Андре Мороа
Жорж Санд (14)

II
От Жул Санд до Жорж Санд

Вярна на спогодбата с Казимир, през април 1831 тя се връща в Ноан. Посрещат я, като че се връща от най-обикновено пътуване. „Дебеличката“ й дъщеря е прекрасна като пролетен ден; синът едва не я удушва с целувки; съпругът й много вика и много яде. Тя е доволна да види отново своя мъничък берийски свят, но сърцето си е оставила в дома на улица „Сена“.

Аврора Дюдеван до Емил Реньо:

Господи! Колко весела трябва да е стаичката ни при това прекрасно слънце, как ли ярко се отразява то във високите прозорци срещу нас и покрива със златисти петна старите фасади, напомнящи индийски пагоди… Тук е много красиво. Вечер в стаята ми нахлува мирис на люляк и момина сълза, след нея жълти пеперуди с черни черти, славеи пеят под прозореца, ми, майски бръмбари си удрят носа в лампата. Всичко това е, разбира се, прекрасно. Но аз се сепвам постоянно в мечти за Париж с мъгливите му вечери, с розовите облаци над покривите, с красивите светлозелени върби около бронзовата статуя на стария Анри; с горките сиви гълъбчета, които вият гнезда под корнизите на Пон Ньоф. Ах! Париж, милият Париж, гдето можеш свободно да любиш и да чувствуваш, гдето е моят Жул, който толкова ме обича, гдето е моят Гал и моето колибри… И стаичката на кея, гдето ви виждам, Жул във вехт зацапан редингот, седнал на вратовръзката си, ризата му просната на три стола, а сам той тупа с крак и чупи машата в кипежа на спора.

Тя натоварва Реньо да се грижи за Сандо: „Сбогом, красавецо Емил! Натоварвам Ви да целунете малкия Жул и да не го оставите да мре от глад, според навика си…“ Но бърза да се върне в Париж. Какво желае?

„Да имам от какво да живея и да сме заедно. Нищо друго. В това е щастието… Два котлета и сирене; една мансарда с изглед към Нотр Дам и реката; работа, за да плащам на хазяина и гостилничаря. Нека други се стремят към слава и жертвуват чувствата си за нетрайното благоволение на публиката; ние няма никога да следваме примера им, освен ако полудеем. Виждам, че малкият ще може да печели за себе си и за мене. Балзак е очарователен момък; ако обикне Жул, ще го сметна за достоен човек, защото аз ценя хората според уважението им към моя Жул…“

Дошлият от Тур Оноре дьо Балзак, покровителствуван като тях от Латуш, се е сприятелил с двамата влюбени, към които се държи с нежна благосклонност и оживява от време на време мансардата им със своето весело и шумно остроумие.

За предстоящото си завръщане в Париж Аврора моли Реньо да й намери жилище, защото Иполит иска да му освободят апартамента: „Жул не е способен на такова нещо, но вие сте друго…“ Реньо предлага най-напред една стая на петия етаж, в острова Сен Луи.

Аврора Дюдеван до Емил Реньо:

Пети етаж е малко височко. Остров Сен Луи е малко далечко… Само една стая е недостатъчна. Имам майка, леля, сестра, брат, които сигурно ще идват да ми досаждат… Ако имам само една стая, се излагам на опасността да нахълтат, когато не ги чакам, и да ме заловят на местопрестъплението… Бих искала да имам втори вход, за да може Жул да се измъква по всяко време; защото най-сетне и съпругът ми може някой прекрасен ден да падне не от небето, но все пак от дилижанса в четири часа сутринта и като няма къде да отседне в Париж, да ми направи честта да се стовари у мене! Представете си какво ще стане с мене, като чуя звънеца и усетя милото му присъствие от другата страна на вратата! Той ще я изкърти, преди да му отворя, и положението ще бъде крайно драматично…

От това се вижда, че отстъпчивостта на господин Дюдеван има граници, впрочем трудно определими. Тогава добрият Емил предлага едно тристайно жилище на кея Сен Мишел №25.

