Андре Мороа
Жорж Санд (12)

IV
Малкият Жул

1830 година. Животът в Ноан следва обичайния си ход. Казимир скита по поля и гори; вечер хърка или закача Пепита.

Аврора Дюдеван до Жул Букоаран: „Знаете как живеем в Ноан; вторник прилича на сряда, сряда на четвъртък и така нататък. Само зимата и лятото внасят малко разнообразие в този непрекъснат застой… Аз се чувствувам навсякъде добре, благодарение на висшата ми философия или на пълното ми нищожество…“ Единственото й удоволствие е да властвува над младежите от съседните замъци. Почти всеки ден отива на кон в Ла Шатр или у приятели, без да иска и да знае за съпруга си.

На 30 юли тя отива у Шарл Дюверне, в замъка Кудре. Там намира Фльори (Галът), Гюстав Папе и един деветнадесетгодишен младеж, когото не познава: Жул Сандо. Очарователно русо момче, „с къдрава коса като малък свети Йоан от коледни картинки“. Баща му е бирник в Ла Шатр и Жул се е привързал към градчето. „Няма кътче, неудостоено с малко щастие.“ Тъй като още от малък е показал жив ум, родителите му, макар и бедни, правят големи жертви, за да му дадат добро образование. Отначало Жул се отличава в гимназията в Бурж, след това, през ноември 1828 година, заминава за Париж, гдето, иска да следва право. През ваканцията се връща в Ла Шатр; за него е радост да пристигне с раздрънкания дилижанс на моста с показатели за водното равнище, да се друса по неравната настилка на улица „Роайял“, да види отново малкия площад, безлюдните, самотни улици, конюшнята, която служи за театър, и хамбара, гдето танцуват. Златната младеж от Ла Шатр се опитва да привлече госта към своите развлечения, но малкият Жул не обича нито лова, нито шума. Малко ленив, със слабо здраве, той се сгушва с книжка до някой плет и заспива с мечти за бъдещи сполуки.

Когато мадам Дюдеван пристига у Дюверне, хубавото момче се отдалечава и отива да седне с книга в ръка на тревата под една стара ябълка. Тази сдържаност засяга младата жена. Тя отвежда всички към ябълката и разговорът продължава около Сандо. Говорят за току-що избухналата революция в Париж. Известията са малко и противоречиви. Знае се, че е имало престрелки и барикади. Република ли идва? Винаги дейна и готова да се въодушеви, Аврора предлага да отиде за новини в Ла Шатр. Когато се качва на коня, тя се провиква: „Шарл, утре ще ми доведете на обяд всичките си приятели… Очаквам всички ви, господа.“ Шибва с камшика Колет и изчезва в галоп.

На другия ден, тридесет и първи юли, Сандо отива за пръв път в Ноан заедно с другарите си. Аврора им прочита писмо от Жул Букоаран. Наистина е избухнала революция и малкият либерален кръжок я посреща възторжено. Казимир, който винаги се увлича от политика, е назначен лейтенант в националната гвардия; скоро му дават да командува сто и двадесет души. Аврора не се безпокои за майка си, а главно за леля си, Люси Марешал, чийто съпруг е инспектор в кралския двор. Но „в такива моменти кръвта кипи и сърцето е толкова потиснато, че не може да се отдава на чувства“. Аврора се гордее, че Ла Шатр е по-решителен от Шатору. Ако жандармерията ги нападне, дори ако изпратят срещу тях полк от Бурж, ще се защитават: „Чувствувам такава енергия, каквато дори не мислех, че имам. Душата крепне чрез събитията.“ Малкият Сандо е омагьосан от дивата прелест, възторжения и властен характер, искрящите черни очи, гъвкавата снага на кастеланката от Ноан. А когато тя проявява интерес към него, се влюбва до безумие. Привързва се към Аврора Дюдеван, защото го е очаровала; защото говори на същите теми, но много по-добре от него; и главно, защото е силна, а той е слаб. Безволните младежи търсят любовници майки, а самите жени намират без унижение в тази великодушна закрила едно оправдание за своето любовно робство.

Тя се бори няколко седмици — цяло геройство при състоянието, в което се намира. Всичко в Жул я привлича: младостта, румените бузи, русата коса, умът, парижкият въздух, който носи със себе си романтичната му мечтателност.

