Андре Мороа
Жорж Санд (19)

I
Децата на века

В малкото жилище на кея Малаке ние оставихме една разочарована, отчаяна млада жена, претърпяла несполука в прелюбодеянието, както и в брака, която се опитва да изрази бунта си в един роман. Не си я представяйте разплакана. Тя е премного жизнена и силна, затова не ще плаче дълго. Казва си, че е направила лош избор: идеалният любовник, способен да зачита нейната чувствителност и да победи отвращението й, сигурно съществува; когато го срещне, ще разбере това по страстта — предупреждение от съзнанието й, следователно от бога. Тя продължава да търси и оглежда редицата даровити мъже около себе си, както султан в покоите на харема оглежда своите одалиски.

Въпреки своето кукленско лице на „херувим, заприличал преди време на каноник“, Сент Бьов би могъл да й се понрави и след провала на циника тя би дала с готовност на довереника ролята на пръв любовник. Но след като я е ухажвал доста усърдно, Сент Бьов се оттегля. Тя не разбира мълчанието му и би предпочела „едно откровено нахокване пред тази високомерна невъзмутимост“. Дали е изплашила с някакво огромно опозоряване неговото „височайше присъствие“? Отбягва я, защото му е неприятна ли или отчаянието на Лелия смущава младежкото му доверие в живота? А може би е влюбен в някоя ревнива жена, която му забранява да ходи при такава опасна личност? „Ако е така, не можете ли да я успокоите, като й кажете, че съм на триста години, дала съм оставка като жена още преди да се роди баба й, а мъжете ме интересуват колкото ланският сняг?…“

Но тъкмо това не вярва нито Адела Юго, нито Сент Бьов. Той е надникнал в бездната, забулена от чара на Жорж, и се отдръпва уплашен. Казва й го по-мило; хвали „мъжката откровеност, съчетана с женска прелест“, но твърди, че приятелство с нея е нещо твърде мъчно. „За да може да съществува приятелство между мъж и жена, житейските приключения и изменчивост трябва да са приключили вече; и единият, и другият трябва чисто и просто да са престанали да живеят като възрастни хора, които завършват своя ден, седнали на пейка, под мекото следобедно слънце…“ Накратко казано, той е готов да продължава отдалеко „едно сериозно приятелство“, но никога насаме. Тя намира това за тъжно и смешно: „Добре, приятелю, свободен сте, щом не ме харесвате… Няма да ви досаждам вече. Щастлив ли сте? Радвам се! Благодаря на небето за това и намирам, че постъпвате добре, като ме отбягвате…“ Но внимава да не развали отношенията си с него. Той е влиятелен критик, а тя е, злопаметна само в любовта, каквато в случая не съществува.

Другият й постоянен критик, Гюстав Планш, е станал след „Индиана“ чест посетител на кея Малаке. Любовник ли е? Така говорят в Париж; но в Париж всякога говорят така; Казимир е убеден в това; Жорж отрича упорито. Всъщност Планш, от когото лъха всякога миризма на запотен хамалин, не е особено съблазнителен. Но е човек с влияние; Жорж го взема за свой паж и той приема с гордост тази роля. Тя отива често да го търси в мръсната мансарда на улица „Корделие“, гдето той живее, и го натоварва със странни поръчения. Когато Казимир идва в Париж, Планш трябва да го придружава в театъра; пак той търси лекар, когато Соланж се разболее; той придружава Морис в колежа Хенрих IV, когато се прибира вечер след свободен ден, а Санд — на премиерите на Мари Дорвал. Гюстав Жестокият е напълно опитомен от малката мадам Дюдеван.

Мари Дорвал си остава най-любимата приятелка, но тя не взема голямо участие в живота на Жорж. Виньи прави всичко възможно, за да отдели своята любовница от тази, която нарича „онази чудовищна жена“. Винаги в парична нужда заради трите си дъщери, Мари трябва непрекъснато да пътува по гастроли. Верният Планш отива в такива случаи у Виньи, за да научи адреса й.