30 май: „Съгласна за кея Сен Мишел, много обичам местоположението му. Ще се погрижа най-вътрешната стая да остане неизвестна, затворена, недостъпна за чужди хора. Ще се знае, че живея в две стаи. Третата ще бъде черната, тайнствената стая, скривалище за призрака, леговище на чудовището, клетка на дресирания звяр, ниша за съкровищата, пещера на вампира, знам ли още какво?… Приключете, без да ме питате повече…“

Тя иска да й изпратят план на жилището с всички размери, за да може да донесе мебели от Ноан. Защото и в Ноан дори мисли само за живота си с Жул. Отива да мечтае в горичката, гдето така често го е срещала някога; пита се как „със своите двадесет години и румено лице“ това дете се е влюбило в такава повехнала, болнава мумия?

15 юни 1831: „Изпитвах почти раздразнение към миналото. Питах съдбата си: Защо, когато бях на двадесет години, когато не бях загубила хубостта си, спокойствието на моето просто и доверчиво сърце, любовта към хората, която не може да съжителствува с жизнения опит, когато заслужавах да бъда обичана, не срещнах Жул такъв, какъвто е днес? А сега съм остаряла, повехнала, сломена край този младеж с пламенни страсти…“

Всяка влюбена жена съжалява, че не може да се представи на любовника си такава, каквато е била като девица; но Аврора много добре знае, че младежите все още я харесват. Винаги жадна за поклонници, тя усеща с удоволствие, че и Реньо, и Фльори са влюбени в нея. И мечтае за фаланстер^[1] от четирима: „Любовта и приятелството ни са така тясно свързани, че като разговаряме за едното, не значи да отдалечаваме другото. Има ли между четирима ни някоя мисъл, която да не ни е обща?…“

Но Аврора съвсем не е „стара“. Тя е само двадесет и седем годишна и въпреки някои леки боледувания има желязно здраве. Когато е в Ноан, копае в градината, отива на кон в Ла Шатр, за да ръкопляска на Дюверне, който играе в театъра, грижи се за Морис, когато е болен, и намира време да пише „някаква литературно-романтична глупост, мрачна като петдесет дявола“, със заговори, палачи, убийци, наранявания с ками, агонии, предсмъртно хъркане, кръв, ругатни и проклятия. „Шест часа сутринта. Работя от седем вечерта. Написах цял том за пет нощи. Денем за развлечение преподавам на сина си латински, който никак не зная, и френски, който почти не зная…“ Никакви сериозни стълкновения с Казимир.

Аврора Дюдеван до госпожа Морис Дюпен, 31 май 1831:

Всъщност мъж ми прави каквото си иска; има или няма любовници, по желание; пие мискетово вино или бистра вода, според това какво му се пие; пести или харчи, както му хрумне; строи, засажда, променя, купува, управлява имота и домакинството, както намира за добре. Аз изобщо не съществувам… Справедливо е най-после тази голяма свобода, на която се радва моят съпруг, да бъде взаимна; иначе ще започна да го ненавиждам и презирам, а той не желае такова нещо. Така че и аз съм напълно независима; лягам си, когато той става; отивам в Ла Шатр или в Рим; връщам се в полунощ или в шест часа; всичко това си е моя работа…

Затова, когато решава през юли да се завърне и настани в Париж, тя не пита никого. Майката, лелята и братът я укоряват; тя ги поставя на мястото им.

