Андре Мороа
Жорж Санд (29)

VI
Едно лято на село

През януари 1837 година тя се връща в Ноан с двете си деца. Трябва да се занимае с имението, на което е най-после пълна господарка; потребно й е спокойствие, за да довърши „Мопра“, а иска да бъде и по-близо до Мишел, когото желае да си възвърне, защото й се изплъзва. С Лист и Мари д’Агу са уговорили, че ще й гостуват в Бери, но в края на януари Арабела идва сама. Двете жени се сближават малко повече. Правят заедно продължителни разходки на кон. Мъжествената Жорж, в рубашка и панталон, придържа коня на русата „Принцеса“, когато склонът е много стръмен или бродът много дълбок. Арабела наблюдава домочадието без прекалена благосклонност. Намира, че Соланж е красива, великолепно развита но „избухлива и необуздана“:

„Когато вятърът развява дългата й руса коса и слънцето озарява светналото лице, струва ми се, че виждам някоя избягала от горите самодива. Душата й е така силна, както и тялото. Соланж ще бъде крайна и в доброто, и в злото. Животът й ще бъде изпълнен с борби, с битки. Тя няма да се подчинява на общите порядки; в грешките й ще има величие, добродетелите й ще бъдат възвишени. Морис ми се струва пълна противоположност на сестра си. Той ще бъде човек на здравия разум, на реда, на удобните добродетели. Ще обича спокойните удоволствия, живота на богат собственик, ако някаква изключителна дарба не го отвлече към изкуствата.“

Морис има нов възпитател — Южен Пелтан. Този протестант, син на нотариус от Роайан, е дълъг като постен ден, републиканец като Мишел, но прекалено сериозен за обстановката в Ноан. Що се отнася до Жорж, Принцесата я намира да изгаря от безсмислена и безнадеждна любов. Напразно се е вкопчила в Мишел, за да съживи у него едно отдавна угаснало желание. Себелюбивият, уморен трибун желае да се откачи от една любовница, която го изтощава. Жорж се оплаква:

Санд до Мишел, 21 януари 1837:

Не се тревожи за моята скръб. Тя е дълбока, неизцерима, но аз имам сили да я понасям, а ти нямаш сила да я излекуваш. Няма да ти говоря вече за нея; надали би могъл и да я разбереш, защото светът издълба пропаст помежду ни. Интересите на тоя свят са създали от тебе едно съвсем определено същество; отвращението и ужасът от тия неща са ме направили съвършено различна. И все пак съществува един невидим, незнаен свят, в който ние живяхме и съставяхме едно цяло!

Аз те обичах не заради любовта ти към мене. Други са ме обичали повече, а не съм ги и поглеждала дори! Не и заради хубавите приказки, които говориш на жените. Срещала съм и други разказвачи, които не можеха дори да ме развлекат! Не и защото очаквах щастие или слава, нито дори само обич. Аз презирам фалшивите блага, а когато ти се отдавах, знаех, че житейският порои всякога ще ни разделя. Знаех, че честолюбците обичат само по един час на ден. Обичах те, защото те харесвах, защото никой друг не може да ми се хареса. Ти имаш пороци, каквито аз нямам, защото никога не си овладявал страстите си. Познавам те изцяло, тъй като ние сме едно и ти си втората половина на моето същество.

Той не отговаря вече на тия дълги, нескончаеми писма. Дали ги чете? 28 януари 1838: „Защо не пишеш? Какво се е случило пак? Болен ли си? Боже мой! Още ли се сърдиш? В друга ли си влюбен? Уви! Така мисля, убедена съм в това, откакто те видях миналия път. Лицето ти не беше вече същото и дори в мигове на нежност ти не смогваше да прикриеш своята досада и нетърпението да си отидеш! Прави каквото искаш; аз ще съумея да запазя съответното приличие; ще съумея дори да мълча, ако обичта ми ти досажда.“ Тя признава, че е била несправедлива, язвителна, своенравна. Но виновна ли е, като не може да живее без него? Виновна ли е, че го ревнува от всички жени, особено от „особата“ (госпожа Мишел)? „Не зная по какво дяволско хрумване ти пожела един ден да ме разведеш из къщата на жена си и да ми покажеш брачното ви легло. Не разбирам как една любов би могла да устои на подобни изпитания. Но моята устоя.“