„Ако знаехте как обичах горкото дете, как още от първия ден изразителният му поглед, рязкото, откровено държане, плахата му стеснителност към мене ми вдъхнаха желание да го видя, да го изуча! Това беше някакво особено любопитство, което се усилваше всеки ден, без да мисля да му се противопоставям… Казах му, че го обичам, преди да бях признала това пред себе си. Усещах, че е така, но не исках да се съглася със сърцето си и Жул узна чувството ми едновременно с мене. Не зная как стана това. Четвърт час по-рано седях сама на стъпалата пред входа, с книга, в която само очите ми четяха. Съзнанието беше погълнато от една-единствена мисъл, прекрасна, сладостна, очарователна, а заедно с това неясна, неопределена, тайнствена…“

Дълго време ще си припомня тя с умиление за горичката, гдето са признали любовта си:

Едно кътче ми е особено мило. Това е пейка в хубавата горичка зад градината ни. Там сърцата ни си изявиха за пръв път своята любов. Там ръцете ни се стиснаха за пръв път. Там неведнъж той сядаше да си почине, когато пристигаше от Ла Шатр уморен, запъхтян, в буря или пек. Намираше там книга или копринената ми забрадка, а когато наближавах аз, се скриваше в съседната алея, оставил на пейката бастуна и сивата си шапка. Дреболиите не са глупост, когато хората се обичат, и вие няма да ми се смеете, нали, мили приятелю, като ви разправям тези глупости?…

Всичко, дори червеният кордон на шапката му, ме караше да трепвам от радост. Всички младежи, Алфонс, Гюстав и така нататък, имаха сиви шапки като неговата. Когато знаех, че са в салона, влизах в съседната стая, поглеждах шапките и по червения кордон познавах, че и Жул е между гостите; другите кордони бяха сини. Затова запазих като реликва този малък кордон. Когато го гледам, той ми напомня цял живот от спомени, вълнения и щастие…

Тя прави най-после и втория скок. В Ноан има малък павилион, в който се влиза откъм парка и откъм шосето. В 1828 година Аврора го е мебелирала, така че сега могат да го използуват за срещи. Като мине оттам, гостът не влиза нито в селото, нито в замъка. Няма да привлече вниманието и на прислугата. Двамата влюбени се срещат понякога и в гората, в така нареченото Сечище (Ла Купри), а приятелите им стоят на стража. В Ла Шатр приказват, разбира се, твърде недоброжелателно за тази връзка между една омъжена жена и майка и „Малкият Жул“.

Аврора Дюдеван до Жул Букоаран, 27 октомври 1830:

Клюките в Ла Шатр продължават повече от всякога. Които не ме обичат много, казват, че обичам Сандо (разбирате смисъла на думата); които не ме обичат никак, казват, че обичам едновременно Сандо и Фльори; които ме ненавиждат, твърдят, че не се страхувам от Дюверне, а на всичко отгоре и от вас. Това не е особено много за жена с такива пламенни страсти като моите. Злобни глупци! Съжалявам ги, че съществуват! Довиждане, сине… Пишете ми.

Какво значение имат за нея, в сравнение с щастието, клюките и празните приказки на Ла Шатр? „Аз усредявам вниманието си към тези, които обичам. Заобикалям се с тях като със свещена дружина, която плаши черните отчайващи мисли…“ За да разберем Аврора Дюдеван от 1830 година, нуждата й от сантиментални и духовни приключения, трябва да си представим тогавашна Франция, интелектуалния кипеж в нея. Страстите царуват. Както някога са боготворили разума, така сега боготворят безумието. Новите поети, новите философски и социални учения опияняват младежта. Обявяват се като луди за поклонници на Юго, на Сен Симон, на Фурие^[1]. В Ла Шатр, както и в Ла Ферте-су-Жуар, Дюпюи и Котоне разискват за романтизма. Отделният човек не е вече както в седемнадесетия век отговорен член на една социална и религиозна общност; той става сам по себе си цел, обект на естетично съзерцание. „Тигрите са по-красиви от овцете. Но класицизмът държи тигрите в клетка. Романтиците разбиха решетките, за да се възхитят на великолепния скок, с който тигърът смазва агнето…“ Действителността подражава на фикцията. По времето на Астрея^[2] хората любят като герои на Скюдери^[3]. По времето на Гьоте любят като Вертер, преди да започнат да любят като Хернани.

Тигрицата на власт в Ла Шатр, младата баронеса Дюдеван, е муза на цялата околия. Но тя остава много самотна, когато лятната ваканция свършва и нейните велики хора заминават за Париж. Тя им пише писма, в които насмешката и една съвсем Шекспирова поезия прикрива храбро дълбоката тъга.