Жорж Санд до Мари Дорвал:

Къде си? Какво става с тебе?… Защо замина, лошо момиче, без да се сбогуваш, без да ми оставиш разписание за пътуването си, за да мога да хукна подир тебе? Твоето заминаване, без да се обадиш, ме огорчи. Бях в мрачно настроение. Представих си, че не ме обичаш. И плаках като магаре… Аз съм глупачка. Само че, виждаш ли, трябва да ми се прости това качество. Имам лоши черти в характера, но чувствувам, че сърцето ми е способно да те обича. Напразно оглеждам другите — никой не струва колкото тебе. Не виждам нито една откровена, искрена, силна, гъвкава, добра, великодушна, мила, велика, смешна, несравнима, цялостна личност като тебе. Искам всякога да те обичам, все едно дали ще плача или ще се смея с тебе. Искам да те намеря, да прекарам няколко дни заедно с тебе. Къде си? Къде трябва да те търся? Няма ли да ти досаждам? Все ми е едно впрочем; ще се постарая да не бъда мрачна както винаги. Ако ти си тъжна, и аз ще бъда тъжна; ако си весела, да живее радостта! Имаш ли да ми направиш някакви поръчки? Ще ти донеса цял Париж, ако имам с какво да го купя. Хайде, пиши ми един ред и ще тръгна. Ако имаш работа, при която ще ти преча, ще ме изпратиш да работя в друга стая. Аз мога да работя навсякъде. Казаха ми да се пазя от тебе; сигурно са ти казали същото и за мене; е добре, да изпратим всички… и да вярваме една на друга.

Ако ми отговориш скоро само с една дума: ела, ще тръгна, дори да имам холера или любовник…

Мари Дорвал показва писмото на Виньи и за да го успокои, си дава вид, че го намира смешно. Той написва на бялото поле: „Забраних на Мари да отговаря на тази досадна Сафо“. А Дорвал: „Мадам Санд е обидена, загдето не й отговорих.“ Но Жорж се възхищава премного от Мари, затова не се сърди дълго.

Тъй като сърцето й не е заето, Жорж работи с обикновения си темп, но животът й се струва празен. В началото на пролетта 1833 година „Ла Ревю де дьо монд“ дава у Лоантие, на улица „Ришельо“ №104, голяма вечеря за своите сътрудници. Гюстав Планш, критик на списанието, завежда Жорж Санд и случаят или лукавият Бюло я поставя до Алфред дьо Мюсе. Още Сент Бьов, по времето, когато й търси почитатели, е говорил, че ще й представи младия поет с дълга руса коса, тънък и красив като божество. Мюсе е по това време на двадесет и три години, шест години по-млад от Санд и от Сент Бьов. Но Сент Бьов се възхищава от него, може би защото Мюсе въплъщава това, което Сент Бьов би желал да бъде: „Той е същинска пролет — казва критикът, — поетична пролет, която се разцъфтява пред нашите очи… Никой не дава още от пръв поглед по-вярна представа за младежка гениалност…“ Мюсе подражава на Байроновата елегантност. Рединготът с кадифена яка, която стига до кръста, накривеният цилиндър, бухналата вратовръзка, тесният светлосин панталон му придават малко прекалено изящество. Когато Сент Бьов предлага на Жорж Санд да й го представи, тя отказва: „Той е много денди^[1]; няма да си подхождаме.“

Лесно е да разберем страховете и; защото литературните среди говорят лошо за Мюсе. Той дебютира бляскаво в литературата през 1830 година и веднага е приет възторжено от Бюло, от групата на младите романтици и от салона в Арсенала. Прекрасните музи на романтиците цитират с пламенно възхищение някои цветисти, странни стихове: Синьо-жълтият дракон, заспал в сеното… Но неблагодарникът се надсмива над славата и събратята си. Той пише за тях пародии, карикатури, измисля им прякори. Сент Бьов, който така великодушно го хвали, той нарича ту мадам Пернел^[2], ту Сент Бевю^[3]. Мюсе е разглезено от жените момче, херувим, който е чел „Опасни връзки“ и „Манфред“. Той е познал любовните наслади преди любовта, но не е намерил щастие в тях. Затова се е отдал с наивна страст на шампанското, опиума, леките жени. И той, като Байрон, е омагьосан от разврата, гдето жената си възвръща древната роля на магьосница, а мъжът се освобождава от тиранията на обществото. Мамен от продажни любовници, той е запазил лоши спомени за любовта. „За нашите жени — казва той — любовта е да играеш на мамене, както децата играят на криеница… Потайна и недостойна комедия.“ Но редом с предивременно преситения развратник у Мюсе живее нежен и чувствителен паж. От този контраст се ражда неговата поезия. Един артист никога не се отказва от това, което подхранва неговия гений. Мюсе съзнава отлично, че тъкмо на този дисонанс се дължат най-прекрасните му стихове. И продължава лудориите си. В това занимание той влага отначало престореност и отегчение, но „с разврат шега не бива“^[4] и нервите му се разстройват още от младини, вдъхновението му е непостоянно, кесията му празна.

