Андре Мороа
Жорж Санд (25)

II
Новите приятели

Слоевете от приятели се подновяват така бавно и така неизбежно, както пластовете на чернозема. Един умира, друг се изплъзва от нашия кръг, трети прониква в него и довежда със себе си нова смяна. При пристигането си в Париж мадам Дюдеван е заобиколена от берийците Реньо и Фльори; Латуш и Сент Бьов са нейни довереници. Скъсването със Сандо отстранява Балзак и Реньо; новата любов създава пустота наоколо. Когато си отива, Мюсе оставя след себе си Франц Лист, когото е въвел в дома на кея Малаке. Гениалният музикант се харесва на Жорж Санд по много причини. Възпитана от баба си, тя има усет към хубавата музика. Но има и още нещо. И Лист като Жорж е бил на младини мистик; и много повече от нея е запазил една пламенна набожност; като нея изпитва нежно съчувствие към нещастните, като нея съчетава аристократични обноски с демократични разбирания; като нея иска да знае всичко, чете поети, философи, стреми се към благородни вълнения. Лист е седем години по-млад от Санд; очите му мятат мълнии; копринените му коси се развяват, когато свири. Тя би могла да се влюби в него.

Парижките клюкари твърдят, че е била влюбена. Мюсе го ревнува за кратко. Аврора и Франц, всякога отричат да е имало любов помежду им, а тъй като и двамата водят съвсем открито един твърде, свободен живот, може да им се вярва. Лист се възхищава от романите на Санд и хвали романтичното й схващане за любовта; „Корина от кея Малаке“^[1] не му вдъхва никакви плътски желания. Тя от своя страна пише: „Ако можех да се влюбя в господин Лист, бих се влюбила в него напук. Но не можех… би било много неприятно за мене да обикна спанака, защото в такъв случай щях да ям спанак, а не мога да го понасям…“ Освен това Лист „мисли само за бога и за света дева, които никак не приличат на мене. Добър и щастлив младеж!“ Трябва ли да съзрем тук сянка от недоволство? Дали спанакът е прекалено зелен? Всъщност Франц е влюбен в друга жена, в графиня д’Агу, внучка на германския банкер Бетман, дъщеря на граф дьо Флавиньи, жена със златисти коси, сини очи, тънка и почти прозрачна, „права като свещ, бяла като нафора“, готова да извърши всякаква дързост в името на романтичната любов.

Лист е бил представен на Санд от Мюсе. И на свой ред свързва Санд с абат Фелисите дьо Ламне, към когото изпитва истинска синовна привързаност. Той обича това пламенно красноречие, тази смелост да се жертвуваш за идеите си, тази сурова и мрачна тъга, тези пристъпи на ярост и нежност. Наивният и упорит бретонски духовник с благородно сърце и ненаситна жажда да бъде обичан е „нравствен страдалец“, раздразнителен и намусен. Призванието му се проявява късно. Той взема първо причастие на двадесет и две години, след като дълго е измъчван от безверие. „Животът — казва Ламне — е някаква тъжна загадка, чиято тайна е вярата.“ Фразата е красива; доктрината си остава мъглява. В църквата Ламне вижда отначало защита на човешкия дух срещу произвола на властта. На Цезар принадлежи всичко освен душите. След като революцията от 1830 година развива у него настойчиво желание за реформи, той припомня, че ролята на църквата е била всякога да усвоява и освещава големите исторически течения. Затова католичеството в XIX век трябва да бъде либерално, социално, демократично. Плебейският пророк Ламне се смята призован да възроди църквата. Отречен, осъден от Рим, отлъчен от общината на вярващите, абатът е озлобен и разочарован. „Бих желал да скъсам със себе си“ — казва той. Живее в малка стаичка на улица „Риволи“ и мечтае да си построи скит, на вратата с герб — „разцепен от мълния дъб, а под него девиз: Пречупвам се, но не се огъвам“. „Той нямаше сили — казва Сент Бьов — да понесе най-тежкото от всички мъчения, наречено от Паскал изтезаване с мълчание.“

Всъщност Сент Бьов се възхищава от Ламне, но измерва с обичайната си строгост гордостта на този „папски ум“, който желае да има за слушатели само възторжени млади хора като Лист и нарича „безверници“ хората, които не вярват в него. Според Сент Бьов, по невъздържаната си мисъл и доверчивостта си Ламне прилича на Лафайет. Дребен, слаб, хилав, „с огромна, неподходяща за ръста му глава, стеснителен, неестествен, невероятно грозен, с измамно кротки късогледи очи“, Ламне презира жените и твърди, че нито една не може да следи някаква мисъл за повече от петнадесет минути. Но Жорж Санд е очарована от него. Той й донася това съчетание от религиозна и социална вяра, което й е необходимо, за да се приобщи към своите нови приятели социалисти. Тя започва да го славослови: „Никога не е имало на света по-нежно сърце, по-бащинска грижовност, по-ангелско търпение…“ Великодушното възхищение е признак на голямо великодушие.

