Андре Мороа
Жорж Санд (40)

II
Кастеланка и социалистка

Но всяко съзнание се оформя или деформира от идеите на своето време било като следва големите течения, било като им се противопоставя. А съществената отлика на времето от 1830 до 1848 година е, че политическата революция от 1789 година е последвана от повик за социална революция. В 1830 година буржоазията вече е завзела окончателно властта. Режимът на Златната среда е победа за разните Попино, Камюзо и Кардо. Но за прозорливите умове е ясно, че религиозната революция от XVIII в. ще доведе до пролетарска революция. Защо работническите маси, които не вярват в задгробния живот, ще се примиряват с нищета в настоящия? Затова Балзак решава, че само възстановяването на католичеството като духовна власт ще спаси обществото от анархия; а реформаторът Сен Симон, напротив, ще направи усилие да установи върху развалините на католичеството една духовна власт, която да ръководи напредъка на индустрията, науката и изкуствата към върховна цел: „Възможно най-бързо подобряване участта на най-многобройната и най-бедната обществена класа.“

При все че учението им има бъдеще, което в онова време не може още да се предвиди, Сен Симон и учениците му търпят поражение пред своите съвременници. Този век, „плодовит с недоносчета“, осмива реформаторите и се отдава на култа на парите. Осмивани и подигравани, Сен Симон и Фурие умират усамотени. Те нямат дълбоко влияние върху Санд. Мишел от Бурж се опитва да направи от нея борческа личност; но не сполучва. Запознава я все пак отблизо със смелите теории за собствеността и я въвежда, в прогресивните среди. При все че собствените му разбирания са твърде смътни, Ламне приближава Жорж към някакъв християнски социализъм. Но истинският кръстител е Льору.

Льору й дава нова религия. Той се смята за пророк и иска да замени християнското милосърдие с общочовешка солидарност. Санд, която — според Сент Бьов — „възприема словото на хора, стоящи в много отношения по-ниско от нея“, възприема от Льору разбирането за способността на човека да се усъвършенствува (златният век е пред нас); за безсмъртието не на личността, а на вида; и принципа за колективната собственост. Само обществото може да разпределя благата според делата. Собствеността не е кражба (това представяне на въпроса успокоява съвестта на ноанската кастеланка), но не е и право, затова колективът има право да променя разпределението й. Льору затвърдява Санд в един социализъм не така брутален като тоя на Мишел, но по-устойчив и по-искрен. В 1843 година Сент Бьов нарича Беранже, Ламне, Санд и Сю „четирите велики социалистически и човеколюбиви сили на нашата епоха“.

Как се изразява този социализъм? Сантиментално — чрез подкрепата, която Санд дава на пролетарските поети: тъкача Магю, хлебаря Ребул, коафьора Жасмен, а най-вече на тулонския зидар Шарл Понси, комуто пише: „Дете мое, вие сте голям поет, най-вдъхновеният и най-надареният от всички прекрасни пролетарски поети… Можете да станете най-великият френски поет…“ И по-нататък:

23 юни 1842:

Страдащото човечество не сме ние, литераторите; не съм аз, която не познавам (за нещастие може би) нито глад, нито нищета; не сте дори и вие, скъпи ми поете, който ще намерите в славата и признателността на братята си висша награда за личните си страдания; а народът, невежественият, изоставен народ, изпълнен с бурни страсти, които се възбуждат в погрешна посока или потискат без уважение към силата, която бог не му е дал все пак напразно…

И добавя: „Юго долавя понякога това; но душата му няма достатъчно нравствена сила, за да го почувствува напълно и навреме. А това пък се дължи на факта, че на сърцето му липсва плам и на музата му — вкус.“ Музата на Понси е лишена от гениалност, дори от дарба, но Санд го превръща в свой верен приятел, временен довереник и накрай в преуспял буржоа, защото благодарение на създадената от нея известност той става секретар на търговската камара в Тулон.

Социализмът на Санд се изразява и в творчеството й, защото тя взема „за тема на новите си романи пролетариите от града и селото, труда и страданията им и противопоставя техните добродетели срещу егоизма на знатните и богатите“. Народът е пазител на божественото вдъхновение; той именно притежава вродената доброта, приписвана от Русо на личността. В „Странствуващия работник“ красивият дърводелец Пиер Югнен е от „същото божествено тесто“, от което е и дърводелецът Исус. Когато говори за бъдещото общество, старият скептик граф дьо Вилпрьо, у когото Югнен работи, му казва благосклонно: „Изказвайте пожелания, измисляйте системи. Измисляйте ги колкото ви е угодно и се отказвайте от тях колкото е възможно по-късно!“ Но Югнен презира тази човешка и обществена останка. В „Мелничаря от Анжибо“ Санд рисува като як и пленителен светец мелничаря Големия Луи, а аристократката Марсел дьо Бланшмон представя като жена, която се радва на разорението си. На сина си тя казва: „Дано разбереш, че си изпаднал (чрез разорението) между овцете, които се намират отдясно на Христа, а не сред пръчовете, които са отляво!“ На господа: „Господи! Дай ми необходимата сила и мъдрост да направя от това дете мъж. Да го направя патриций е достатъчно да скръстя ръце!“ По това време (към 1840–1848) Санд се обявява толкова за комунистка, колкото и за социалистка. Всъщност тя не е упорита и би желала да узнае по-точно какво се крие в действителност зад двете думи.