Иполит Шатирон до Казимир Дюдеван, Париж, 6 юни 1831:

Току-що получих писмо от Аврора… Жена ти иска да бъде свободна. Иска развлечения, вълнения. Ти не беше лош съпруг към нея и това ти се признава както тук, така и в нашия край. Остави я да прави каквото иска. Ако бъде нещастна, не ще може да се сърди нито на тебе, нито на мене, нито на роднините си. Щом върши каквото иска, какво ти остава да сториш? Да се примириш, да не се ядосваш, да си посдържаш езика, да си гледаш имота и децата…

Аврора харесва жилището на кея Сен Мишел, в таванския етаж на голямата ъглова къща до площада. Три стаи с балкон, небе, вода, въздух, ластовици, в далечината Нотр Дам. За да си купи мебели, трябва да заеме петстотин франка от Латуш и още толкова от Дюри-Дюфрен. Как ще изплати тия огромни суми? Като устрои панаирджийско представление?

Аврора Дюдеван до Емил Реньо:

Плане ще бъде слон и ще пръска с вода минувачите през хобота си; Галът ще бъде жираф; а малкият Жул — новоиспански джебчия. За вас запазвам едно каче, гдето ще се явите като тюлен или крокодил. Галът ще продава помада за коса, Плане — питие против бяс, аз — мазило против ревматизъм, Жул — мехлем против краста, а вие — мишеморка. Ако и с това не забогатеем, остава ни още едно средство — да се гмурнем от балкона в Секвана^[2]…

Аврора до Казимир:

Живея положително твърде скромно и не си позволявам никакъв разкош. Мебелите ми са от орехово и черешово дърво, жилището ми е на петия етаж… Но все пак има неща, които са необходими. Много ще ме улесниш, ако ми изпратиш месечната издръжка извън хилядата франка… Струва ми се, че би могъл да сключиш заем в Ла Шатр… За мене тук не е така. Купих, каквото ми трябваше, за да си устроя дом, като не допусках, че брат ми и мъж ми ще ме оставят да протягам ръка към чужди хора, за да изплатя неотложни дългове… Би трябвало да зная по-добре какво мога да очаквам от тях! На тапицера подписах полица за 250 франка, платима на 15 август. Майка ми ми зае 200 франка. Сега трябва да се живее, а освен това дължа още за разни дреболии — за шапка, за обуща, триста франка на мебелист… Едно е положително: и при най-голяма пестовност ще трябва да прося, ако се разплатя. Остава само един изход още: моргата, която е срещу прозорците ми; там виждам всеки ден хора, загинали по липса на двадесет франка… Не мога да живея с тоя, дето духа… Очаквам отговора ти, преди да се обърна към чужди хора. Желая ти добър апетит…

Пред брат си Иполит, който идва да я види в началото на август, тя разиграва молиерова сцена, като обвинява в егоизъм и безразличие семейството си, с което е престанала да се среща.

Иполит Шатирон до Казимир Дюдеван, 5 август 1831:

Ходих няколко пъти у Аврора. Разбирам само едно, че тя е много несправедлива към мене. Прави всичко възможно да отдалечи роднините си. След това ме обвинява в егоизъм, в безразличие към нея. Каза ми, че три дни гладувала; а ние с жена ми сме я канили двадесет пъти, но тя не е идвала ни веднъж. Какво да правим? Просто не зная. Изненадва се от лишенията, на които доброволно се подлага. Мислеше, че ще спечели пари с литература; изглежда че е разбрала заблудата си в това отношение… Напоследък ми писа, че ако сме се наговорили с тебе да я правим нещастна, да я лишим от децата й, да я държим в постоянно безпаричие, ще се удави! Поръчва ми да те предупредя, за да не се укоряваш после за смъртта й… Реших да й заема петстотин франка до октомври, срещу полица, която ти ще заплатиш, не се съмнявам, защото все пак, въпреки всичките й своенравия… не бива да я оставяме в лишения, отдадена на тъжни размисли, които могат да я отведат до някоя крайност, която няма никога да си простим. Казах й, че ти не ще откажеш да заплатиш мебелите и да изпращаш издръжката от хиляда екю. Казах й, че възнамеряваш да дадеш Морис в парижки пансион, след като Букоаран приключи подготовката му; че, вместо да намесва трето лице в спогодбите си с тебе, би могла да прояви малко приятелство, малко доверие и тогава ще получи от съпруга си повече, отколкото трябва. При тия думи тя се разплака, аз също; защото въпреки проклетата й упоритост, човек не може да не я обича. Обеща ми да се завърне в Ноан през септември.

