Андре Мороа
Жорж Санд (51)

I
Моят трубадур

Смъртта на Мансо сближава Жорж Санд с Ноан. Но поради странния си вкус към много жилища тя запазва къщичката в Палезо и апартамент в Париж. Любовта към театъра, вечерите у Маньи, репетициите на пиесите й я заставят често да остава там. В Театър „Франсе“ тя отива да види една пиеса от Мюсе: „С любов шега не бива“. „Стара история, очарователна пиеса“ — отбелязва тя. Да, стара история, гдето намира собствените си изрази и спомена за угаснали страсти. Понякога води със себе си в цирка или в театър „Жимназ“ исполина Маршал.

Жорж Санд до Шарл Маршал:

Слуша ли „Дон Жуан“ в лирическия театър? Поръчах две места за вторник. Искаш ли едното? Ако го искаш, да вечеряме някъде заедно. Ако не, определи ми някъде среща да те млясна и благословя, преди да замина за Ноан. В четвъртък заминавам от Париж, а преди това, в понеделник, от Палезо. Постарай се да намеря в понеделник бележчица от тебе на улица „Фьойантин“, за да дам второто място за „Дон Жуан“ на някой приятел, ако не си свободен да го използуват. Как си, тлъсти зайо? Аз съм добре. Само източният вятър ме дразни. Целувам те…

Но този приятел е отчайващ, „обсебен“ от красивите си модели и мъчно може да бъде съблазнен с вечеря от десет франка у Маньи или Бребан.

Къщичката в Палезо се поддържа добре от Жак и Каролина, набожно и плодовито семейство, което живее постоянно там, „всичко е в ред, часовниците навити, календарът точно на деня“, както по времето на Мансо, така че Жорж може, когато пожелае, да прекара тук сама, не много натъжена, спокойни вечери в размисъл и тишина. Но всъщност си остава берийска селянка и винаги предпочита скъпия си Ноан.

Като дете, като девойка, като жена, нарядко е прекарвала година, без да се върне да поскита из габъровите пътеки, да възстанови връзката си със своите мъртви и със своята земя. Това буренясало гробище, тия стари брястове, тази камбанарийка с керемиден покрив, тази вратня от нерендосано дърво, „всичко това става мило и скъпо за съзнанието, когато човек е живял дълго в спокойното и тихо кътче“. Селските къщички наоколо са на нейни другарки от детинство, на децата и на внуците им. Звънарят гробар е стар приятел. Може би някога кастеланката е възмущавала селото. Някои хора мислят, че са виждали дяволи в парка, чували са странни музики, гледали са маски, бергамаски^[1], полонези и мазурки, но всичко е свършено. Мадам Санд е сега добрата дама от Ноан, легендарна покровителка „прославила хармоничния Бери“.

С нея живеят не само Морис и Лина, но и внучката Аврора, защото „поръчението“, след смъртта на Кокотон е изпълнено. Аврора, наричана „Лоло“, е хубава, свежа и весела; има черните кадифени очи на баба си, „очарователни ръце и нозе, винаги сериозен поглед, дори когато се смее“. Аврора IV „иска непременно да говори и прави необикновени усилия да произнася съгласни с носа и гърлото си“. В 1868 година ще навърши две години и за рождения й ден баба й ще й подари Трианонската градинка заедно с букет бели примули.

