Андре Мороа
Жорж Санд (52)

II
„Мило дете…“

Към 1860 година Жулиета Ламбер е приятна начинаеща писателка, свързана с непоносим съпруг. Баща й, доктор Жан-Луи Ламбер, й е дал идеалистично-напредничаво възпитание, като това на мадам Санд; съпругът й, адвокатът Ла Месин, позитивист консерватор, лош като любовник, я отчайва. Когато идва в Париж, тя печели симпатии, защото е жизнерадостна и очарователна. Не само политическите й приятели, републиканците, но и привърженици на империята, като Мериме, я посрещат много добре. Жулиета започва с една книжка, в която защищава жените срещу нападките на Прудон и главно хвали пламенно Жорж Санд и Даниел Стерн (Мари д’Агу), загдето са се осмелили да водят свободен живот. И веднага е поканена от графиня д’Агу, която има политически салон и бюро за духовитости. Жорж Санд пише на младата есеистка, за да й благодари, но не пожелава да я види, след като е узнала, че Жулиета ходи у неприятелката й. Случката с Карлота Марлиани я е научила да се страхува от общи приятелства и злоезични клюки. Откровено скъсване е, според нея, по-добро от злословия зад гърба. „Когато се скарате с мадам д’Агу, знайте, че Жорж Санд е ваша приятелка и можете да отидете при нея…“

Младата Жулиета намира мадам д’Агу елегантна и мъжествена. „Възмъжах вече“ — казва Даниел Стерн. Това не е вярно; тя е запазила женските си нерви. Когато твърди, че е демократка и приема Греви, Пелтан, Карно, хората се усмихват — дотолкова короната от бели коси, покрита с черна дантела, е аристократична. Тя не устоява на изкушението да погуби Жорж Санд в съзнанието на неофитката: „Мило дете, позволете да ви дам един съвет.

Не се запознавайте с мадам Санд. Ще се разочаровате от нея. Като жена, извинявам се, като мъж, тя е незначителна. Никаква дарба да разговаря. Преживно животно, сама признава това. Има и същия поглед, много хубав впрочем.“ Мари не признава никаква добродетел на Жорж. Тя почти презира тия, на които е правила добро… Любовниците й са парче тебешир, с което пише на черната дъска. Като свърши, захвърля тебешира под нозете си и от него остава скоро само бързо разпилян прах. Младата жена си позволява да изкаже съжаление: „Колко жалко назидание за малките, когато две големи като Даниел Стерн и Жорж Санд не могат да се помирят!“ „Голямата“ проявява нетърпение: „Никога!“ — казва тя.

Когато Жулиета Ла Месин напуска съпруга си, мадам д’Агу одобрява постъпката й и я подкрепя. Но при разходките им се връща винаги към Санд: „Тя е от голям род и аз не мога да й простя липсата на добро държане, начина, по който се облича, просташките лудории в Ноан и чирашките й обноски на тази възраст… Произхожда от добро семейство; не може на стари години да се държи като хлапак.“ „Приказки на стара графиня“, би казала София-Виктория Дюпен.

В 1867 година Ла Месин умира. За Жулиета това е неочаквана радост и тя решава да се омъжи колкото е възможно по-скоро за човека, когото обича, общественика и журналиста Едмон Адам. Всички нейни приятели, с изключение на мадам д’Агу, й честитят: „Нещастието на вдовиците — казва Мари — е, че изпитват глупавото желание да се омъжат повторно. Предполагам, че няма да извършите тази глупост. Една мислеща жена трябва да бъде свободна.“ Когато научава за новия брак, тя избухва невъздържано, нарича Жулиета провинциалка, глупачка и й предсказва, че няма да минат и две години и тя ще престане да пише, за да гледа домашните сметки. Сцената напомня пристъп на полудяване: и наистина, следната година мадам д’Агу трябва да постъпи за известно време в клиниката на доктор Бланш.

Скарването с Мари д’Агу позволява най-после на Жулиета да се срещне с Жорж Санд. Тя иска позволение да я посети и получава покана да отиде на улица „Фьойантин“ №97. Влиза развълнувана в салона. Вижда една съвсем дребна жена, която си свива папироса и й прави знак да седне до нея. Жорж запалва папиросата си; изглежда че прави усилие да заговори, но не успява. Гостенката се разплаква; Санд разтваря майчински обятия. Жулиета се хвърля в тях и тази безгласна прегръдка е начало на дълго приятелство.

