Андре Мороа
Жорж Санд (48)

IV
Женитбата на Морис

В 1861 година Морис е тридесет и осем годишен; майка му е на петдесет и седем. Тя чувствува, че старее, и настоява пред него да се ожени. Иска да види нови внуци. Красивата Соланж води живот, не особено благоприятен за майчинство: последната надежда е Морис. Той е поискал през 1854 година ръката на Берта Дюверне, но тя се омъжва за Сиприен Жирер. Два нови проекта за женитба, „устроени“ неотдавна чрез Окант, също не се осъществяват.

Жорж Санд до Жул Букоаран, 31 юли 1860:

Не се надявам, че ще успеете да го ожените, ако му търсите жена из набожните среди и легитимистите. Аз бих предпочела много повече някое протестантско семейство. Вижте все пак какво ще ви кажат и ми съобщете. Много желая да се реши и да стане баща на семейство. Ако му намерите очарователна девойка със сериозни вкусове, приятна външност, умна, от почтено семейство, което ще се стреми да привърже младата двойка към своите разбирания и навици само с обич, много ще намалим паричните си претенции…

„Аз бих предпочела много повече някое протестантско семейство…“ Връзките на Жорж Санд с католичеството все повече и повече отслабват. По времето, когато е в английския монастир, тя обича католическите обреди. След това престава да ги изпълнява и запазва едно християнство, което, според собственото й изказване, се ограничава в евангелието на Свети Йоан, в християнството на Савойския викарий, на което Пиер Льору и Жан Рейно са придали нова форма. Неин бог е богът на добрите хора, на Беранже и Виктор Юго. Жорж Санд до Флобер: „Християнството (от 1848 година) беше за мене хрумване и признавам, че то е всякога привлекателно, когато човек вижда само милостивата му страна… Не се учудвам, че едно великодушно сърце, като това на Луи Блан, е мечтало да го види пречистено и върнато към първоначалния му идеал. И аз имах тази илюзия, но щом направим стъпка към това минало, виждаме, че то не може да се съживи…“ И все пак в памет на отец дьо Премор тя е запазила предпочитание към йезуитите, които смята (а в нейните очи това е голяма похвала) еретици, твърде близки до собствената й философия. „Учението на Лойола си остава единствената приложима религия.“

На дело Морис се оженва не за протестантка, а за една двадесетгодишна италианка, която не е вярваща и е израснала пред него, защото е дъщеря на техен отдавнашен приятел — гравьора Луиджи Каламата. „Обичай я или не се жени“, е съветът на майка му. Лина Каламата е очарователна девойка, възпитана отчасти в Париж, много хубава, умна и — нещо важно в очите на Санд — „гореща римска патриотка“. Между свекървата и снахата не ще има политически разпри.

Жорж Санд до Лина Каламата, 31 март 1862:

Миличка Лина, доверете се на нас, довери се на него и вярвай в щастието. То е само едно в този живот — да обичаш и да те обичат… Чувствувам, че ще ти бъда истинска майка; защото чувствувам нужда от дъщеря, а не мога да намеря по-добра от тази на най-добрия ни приятел. Обичай своята скъпа Италия, мило дете, това е доказателство за великодушно сърце. И ние я обичаме, особено откакто тя се разкри в тези героични борби…

В Ноан двете жени се разбират добре. Лина има прекрасен, свеж и мек глас, който е радост за свекървата. „Тя е едновременно индивидуалност и тип: пее възхитително, сърди се и обича нежно, изненадва ни с вкусни сладки и всеки ден за почивка е устроен от нея малък празник…“ Малката италианка е изключително нежна: смее се с глас, когато види да хвърчи някоя муха, плаче при представление на марионетния театър, ако краят е трогателен. И тя, като всички в Ноан, се увлича много скоро от геология и изкопаеми, но това не й пречи да крои ризки и да поръбва пеленки, защото семейството почти веднага очаква дете. Религиозният проблем е разрешен. Санд е готова да се съгласи на католически брак. Както личи от писмото й от 10 април 1862 година, в което казва на годеницата Лина: „Бог ще държи сметка и на трима ни за нашата вяра, защото бракът е проява на вяра в него и в самите нас. Словата на свещеника не добавят нищо към нея… По този въпрос ще се разберем, и в черквата, докато свещеникът мърмори, ще се помолим на истинския бог, който благославя искрените сърца и им помага да удържат обещанията си…“