Сент Бьов до мадам Жуст Оливие, 3 август 1840:

Мадам Санд става комунистка, започва да посещава работниците; страхувам се, че бъдещият й роман ще бъде на тази тема. Не се държи както трябва. И за да запазим добрите си отношения, никак не я виждам…

Пиер Льору я е предупредил някога, че предпочита задругата пред комунизма, защото той е не само за подялба на имуществата, но и за „братско общуване на душите“. Но в 1848 година Жорж е надминала Льору; тя желае социализмът да мине в действие, докато нейният философ намира удоволствие само да построява системи.

Жорж Санд до Бокаж:

Аз съм за комунизма, както някои хора са били християни в петдесетата година от нашето летоброене. Той е за мене идеалът на прогресивните общества, религията, която ще съществува след няколко века. Но не мога да се присъединя към нито една от сегашните форми на комунизма, защото всички имат диктаторски характер и смятат, че могат да се наложат без съдействието на нравите, навиците и убежденията. Никоя религия не се затвърдява със сила…

Този комунизъм изглежда по-скоро идиличен, отколкото нападателен, и прави впечатление, че романите, в които Санд го изразява, са обнародвани в консервативни издания: „Конститюсионел“, „Епок“. Що се отнася до личното й положение на богата жена, то не я затруднява: „Аз изпитвам ненавист към поземлената собственост. Привързаността ми не отива по-далече от къщата и градината. Полето, равнината, ливадите, всяка равна плоскост ми навява смъртна досада, особено когато е моя собственост, когато си казвам, че това нещо е мое, че съм длъжна да се грижа за него, да го пазя, да го заграждам с тръне, да прогонвам оттам стадото на бедняка, за да не обеднея и аз на свой ред, а това в известни случаи води неизбежно до загуба на чувството за чест и дълг.“ Остроумно изказване на желанието да си запази Ноан и да живее там с братска скромност.

В областта Бери, където е собственица на замък, мадам Санд води от 1840 година борба против Луи-Филип заедно с напредничавата опозиция. През 1843 година, както видяхме, тя подпомага щедро основаването на „Еклерьор Дьо л’Ендр“. Политиката на Еклерьор се приближава до тази на парижкия вестник „Ла Реформ“, където царува Ледрю-Ролен, остроумен и красноречив адвокат, с красива външност и любезна усмивка, но ленив опортюнист, който се е оженил за пари и е голям донжуан. По-близо до Санд е Луи Блан, социалист с комунистически забежки, който не казва вече: „Всекиму според труда“, а: „Всекиму според нуждите“. Тя е в преписка с него и като истинска берийка му задава няколко „твърде глупави“ и съвсем преки въпроси, преди да се свърже с неговото движение. Щом вижда Луи Блан, тя обиква този дребен мъж с детско лице, който се смее, ръкомаха и блести със смелост и ум. Решава дори да го ожени за „хубавицата“ — прякор, даден на Соланж от Полина Виардо. В романа си „Пичинино“ тя ни е оставила неговия портрет: „Голямо честолюбие в малко тяло, подкупващ, приятен глас, желязна воля“.

Но погрешно би било да си я представим заета през четиридесетте години да подготвя революция. През това време тя си живее спокойно в Ноан.

Жорж Санд до Шарл Понси:

В Ноан ще остана до зимата, както всяка година, както винаги, защото животът ми е уреден сега като нотна хартия. Написах два-три романа, един от които скоро ще излезе… Син ми е все така слаб и нежен, но напълно здрав. Той е необикновено добро същество, кротко, с равен характер, работливо, скромно и правдиво. Не само сърцата, но и характерите ни се съгласуват така добре, че не можем да живеем нито ден един без друг. Той встъпва вече в двадесет и третата си година, аз в четиридесет и втората… Свикнали сме да се веселим, не шумно, но доста продължително, а това ни сближава въпреки възрастта, и след като сме се трудили цяла седмица, си устройваме голямо развлечение да изядем една баница на тревата, малко по-далечко от къщи, в горичка или в някоя развалина заедно с брат ми, дебел, духовит и добродушен селяк, който вечеря всеки ден при нас, защото живее само на четвърт левга от Ноан. Това са големите ни лудории! Морис рисува пейзажи; брат ми си подремва на тревата. Конете пасат на свобода… Кучетата тичат нагоре-надолу, а едрият кон, който вози цялото семейство в един вид голяма ръчна кола с едно колело, идва да яде от чиниите ни…