По преценката на Жулиета Ламбер Жорж Санд стои много по-високо от Даниел Стерн по изтънченост на чувствата, благородство на сърцето, пълното разбиране на живота и спокойствието, заплатено с жестока школовка. Жорж Санд обсебва веднага тази духовита млада жена. Тя иска да заведе Жулиета на вечерите у Маньи, за да я представи на приятелите си. Хубавата жена възбужда сътрапезниците, които започват да говорят непристойни приказки. Санд се сърди: „Знаете, че ненавиждам такива разговори и се отвращавам от тях!“ Дюма-син хвали красотата на Жулиета: „Надявам се, че няма никаква дарба. Защо с такава фигура и личице ще се опитва да става учена жена? — Александър Младши — казва мадам Санд, — моля те да сдържаш пренебрежението си към учените жени!… Убедена съм, че ще проповядваш на Жулиета любов. — Разбира се. Човек не става писател с такава външност. — Дете мое — казва Санд, — не слушайте тия хора. Трябва само да прочетете какво правят те с влюбените жени, с дамите Бовари, Обре, Жермини, Ласертьо; те са неспособни да дадат добър съвет. — Вие — казва Дюма — сте обичали само бъдещите герои на романите си… Марионетки, които обличате стилно, за да ги накарате да повтарят пиесата ви. Нима това е любов?“

Понякога, палейки папироса след папироса, които хвърля във ваза с вода, след като е всмукнала само веднъж-дваж от тях, Жорж се опитва да извлече за Жулиета поука от своя бурен живот. „С постепенното ни опознаване ще ви разказвам по какви все по-тежки пътища — при все че търсех най-леките — се изкатерих по живота… Добрината, която трябва да бъде прозорлива и спокойна добродетел, беше у мене бурна, поройна стихия, търсеща само начин да се разлее. Всеки, който ми вдъхваше състрадание, ме завладяваше. Аз се втурвах към възможността да направя добро със заслепение, което най-често ме тласкаше да върша зло. Когато се изследвам, виждам, че двете единствени страсти в живота ми са били майчината любов и приятелството. Приемах предлаганата любов, без да я търся, без да я избирам, и така внасях в нея и изисквах съвсем не това, което тя ми даваше. Бих могла да намеря приятели и синове в лицето на тия, които получаваха от мене любов. След първите два избора нямах вече право да налагам приятелство. За това е необходим нравствен авторитет. Мъжете обичат неохотно като приятели. Тъй като могат да изпитват наслада с първата срещната жена, те желаят да използуват за чувствеността си изпитваните нежни чувства…“

Този така верен самоанализ би изненадал враговете на Жорж Санд, които са виждали в нея жена, до полуда влюбена в тялото си. А всичко казано е вярно. Тя се отдава отначало от милосърдие; по-късно, както казва сама, „защото вече няма нравствен авторитет да налага приятелство“; още по-късно по навик и от нужда да не е сама. Епохата налага поведението. Аврора Дюдеван е била млада по време, когато цяло поколение хора на изкуството желае да обича, да чувствува не като обикновените буржоа. „Ние губехме почва всеки миг, но пренебрегвахме брега, искахме да плуваме в открито море, над бездни. Далеко от тълпите, от бреговете, все по-далеко! Колцина загинаха телом и духом? Тези, които се мъчеха, които не искаха да се удавят, и се бореха, биваха изхвърляни на брега, стъпваха на нозе и чрез допира със земята, главно с подкрепата на смислени и смирени хора, ставаха като тях. Колко пъти съм се опомняла между селяните? Колко пъти Ноан ме е лекувал и спасявал от Париж?…“ И заключава: „Голямата ни грешка беше, че смесвахме плътта със сантименталните вълнения“.

Към това време Александър Дюма-син при едно къпане със Санд в Шер я пита насмешливо: „А какво мислите за Лелия? — Лелия ли? — отговаря Жорж, продължавайки да плува. — Не ми говорете за нея. Исках да я препрочета преди някое време и не можах да стигна до края на първия том.“ После добавя: „Все едно! Бях искрена, когато я писах!…“ Но кой би казал, че Лелия ще завърши живота си в замъка на своята баба, като пише приказки за внуците си?