Къщата си остава както и досега „божи дом“, всякога отворена за приятелите. Само че те са се променили. Бори, всемогъщият директор на сконтовата банка, печели сега по двадесет и пет хиляди франка годишно^[2] за голямо възмущение на Жорж. Ламбер, преуспял художник, награден с орден, сключил сполучлив брак, живее нашироко: „Ето че той е по-богат от мене, по-добре настанен, по-добре облечен, по-добре нахранен — казва Санд. — Няма значение. Той влиза в живота, аз излизам.“ Около нея се създава постепенно ново поколение „синове“. Между тях е Едмон Плошу^[3], с когото тя кореспондира от години, защото този голям пътешественик разказва, че след едно корабокрушение е бил спасен на остров Боа Виста, при Зеления нос, от възхищението си към Санд. Той носел всякога със себе си албум с автографи от Южен Сю, Кавеняк и Жорж Санд. Малтретиран от негрите, изгонен от някакъв мним френски консул, той бил приет много по-добре от един културен португалец, комуто показал своя албум талисман. Световната слава на дамата от Ноан го запазила. През 1861 година той се явява в Тамарис с нос на пират и брада на конквистадор и веднага е приет. Между тях е и Шарл-Едмон^[4], председател на управителния съвет на вестник „Тан“. И Хенри Харис, американецът от вечерите у Маньи, голям авторитет в своята страна по всичко свързано с Христофор Колумб и Жорж Санд; и цяла група берийци от второто поколение, като Максим Плане и Анжел Неро, или от третото, като внуците на Иполит Шатирон: Рене, Едм и Бебер Симоне. Но големият приятел на Санд на старини е Гюстав Флобер. Той спечелва окончателно сърцето й, когато идва в Палезо след смъртта на Мансо, за да не я оставя съвсем сама. Санд му връща посещението, като отива в Кроасе, и това „свързване“ има огромен успех.

Дневник на Жорж Санд, 28 август 1866: „В Руан пристигам в един часа. Намирам Флобер на гарата, с файтон. Развежда ме да видя града, хубавите паметници, катедралата, кметството, Сен Маклу, Сен Патрис; чудесно. Стара костница, стари улици; много интересно. Пристигаме в Кроасе… Майката на Флобер е очарователна старица. Местността е прекрасна, къщата удобна, хубава и добре подредена. Добра прислуга, чистота, вода предвидливост, всичко, каквото пожелаеш! Чувствувам се великолепно!… Флобер ми чете вечер своето прекрасно «Изкушението на Свети Антоний». Бъбрим в кабинета му по два часа. Сряда, 29 август: В единадесет часа заминаваме с парахода, заедно с госпожа Флобер, племенницата му^[5], приятелката му госпожа Влас и дъщеря й, госпожа дьо ла Шосе. Отиваме в Ла Буй. Отвратително време. Дъжд и вятър. Но аз оставам вън да гледам водата… В Ла Буй стоим десет минути и се връщаме с прилива. Прибираме се в един часа. Запалват огън, сушим се, пием чай… Тръгвам отново с Флобер да обиколя имението му: градина, тераси, овощна и зеленчукова градина, стопанство, «крепост», много интересна стара дървена къща, която му служи за винарска изба. «Моисеевата пътечка», Горе изглед към Сена… Чудесен заслон на върха. Почвата е суха, отгоре бяла. Всичко е очарователно, много поетично. Обличам се. Вечерята е много хубава. Игра на карти с двете възрастни дами. След това разговарям с Флобер и си лягам в два часа. Превъзходно легло; много добре се спи. Но пак започвам да кашля; хремата ми е недоволна; нейна работа! Париж, четвъртък, 30 август: Заминаваме от Кроасе по обяд заедно с Флобер и племенницата му. Оставяме я в Руан. Обикаляме отново града, моста; просторен, великолепен. Красив параклис за кръщавки в една йезуитска черква… Във възторг съм от Флобер.“

Санд до Флобер:

Истински съм трогната от добрия прием, който ми оказахте във вашата монастирска среда, гдето скитащо животно като мене може да бъде неприятна рядкост. А мене ме приеха като член от семейството и аз видях, че това рядко внимание идваше от сърцето. Не ме забравяйте при много любезните приятелки… А ти си славно и добро момче, при все че си велик мъж, и аз те обичам от все сърце…

През ноември 1866 тя идва отново в Кроасе.

