изпитва към нея. Книгата се харесва, защото връщането към народа изглежда толкова романтично, колкото и връщането към миналото; и защото Аврора описва своя берийски край, като го нарича Черната долина. Поезията прониква бавно в душата и в прозата. От двадесет и четири години вече Аврора живее сред тези осакатени дървета, сред сенчестите „върбалаци“ покрай реката; и ги рисува великолепно. Всички читатели харесват селския роман. Що се отнася до социалната тема, хората хвалят или укоряват според политическите си убеждения този зов за смешение на класите.

След няколкогодишен голям успех сред интелектуалците сенсимонизмът е по това време подровен от разногласия между неговите привърженици по въпроса за брака. Дядо Анфантен^[4], велик жрец в тази църква, учи, че освобождението на жената е невъзможно, ако тя остава подчинена на закона за верността. Проклятието, изречено от християнството против плътската любов, трябва да се отмени. След като прочитат „Индиана“ и „Валентина“, проповедниците на това учение се обръщат към Жорж Санд. Дали тази смела, внезапно прославила се млада жена, която се бори храбро против брака, ще бъде за тяхната църква дългоочакваната жрица? Сенсимонистите се надяват на това и се опитват да я включат в редовете си; но тя не се поддава.

Селска предпазливост, женска мъдрост. Но целият този шум преобразява живота й. Тя не ходи вече в редакцията на вестника, обаче прекалено много гости я намират в дома й. Вечер се затваря с перата, мастилото, пианото и огъня. Зиморничава и трудолюбива, тя обича тия нощи, изпълнени с топлина и труд. Дълги повести се появяват без мъка под перото й: „Метела“, „Маркизата“ (в която описва баба си Дюпен дьо Франкьой). Сандо наблюдава тази плодовитост и се чувствува някак унизен. Тя го насърчава да следва примера й. „Искаш да работя — пише й той; — и аз искам, но не мога! Не съм се родил като тебе с пружинка в мозъка, която поставя в действие волята, щом натиснеш копчето…“ Неумолимото прилежание на любовницата му вдъхва смътен страх, че може да я загуби.

Тя защищава своята свобода от любовника си, както я бе защищавала от съпруга: „Отивам, където намеря за добре — казва му малко грубо тя, — и не съм длъжна да давам сметка никому“. Латуш, който е бил всякога недоволник и ревнивец, а от някое време и обзет от мания за преследване, напуска в 1832 година Париж, за да се засели в Оне, в Шатобриановата Вълча долина.

Във Вълчия дол — и заглъхнал и див,

обрасъл със храсти и бурен трънлив —

той крие се, бяга, самотен и чужд…

Спокойно си спете, мосьо дьо Латуш!^[5]

Когато заминава, той оставя на Санд жилището си на кея Малаке, гдето я бе посрещнал за пръв път. Големият бял килим и акацията, която нахлува през прозореца, са сега нейни. Какво повишение! През лятото на 1832 година тя отива често при Латуш в Оне. Пътува с дилижанса до Со, после по една пътечка стига до скита на поета мизантроп. Тези посещения са приятни и щастливи; разговарят, докато се мръкне; Жорж отива да вземе яйца от кокошарника, плодове от овощната градина и приготвя вечеря. „Казваха ми, че бил влюбен в мене, че ревнувал, без да признава, и бил огорчен, загдето никога не съм го разбрала. Не е вярно…“ Балзак смята, че е имало любовна връзка, но писмата на Латуш говорят по-скоро за нежно приятелство, изпълнено с разочарования и съжаления.

Латуш до Жорж Санд:

Зная, че сте изменчива, но имате поне частица човечност заедно с предимствата й. Вашето очарователно писмо ми достави единствения миг щастие от една година насам. Не ви обвинявам в неблагодарност към съдбата, многообична ми… Признавам, че имате право във всичко; но поогледайте се все пак около себе си: колко поводи да понасяте с търпение света! Майчинство, гордост, приятели, имате всичко; имате право на всички блага! Не ми говорете никога за мене… клето дете! Аз съм отдавна жив мъртвец; и когато свиквам вече с гроба, когато се аклиматизирах в другия свят, не ме връщайте към тукашния. В тукашния, за да не те изоставят, трябва да си всякога щастлив. Всички добродетели се намират в думата сполучвам. Уверявам ви, че човек се чувствува по-добре в смъртта, отколкото с честолюбиви стремежи… Освен това, ако продължавах да живея, щях да ви обичам прекалено много, а като прочетох вчера четирите писма на Русо до Сара, се похвалих сам, че съм изживял времето си и съм се оттеглил в оставка. Сбогом, но аз съм всякога ваш стар хотелиер в долината Оне, във Вълчата долина. Донесете ми кутийка масло, а най-вече един роман от автора на „Индиана“…

Неочаквана и възторжено посрещната гостенка на Ке Малаке е Мари Дорвал, голямата актриса на романтиците, изпълнителка на главните роли в пиесите на Дюма и Виньи. Жорж се възхищава пламенно от нея и моли с писмо актрисата да я приеме. Една сутрин, когато разговаря със Сандо, една жена се провиква задъхано: „Ето ме!…“ Санд не я е виждала никога вън от сцената, но веднага я познава. Дребничка, тъмнокоса, крехка, с букли по челото и премрежени очи, с потръпващи устни и поетично лице, Дорвал е повече от хубава — тя е очарователна; а при това е и хубава; но е толкова очарователна, че хубостта е излишна. Човек не вижда образ, а изражение, душа. Тя е още слаба, снагата й е гъвкаво стъбло, олюлявано непрестанно от тайнствен полъх, усещан само от него. Жул Сандо я сравнява в този ден с перото на шапката й: „Уверен съм — казва той, — че напразно бихме търсили из целия свят толкова леко и меко перо като това, което тя е намерила. Неповторимото, чудно перо е литнало към нея по силата на закона за привличането или пък е паднало от крилото на някоя прелитаща фея.“