Какво друго получава от него? От време на време препуска нощем до Ла Шатр или Шатору, за да прекара няколко часа в обятията на Мишел. А след прегръдката „ледена лавина се сгромолясва върху нещастното ми сърце“. Всяка среща става по молба на Жорж: „Искала съм чудо, когато се надявах, че нищо няма да те задържи, че ще намериш възможност да откраднеш цяла нощ от работата и съпружеските си задължения…“ С унизително, изненадващо покорство тя заявява, че е готова на всичко. Да наеме ли жилище в Бурж? Ще се затвори там като в килия и ще бъде негова всякога, когато той пожелае. Страх ли го е от умората в любовта? Тя е готова да бъде целомъдрена.

Ох, ако живееше край мене, щеше поне да спиш на гърдите ми, когато душата ти боледува! Моята вечно будна любов би пазила твоята като залог, за да ти я върне, щом се събудиш. Не бих те измъчвала с напомняния, че си длъжен да ме обичащ. Ще те оставя да го забравиш, защото почивката ти ще бъде спокойна до мене и ще съумея да прогоня небитието, когато дойде да потърси жертвата си… Моята любов е всякога склонена към тебе, както върба към любимите води, и най-сладостната ми мечта, когато се отдавам на измамната надежда да живея край тебе, е да си представям как ще се грижа за твоята немощна старост? Насладите на любовта не се състоят само в кратките мигове на опиянение, които ни отнасят на небето; те са и в непрестанната, невинна нежност на една задушевна близост… Да ти помагам всеки ден, да отгатвам и най-малките ти желания, да те стоплям и приспивам вечер в обятията си, гдето спокойно си се сгушил; да отклонявам чувствените бури, за да не те сломят, а когато възрастта угаси страстите ни, да превърна любовта си в меко възглавие, в сигурно убежище, в безшумна, топла и спокойна нощ, та мисълта за гроба, който скоро ще ни обедини, да не бъде нито страшна, нито грозна! Ето за какво бленувам като възмездие за поредицата безполезни умори и досадни грижи, които толкова дълго търпях.

Арабела наблюдава тези бури и прекарва дълги, спокойни дни: „Цялата вечер — записва тя — Жорж беше като вцепенена в някакво тежко небитие. Бедната велика жена! Свещеният плам, който бог е вложил в нея, не намира вече какво да поглъща отвън, затова изгаря в самата нея всяка останка от вяра, младост и надежда. Милосърдие, любов, сладострастие, трите копнежа на душата, сърцето и чувствата, прекалено пламенни в тази нещастна избраница, срещат съмнение, разочарование, преситеност; и отхвърлени в най-съкровените кътчета на съществото й, са превърнали живота й в мъченичество… О, господи! Дайте на Жорж спокойствието на Гьоте…“

Изобщо колкото по-добре Мари д’Агу опознава своята именита приятелка, толкова повече смята, че оценява правилно личната й стойност. Не че не се е възхищавала дотогава от жизнеността на домакинята, която може да пише по четиринадесет часа, след това да оседлае коня си и да препусне на любовна среща. Тя признава у Жорж дълбоко чувство към поезията и природата, странната й прелест, дарбата да бъде приятелка. Но крайната преценка е строга. Защо, като твърди, че е безпаметно влюбена в Мишел, е напълнила къщата си с младежи от Ла Шатр и Париж, всички влюбени в нея, между тях Сципион дю Рур и Жеводан? Защо са тези недостойни хлапащини? Защо е смешното подчертаване на майчинската любов? Плодовитата Мари не се възхищава от „любовта към малките, защото тя не е разумно чувство, а сляп нагон, в който и последното животно стои по-високо от жената“. От двете дъщери, родени в брака й, тя е загубила едната, след това изоставя другата на граф д’Агу; извънбрачната си дъщеря Бландин е дала на дойка недалеко от Женева; и очаква нерадостно второ дете от Лист.