И наистина се завръща, но Жул се настанява в същото време в Ла Шатр и двамата влюбени живеят и тук почти така, както в Париж, за най-голямо възмущение на „трите обществени класи“. Работят заедно някакъв голям роман, „Роз и Бланш“, за който парижкият издател Рено им е обещал с договор по сто двадесет и пет франка при предаването на всеки том и петстотин франка след три месеца. Реньо е натоварен да умилостиви този Рено:

„Обрисувайте му в най-трогателни краски нашата нищета; опишете му в какво състояние е черният редингот на Жул, малкото жилетки, овехтелите ми обувки и изпокъсани шалчета… Кажете му, че Ниор откри подписка, за да обръснат Жул, а в Ла Шатр събраха пари да ме хранят… Видях два пъти Галът. Наплясках го, търкалях го по земята, прегръщах го. Той е любезен като вол. Разправя само за намерения да прелъстява, да отвлича, да изнасилва, да краде, да ограбва минувачите и, както се изразява Пол-Луи Курие, да постъпва по обратния начин с минувачите…“

Тя не крие любовната си връзка със Сандо. Много се сърди, ако я смятат за жена, която „желае да зачитат тайната“ и да „щадят името й“.

„Когато мерят съдбата ми със същия аршин, с който мерят и своите почтени жени, аз се гордея с моето унижение. Колко малко ме познават! Искат непременно да имам добро име! Изчервяват се и навеждат глави, когато говорят за мене като за жена… И в приятелството съществува самолюбие, както във виното утайка. Нашите приятели ни прощават, ако сме нещастни, досадни, неудобни, разорителни; прощават ни всичко, но не и това да сме загубили доброто си име в очите на обществото…“

Тя се среща с любовника си не само в Ла Шатр, но в своето опиянение за независимост стига дотам, че го приема в стаята си в Ноан, при все че сега живее не в приземния, а на първия етаж. Доблестният Папе стои на стража!

„Гюстав не мърмори; той е предан и е потънал до шия в нашите лудории. Стоя в градинския ров през цялото време, докато Жул беше в стаята ми — защото той дойде нощес, под носа на Храбреца, на съпруга ми, брат ми, децата, гувернантката и така нататък… Всичко бях пресметнала и предвидила. Жул се излагаше само на една опасност — да го свалят с един изстрел, докато се катери към прозореца ми, който е само на шест стъпки от земята… Все едно да се обърне дилижансът или да си счупите крак, когато танцувате. Той дойде и бяхме толкова щастливи… Беше в кабинета ми, в обятията ми, щастлив, уморен, прегръщан, хапан; викаше, плачеше, смееше се. Лудешка радост, каквато никога, струва ми се, не бяхме изпитвали. Помислете само, може ли човек да мъмри такива разумни и щастливи хора? Искам да дойде и тази нощ. Два пъти не е много. По-нататък би било неблагоразумно… Мъж ми ще узнае, че той е на три пушечни изстрела от Ноан, но досега още не знае. Ходи на гроздобер. А нощем спи като свиня… Аз съм изхапана, цяла в синини; не мога да се държа на нозе; безумна съм от радост…“

Аврора Дюдеван до Гюстав Папе:

Мили Гюстав, колко сте добър! Колко обичате Жул и как моето сърце ви се отплаща за това! Вие прекарахте цяла нощ като войник в рова на нощна стража, а ние, егоистични щастливци, не можехме да се изтръгнем от обятията си. О, най-малко тридесет пъти си казахме: Хайде! Трябва да се разделим! Гюстав чака! Горкият Гюстав!… Жул може и да ви е казал. В най-безумния си захлас ви благославяхме; вашето име се сливаше с целувките ни; всичките ни мисли бяха с вас… И мисля, че вашата преданост, близостта ви, грижата ви да пазите нашето щастие му придаваха още по-голяма сладост. Това свято, пламенно, приятелство, което ни огражда и облива, е част от нашия живот, прави ни достойни за небесата. Ах! Колко щастлив трябва да се чувствувате, че така горещо ви обичат! Не се насищайте на тази любов, поставете ни на изпитание. Но засега, бедни ми приятелю, ние ви осигуряваме само ревматизъм. Господи! Колко егоистична е любовта в сравнение с приятелството…

На малкия Жул, който не е бил никога особено здрав, този живот се отразява много зле.