На вечерята, дадена от „Ла Ревю де дьо монд“, Санд открива с приятна изненада, че този денди е добро момче: „Не беше нито циник, нито самохвалко. При все че се мисли и за едното, и за другото.“ Той блести; разсмива мълчаливата красавица с унесения поглед, а тя има нужда да се смее. Жорж не е духовита, но умее да цени духовитостта у другите. „Фантазио чувствуваше, че е харесван.“ Той от своя страна се усмихва на малката кама в колана на съседката си, но е омагьосан от големите черни, тъжни, блестящи и кротки очи, които изпитателно го гледат. Огромни очи на индианка; маслинов тен с бронзови отсенки. Знаем от стиховете на Мюсе, че е възпявал „една андалуска с мургава гръд“, че е обичал „девствена гръд, златиста като зрял грозд“. Тази кехлибарена кожа допада на тайните му копнежи.

Когато се прибира у дома си, той прочита „Индиана“, задрасква половината прилагателни, защото в ония дни той има по-добър стил и вкус от Санд, и й изпраща едно почтително писмо, което завършва с „приемете, госпожо, уверения в уважението ми“, но е придружено от стиховете След прочитането, на „Индиана“:

Как пресъздаде ужасната сцена в романа —

Нун, полугола, във унес любовен с Раймон,

опиянени във стаята на Индиана?

Кой ти подсказа таз страница с пламенен тон —

как любовта безнадеждно простира ръка

към примамливия образ, от бляна създаден?

Ти ли си страдала и си копняла така?

Как си прозряла Раймон — на химера отдаден?

Спомени твои ли са или само видения

тези терзания смътни и тези вълнения,

тия наслади — без щастие — и пустота?

Това обръщение на „ти“, тези настойчиви въпроси създават една поетична близост. Следва несериозна кореспонденция в стила на Мариво^[5]; Мюсе е очарователен в тази игра; Жорж си възвръща веселостта. „Моят хлапак Алфред“ започва да го нарича тя. Правят романтични планове: да се качат на кулите на Нотр Дам, да отидат в Италия. Тя го приема в домашен тоалет: разкопчан жълт копринен пеньоар, турски чехли, испанска мантила; поднася му египетски тютюн и сяда на земята на възглавница, за да пуши с дълга лула от босненско черешово дърво. Алфред коленичи край нея и слага ръка върху чехлите под предлог да разгледа ориенталските им рисунки. Държането му става шеговито.

През юли „Лелия“ е завършена и Мюсе я получава на коректури. Той е във възторг: „В «Лелия» има двадесетина страници, които говорят направо на сърцето, откровени, силни, прекрасни като Рене и Лара…“ След това Керубино се връща към любовта:

„Вие ме познавате достатъчно и можете да бъдете сигурна, че смешният въпрос: желаете ли или не желаете? не ще бъде изречен от моите устни… Между вас и мене в това отношение съществува цяла бездна. Вие можете да дадете само духовна любов, а пък аз не мога никому да отвърна със същото (да предположим, че още отначало не ме отпратите, ако си позволя да ви поискам подобно нещо), но мога да бъда — ако ме смятате достоен — не дори ваш приятел (и това е прекалено морално за мене), а нещо като другар без значение и без права, следователно без свади и ревност, готов да пуши вашия тютюн, да мачка пеньоарите ви и да хваща хрема, докато мъдрува с вас под всички кестени на съвременна Европа…“