Дневник на Жорж Санд, 3 ноември 1866: „Заминаваме от Париж в един часа с Флобер. Бърз влак, прекрасно време, очарователен край, хубав разговор… На гара Руан намираме госпожа Флобер и другия й син, лекаря. В Кроасе разходка из градината, разговор, вечеря, отново разговор и четене до един и половина. Хубаво легло. Дълбок сън. 4 ноември 1866: Великолепно време. Разходка из овощната градина. Работа. Много добре се чувствувам в стаичката си; топло е. На вечеря племенницата, съпругът й и старата госпожа Крепе… Тя си отива утре. Пасианси. Гюстав ми чете след това феерията. Изпълнена с великолепни, очарователни неща, но е много дълга, много разкошна, много претрупана. В два и половина още разговаряме. Аз огладнявам, слизаме да търсим студено пиле в кухнята. Показваме се в двора, да вземем вода от помпата. Приятно е като напролет. Похапваме. Качваме се. Пушим. Отново разговаряме. Разделяме се в четири часа сутринта… 5 ноември 1866: Все същото прекрасно време. След закуска излизаме да се разходим. Тренирам Гюстав, който се държи геройски; облича се и ме води в Кантльо. На две стъпки, навръх склона. Какъв великолепен край! Каква спокойна, просторна, красива гледка! Донасям цял товар полипи по кремък. Нищо друго няма. Връщаме се в три часа. Работя. След вечеря отново разговор с Гюстав. Чета му «Кадио». Разговаряме отново и похапваме — по един грозд и филия с конфитюр… 6 ноември 1866: Вали. Заминаваме в един часа с параход за Руан заедно с майката. Отивам с Гюстав в кабинета по естествена история. Посреща ни господин Пуше, глух като пън, болен, но полагащ невероятни усилия да бъде любезен. Невъзможно е да се размени нито дума с него; той ни обяснява от време на време някои неща и е интересен… Гнездо с осемнадесет метра окръжност и изоставени яйца… Малки, излюпени с перушина… Колекция от великолепни раковини. Кабинет на господин Пуше: живият му паяк, който яде птици; крокодилът. Слизаме в музея на ботаническата градина. Останки от вратата на Корней… Вечеря у госпожа Каролина Команвил (Sic). После менажерията Смит. Великолепни животни, опитомени като кучета. Зародиши. Жена с брада. Пантомима. Панаир Сен Ромен. В дванадесет и половина през нощта се прибираме в Кроасе с майката, която е много издръжлива и направи дълга разходка пеша. Пак разговаряме до два часа…“

Започва прекрасна кореспонденция. Той я нарича „скъпа маестро“ или „скъпа любима маестро“; тя него — „бенедиктинецо“ или „трубадуре“; защото обича да повтаря, че те „припичат нозете си пред огъня“, като двама стари трубадури от старинни часовници. Ако се съди само по външността, тази взаимна обич е изненадваща, защото надали е имало някога две по-различни същества. Тя има цигански нрав; обича да ходи, да пътешествува. Той не се отлъчва от своя павилион Кроасе, от ръкописите и удобствата си.

Гюстав Флобер до Жорж Санд, 12 ноември 1866:

Всички тук ви обичат. Под какво съзвездие всъщност сте родена, за да обединявате така различни, многобройни и редки качества? Не зная какво е чувството ми към вас, но изпитвам някаква особена обич, каквато не съм чувствувал към никого до сега. Добре се разбираме, нали? Много е мило… И аз се питам защо ви обичам. Дали защото сте велик човек или очарователно същество? Не зная… 27 ноември 1866 г. Много приятни бяха нашите нощни беседи. Имаше минути, когато трябваше да се сдържам и да не ви млясна като някое дебело дете…

Жорж Санд до Гюстав Флобер, 12 октомври 1867:

Ти нямаш като мене неспокоен крак, всякога готов да тръгне. Живееш в халата си, големия враг на свободата и дейността…