По този пункт Морис е по-неотстъпчив от майка си и Лина Каламата, дълго потискана от прекалено набожна майка (която след смъртта на съпруга си става монахиня под името сестра Мария-Жозефа Състрадателка), споделя чувствата на своя годеник. Така че бракът остава само граждански; но как ще възпитават децата? Може да се напише цяла книга на тема Жорж Санд търси най-доброто протестантство. Тя кореспондира с пастори, преценява ученията им, търси отстъпници, които да не са съвсем отстъпници, за да могат внуците и все пак да имат един ден заслона и опората на една организирана църква. Защото въпросът засяга Морис и децата, не самата Жорж Санд, която е вече настанена. Накрай Морис и жена му стават протестанти, сключват черковен брак и пастор Мустон кръщава сина им Марк-Антоан Дюдеван-Санд, наричан „Кокотон“, роден на 14 юли 1863 в деня на превземане Бастилията. Потапят го в купел с вино бордо: „Стреляхме с малкото оръдие (от 1848 година) и един овернски пиферари дойде да изсвири най-първобитна галска песен…“

Раждането на Кокотон минава, както всичко, което става в Ноан, в живописна и малко лекомислена обстановка. В този дом комедията заема повече място от самия живот. Театрални или марионетни репетиции и представления се редуват всеки ден. Мансо е „най-съвършеният“ актьор. Една селска девойка, Мари Кайо — наричана отначало Мари кокошарката, защото се занимава с птиците, после — изучена от Санд, която я намира много даровита и я взема за прислужница — е прибрана от Мансо в трупата и става звезда. Всяка вечер има представление и вечеря: След това „мадам“, както я нарича Мансо, ляга за един час; после Мансо я събужда и тя сяда да работи. През това време Мансо „покашлюва по малко“, а Лина плете повои.

През пролетта и лятото на 1863 година Санд е постоянно на театър в Ла Шатр, гдето кани на гастрол артисти. На 2 юли пристига набожната вдовица Каламата, за да присъствува на освобождаването на дъщеря си. Тя се смайва, като вижда къщата пълна с актьори, които репетират „Замъка Пиктордю“. Мансо (въпреки треската), Мари Кайо, Жорж и дори бременната Лина се къпят в реката; само Морис не се къпе, защото е скован от ревматизъм. Когато срокът на Лина наближава, в Ноан пристига акушерка; завеждат и нея в Ла Шатр да гледа „Сина на Ловеца“ и „Тридесет години или животът на един картоиграч“. Всички от къщи са на театър, когато Лина усеща първите болки; родилката прекарва част от нощта в очакване на своята болногледачка; но това не пречи на Кокотон да се роди великолепно бебе, което Жорж Санд „поема в престилката си.“

Първият приятел, на когото Жорж Санд пише, за да му съобщи раждането на Марк-Антоан, е Александър Дюма-син. Тя изпитва отдавна трайна обич към този „мил син“, който я нарича „мамо“ и е двадесет години по-млад от нея, но има същия великодушен темперамент, същия вкус към „тезисната“ литература, същата пламенност, когато защищава жената и детето. Тя държи да го привлече в Ноан, но успява едва в 1861; защото Дюма е изцяло зает от връзката с една руска дворянка „със зелени очи и дълги кехлибарени коси“, княгиня Надежда Наришкина. Най-после обещава.

Александър Дюма син до Жорж Санд, 20 септември 1861:

Благодаря ви, както би казал господин Прюдом, за вашето почитаемо от 15 този месец и вземам в ръка перото, за да изкажа горещата си благодарност. Както узнах, моята хазайка ви е писала… Няма да скрия, че за нея ще бъде празник да дойде в Ноан и да ви види лично… Остава да се уреди само въпросът за дъщеря й, която не иска да остави сама в четиридесет и четирите стаи на голямата барака, и вече е поискала позволение да ви я представи. Тя спи на канапе в стаята на майка си. И е във възторг от това разрешение, в битността си на млада странствуваща московчанка. Така че от тази страна няма защо да се страхуваме от затруднения. Но треперете!… Ето къде е камъчето за препъване: имам един грамаден приятел, който прилича доста много на вашите нюфаундлендски кучета, нарича се Маршал, тежи 182 фунта^[1] и има ум за четирима. Той ще спи, гдето и да е: в кокошарник, под някое дърво, до фонтана. Може ли да го доведем?…

Дюма се възхищава или поне казва, че се възхищава от марионетките, а вечер, когато са около масата, чете стихове от Мюсе. Изборът му изненадва. Исполинът Маршал има голям успех. „Маршал работи с Морис пиеса за марионетките… Маршал става голямото ми бебе…“ Той остава много време след Дюма, рисува Морис, после Санд, Мансо, Мари Кайо, но огорчава мадам Санд, като не й пише нито едно „дворцово писмо“ след този дълъг престой, когато се е запознал с принц Наполеон и е получил поръчки от него.