Тя има нужда за „Лелия“ от богохулни стихове, които пияният Стенио трябва да изпее с пресипнал глас. От кого да ги поиска, ако не от младия поет, толкова често пиян и решил да разиграва пред нея ролята на сантиментален шут? Мюсе съчинява следния Inno ebrioso^[6]:

Ако вдигна аз поглед сред оргия дива,

ако устните алена багра покрива

и целувка ги властно плени,

нека в мене тогава копнежи безумни горят

и ме блазнят с разголено рамо и хубава гръд

приласканите леки жени.

И милувката тяхна със страст похотлива

нека тръпки в кръвта уморена разлива;

аз монах съм и дързък, и млад.

Нека китя челата с цветя оросени,

нека пръсти преплитам в косите развени,

напоени със гъст аромат.

Нека зъбите, впити безжалостно в бялата плът,

да изтръгват стенания тежки от женската гръд

и за милост молба да звучи.

Нека слеем с усилие сетно пак нашия вик

и със дързост последна и отклик във сетния миг

нека склопя навеки очи!…

Ако бог ми откаже такава кончина щастлива,

увенчана със блясък и радост, която упива,

ако сетя, че моите сласти —

на безсилната ярост агония вечна,

от угасващи клади отблясък далечен —

не затихват след всички наслади,

нека следвам каприза на моя ревнив повелител —

да удавя във гъстото вино недъга мъчителен

на плътта ми, скована от лед;

и да слеем пак устни в целувка прощална,

да угаснат копнежи и страсти печални

и сам господ да бъде проклет!

Още някое време той пише на Санд в тона на Шекспирова комедия, после, на 29 юли 1833 година, пристига по пощата сантименталното признание:

Скъпи Жорж, трябва да ви кажа нещо глупаво и смешно… Ще ми се изсмеете в очите, ще сметнете, че съм бил неискрен в досегашните си отношения към вас. Ще ме изгоните и ще помислите, че лъжа. Влюбен съм във вас. Още от първия ден, когато ви посетих. Мислех, че чисто и просто ще се излекувам от тази любов, като ви виждам в качеството на приятел. Във вашия характер има много неща, които биха могли да ме излекуват; опитвах се да се убедя в това, доколкото можех; но плащам много скъпо миговете, които прекарвам с вас… Сега, Жорж, ще кажете: „Още един досадник“, както се изразявате… Зная какво мислите за мене и не се надявам на нищо, като ви правя това признание. Мога само да загубя една приятелка… Но аз наистина страдам и нямам вече сила!…

Тя се колебае. Това трябва да се отбележи, защото много често са я представяли за гибелна жена, за човекоядка, която търси постоянно прясна плът. Нищо подобно в този случай. Тя се развлича с младежа, когото намира гениален и прекрасен, но се страхува от слуховете за разврата му. „Обичам всички жени и ги презирам всичките“ й е казал той. Любовта, такава, каквато я мечтае Жорж, трябва да бъде дълбока и неизменна. За себе си тя смята, че е изневерявала само от разочарование и отчаяние. Мюсе отгатва това чувство и му отговаря с ново писмо.

Спомняте ли си, един ден ми казахте, че някой ви запитал веднъж дали съм Октав или Келио, а вие сте отговорили: „И двамата, струва ми се“. Аз извърших лудостта да ви покажа само единия, Жорж… Обичайте тези, които умеят да любят, аз умея само да страдам… Сбогом, Жорж, обичам ви по детски…

По детски… Знае ли той, когато пише тези думи, че е намерил това, което най-много ще я трогне? „По детски — повтаря тя, като стиска писмото в треперещите си ръце. — Обича ме по детски! Господи, знае ли какво говори! И знае ли каква болка ми причинява?“ Виждат се отново; Мюсе се разплаква; тя отстъпва. „Ако не беше младостта ти и моята слабост, когато видях сълзите ти, щяхме да си останем брат и сестра…“ Мюсе се настанява скоро на кея Малаке. И този път тя иска да има обща трапеза и да бъде за своя любим домакиня, болногледачка и преди всичко толкова майка, колкото и любовница.