Флобер не се интересува от нищо друго на тоя свят освен от литературата. Санд пише, за да си изкарва прехраната, но и други занятия я привличат: „Обичам да правя класификации; имам донегде данни на педагог. Обичам да шия и да гледам деца; имам данни за слугиня. Разсеяна съм, следователно съм донегде идиот…“ И по-нататък: „Пресветата литература, както я наричаш, е за мене нещо второстепенно в живота. Всякога съм обичала някого повече от нея, а семейството си повече от този някой…“ Флобер не пише тезисни или автобиографични романи: „Романистът няма право да изказва мнение по какъвто и да е въпрос. Казвал ли е някога господ мнението си?… Първият срещнат е по-интересен от господин Гюстав Флобер, защото е по-обобщен и следователно по-типичен…“ Санд отговаря: „Мисля, че художникът трябва да живее колкото може по-съобразно с природата си…“ Флобер се поти по цяла нощ за една дума; Санд надрасква за същото време по тридесет страници и започва нов роман една минута след като е завършила работения дотогава.

Жорж Санд до Гюстав Флобер, 29 ноември 1866:

Вие всякога ме учудвате с това, колко мъчно работите. Кокетство ли е? Съвсем не прилича на кокетство?… Що се отнася до стила, не си давам толкова труд, колкото си давате вие. Вятърът свири с вехтата ми арфа, както му е угодно. Взема високи и ниски тонове, груби звуци и замирания; всъщност всичко това ми е съвсем безразлично, стига да успея да развълнувам, но не намирам нищо в себе си. Другият пее както си иска, зле или добре, и когато се опитвам да помисля по този въпрос, се изплашвам и си казвам, че съм нищо, кръгло нищо… Оставете и вие вятъра да докосне малко струните ви. Струва ми се, че се измъчвате повече, отколкото трябва, и би трябвало да оставите другия малко по-често да се проявява. Пак всичко ще върви, и то без умора…

Понякога тя е така самоуверена: „Когато виждам как старият се труди над романите си, аз се обезсърчавам от лекотата, с която работя, и си казвам, че правя скърпена литература…“ Флобер отговаря скромно: „Мисълта тече у вас широко, непрекъснато, като река. У мене тя е тънка струйка. Потребен ми е тежък художествен труд, докато получа водопад.“

Те разискват често за чувствеността на артиста. Санд остава страстно заинтересувана от тази проява на хората.

Жорж Санд до Гюстав Флобер, 21 септември 1866:

А ти, бенедиктинецо, си все така съвършено сам в очарователния си монастир, работиш и никога не излизаш?… Вие сте особено създание, тайнствено, и при това кротко като агне. Имах голямо желание да ви поразпитам, но преголямата ми почит към вас не ми позволи. Аз мога да се забавлявам със собствените си злополуки, обаче тези, които един голям ум е преживял, за да бъде в състояние да твори, ми се струват свещени неща, които не можем грубо или леко да докосваме. Сент Бьов, който при това ви обича, твърди, че сте ужасно порочен. Но той гледа може би с малко замърсени очи… Аз предполагам, че един умен човек може да бъде необикновено любопитен. Аз не бях по липса на смелост.

Признание, което изненадва след младежките й преживявания, но многобройност не е разнообразие; Жорж знае по-добре от всеки друг, че художникът запазва за своето изкуство най-добрите си сили и е често пъти негоден да изпитва насладите, които описва.

Санд до Флобер, 30 ноември 1866:

Аз не вярвам на донжуани, които са едновременно и байроновци. Дон Жуан не пише поеми, а Байрон, както казват, не умеел да люби. Трябва да е имал понякога — в живота могат да се наброят такива вълнения — цялостен захлас на сърцето, ума и чувствата; изпитвал го е достатъчно, затова е станал и поет на любовта. За такива лесно отзвучаващи инструменти като нас повече не трябва. Непрекъснатият полъх на дребните стремежи би ги разбил…

Флобер я препраща към една глава от „дядо Монтен“: За няколко стиха от Вергилий.