Дюма-син до Санд, 21 февруари 1862:

Всякога ще се страхувам да въведа някого в този ноански дом, гдето всичко между приятелите върви така добре, че и най-малката песъчинка би могла да спре цялата машина! Нима нашият приятел Маршал се е оказал вече неблагодарник? Много рано! А би трябвало да ви благодари за поръчката от шест хиляди франка, която е получил от принца само благодарение на вас. Уви! Уви! Страхувам се, че човечеството, не е най-съвършената божия творба…

26 февруари 1862:

Днес съм разярен, а мълчанието на моя мастодонт допринася твърде много за това. И аз зная колкото вас къде се намира. Когато продължава и в зрялата възраст, липсата на възпитание прилича твърде много на липса на сърце. Това нещастно момче още не знае, че когато някой е получил толкова дълго, сърдечно и полезно гостоприемство от личност като вас, трябва най-малкото да отговори на писмата, които на всичко отгоре е получил!…

Истината е, че мастодонтът е егоист, но има чар. Санд му прощава и дори проявява голяма нежност към него. Пак Дюма завежда Санд у Едуард Родриг, борсов посредник.

Дюма-син до Жорж Санд, 8 март 1862:

Този Родриг е истински художник: твърде музикален, голям приятел на изкуствата (в добрия смисъл на думата). Така например даде четиридесет хиляди франка зестра на малката Ема Фльори от „Театър Франсе“ и я омъжи за един даровит скулптор^[2]. И то без никакво естествено основание, а от чиста благотворителност… Ето един човек, който има към вас твърде мъчно изразимо възхищение, ако сам не бе намерил най-добре израз за това, което ви дължи: „Мадам Санд ме направи по-добър…“ Намерих израза толкова трогателен и така достоен за вас, че си обещах да ви го изпратя и ви го изпращам…

Когато „милата мама“ отива тази зима в Париж, тя приема да вечеря заедно с Дюма у Родриг, в неговото „позлатено кътче“; той обещава да даде материална подкрепа на някои „синове“, които се намират в нужда.

Любимите теми на Санд стават теми на Дюма. И двамата обичат „тезисни“ пиеси. От „Подхвърления Франсоа“ Дюма ще направи пиеса „Извънбрачният син“, една тема, която му е естествено присърце. Клавдия, девойката майка, която заслужава повече от всяка друга жена уважението на мъжете, защото е била измамена, ще му внуши идеята за „Възгледите на мадам Обре“, след това за „Дениза“. Най-после „Женитбата на Викторина“, възхвала на неравните бракове, изглежда и на двамата толкова хубава тема, че Санд я разглежда в роман — „Маркиз дьо Вилмер“, — а Дюма-син й помага да извлече от този роман втора пиеса. Защото той е театрал и умее да построи сценарий, в което Санд е доста неспособна. Това не пречи на Дюма да се възхищава безумно от нея. „Тя мисли като Монтен — казва той, — мечтае като Осиан, пише като Жан Жак. Леонардо рисува фразата й, а Моцарт я пее. Мадам дьо Севинье й целува ръцете, мадам дьо Стал коленичи при минаването й.“

„Маркиз дьо Вилмер“ е банална история за една компаньонка, която се омъжва за сина на стопаните, а остроумията, които Дюма-син съживява тази поучителна пиеса, не са особено блестящи. Въпреки това пиесата има невероятен успех. И ето защо: възмутена от религиозната нетърпимост на императорското правителство, разгневена, като вижда заплашена свободата на съвестта и изказванията, Жорж Санд става все повече и повече антиклерикалка.