Приемането на новия любимец не минава без драми с приятелите. Берийците в Париж и Гюстав Планш, верни кучета, свикнали да седят в нозете на Жорж, започват да ръмжат срещу новодошлия и твърдят, че тази явна връзка със суетния светски младеж ще бъде пакостна за литературното й бъдеще. Отстраняват Планш, защото нечистоплътността му възмущава изтънчения Мюсе. По същото време излиза и „Лелия“. Санд е посветила книгата: На г. А. Дьолатуш, с надежда да завладее отново отшелника от Оне; той изказва недоволството си (възмутен сигурно колкото от дързостта, толкова и от правописа)^[7] и посвещението изчезва в следните издания. Когато подарява книгата на Мюсе, тя надписва първия том: На господин хлапака ми Алфред, Жорж; а втория — На господин виконт Алфред дьо Мюсе, почтителен дар от предания му слуга Жорж Санд.

Книгата вдига голям шум в печата. Лицемерите се чувствуват победители. Журналистът Капо дьо Фьойид иска „горещ въглен“, за да пречисти устните си от тези недостойни и безсрамни мисли… „Когато отворите «Лелия» — продължава той, — затворете се в кабинета си (за да не заразите никого). Ако имате дъщеря и желаете да запазите душата й непорочна и наивна, изпратете я да играе навън с другарките си…“

Бедният Планш отговаря по рицарски на оскърбителя. В „Ла Ревю де дьо монд“ от 15 август 1833 година той обнародва смела възхвала за „Лелия“ и автора й: „Има предопределени личности, които не могат да живеят без вълненията на една непрестанна борба… Каквото и да се случи, те предлагат като изкупление за грешките си мъките и тревогата на своите безсъния. За да ги осъди, човек трябва да не ги познава…“ И добавя, че жените ще разберат „Лелия“:

„Те ще отбележат внимателно всички редове, гдето ще намерят израза и спомена на своето минало, картината на своите страдания.

Ще се просълзят и преклонят пред безпомощността, която се изявява и разкрива своите мъки. Ще се изненадат отначало от смелото признание; някои ще се изчервят, че са били разгадани, и ще се разсърдят от тази нескромност; но когато вникнат в себе си, ще видят в «Лелия» по-скоро защита, отколкото обвинение…“

След това изпраща секунданти на Капо дьо Фьойид. Париж на Биксиу, Блонде, Натан^[8] се забавлява с този дуел. На какво основание господин Гюстав Планш се явява в качеството на наемен убиец за сметка на господин (или госпожа) Жорж Санд? Дали за да обяви своите права тъкмо когато ги е изгубил? Нещастният момък се защищава.

Гюстав Планш до Сент Бьов:

Ако между мене и Жорж Санд съществуваше нещо друго освен дълбоко приятелство, вчерашното ми поведение би било непристойно: би изглеждало, че използувам някакво право, като груб и невъзпитан човек. Аз нямам никакви права и съм просто смешен, но хората не са длъжни да знаят истината и не искат да я знаят…

Алфред дьо Мюсе е ужасно ядосан: „Възнамерявах да се бия, но ме изпревариха.“ Отсега нататък отвращението му към Планш се превръща в омраза:

Щом не искаме да си мърсим ръката,

нека да ни хапе туй влечуго диво.

Мислим си, че тъпчем яростно змията,

всъщност дървеница мачкаме ревниво.

Сент Бьов благоразумно чака да отмине бурята. Санд няколко пъти го подтиква да напише статия в „Льо Насионал“.