Друг ден, след като е обяснила за стотен път на Жулиета, че Мюсе е бил „най-доброто дело в живота й“, и тя не е имала „друга мисъл, освен да го спаси от самия него“, Жорж моли своята „избрана дъщеря“, ако я обвиняват някога пред нея в невярност, да отговори така: „Ако е загубила правото да я съдят като жена, Жорж Санд има правото да бъде съдена като мъж и в любовта е била по-вярна от всички вас. Никого не е мамила, никога не е поддържала две любовни връзки едновременно! Истинската й вина е, че в живот, при който изкуството заема най-голямо място, е предпочитала хората на изкуството и морала на мъжете пред този на жените. — И бързам да ви се изповядвам, Жулиета, че за една жена е принизяване да се откаже да е жена. Запомнете добре това, защото и вие живеете обкръжена от мъже, както бях аз; обичана и сигурно обожавана от мнозина между тях, от първите във вашето време; запомнете добре: когато мъжът стои по-високо, той е желан приятел за една изключителна жена; за всички жени е еднакъв любовник, а може би дори най-съвършен по отношение на най-недостойната и глупавата. Аз познавам — уви! — много добре любовта в единствено и множествено число. Ако би трябвало да започна отново живота си, бих била целомъдрена!“

Жулиета и дъщеря й Алис, наричана Топаз, са вече обичайни другарки на мадам Санд, която пътува с тях до Фекан, Диеп, Жумиеж. С Жулиета и „годеника“ й Едмон Адам, републиканец с глава на добро куче, Жорж посещава изложението от 1867 година.

Дневник на Жорж Санд, 22 септември 1867: „Вчера намерих прекрасен кочияш, който дойде да ме вземе и днес. Отивам у Жулиета, настанена много високо! Но има чудесен изглед и очарователно гнезденце. Посещаваме изложбата с Адам и Тото. Китайският великан е великолепен, татарски Аполон. Отвратително китайско джудже. Некрасива китайка, отегчена от глупостите, които й говорят. Колко глупава и груба е сегашната публика!… Обезглавен железен шлем, който прилича на чудесен човек. Салвиати. Румънски костюм. Ям банани. Вземаме сладолед. Връщам се да вечерям много приятно у Жулиета. Прибирам се в десет да поправям «Кадио».“

Жулиета отива да прекара зимата в Голф Жуан. Вила Брюйер, подарена от родителите й, е съседна на Гран Пен, собственост на „добрия пес“. Мадам Санд приема поканата да й гостува и престоят е много приятен. Времето е великолепно; вилата удобна и весела. Едмон Адам, когото Санд нарича „добрият ми бау-бау“ е предан като бъдещата си съпруга към именитата им стара приятелка. Санд е довела цялата си свита: Максим Плане, Едмон Плошу, който разказва всяка вечер своето корабокрушение и спасяването чрез албума с автографи; тук е и Морис, с „възхитително бащинско държане към майка си, за която се грижи, забавлява и я закриля“. Бременна за трети път, Лина е останала сама в Ноан. „Тя очаква всеки миг детето — казва Санд; — но за да не може Соланж да ми провали престоя тук, защото тя се страхува само от Морис, Лина настоя съпругът й да ме придружи.“ Соланж по това време „се забавлява в Кан“ с някакъв чуждестранен принц, а мадам Санд държи да не ги срещне. Морис се харесва много на стопаните, които го намират даровит и весел. Кръщават го Сарджънт^[1], защото е наследил от Саксонския маршал страстта към военното изкуство. Обеди на открито, излети до Валори, „много интересно голямо грънчарско село“; разходки с лодка, събиране растения; изучаване на цисти, сакъзово дърво, мирти, къпини, анемони, лов на насекоми; игра на крокет или на топка в градината; вечер игра на поща, разказване на най-невероятни приказки, музика; всеки ден носи своите прости развлечения.

Веселата компания прави малки пътешествия до Ница, Кан, Мантон, Монако. В казиното в Монте Карло Морис се преструва на простодушен бериец, спира хората, разправя им, че е селянин, дошъл да играе на рулетката, но не знае как трябва да постъпи. Едни го наричат глупак; други му дават съвети; другарите му умират от смях. Най-после полицията ги изгонва от игралната зала. Мадам Санд се забавлява: „Тя обича все още младостта на другите, а обожава собствената си старост, щастливата възраст, когато една жена е вече само приятелка, майка и баба“. С такова удоволствие живеят заедно, че замислят и в бъдеще да продължат: да основат Телемско абатство^[2], да обикалят Франция с товарна кола. Компанията се превръща във войска. Жорж Санд е полковничка, Морис — сарджънт, Плошу и Плане — стрелци, Адам — гражданин, Жулиета — лавкаджийка. В края на престоя Морис повишава лавкаджийката в подполковник, с което мадам Ламбер много се гордее. Разделят се изпълнени с весели, приятни спомени и с обещание да се видят в Ноан, гдето Жорж бърза да прегърне най-новата си внучка, родена в нейно отсъствие — Габриела Санд.