Жорж Санд до принц Наполеон, 23 февруари 1832:

Императорът се страхува от социализма; така да бъде; от свое гледище, той трябва да се бои от него; но като го удря прекалено силно и прекалено прибързано, той издига върху развалините му друга партия, много по-ловка и по-опасна, партия, обединявана от кастово и съсловно съзнание — благородниците и духовниците, а за нещастие аз не виждам вече противовес в буржоазията. Въпреки всичките си недостатъци буржоазията беше полезна като преобладаваща сила. Скептична или волтерианска, и тя имаше съсловно съзнание, имаше своето тщеславие на парвеню. Съпротивяваше се на свещениците, държеше се с презрение към благородниците, на които завиждаше. Днес ги ласкае; титлите са възстановени, властта е много внимателна към легитимистите, с които се огражда; а виждате дали са успели да ги привлекат! Буржоазията желае сега да е в добри отношения с благородниците, чието влияние е възстановено; свещениците служат за помирители. Хората стават набожни, за да имат достъп в салоните на легитимистите. Чиновниците дават пример, хората се поздравяват и усмихват в черква, жените от третото съсловие се втурнаха с жар към легитимизма, защото жените не вършат нищо наполовина…

Тя е антиклерикалка, но не е и не желае да бъде антирелигиозна.

Жорж Санд до Александър Дюма-син:

Аз имам много приятна и дори засмяна представа за смъртта и си въобразявам, че съм заслужила много добра участ в отвъдния живот. Не искам да бъда на седмото небе заедно със серафимите, за да съзерцавам всекичасно образа на всевишния. Преди всичко не вярвам той да има нито образ, нито профил; после, дори ако е голямо удоволствие да си на някое от първите места, за мене това не е необходимост… Оптимистка съм въпреки всички преживени страдания и това е може би единственото ми качество. Ще видите, че и вие ще стигнете до него. На вашата възраст бях също така измъчена и още по-болна от вас и душевно, и физически. Като ми дотегна да се ровя в душите на другите и в моята собствена, в една прекрасна сутрин си казах: „Всичко това ми е безразлично. Вселената е велика и прекрасна. Всичко, което ни се струва важно, е така преходно, че не си струва трудът да мислим за него. В живота има само две-три истински и сериозни неща, а тъкмо тези толкова ясни и прости неща аз не знаех и пренебрегвах, mea culpa! Но бях наказана за глупостта си; страдах колкото е възможно човек да страда; трябва да ми бъде простено. Да се помирим с добрия бог!…“

И така, помирение с бога; но тя не може да вярва нито в дявола, нито в ада. Възмущава я мисълта, че един добър бог може да осъжда на вечни мъки. Никак не си представя обаче доколко самата тя възмущава по природа мрачните и сурови умове. Нищо не дразни наранените сърца така, както едно оптимистично спокойствие. Бодлер я ненавижда.

Жената Санд е Прюдом на безнравствеността. Тя е била всякога моралистка, само че едно време проповядваше обратния морал. Затова никога не е била човек на изкуството. Има прочутия гладък стил, обичан от буржоазията. Тя е глупава, тромава, бъбрива; нравствените й разбирания са толкова дълбоки и изтънчени, колкото у вратарките и леките жени. Как говори за майка си… Как говори за поезията… А любовта й към работниците… Това, че някои мъже са се влюбвали в тази клоака, е само доказателство за упадъка на мъжете от тоя век.

Да се види предговорът на „Госпожица ла Кентини“, гдето тя твърди, че истинските християни не вярват в ада. Санд е за бога на добрите хора, бога на вратарките и крадливите прислужници. Тя има сериозни основания да желае премахването на ада.

Дяволът и Жорж Санд. Не трябва да се мисли, че дяволът изкушава само гениалните мъже. Без съмнение той презира малоумните, но не пренебрегва сътрудничеството им. Напротив, тъкмо на тях възлага големите си надежди. Вижте Жорж Санд. Тя е главно и преди всичко голяма глупачка; но е и обладана от бесове. Дяволът й е внушил да се осланя на доброто си сърце и на здравия си разум, за да убеди и всички други глупачки да се осланят на доброто си сърце и здравия си разум. Не мога да помисля за това тъпо същество, без да потръпна от отвращение. Ако я срещна, не ще мога да се въздържа да не й запратя по главата някой съд със светена вода.

Жорж Санд е една от ония стари актриси наивки, които никога не искат да слязат от сцената.