Първата диагноза на Арабела е по-справедлива. Жорж се задушава, от прекалена жизненост. Тя си пуска често кръв. „На ваше място бих предпочела Шопен“, казва Принцесата, вече забелязала, че болнавият красив музикант е направил дълбоко впечатление на Санд, която би желала да го привлече в Ноан. През май Лист пристига от Париж, бледен, пламенен, гениален, и Жорж започва на свой ред да наблюдава двойката. И тук се сблъскват две личности: младият и необуздан Франц; надменната, мечтателна Мари. Санд смята, че любовта им не ще бъде вечна. Но лятото на 1337 година, под сенките на Ноан, е все пак прекрасно, ту озарявано от гениални изблици, ту помрачавано от страстни избухвания. Слънцето препича. И позлатява листата на блестящите неподвижни липи. Всяка вечер Жорж записва в дневника на доктор Пифоел:

„Стаята на Арабела е в приземния етаж, под моята. Там е прекрасното пиано на Франц, под прозореца, откъдето съзирам зелената завеса на липите, прозореца, откъдето излитат звуци, които целият свят би желал да чуе, а тук им завиждат само славеите. Могъщ артист, велик в големите неща и всякога над малките. А при това тъжен, разяждан от тайна рана. Щастлив мъж, обичан от красива, великодушна, разумна и целомъдрена жена. Какво ти е нужно, жалки неблагодарнико? Ах! Ако мене ме обичаха!…

Изпитвам успокоение, когато Франц свири. Всичките ми страдания стават по-етични, всичките ми нагони се извисяват. Особено силно той засяга струната на великодушието. Докосва и струната на гнева почти в унисон с моята енергия, но никога не стига до омразата. А мене ме гризе омраза. Омраза към какво? Господи! Никога ли не ще срещна човек, който заслужава да бъде мразен? Окажи ми тази милост, тогава не ще ти искам вече подкрепата да намеря човек, който заслужава любов…

Обичам да слушам тези откъслечни музикални фрази, които танцуват във въздуха на едно краче, като куци силфиди^[1]. Листата на липите се заемат да завършат песента тихичко, с тайнствен шепот, сякаш си доверяват тайните на всемира.“

Тя би желала да преценява с твърда ръка всички „жалки човешки накити“: славата, любовта. Господи! Какво да прави със силите си? Да работи? Това е вече ангария: „Ненавиждам занаята си“. Само пурите и кафето поддържат „жалкото й вдъхновение по двеста франка на кола“. После светът просветва внезапно, защото Мишел й е определил най-после среща. За 7 април, годишнина на запознаването им. Писал й е малко по-нежно и тя е сломена от щастие, от което е отвикнала: „Кажи ми вярно ли е, наистина ли ме обичаш, ще дойдеш ли, ще те видя ли, когато луната изгрява в нашите тъмни алеи, ще те притисна ли до сърцето си под нашите акации?… Седми април! Ще ми донесеш ли щастие?…“ През май отива при него на кон за цяла нощ щастие.

7 май 1837:

Скъпи ангеле на моя живот, щастлива съм, ако ме обичаш. Не мога да ти кажа нищо друго тази вечер. Изнемогвам от умора. За два часа изминах седем мили на кон. Намерих децата здрави. Пристигнаха Лист и мадам д’Агу. Пребита съм не само от бързото пътуване. Но каква сладка умора! Какъв спокоен сън натежава над клепачите ми. Сбогом! Бъди вечно мой, както аз съм твоя. Припомняй си понякога тия часове на опиянение и наслада. Пиши ми. Сега е твой ред. Чакам те на хладната морава, осеяна с виолетки. Дотогава ще живея със спомена за току-що миналите бързи и сладостни дни. Кажи ми, че не са нарушили навиците ти, не са разстроили работата ти, не са те поболяли. Обичай ме и бъди добър да ми кажеш това, още преди да дойдеш. Само то ще ме поддържа.

О, власт на мъжа, който отбягва! Трябва да си представим още веднъж странния любим, към когото тази красива млада жена препуска цяла нощ: предивременно застарял, вързал главата си с копринена кърпа, с голям, плешив и неравен череп. А каква любов! Жорж изнемогва от умора.

8 май 1837:

Натежнелите ми клепачи едва понасят блясъка на изгряващото слънце. Студено ми е, тъкмо когато всичко наоколо ми пламва; гладна съм, а не мога да ям, защото охотата е последица на здраве, а гладът — на изтощение. Е добре, покажи се, любовнико мой! Съживена като земята от майско слънце, ще отхвърля ледения си саван и ще потръпна от любов. Ще ти се сторя хубава и млада, защото ще подскачам от радост в железните ти обятия. Ела, ела, и аз ще намеря сили, здраве, младост, веселост, надежда. Ще те посрещна, както невестата от „Песента на песните“ посреща своя любим. Любов или смърт — нищо средно няма за мене.