Аврора Дюдеван до Шарл Дюверне, 1 декември 1830:

Щастлив, тройно щастлив е Ла Шатр, родина на велики мъже, класическа страна на гениалността!… Откакто ти замина — о, светлокоси Шарл, младежо с тъжна замечтаност, мрачен като бурен ден, нещастен мизантроп, който бяга от лекомислената веселост на безразсъдната младеж, за да се отдаде на черните размисли на аскетичния си мозък — дърветата пожълтяха, загубиха блестящата си украса… А ти, великане Фльори, мъж с грамадни лапи, страшна брада и ужасен поглед; мъж от първите векове, откакто необятната ти снага не заема вече като Омировите божества седем стадии от областта, откакто вулканичната ти гръд не поглъща вече жизнения въздух, необходим за жителите на земята, климатът на тоя край стана по-студен, въздухът по-прозрачен… А ти, малък Сандо! Мил и лек като колибри от уханните прерии! Нежен и парлив като копривата, която се люшка по брулените от вятъра върхове на Шатобрьонските кули! Откакто не пресичаш площадчето бърз като сърна, с ръце в джебовете, дамите от града се събуждат като прилепите и кукумявките — към залез-слънце; не свалят вече нощните си шапчици, за да застанат на прозореца, и папийотките за къдрене сраснаха с косата им… А вашата нещастна приятелка, като не знае какво да прави, за да прогони тежкокрилата досада, уморена от слънчевата светлина, която не озарява вече нашите учени разходки и сериозни разговори в Ла Купри, тя реши да се разболее от треска и чудесен ревматизъм, само за да се развлича и да минава някак времето…

Времето минава доста зле. Единственото общество на Аврора е снаха й, Емилия Шатирон, мила, добра, но свикнала да се прибира още в девет часа, когато Аврора отива да пише или да рисува в будоара си. Двете хлапета хъркат в съседната стая. Соланж си е все така пълничка и свежа. Морис е прилежен, майка му го учи на правопис. Иполит и Казимир са почти винаги в приятно общество. Този замрял живот не може да продължава. Мадам Дюдеван е решила да отиде при малкия Жул в Париж. Съпружеският живот й се струва все повече и повече недействителен. Би могла да стане отново това, което е била, само ако избяга.

Какво може да я задържи? Религията ли? Тя има все още някаква религия, но религия, която позволява любов. Моралът ли? Тя живее в епоха, когато и най-сериозните последователи на Сен Симон проповядват закона на удоволствието. Великите реформатори в изкуството учат, че „свещената фаланга“, проповядваща дръзки опити, е длъжна да презира еснафските условности. Тази интелигентна млада жена желае да следва най-добрите умове на своето време. Съпругът ли? Той има любовници, а тя не иска тази свобода да бъде едностранна.

Аврора Дюдеван до Жул Букоаран, 3 декември 1830:

Вие знаете домашната ми обстановка; знаете дали е поносима. Двадесет пъти сте се чудили, че успявам да вдигна глава на следния ден, когато в навечерието са я сломили. Но всичко има край… Като търсех нещо в бюрото на мъжа ми, намерих един пакет, адресиран до мене. Поразена бях от тържествеността му. Имаше надпис: Да не се отваря преди смъртта ми. Нямах търпение да чакам, докато овдовея… Щом пакетът е до мене, имах право да го отворя, без да извърша некоректност; а тъй като съпругът ми се радва на отлично здраве, можех хладнокръвно да прочета завещанието му. Господи боже! Какво завещание! Проклятия и нищо повече. Събрал всички изблици на лошо настроение и яд против мене, всичките си разсъждения за моята порочност, цялото си презрение към моя характер. И ми оставя това като доказателство за нежност! Помислих, че сънувам, защото досега все затварях очи и не исках да видя, че той ме презира. Прочитането на това писмо ме събуди най-после от съня. Казах си, че да живееш с човек, който няма към жена си нито уважение, нито доверие, значи да желаеш да съживиш мъртвец. Взех решение и, смея да заявя, то е безвъзвратно…

Без да отлага нито ден, тя съобщава непоколебимото си решение: „Искам издръжка; ще отида в Париж; децата ще останат в Ноан.“ Казимир е смаян от непреклонността на жена си. Тя има желязната воля на Морис Саксонски. И дори хитруванията на стратега, защото изисква повече, отколкото в действителност желае. Няма никакво намерение да изоставя децата си, Ноан, нито дори съпруга си. По шест месеца в годината в Париж и шест месеца в Ноан; три хиляди франка издръжка; съгласява се да поддържа привидно семейния живот, ако условията й бъдат приети. И те са приети.