Несправедлива, но естествена реакция. Как би могла тревогата да не мрази спокойствието? Жителите от сенчестата и от слънчевата страна никога не могат да се разберат. След пътуването си до Рим Жорж „мисли неотменено за черния призрак“. Черковните камбани, които на младини и дори през 1834 година я успокояват и утешават, звънят сега в ушите й като „злокобна гръмотевица, като зловещ там-там“. А ето че в 1862 година романистът Октав Фьойе, седемнадесет години по-млад от Жорж Санд, обнародва в „Ревю“ на Бюло един набожен, сантиментален и посредствен роман: „Сибила“. Това е историята на една девойка, която е вярвала в детинството си, но изпада в големи съмнения по време на първото причастие. В една бурна вечер тя вижда кюрето, който скача сам в лодка, за да спаси моряци, попаднали в опасност. Тогава преценява религията с оглед на нейните последици, връща се към бога и по-късно, когато се влюбва в един млад скептик, се опитва да върне и него към вярата и умира в една лунна нощ, след като се е върнала от сантиментално богословска разходка.

Тази книга възмущава Жорж Санд, която отговаря следната година в същото „Ревю де дьо монд“ с романа „Госпожица ла Кентини“. Тя е запазила своята бързина на замисъл и изпълнение. Представила е в романа си положение, обратно на измисленото от Фьойе. Героинята Люси, набожна генералска дъщеря, е ухажвана от свободомислещ, в когото е влюбена. Този човек има четири обвинения против католичеството: ада, отрицанието на напредъка, плътското въздържание и главно изповедта. Жената, казва той, не може да се доверява едновременно на своя съпруг и на ръководителя на съвестта си. Този млад Емил се възмущава да споделя мислите на съпругата си с някакъв свещеник, който в този роман е представен полузахвърлил расото, опасен и подозрителен. Но Емил успява да освободи съзнанието на съпругата си и да я върне към истинската вяра, с други думи, към вярата на авторката.

Този спор увлича литературните кръгове и Сент Бьов става арбитър в борбата.

„Авторът на «Сибила» повдига в своя роман големи въпроси, по-големи може би, отколкото е мислил отначало: въпроси богословски и обществени, въпроси от настоящето и бъдещето. Както знаем, това развълнува Жорж Санд: могъщата орлица се разгневи като в деня на първия си полет; спусна се върху белия гълъб, отнесе го във въздушните висини над савойските върхове и урви и държи в тоя миг жертвата си увиснала в ноктите й. Теза срещу теза, богословие против богословие, при това в роман — малко тежичко…“

Санд благодари: „Прочетох една превъзходна статия от вас за Фьойе, която приключва с прекалено блестящи слова за мене. Аз съм много стар орел, та не мога вече да отнасям млади дарования и да ги изяждам на една хапка…“ В една официално клерикална епоха това поведение представя Жорж Санд в очите на младежта като голяма опозиционерка. Тя става личност и знаме. Когато театър „Одеон“ обявява пиесата по романа „Маркиз дьо Вилмер“ и се заговорва за провокации против Санд, студенти и работници се приготвят да я подкрепят. Тя е съвсем спокойна; зле се чувствува само Мансо. Всъщност не стават никакви инциденти. Императорът и императрицата присъствуват на премиерата и ръкопляскат с наивно показното усърдие на не особено спокойна съвест.

Бележник на Жорж Санд, 29 февруари 1864:

Премиера на „Вилмер“. Отвратително време. Вали. Париж е река от кал. Отивам с кола, заедно с Майар^[3], да купя цветя и ръкавици у Жувен. Посещение у принца… През останалото време на деня приемам студенти, които идват по четирима, с визитни картички на шапката, да искат билети! От десет часа сутринта се редят на площада пред „Одеон“, като викат и пеят… Императорът и императрицата; принцеса Матилда; принцът и принцеса Клотилда^[4]; отивам в тяхната ложа… Нечуван, безумен успех; викове, песни, овации, извикване на актьорите. Почти бунт, защото шестстотинте студенти, които не са могли да влязат, отиват да пеят псалми пред католическия клуб и дома на йезуитите! Разпръсват ги и ги прибират на топло. Излизам всред шпалир от: „Да живее Жорж Санд! Да живее Кентини!“ Придружават ме до кафене „Волтер“, където виковете продължават; успяваме да избягаме… Повече от двеста души идват да ме мляснат във фоайето, между другите Дежазе, Улбах, Камий Дусе, Александър Монтиньи, Льозюьор… и така нататък, и така нататък…