Когато всички съставки на обстановката и на двата характера правят щастието невъзможно, как би могло то да трае? Тя пристига в Бурж изтощена, пламенна и задъхана, а пред нея се изпречват особата, републиката, избирателите. „Проклети да са тия твари! — провиква се тя. — Ще видим дали ще намериш в любовта на луната плама на моята душа и моите обятия.“ Мишел отговаря, като се оплаква от тази любов.

Мишел от Бурж до Жорж Санд:

Проклятие! В къщи водя всекидневна и всекичасна борба за тебе и поради тебе. Това е справедливо. Нищо добро на тоя свят не се получава без борба, без сражаване. Да намирах поне в твоите обятия убежище от тия страдания. Но не, ти ме предизвикваш, искаш да се боря и срещу тебе. Неприятелка отдясно, неприятелка отляво. Заявявам ти, че това положение е неудържимо. Трябва да живея спокойно. Всяка борба с жени е недостойна. Не ми е било съдено да се боря с неприятели от моя вид, с тирани, за да изпитвам поне дълбок, пълен покой. Ще отида да се настаня в някоя колиба, на склона на някой хълм, с изглед към Средиземно море.

Този път Жорж се възхищава:

Жорж Санд до Мишел от Бурж, 31 май 1837:

Ти ме поставяш на едно равнище с особата, която те измъчва. И ръмжиш, че страдаш заради мене, сякаш една доброволна и безкористна преданост може да се сравни с домашни кавги! Заплашваш ме, че ще отидеш да живееш в колиба. Бог би бил милостив към мене, ако изпълни твоето желание. Защото скоро ще мога да дойда при тебе. В мое лице ще имаш предан негър, който ще се грижи за бедното ти тяло… Тогава би разбрал, че любовта на жената не е нещо недостойно, а жалките мъже, с които съжаляваш, че не можеш да премериш сили, не са твои подобни.

В тайните страници на своя „Интимен дневник“ доктор Пифоел си чете сам поучения:

Въобразяваш си, Пифоел, че човек може да каже на обекта на своята любов: „Ти си такова същество, каквото съм и аз; избрах те между всички мои подобни, защото мислех, че си най-велик и най-добър. Днес вече не зная какъв си… Струва ми се, че и ти имаш петна като другите мъже, защото често ме караш да страдам, а освен това съвършенството не е отлика на мъжа. Но аз обичам твоите недостатъци, обичам моите страдания…“ Не, Пифоел, ти може да си доктор по психология, но си глупак. Мъжете не искат да слушат такива приказки. Те презират напълно предаността, защото смятат, че я имат по право, по простия факт, че са излезли от утробата на госпожа майка си… Мъжът знае, че е необходим на жената… Жената има само едно средство да облекчи игото и да запази своя тиран, когато й е необходим: да го ласкае недостойно. Покорството, верността, предаността, грижите й нямат никаква стойност в очите на мъжа без тия качества, според него, той не би благоволил да се занимае с нея. Тя трябва да се простре в нозете му, да му каже: „Ти си велик, възвишен, несравним! По-съвършен от бога! Лицето ти е лъчезарно, под стъпките ти изтича нектар, ти нямаш пороци и притежаваш всички добродетели…“

Драги Пифоел, изучи най-после науката на живота и когато ти хрумне да пишеш романи, постарай се да опознаеш малко по-добре човешкото сърце. Не си избирай никога за идеал една силна, безкористна, смела, чистосърдечна жена. Читателите ще я освиркат и ще й дадат отвратителния прякор „негодната Лелия“. Негодна ли? Да, дявол да го вземе, негодна да се покорява, негодна да ласкае, негодна да се унизява, негодна да се бои от тебе. Глупаво животно, което не би имало смелост да убива, ако нямаше закони, наказващи убийството с убийство, и намира сили да отмъщава само с клевета и хули! Но щом намериш жена, която може да мине и без тебе, твоята мнима власт се превръща в бяс, а за наказание на своя бяс ти получаваш една усмивка, едно сбогом, вечна забрава.