Остава да се уреди съдбата на децата. Аврора има намерение да вземе със себе си „дебеличката дъщеря“, щом уреди въпроса за квартирата и гледането на детето. Три хиляди франка не са много за нея, защото тя обича да раздава, а не обича да прави сметки; ще трябва да припечелва малко; тя не се съмнява, че ще успее да го стори, като рисува, пише или украсява табакери. Що се отнася до Морис, баща му възнамерява да го даде в пансион в Париж; но детето е още много малко и слабичко. За него трябва домашен учител; Аврора настоява този учител да бъде Букоаран: „Ако вие сте в Ноан — пише му тя, — ще мога да дишам и да спя спокойно; детето ми ще е в добри ръце, образованието му ще напредва, ще има кой да се грижи за здравето му, няма да го разглезват с прекалена свобода, нито да го възпитават с прекалена строгост…“ Казимир Дюдеван, разбира се, не е любезен; но нима графиня Бертран е по-любезна? Семейство Бертран може да обещае на домашния учител жителство в Париж, тъй като генералът е назначен за директор на политехниката, но нима признателността на една жена и обичта на една майка са без значение? „Вие знаете, че не съм без сърце, а пък аз зная, че то ще съумее да ви се издължи…“ И Жул Букоаран, като всички млади хора, е омагьосан от мадам Дюдеван. Последната фраза открива прекрасни възможности. Той приема. Но когато предлага да отидат заедно в Ним, на гости у семейството му, тя се изплъзва. Заявява, че трябва да щади съпруга си, да не пробужда у него подозрения срещу бъдещия възпитател на сина им. „Ще ви преследвам до гроб с благодарностите и неблагодарността си. Разбирайте го, както искате, както казва моето старо кюре…“

Аврора Дюдеван до Жул Букоаран:

Трябва да ви кажа какви глупави изводи се правят поради постоянното ви присъствие и непринуденото ми държане към вас. Знаете ли, че тази жена ме обявява полунашега-полусериозно за някакъв женски дон жуан, по нейно собствено подобие?… Никога една никаквица не е изпращала по-остри стрели към почтена жена… В Париж, в Бордо, в Хавр — навред съм имала любовници. Да ви развратя би било само ново развлечение за мене…

След настаняването на възпитателя нищо вече не я задържа. Само Иполит Шатирон се опитва да я вразуми. Духовитият пияница е много чувствителен, когато пийне, и нощем идва да плаче в стаята на сестра си: „Ти си въобразяваш, че ще можеш да живееш в Париж с детето си. С двеста и петдесет франка на месец? — казва той. — Просто смешно. Та ти не знаеш дори колко струва едно пиле! Няма да минат и петнадесет дни, и ще се завърнеш с празни ръце. — Добре — отговаря тя, — ще опитам.“ Вярно е, че тази богата наследница, законно ограбена чрез брака си, не притежава вече нито пара. Но тя се надява да си възвърне един ден децата, богатството и имота си. Не избира един скитнически живот, за да се освободи от домашните грижи: „Аз не съм от възвишените души, които не могат да слязат отново от облаците“. Обича да вари конфитюри и да сади зелки. Романтичка в желанието си да скъса с условностите, тя е еснафка в любовта си към Ноан и домашния живот. С готовност би възприела формулата: „Истински необикновеният човек е един съвсем обикновен човек“. Да шие, да готви, да пере — тя не се бои от работа, стига да я върши за любимо същество.

Когато разбира, че заминаването на жена му е неотменимо, Казимир започва да съжалява. „Днес — казва тя — плаче за мене! Толкова по-зле за него! Доказвам му, че не желая да ме търпят като бреме, а да ме търсят и желаят като другарка…“ Когато отива в Париж при милия лекомислен Сандо, тя мечтае да бъде за него едновременно любовница, домакиня и майка. След омъжването си е изпаднала в летаргия. Най-после ще започне да живее: „Да живееш! Колко е приятно, колко е прекрасно! Въпреки скърбите, съпрузите, дълговете, роднините, клюките, въпреки жестоките страдания и досадни неприятности! Да живееш! Какво опиянение! То е щастие! И рай!“ На 4 януари 1831 година мадам Дюдеван напуска Ноан. Тя се радва, че е завоювала своята свобода, и скърби, че изоставя децата си. Морис се разплаква. Но скоро се успокоява с обещанието, че ще му изпратят униформа на войник от националната гвардия, с фуражка с червен кант.