Романите, които е писала по това време, не са само социални. „Вие мислехте значи, че пия кръв в аристократически черепи; о, не, изучавам Вергилий и уча латински…“ Четенето на Вергилий й внушава мисълта да напише „Георгики“ за своята област. В детството си е била очарована от приказките на конопаря по седенките. Тя мечтае да достигне тази селска простота на разказа, да запази прекия, рязък тон на народния разказвач, като замени селския език, за да бъде разбираема за парижкия читател. Този опит дава две приятни идилии: „Дяволското блато“ и „Подхвърленият Франсоа“. Това са два успоредни романа; в първия богат селски стопанин се оженва за бедна девойка; във втория Подхвърленият (извънбрачно дете, изоставено в полето) е обикнат от богатата жена, която го е прибрала. От тези трогателни и чисти пасторални повести лъха красотата на творби от древността. Те напомнят не само Вергилий, но и Теокрит, понякога дори „Одисеята“. Освободена от различните идеологии и увлечена от поезията на своята провинция, Санд е написала два шедьовъра. В 1843 година един книжар казва на Балзак: „Никъде вече не искат да четат Жорж Санд. «Странствуващият работник» я погуби въпреки привилегията на прочутите писатели да пишат по двадесет лоши книги.“ Следната година, напротив, Балзак казва на мадам Ханска за Жана: „Прочетете тази книга! Несравнима е!… Пейзажът е обрисуван от ръка на майстор…“

През 1847 година Санд се вълнува повече от личните си нещастия: скъсването с Шопен, драмата Клезенже — Соланж, отколкото от политика. „И телом, и духом съм сломена от скръб. Мисля, че тя е неизлечима, защото колкото повече успявам да я разсея за няколко часа, толкова по-мрачна и болезнена се връща тя през следващите…“ Но все пак успява да работи, да изглежда, а понякога дори да бъде весела.

Жорж е успяла най-после да намери съпруг на милата Титин. Тридесет и шест годишният полски изгнаник Карол Бертолди е намерил работа като учител по рисуване в Тюл и печели по този начин три хиляди франка годишно. Виктор Бори го открива там; Санд го поканва. Огюстин съумява да му се понрави. Остава да се осигури бъдещето на тия млади хора без състояние. Санд дава на годеницата зестра от тридесет хиляди франка; след това назначава годеника (с гаранция от Дюверне) на длъжността данъчен бирник в Риберак. За да възстанови равновесието на собствения си бюджет, нарушен от тези щедрости и от лудориите на семейство Клезенже, тя работи върху десеттомната „История на моя живот“.

Жорж Санд до Шарл Понси, 14 декември 1847:

Това е низ от спомени, изповеди и размисли, предадени в рамка от подробности, в които ще вложа малко поезия и простота. Няма да разкрия все пак целия си живот. Не обичам високомерните и циничните изповеди и не мисля, че трябва да разкрием всички тайни на сърцето си пред хора, по-лоши от нас и следователно склонни да извлекат не добра, а лоша поука от тях. Освен това нашият живот е неразделна част от живота на всички, които ни заобикалят, и човек не може никога да се оправдае за своя постъпка, без да е принуден да обвини другиго, понякога най-добрия си приятел. А не желая да обвинявам и да огорчавам никого. Такова нещо ми е противно и би било по-голямо страдание за мене, отколкото за жертвите ми. Мисля, че ще напиша една полезна книга, безопасна, прилична, без тщеславие и низости; и работя с удоволствие върху нея…

В 1847 година тя не се среща вече с Пиер Льору и след толкова снизходителност започва да го преценява строго: „Не зная нищо за работите на Льору. Започвам да свиквам с мисълта, че ще може да запази равновесие върху въображаемата нишка, която го свързва с нашия век. Не зная как ще стане това, но все ще намери някакво средство. От една страна, не умее да се оправя с фактите, от друга страна, е ловък, настойчив и умее много добре да изтръгва от света, който отрича, цялата необходима помощ. Как постъпва от толкова години вече, откакто влачи доброволната си бедност, без да лишава от нещо нито себе си, нито толкова други гърла, които трябва да храни? Труден въпрос. Но не и обезпокоителен, щом трае толкова време. Ако Бусак рухне под нозете му, той ще отиде да се подслони другаде. Има великолепна способност да намира неочаквани възможности. Има великолепен усет да наложи на всички почит към това поведение… Признавам, че аз «не съумях да приема йезуитството, с което фанатизмът му може да се огъва при нужда…»“ Лицемерието е почитта на бунтаря към обществото.