Лист гостува дълго на абата в Ла Шене, в Бретан, и описва на Жорж изтъркания му редингот, дебелите сини селски чорапи и извехтялата сламена шапка. Разказва й и как се развива любовта му с графиня д’Агу. Лист желае Мария да напусне графа, както е постъпила Аврора, и да заживее явно със своя любовник. През юни 1835 година побеждава. „Това е последното и най-тежко изпитание — казва графинята, — но любовта е моя вяра и аз жадувам за мъченичество.“ Тя е бременна от Лист и очаква дете през декември. Жорж е трогната, като вижда такава жена да постъпва както героините от собствените й романи.

Жорж Санд до Мари д’Агу:

Моя прекрасна русокоса графиньо, не ви познавам лично, но чувах Франц да говори за вас и ви виждах. Затова не ще бъде глупост да кажа, че ви обичам; вие сте навярно единственото прекрасно, наистина благородно и заслужаващо уважение същество, което виждам да блести в патрицианските среди. Трябва да сте наистина много силна личност, щом мога да забравя, че сте графиня. Но сега вие сте за мене истински образ на приказна царкиня, артистична, любеща и благородна по държане, език и облекло; като царските дъщери от поетичните времена. Такава ви виждам и желая да ви обичам, каквато сте, и за това, че сте именно такава… Надявам се да ви посетя; това е най-светлото намерение в моя живот. Представям си, че ние наистина ще се обикнем, когато започнем да се виждаме по-често. Вие сте хиляди пъти по-добра от мене…

Мило писмо, само че двете жени не са създадени да се разбират. Мадам д’Агу се е освободила, както мадам Дюдеван, от семейството и средата си. Но Жорж действително държи на независимостта; Мари съжалява за загубеното обществено положение. Братовчедка на крале, Санд се хвали със своя дядо птицеловец. На тия, които забравят това, Мари припомня, че е родена Флавиньи. Санд обича да скита по полето със синя рубашка и панталон; мадам д’Агу се чувствува добре, казва Лист, само в рокли по хиляда франка. Жорж минава от един мъж към друг и от надежда към надежда; Мари, отстъпила веднъж на чувството, се стреми да узакони прелюбодеянието със своята вярност. „Не ви ревнувам — пише Санд, — а се възхищавам от вас и ви уважавам, защото зная, че трайната любов е елмаз, за който е потребна кутийка от чисто злато, и вашата душа е тъкмо такава скъпоценна скиния.“

Лист завежда своята графиня в „мансардата“ на кея Малаке. Тя има продълговато слабо лице, обрамчено по английска мода с дълги букли. В профил фигурата й изглежда като че „е била притисната между две врати“. Жорж хвали с едва уловима ирония „тази хурия в небесносиня рокля“, благоволила да слезе от рая в дома на една простосмъртна. Отсега нататък ще я нарича само „Принцесата“ или „Арабела“. Първата среща не е много благоприятна.

Жорж Санд до Мари д’Агу:

Когато ви видях за пръв път, намерих, че сте красива, но студена; втория път ви казах, че ненавиждам аристокрацията. Не знаех, че принадлежите към нея. Вместо да ми ударите една плесница, както заслужавах, вие ми заговорихте за душата си, сякаш се познавахме отпреди десет години. Това беше чудесно и аз изпитах веднага желание да ви обикна; но не ви обичам още. Не защото не ви познавам достатъчно. Познавам ви така, както ще ви зная и след двадесет години. Обаче вие не ме познавате достатъчно. Като не зная дали ще можете да ме обикнете такава, каквато съм в действителност, не искам още да ви обикна… Представете си, мила приятелко, моето най-голямо мъчение е стеснителността. Не допускахте, нали? Всички ме смятат дръзка по ум и нрав. Мамят се. По ум съм равнодушна, по нрав съм капризна. Не бива да се надявате, че ще ме излекувате много скоро от известна вдървеност, която се изразява само със замълчавания.

И добавя: „Трябва да се постараете много скоро да ви обикна. Това ще бъде много лесно. Преди всичко аз обичам Франц. А той ми каза да ви обикна. Отговаря за вас като за себе си.“ Тонът никак не е сърдечен, но и двете котки крият ноктите си; и когато Лист и мадам д’Агу отиват заедно в Швейцария, гдето — напук на квартала Сен Жермен — отнасят своята любов, кореспонденцията продължава. От писмата, в които Лист подчертава малко прекалено щастието си, Санд отгатва със смътно удоволствие, че той скучае в Женева. „Ако дойдете — пише Франц, — ще намерите, че съм значително оглупял.“ Това не е вярно; той не е имал никога повече вдъхновение, но хората на изкуството обичат да кокетират като жени. Женевските любовници препрочитат „Лелия“, правят хапливи заключения за темперамента на авторката, боготворят дъщеричката си Бландин, родена на 18 декември 1835, и страдат от укора на едно пуританско общество към незаконните връзки. И двамата канят във всяко писмо Жорж да отиде при тях в Швейцария. Но тя трябва да уреди най-напред работите си в Бери.