Жорж Санд до Сент Бьов, 25 август 1833:

Както знаете, приятелю, твърде много ме оскърбяват, но аз съм съвсем равнодушна към това. Не съм безразлична обаче към готовността и усърдието, с което моите приятели ме защищават…

След това му съобщава официално новата си връзка:

Влюбих се, и то твърде сериозно този път, в Алфред дьо Мюсе. Това не е вече прищявка, а голяма привързаност, за която ще ви говоря подробно в друго писмо. Не на мене се пада да предричам на тази любов такава трайност, която ще я направи свещена като чувствата, които вие цените. Бях влюбена веднъж в продължение на шест години, друг път в продължение на три, а сега вече не зная на какво съм способна. Много хрумвания минаваха през главата ми, но сърцето ми не е така изхабено, както се страхувах; казвам това, защото го чувствувам. Без да съм огорчавана и неразбирана, срещнах този път чистосърдечност, вярност и нежност, които ме опияняват. Младежка любов и другарска привързаност. Неща, за които нямах представа и не се надявах да срещна никъде, най-малко у този човек. Аз отричах тази обич, отблъсквах я; отначало я отказвах, след това отстъпих и съм щастлива, че го сторих. Предадох се повече от съжаление, отколкото от любов, а любовта, която не познавах, се разкри пред мене без нито едно от страданията, които мислех, че поемам. Щастлива съм, благодарете на бога за мене… Сега, след като ви казах какво става в сърцето ми, ще ви кажа какво ще бъде поведението ми.

Планш минаваше за мой любовник: няма значение. Не ми е любовник. За мене е много важно сега да се знае, че не е, както ми е съвършено безразлично дали хората ще вярват, че е бил. Разбирате, че не мога да поддържам близост с двама мъже, за които ще се смята, че имат еднакви отношения с мене; това не подобава на никого от тримата! Затова взех твърде тежкото за мене, но необходимо решение да отдалеча Планш. Обяснихме се откровено и мило по този въпрос и се разделихме, като си стиснахме ръце, запазвайки взаимната си обич, с обещание за вечно уважение… Не зная дали моето твърде смело поведение ще ви се хареса… Може би ще сметнете, че една жена трябва да крие обичта си. Но аз ви моля да имате предвид, че съм в съвсем изключително положение и съм принудена отсега нататък да водя съвсем явно личния си живот…

След двадесет дни тя отправя ново послание към тази малко мудна преданост: „Ще дадете отзив за «Лелия» в «Льо Насионал», нали? Не съм изгубила още надежда…“ Той се извинява и обещава: „Ще прекарам отново с вас, Лелия, следващите два дни. Но ще си повтарям, че не сте вече неверница и разочарована както някога…“ Тя го успокоява: „Аз съм щастлива, приятелю, много щастлива. Всеки ден все повече се привързвам към него… Близостта му ми е така приятна, както ми бе скъпо предпочитанието му…“ Подмладила се е с десет години; при това дете (тя повтаря тази дума с някаква греховна наслада) Жорж си възвръща веселостта от първите дни със Сандо. Жилището на кея Малаке кънти отново от смехове и песни. Алфред изпълва албума й с портрети и карикатури. Рисува духовито и съчинява леки стихове:

Здрач във стаята пълзи…

Жорж, с цигарата в уста,

седнала е сред цветя,

а в очите й — сълзи…

Сълзите са поставени само заради римата; или може би Жорж се е смеела до сълзи. Алфред върши безброй лудории. Една вечер се облича като слугинче, с къса пола и кръстче на шията, за да подава яденето, но изтървава шишето върху главата на философа Лерминие. Жорж е обичала всякога шегите. По природа тъжна, тя има нужда да се развлича с груба веселост. Този студентски живот я очарова. „Всяко начало е приятно — казва Гьоте, — но трябва да спираме още на прага“. Това е вярно за любовните връзки. Всеки открива другия. Всеки излага съкровищата на духовитостта си. Първите седмици в това жилище с прозорци към най-прекрасната гледка са продължителна, вълшебна приказка. „Свободен живот, чаровна близост, покой и зараждащи се надежди. Господи! От какво се оплакват хората? Има ли нещо по-сладко от любовта?“

Strange bedfellows.^[9] Сериозна и точна, Жорж държи да предаде своя роман на обещаната дата и скача посред нощ от леглото, за да работи, докато Алфред спи като съсел. Когато се събуди, тя му чете проповеди, както някога на Сандо, защото е толкова — а може би и повече — педагог, колкото и влюбена. Той се оплаква със смях: „Работих цял ден; вечерта написах десет стиха и изпих една бутилка ракия; тя изпи един литър мляко и написа половин том.“ Но в първите дни той й е благодарен, че го изтръгва от бавното самоубийство, каквото е животът му: а Жорж се радва, че е възвърнала величието на една избрана душа. Но приятели предупреждават Алфред да се пази; припомнят му нещастията на Сандо: „Припомни си опасното навлизане в Сена при Килбьо, гдето над водата се подават черните знамена, закачени за мачтите на потъналите кораби. В живота на тази жена има вече едно черно знаме, което сигнализира опасността…“ Но Мюсе е от онази порода влюбени, които търсят опасността и отдават с по-голяма готовност сърцето си на този, който обещава да го разкъса.