Почтената мелодрама „Маркиз дьо Вилмер“ използува своята популярност. Приходите на касата рязко се покачват: 4300 франка, 4500, 5000, 5310, докато „Одеон“ обикновено има сбор до 1500 франка. „Трябва да се види — пише Санд — персонала на «Одеон» около мене… Аз съм господ за тях.“

Между приятелите, които стоят на стъпалата на „Одеон“ от двете страни на Санд, се намира и Гюстав Флобер, „който плаче като жена“. Неразкаян романтик и каещ се реалист, той се е възхищавал всякога от дарованието на Жорж. Виждал я е понякога на вечерите у Маньи с Ренан, Сент Бьов, Теофил Готие, братя Гонкур. Тя сяда до него, оглежда плахо всички и му шепне на ухото: „Само от вас не се стеснявам!“ А при това двамата Гонкур се възхищават все повече и повече от „красивата, очарователна глава“, която от ден на ден все повече заприличва на мулатка, и „чудното изящество на малките ръце, скрити в дантелени маншети“.

Бележник на Жорж Санд, 12 февруари 1866: „Вечеря у Маньи с моите млади приятели. Посрещнаха ме невероятно мило. Всички бяха блестящи. С изключение на великия учен Бертло… Готие е все така ослепителен и любител на парадокси; Сен Виктор — очарователен и изискан; пламенният Флобер ми е по-симпатичен от другите. Защо? Не зная засега. Двамата Гонкур са прекалено самоуверени, особено по-младият… Най-приказлив и остроумен си остава чичо Бьов, както го наричат… Плаща се по десет франка на човек; вечерята е средна. Много пушим; говорим, викаме, колкото можем, и всеки си тръгва, когато пожелае… Забравих Луи Буйе, който прилича на Флобер; той се държа скромно… Видях мадам Бори. У дома дойдоха шивачката, след нея Камий и Люсиен Арман. Канена съм на вечеря у Сент Бьов… — 9 април 1866: Вечеря у Маньи с моите млади, приятели: Тен, Ренан, Сент Бьов, Готие, Сен Виктор, Шарл-Едмон, двамата Гонкур… и Бертло, който не продумва. Той и аз мълчим. Синът на Гаварни, хубаво момче, и друг, когото не познавам. Разговорът е разгорещен, блестящ, обсипван с парадоксите на Готие. Тен е разумен, прекалено разумен. Но всичко е много по-долу от веселието и детския чар на актьорите.“

Тъкмо на една вечеря у Маньи, когато Санд е в Бери (на 14 септември 1863), молят Теофил Готие, току-що пристигнал от Ноан, да опише престоя си:

— Забавно ли е?

— Като в монастир на моравски братя. Пристигнах вечер. Далеко е от железницата. Оставиха, куфара ми в един храсталак. Влязох през стопанството, пълно с кучета, които здраво ме уплашиха!… Нахраниха ме. Яденето беше хубаво, но много дивеч и птиче месо. А пък аз не ги обичам… Там бяха художникът Маршал, мадам Каламата, Александър Дюма-син…

— И как живеят в Ноан?

— Закусват в десет часа. При последния удар на часовника, щом стрелката е точно на часа, всеки сяда на трапезата. Мадам Санд пристига с изражение на сомнамбул и изглежда заспала през цялото време. След закуска излизат в градината. Играят на топка — това я ободрява. Тя сяда и започва да разговаря. Обикновено говорят по въпроси за произношението: как се произнася например ailleurs и meilleur^[5]. Но разговорът линее с безинтересни шеги.

— Ами!

— Да. Нито дума например за отношенията между двата пола. Предполагам, че ще ви изгонят, ако си позволите и най-малък намек за това… В три часа мадам Санд се качва да пише до шест часа. След това вечерят, но малко набързо, за да има време да вечеря и Мари Кайо (Sic!). Тя е домашната прислужница, малката Фадета, взета от мадам Санд, за да играе в домашния театър; вечер се явява в салона… След вечеря мадам Санд реди до полунощ пасианс, без да продума…

Такава крепка и могъща старост, изразявана с мълчание и чудновати мании, е признак на сила. Готие наблюдава Жорж Санд, както Хегел планините: „Такива са“.