Текст от съществено значение, тъй като показва едновременно защо Санд мрази мъжете, които смята, че обича, но не може да властвува над тях и защо не може да ги задържи. Нейната прозорливост е неприятна за тирана, мечтаещ да види в нозете си боготворяща жена, която възприема за евангелска истина всичките му разбирания, дава всичко и не иска нищо; а тя е прекалено горда и не може да се преструва на покорна. Най-после, на 7 юни 1837 година, има за пръв път смелостта да отмени една среща:

Жорж Санд до Мишел от Бурж, 7 юни 1837:

Болна съм. Не ще мога да пътувам утре в жегата. А нямам сили да тръгна тази вечер. Бих пристигнала пребита и предполагам, че за тебе не би било удоволствие да ме държиш в този вид в обятията си в хотелската стая!… Аз ще спя, докато намериш време ти да дойдеш. Сбогом…

Огорчението и гордостта помитат любовта. Любезният доктор Пифоел приветствува тъжно тази победа на мъдростта.

Призори. В стаята ми. 11 юни. Приятелски стени, посрещнете ме добре. Колко весели са тези тапети в бяло и синьо! Колко много птички в градината! Колко хубаво ухаят орловите нокти в чашата! Пифоел, Пифоел, какъв страшен покой в твоята душа! Дали факелът е угаснал?

Поздравявам те, блажени Пифоел. Мъдростта е с тебе. Ти си избраникът между глупците; плодът на страданието ти узря. Света уморо, майко на покоя, принизи се до нас, нещастните мечтатели, сега и в часа на смъртта ни. Амин…

Излиза Мишел.

Вечерите в Ноан са вълшебни. Семейството и приятелите се събират на терасата. Старинният дом е облян от мека лунна светлина. Всички мечтаят. Арабела се пита защо всички влюбени съжаляват първите мигове на зараждащата се любов и оплакват разрушените мечти. Жорж си повтаря стихове на Шекспир: „Не съм от търпеливите души, готови да посрещнат неправдата с ведро лице…“ Франц става и влиза да свири.

Дневник на Пифоел, 12 юни 1837:

Тази вечер, докато Франц свиреше най-фантастични мелодии от Шуберт, Принцесата се разхождаше в полумрака по терасата. Беше в светла рокля, голям бял воал обвиваше главата и почти цялата й стройна снага. Луната залязваше зад високите липи, очертавайки в синкавия въздух черните призраци на неподвижните ели. Цялата растителност почиваше в дълбок покой; стихналият вятър заглъхна уморено над високата трева още при първите съзвучия на вълшебния инструмент. Славеят продължава да се бори с плах, замиращ глас. Приближил се бе в сянката на листата и внесе своя възторжен принос, попаднал веднага като отличен музикант във верния тон и ритъм.

Всички бяхме насядали на входната площадка, заслушани в чаровните или зловещи фрази на „Горския цар“: унесени като цялата природа в мрачно блаженство, не можехме да отвърнем поглед от магнетичния кръг, очертаван пред нас от безмълвната сибила с белия воал. Едва я съзирахме накрай терасата; после тя изчезваше напълно между елите и се появяваше изведнъж, осветена от лампата, изникнала сякаш внезапно от пламъка. Отдалечаваше се отново, неясен синкав силует, зареян из поляната. Най-сетне дойде да седне на една гъвкава вейка, която едва се огъна, докосната сякаш от призрак. Музиката замлъкна, като че някаква тайнствена връзка съединяваше живота на звуците с живота на тази прекрасна бледа жена, готова да литне в простора на неизчерпаемата хармония.

На 8 юни пристига артистът Бокаж, за да настоява пред Жорж да напише драма. Той е романтичен артист, висок, слаб, с байроновска хубост. Играл е великолепно Антони, в закопчан черен редингот и бяла жилетка, с тъмносини очи и бледо лице. В 1837 той е тридесет и осем годишен, но е все още строен, пламенен и изказва страстно своите републикански убеждения. Започва общ разговор за театъра, артистите и авторите; осмиват суетността на Виктор Юго, продажността и покварата на Мари Дорвал; Жорж защищава и двамата. Арабела намира, че Бокаж е глупав. Той е наистина не много културен. В едно писмо до Виньи Мари Дорвал изтъква неговата „словоохотливост на самохвалко и простак“, но добавя: „Всички жени са луди по него и вървят по петите му“. Мари д’Агу се опитва да поговори с него за Мицкевич; той я запитва: „Мис коя?“ Арабела е недоволна главно от това, че Бокаж ухажва Санд, която не изглежда недоволна. На 15 юни пониква красивият и мрачен Шарл Дидие. „Кастеланката би предпочела Зопен“ — казва Лист, който от маниерност произнася по този начин името на своя приятел.