„Ще видите колко е отслабнал и пребледнял. Прави всичко възможно, за да се погуби. Не спи. През деня лентяйствува и скита като куче; нощем се лишава от сън, за да навакса загубеното време; така живее. За много неща още мога да му се сърдя, но трудно е да ви ги обясня. Ще си поговорим по тях, защото ние с вас сме учили медицина и не се боим от страшни думи. Едно е положително — че съм отчаяна. Всички в Ла Шатр повтарят едно и също нещо за него; смятат го за туберкулозен. Много добре зная, че това не е вярно, но също така добре зная, че здравето му никак не е добро. Толкова се радвах, като го виждах, в такъв захлас го притисках в обятията си, но да зная, че тази неугасима любов бавно го изпепелява, да зная, че от тези сладостни минути кръвта му пламти и животът му се изтощава — това е ужасно!…“

Междувременно в Ноан работата върви редом с любовта. Петте тома на „Роз и Бланш“ са на привършване. Това е разказ за една актриса и една монахиня. За Латуш книгата е подражание на романтиците и на Стерн^[3]. Този път добрият познавач не е прав. Не липсва и наивност, и недостатъчен усет за мярка, но книгата има и прекрасни страни: пейзажи от Пиренеите и Жиронда; сочни образи като старата сестра Олимпия, със златно сърце и казармен език; пристигане на владика; живот зад театралните кулиси. Най-хубавото е от Аврора. Тя е нахвърляла тук спомени от монастира, откровени изповеди на майка си, пътни впечатления. Сандо е добавил доста грубовати духовитости, като спомените на един лъжеевнух; когато книгата излиза от печат, циничният й език възмущава София-Виктория; защото, като много жени с леки нрави, тя обича целомъдрени романи.

Аврора Дюдеван до госпожа Морис Дюпен:

От все сърце съм съгласна с вашите критики. Ако намирате, че сестра Олимпия прилича прекалено много на войник, това е по нейна, не по моя вина. Аз я познавах добре и ви уверявам, че въпреки ругатните си тя беше необикновено добра и достойна жена. Не твърдя все пак, че съм постъпила добре, като съм я взела за образец на моята героиня. Не всяка истина трябва да се казва; при избор човек може да прояви и лош вкус. Изобщо, казах ви, че не съм писала книгата сама. Има много шеги, които не одобрявам; приех ги, само за да задоволя издателя; който искаше нещо по-парливо…

Издателят е бил прав от свое гледище, защото този „реалистичен“ роман се разпродава бързо. Аврора работи вече нова книга, този път сама. Когато Сандо си тръгва за Париж, тя не го последва веднага. От някое време намира съпруга си „много приятен“. Какво иска всъщност от него? Да има доверие в нея и „да не се вслушва в мръсните дребни клюки, които изпълват живота и са най-голямата му досада“. Това изглежда лесно. А тук е и Морис, който става все по-очарователен. Тя му преподава история, като се старае да я изчисти от политически страсти и верски предразсъдъци.

Но през ноември Реньо пише, че Жул е болен, и тя заминава незабавно за Париж. В Ла Шатр не са сгрешили, като са го смятали за туберкулозен. Той има една подозрителна постоянна треска. Аврора изпитва угризения. Дали е от прекаляване с чувствени наслади?