През септември той предлага на любовницата си да отидат във Фонтенбло, за да прекарат няколко дни сред горите и скалите Франшар. Тя приема: защото обича да свързва природата с любовта. Не се страхува от умора и тъмнина, върви из гората в мъжки костюм и стъпва по пясъка с решителна походка, очарователно съчетание от женствено изящество и детинска смелост… „Вървеше като войник и пееше от цяло гърло…“ На връщане, под ръка със своя другар, си шептят нежности. Този престой е наистина щастлив отначало, защото когато започват съжаленията, Мюсе припомня всякога „жената от Франшар“; но една нощна случка разваля всичко. В една лунна нощ на гробищата Алфред изпада в халюцинация. Привижда му се, че из храстите тича някакъв бял призрак със скъсани дрехи и разпилени коси. „Уплаших се и се проснах по очи на земята, защото този човек… бях аз.“ На другия ден вече се шегува и осмива случката, като написва под собствената си карикатура: „Пропаднал в гората и в съзнанието на своята любовница“; а под карикатурата на Жорж: „Със сърце, разкъсано като роклята“. Но тя е огорчена от рисунката: не желае да види смешната страна на една криза, която я е разстроила.

Твърдят, че Санд е преувеличила халюцинациите на Мюсе. Но независимо от това, че той сам ги е описал в „Декемврийска нощ“, ние имаме за тях едно безспорно показание: От Луиза Алан-Депрео, хубавата актриса, която шестнадесет години след Жорж Санд е била любовница на Мюсе. Нейното описание съвпада напълно с това на Жорж: очарователно, неземно същество, Шекспиров образ, който се превръща внезапно в умопобъркан.

Госпожа Алан-Депрео до госпожа Самсон-Тусен, 17 юли 1849:

След първите дни на изследване и опознаване между нас избухна страшна буря, в която прозираше силна любов, примесена с неща, които не можех да понеса. Когато се прибрал у дома си, той бил обзет от лудост. Това му се случва, когато е възбуден, и се дължи на отдавнашни гибелни привички. В такова състояние има халюцинации и разговаря с призраци… Никога не съм виждала по-поразителен контраст от тези две същества, включени в една и съща личност. Едното е добро, кротко, нежно, възторжено, духовито, разумно, наивно (нещо невероятно: наивно като дете), добродушно, просто, невзискателно, скромно, чувствително, екзалтирано, способно да се разплаче за нищо, художник във всяко отношение… Обърнете страницата, и ще видите обратната страна: ще видите човек, обладан от някакъв демон, слаб, буен, надменен, деспотичен, луд, суров, дребнав, оскърбително недоверчив, сляпо упорит, самомнителен и себелюбив до невероятност, охулващ всичко, без спирачки и в доброто, и в злото. Обземе ли го демонът, ще препуска, докато си счупи врата. Прекаляване — това е същността му и в красивото, и в грозното. Във втория случай последицата е всякога заболяване, което го вразумява и го кара да почувствува вината си…

Такъв е двойственият човек, пред когото се е озовала Санд. Към него я привързва чарът, в който така съдбовно се е влюбвала: слабостта. Той знае това и изявява трогателната болезненост на своя гений с неизчерпаеми изблици на искреност и нежност; но щом слабостта му победи, намира сили да измъчва. И да се измъчва, защото този мазохист се нуждае от страдания и за творчеството си, и за наслада. А силната Санд го обгражда с грижи. Нарича го: „Горкото ми дете“; той я нарича: „Моят голям Жорж, моето Жоржище“. И този път тя е мъжът в семейството.