Мари д’Агу поддържа, както е обещала, каузата на Дидие; но още с пристигането си в Ноан той съжалява, че е дошъл. Не го харесват вече и го посрещат студено: „Тя възприе неприятен и насмешлив тон… Направих огромна грешка, че дойдох… Държането й към мене е ледено. Решила е да осмива моята «величественост». О, художнице! Непостоянно и жестоко сърце!“ В Ноан той намира не само Бокаж, но и Франсоа Ролина, както и един млад драматург, приятел на Фелоу, Фелисиен Малфий. На терасата, около лампата, разговарят за бога, за Дорвал и за едно синигерче, уловено от Жорж. Тя приготовлява пунш и синият му пламък осветява в мрака алената й рокля. Арабела наблюдава с насмешливо съчувствие мрачното настроение на Шарл Дидие:

„Челото му се обливаше с червенина при всяка дума; скрит зад очилата със златни рамки, погледът му следеше внимателно изражението по лицата ни и усмивката често угасваше върху устните му, смразена внезапно от недоверие и съмнение. Нещастен характер, дребнаво честолюбие, лъвско сърце в таралежова кожа. И все пак го обичам.“

За зла чест на Дидие, той все още желае Жорж, но уважава Мари. Докато се разхожда под липите с почти прозрачната Принцеса, той й изказва разочарованието и мъката си. Санд изглежда напълно заета с Бокаж; това е непоносимо за горкия Дидие. Мари д’Агу му казва ядосано и нетактично, че кастеланката изглежда готова да навлезе в кръга на куртизанките. „Тя твърди, че Жорж не е годна вече за любов и приятелство.“ Дидие не може да спи, мисли да убие Санд. Това е, разбира се, бълнуване, но той чувствува, че е по опасен наклон и решава да избяга. Едва не напуска Ноан, без да се сбогува с господарката му. Тя го вижда случайно да заключва пътническата си чанта. „Не заминаваш, надявам се? — попита тя. — Напротив, веднага. — Гледай ти!“ Поднася му лицето си. Той целува големите й, непроницаеми, сухи очи.

„Опознаването на хората и живота носи горчиви плодове“ — отбелязва той в дневника си. Излиза Дидие.

Двамата Фелоу заминават на 24 юли; Санд и Малфий ги придружават на коне до Ла Шатр. Неочаквано произведен в чин любимец, Малфий остава в Ноан; става дума да бъде възпитател на Морис. Сбогуването е пламенно; но сърцата мълчат. И все пак гостуването е било сполучливо. Всеки е блестял посвоему, Арабела се е уверила напълно в собственото си превъзходство:

„Не беше безполезно да видя редом с Жорж великия поет, Жорж непокорното дете, Жорж жената, слаба, дори когато е дръзка, непостоянна в чувствата и мненията си, непоследователна в живота, винаги под влияние на случайностите, нарядко ръководена от разума и опита. Разбрах колко детинско е било от моя страна да вярвам (а тази мисъл често ме е огорчавала), че само тя би могла да даде на Франц простор, че аз съм нещастна пречка между две съдби, създадени да се слеят и допълнят взаимно…“

Що се отнася до Жорж, тя е възстановила своето равновесие, раздрусано за кратко от Мишел и току-що е завършила за два месеца един от най-хубавите си романи — „Майстори на мозайки“. Написала го е за Морис и с удоволствие е възкресила своите спомени от Венеция, за майсторите на мозайки в Сан Марко; а през това време Лист свири на пиано и славеите, опиянени от музика и лунно сияние, се надпяват ожесточено из люляковите дръвчета. Тя се изненадва сама от възстановеното спокойствие. След така богатия с надежди ден, когато бе напуснала Ноан, за да изживее една голяма любов, тя е изживяла зараждането и загиването на три увлечения, но спи в леглото си „така спокойно, както и Бюло в своето“.