Аврора Дюдеван до Емил Реньо:

Да го изпратя ли да нощува у вас? Тези подробности са жалки. Моля да ме извините, но вие не знаете какво ужасно безпокойство, какво страшно угризение е да виждам как в ръцете ми умира съществото, за което бих дала живота си, да усещам как слабее, как се изтощава и убива всекидневно, да си казвам, че аз го убивам, че ласките ми са отрова, че любовта ми е огън, който го изгаря, без да го съживи, огън, който го разяжда, унищожава, оставя само пепел. Ужасна мисъл. Но Жул не иска да я разбере. Смее се… Отговаря ми, че тъкмо за такава смърт копнее, от такава смърт иска да умре… Аз му сторих само зло. Цели три месеца го оставях да умира от мъка в обятията ми. Сто пъти го виждах почти припаднал и все пак не отстъпвах. Най-после отстъпих пред страха, че мога да го погубя. За да го излекувам, пожертвувах волята си, а волята ми е все пак нещо! Днес обаче изтръпвам при мисълта, че съм му причинила по-голямо зло с предаността, отколкото със съпротивата си. Аз го погубвам, насладата, която му доставям, се заплаща с живота му. Аз именно го съкращавам…

През, декември излиза „Роз и Бланш“. Книгата се приема добре от читателите и от критиката. Казимир отива в Париж. На кея Сен Мишел се вземат всички мерки за безопасност и господин Дюдеван прекарва в столицата няколко щастливи дни.

Аврора Дюдеван до Казимир, 21 декември 1831:

Свикнах вече с много скромен живот, така че твоят престой беше за мене време на гуляи и развращаване. Благодаря ти за него, както и за хубавата рокля, която ми донесоха днес. Вечерта след заминаването ти пак имах нещо като прилив на кръв в мозъка… Сбогом, драги. Пиши ми как си и целуни малките от мое име. Прегръщам те от все сърце… Изпрати ми, моля ти се, мярката на стъпалото си. Бродирам ти пантофи, но нямам мярка на стъпалото…

Не след много, тя отива при мъжа си в Ноан. Старият дом се нуждае от нея. Станали са домашни драми. Букоаран е обвинен в забременяването на Клер, камериерката на госпожа Иполит Шатирон. Аврора не се отнася трагично към случката.

До Жул Букоаран: „Дали виновници са мъж ми или брат ми, дали Дютей, Жул или Шарл им са сътрудници — не искам и да зная. Всички са големи скъперници и не ще поискат да заплатят удоволствието си. Да открият подписка тогава! Дори ако сте се потрудили и вие, като най-беден, би трябвало да минете гратис…“

Престоят в Париж е бил този път съвсем кратък, защото Аврора твърди, че не се чувствува добре; Реньо я съветва да постои на село; но главно й се иска да пише на спокойствие, тишината на самотните нощи в Ноан е несравнима. Не след много й се струва, че е сериозно, почти смъртно болна и съобщава това на добрия Реньо: „Болестта напредва бързо, бедни ми Емил, невъзможно е да скрия от себе си колко е напреднала. Постоянно се задушавам; не мога да се разходя из стаята, без да почувствувам умора; усещам парене и болки в стомаха. Не ме оставяйте да умра, добри ми Емил…“ Той предлага да отиде в Ноан; тя бие отбой: „Не мога да ви поканя; брат ми и съпругът ми ще ви посрещнат ужасно. Те са напълно убедени, че съм въображаемо болна…“ В това са, разбира се, съвършено прави, но тя си е внушила сега, че е болна от холера, модна болест по това време. Най-после успокоява приятеля си: „Холерното заболяване премина; сънят ми се възстанови напълно. Бих била отчаяна да се върна при Жул в такова състояние: бледа, със сини кръгове под очите, чак до сред бузите, неспособна да повървя нито три минути, а на трапезата имам такова неприятно изражение, каквото още не сте виждали…“

Когато се явява отново на кея Сен Мишел през пролетта на 1832, тя е довела дъщеря си Соланж и романа „Индиана“.