Флобер до Санд, 27 ноември 1866:

Неговото изказване за целомъдрието съвпада напълно с моята мисъл. Красиво е усилието, не самото въздържание. Иначе би трябвало да прокълнем плътта като католиците. Господ знае къде би отвело това!… Великите хора, които са и най-добрите, са преди всичко щедри и не се скъпят, когато се раздават. Човек трябва да се смее и да плаче, да работи, да се радва и да страда, с една дума, цял и непрестанно да трепти, доколкото може. Ето, струва ми се, истинския човек…

Разискват случая със Сент Бьов, който и на старини е останал сластолюбив и изглежда „отчаян, загдето не може да скита из горите на Киприда“^[6]. Санд го осъжда: „Той съжалява за това, което заслужава най-малко съжаление, така, както го разбираше“. Флобер е много по-снизходителен: „Каква строгост към дядо Бьов, който не е нито йезуит, нито девственица!… Мъжете ще смятат всякога, че насладата е най-сериозното нещо в живота им. За всички ни жената е възход към безкрая. Това не е благородно, но такава е истинската същност на самеца…“ Тъкмо с това тя отказва да се съгласи.

Санд до Флобер, 13 февруари 1867:

Не, не съм католичка, но отричам безобразията. Аз заявявам, че когато един грозен старик си заплаща млади девойчета, не става дума за никаква любов, Киприда, възход и безкрай, нито за самец и самка. Тук има само нещо противоестествено; защото никакво желание не тласка девойчето в обятията на грозния старик, а там, гдето няма свобода и взаимност, се върши насилие върху светата природа…

Тъй като работи по това време върху „Сантиментално възпитание“, Флобер отрупва със стотици въпроси участницата в събитията от 1848 година. Флобер е строг към хората от 1848; вярната му приятелка Санд ги защищава: „Нима не тъпчем на място от 89 година^[7]? И не трябваше ли да тъпчем на място, за да стигнем до четиридесет и осма, когато още повече затънахме, но за да стигнем до това, което трябва да бъде?…“ Тя се страхува, че Флобер може да бъде несправедлив: „Тревожиш ме, като ми казваш, че твоята книга ще обвини родолюбците за цялото зло; наистина ли? Ами победените? Достатъчно е да си победен по собствена вина, няма нужда да ви изхрачат в лицето всичките ви глупости. Имай милост. Толкова прекрасни души съществуват въпреки всичко!“

Колко различия и дори противоположности! Но те са „двама стари трубадури, вярващи в любовта, в идеала, и пеят дори тогава, когато светът ги освирква и дрънка. Ние сме младите лудетини на това поколение. Нашите заместници са се погрижили да бъдат стари, отегчени, скептици вместо нас…“ А Флобер: „О, да! с готовност бих ви последвал на друга планета; в близко бъдеще парите ще направят нашата необитаема. И за най-богатия ще бъде невъзможно да живее, без да се занимава с имота си. Всеки ще трябва да прекарва по няколко часа на ден да брои капиталите си: прекрасно занимание!“

Те имат и общи омрази: „Скъпи маестро, мила господня приятелко, да ревем против господин Тиер! Не, нищо не може да даде представа за гаденето, което ми вдъхва тази стара дипломатическа тиква, подхранваща глупостта си от буржоазното бунище!…“ Всякога е по-лесно да се съгласите против някого, отколкото за нещо. Тя би желала да привлече Флобер в Ноан. Там именно човек става напълно неин „син“. Но Флобер трябва да довършва книга и не си дава отпуск: „Ето защо не идвам в Ноан. Като амазонките: за да стрелят по-добре с лък, си премазват гърдата. Дали средството е наистина добро?…“ Санд го намира съвсем лошо. Въпреки „войнишките рединготи и мъжки панталони“ тя не е била никога амазонка. Напротив, опитвала се е да бъде художница и жена, художница като жена. Много повече, отколкото Флобер, тя обяснява към 1868 година това свое поведение на една млада и красива довереница.