Дорвал играе голяма роля в живота на Жорж Санд. Въпреки външните прояви и пламенността на някои писма Аврора не намира никога в любовта на мъжете тази безусловна страст, това щастливо опиянение, това успокоение, което търси в нея. Крехкият Сандо е лишен от човешка топлота. Санд се старае добросъвестно да се убеди, че го обича страстно; стреми се отчаяно с него към чувствени наслади и никога не ги постига. Мари Дорвал е тъкмо такава, каквато Жорж би желала да бъде:

„За да се разбере властта, която тя има върху мене, би трябвало да се знае до каква степен сме различни… На нея бог е дал силата да изразява това, което чувствува… Тази толкова красива и толкова скромна жена не е учила нищо; и всичко е отгатнала… Не зная как да изразя колко съм студена и несъвършена; аз не умея нищо да изразя. Моят мозък положително страда от някаква парализа, която пречи на усещанията ми да намерят форма за изразяване… А когато тази жена се явява на сцената с отпусната снага и небрежна походка, с тъжния проникновен поглед, знаете ли какво си представям?… Струва ми се, че виждам душата си…“

Незаконна дъщеря на актьор и актриса от странствуваща трупа, израснала сред бурни, низки страсти, когато се разсърди, Дорвал говори понякога като махленка. В живота е видяла всичко, всичко е говорила и вършила. На сцената тази несравнима жена потръпва от вдъхновение и преливаща жизненост. Въплътен дявол. Неразкаяна Магдалина. Загубила на двадесет и две години съпруга си, комическия актьор Алан Дорвал, майка на три дъщери, тя се омъжва в 1829 година за Жан-Тусен Мерл, директор на театър Порт Сен Мартен и снизходителен съпруг. В 1831 Алфред дьо Виньи започва настойчиво да я ухажва. Странна двойка: граф дьо Виньи, високомерен и мечтателен рицар от Малтийския орден; и циничната, пламенна Мари Дорвал. Сент Бьов упреква Виньи, че се държи „като самотен обелиск“; Дорвал е непринудена и достъпна. Но зад маската на строгия стоик се крие чувствена личност. Влюбеният Виньи мисли, че спасява един паднал ангел. Има ли нещо по-възхитително от актриса, която „проявява душата си“ в своя будоар? Те си разменят мистични мисли и изнурителни ласки. Тя казва със смях на Дюма: „Ставам разумна; възвръщам си невинността… Кога ли родителите на господин графа ще дойдат да поискат ръката ми?“ В началото на връзката им Виньи не съжалява за нищо, дори за угризенията на съвестта си: „Човек живее двойно в пламъка на увлеченията“.

Дорвал поканва веднага двойката Сандо-Санд на вечеря у дома си заедно със съпруга си и Виньи. Жорж идва в тесен панталон и високи обуща с пискюл. Виньи е възмутен: „Тази жена изглежда двадесет и пет годишна. Прилича на прочутата Юдита от музея. Има черна къдрава коса, която пада до врата й, като у Рафаеловите ангели. Големите черни очи са на мистичка на най-великолепните италиански глави. Строгото лице е неподвижно. Долната му част не е приятна, устата е некрасиво очертана. Няма изисканост в държането, говори грубо. Външност, говор, глас, дръзки изказвания — всичко у нея е мъжко…“ Санд го преценява по-справедливо: „Личността на господин дьо Виньи никак не ми се хареса, но уверявам ви, че що се отнася до душата му, отношението ми е друго“. Близостта между двете жени много скоро се засилва.

Жорж Санд до Мари Дорвал:

Мислите ли, че ще можете да ме понасяте? Още не знаете, не зная и аз. Такава съм мечка, глупава, неспособна да говоря, стеснителна и мълчалива тъкмо когато имам най-много да изразявам! Не ме преценявайте по външността. Почакайте малко, преди да решите колко състрадание и обич ще можете да ми подарите. Аз чувствувам, че ви обичам с едно подмладено сърце, напълно подновено от вас. Ако това е само мечта, както всичките ми желания досега, не ми я отнемайте много бързо. Толкова ми е добре с нея! Сбогом, велика и прекрасна моя. Каквото и да стане, ще ви видя тази вечер.

На мадам Дюдеван, останала буржоазка от Ла Шатр, въпреки нахълтването в бохемския живот, гениалната Мари разкрива цял свят от удоволствия. Обезпокоеният Виньи надушва опасност: „Не мога да разгадая още живота на тази жена. Тя отива от време на време на село при съпруга си, а в Париж живее с любовника си… Поддържа и нещо като другарство с Жул Жанен и Латуш…“

Писателският Париж е бил всякога много малък град. Както някога в Ла Шатр, добрите хора приписват сега трима любовника на Аврора: Сандо, Латуш и Планш. Сандо знае това и ревнува. Той разбира, че не е победил вродената студенина на своята любовница и тъй като сам търси понякога незначителни и краткотрайни успехи, се страхува горчиво, че и тя постъпва навярно по същия начин. А не може да се раздели от нея.