Андре Мороа
Жорж Санд (27)

IV
Красивият Дидие

Когато Мишел от Бурж защищава така блестящо Жорж Санд, красноречието му е по-скоро професионално, отколкото сърдечно. Двамата любовници не се спогаждат вече. Мишел отблъсква много скоро Жорж. Насаме е много настойчив; и я уморява. Тя едва отговаря на неговите увещания и той чувствува, че тази затворена душа си остава непристъпна светиня. Упорствува да я убеди в това, което нарича „политически необходимости“; тя ги намира престъпни или детински. Уплашила се е, като вижда, че той е повече честолюбив, отколкото искрен. И не държи никак на своите идеи; всеки нов автор ги променя; след прочитане на Монтескьо става умерен, след Оберман — отшелник. Това непостоянство, граничещо с лудост, не задоволява Жорж. Тя е мислила, че намира учител, а си е взела тиран. „Струва ми се понякога — казва му тя, — че си геният на злото: толкова ясно съзирам, студената ти жестокост и несправедливата ти тирания към мене.“ Защо не скъсва с него? Защото — колкото странно и да изглежда — този похабен, некрасив и лош човек, „неверен и ревнив деспот“, е съумял ако не да задоволи, то поне да пробуди у нея жената, която младите любовници — Сандо, Мюсе, Паджело — са смятали за „същинска Лелия“.

Жорж Санд до Мишел от Бурж, 25 март 1837:

Ние не търсехме любов, когато съдбата ни тласна един към друг. Страстта ни грабна. Нямаше нито борба, нито размисъл… Твоето желание ме пресрещна и покори. Аз се подчиних на твоята любов, без да разбирам още силата на моята, но се подчиних с опиянение, макар и да предчувствувах, че тя ще пресъхне първа, защото знаех колко дълбоки, съсредоточени, спокойни и трайни са моите чувства… Първите ти ласки аз приех разплакана… Няколко дни ти ме обичаше дотолкова, че замечта за материално и пълно обединение на нашите съдби. Определи дори срок, който наближава… Успокой се! Това обещание е записано само в сърцето ми, а то ти принадлежи. Можеш и да скъсаш този лист от книгата на живота… Когато бронята ми бе разрушена къс по къс и силата ми разбита; когато всички струни на моето същество затрептяха оголени в ръката ти, моята привързаност стана толкова силна и дълбока, че не можех да си представя друга цел в живота, освен да живея с тебе…

Тя му пише пламенни, тайнствени, шифровани писма, защото съществува една госпожа Мишел, от която трибунът много се страхува. Мишел се нарича в тия писма Марсел; Бурж — Орлеан; Ноан — Льо Шене; Морис Санд — Мари; 7 април (тяхната годишнина): Жанри. Елиза Туранжен, девойката от Бурж, която е тяхна довереница и съучастница, защото дава подслон на любовта им, е Сперанца. Понякога, за да отклони подозренията, Жорж си дава вид, че пише на жена и говори за Марсел в трето лице. Но кореспонденцията си остава чувствена, неспокойна и според обичайния стил на Жорж — задъхана от страст. Двамата любовници се обвиняват взаимно в изневяра, и двамата имат право.

Ревността на Мишел може да се разбере лесно: щом любовта й започне да замира, Санд не е жена да пропусне възможното щастие. Един много красив тридесет и една годишен швейцарец, Шарл Дидие, е неин близък едновременно с Мишел както в Париж, така и в Ноан. Спомняме си, че Ортанс Алар го бе довела в дома на кея Малаке. Роден в Женева в хугенотско семейство, ботаник, алпинист и поет, Дидие има едновременно нещо от Русо и от Бенжамен Констан. Всяка вечер прави в дневника си „интелектуална равносметка“. Романтик по душа, пламенен пуритан, той се чувствува чужд всред аристократичната буржоазия в своята родина; и пътешествува във Флоренция става любовник на Ортанс Алар, Към 1830 година пристига в Париж с петдесет франка в джеба. Неговото божество, Виктор Юго, го посреща и Дидие се приобщава към Сенакла. Написал е роман — „Подземният Рим“ — който е имал известен успех; но като прочита по това време „Лелия“, той си казва: „Чувствувам се слаб, жалък писател и незначителен художник пред това могъщество във формата и чувството“.

Когато Ортанс Алар й представя красивия почитател, Санд премерва със стиснати устни новодошлия. Дидие говори хубаво (прекалено хубаво, казва Сент Бьов), без прекъсване, с ясен глас и наведен поглед, с неопределена усмивка на устните, доста приятен със своето пренебрежение и скрита самоувереност. Фактът, че Ортанс, която разбира от мъже, е обикнала този словоохотлив женевец, заслужава внимание. Поканват го да идва по-често, той хвали скромността на Жорж, но е възмутен от нечистоплътността на Планш и прекалено свойското държане на младите провинциалисти, които се навъртат по това време в дома на кея Малаке.

Строго възпитаният Дидие е много мъжествен; обича жените и умее да им се харесва. Санд го поканва сам. Той приема играта. Дневник на Дидие: „Мадам Дюдеван е нежна, естествена; тя излъчва любов; страх ме е от връзката й с Планш, който не е подходящ за нея…“ Сент Бьов разказва на невярващия младеж „безобразията на мадам Дюдеван“, особено случката с Мериме. След това на сцената се появява Мюсе и Дидие е забравен до деня, когато в едно прекрасно утро Санд заема от него сто франка, които не са негови, „за да се разплати в склада за дърва, преди да замине за Италия“. Женевецът решава, че тези французойки са съвсем особени. Но когато се връща от Испания в края на 1835 година, още по-красив с предивременно побелелите коси, Мюсе е вече изчезнал. Жорж предлага на Дидие подкрепата си пред Бюло, парите си, всичко, каквото би пожелал.

Приятелството се възобновява. На 26 март 1836 година той вечеря у нея заедно с Емануел Араго. „Вълшебна нощ. Тръгнахме си чак в пет часа. Беше вече съвсем светло; Араго бе доста пийнал… Аз лежах уморен между възглавниците на дивана, а тя, тъжна и не много хаплива, ровеше с ръка косите ми и ме наричаше своя стар философ…“ Когато си отиват, и двамата са вече влюбени в нея. На следната вечер Дидие пристига на кея Малаке с три бутилки шампанско: „Жорж е весела, засмяна. Не обичам, когато се държи небрежно, но й прощавам. И нея виното я хваща лесно като мене. Тя ме целуваше, аз я целувах и когато си тръгнах в осем часа при ужасна буря, тя ми даде своя кашмирен шал, а аз на нея — моята бяла връзка.“ Сериозните мъже са изложени всякога на опасност при такива сантиментални увлечения. Той я желае. Но какво желае тя? „Фортул е убеден, че Жорж Санд ме иска… Не бих желал да се влюбя, защото ще бъда много нещастен при характери като нейния и моя.“ А при това я намира очарователна и добра: „Говори ми много за Мишел от Бурж, разказва ми чисто интелектуалните отношения помежду им. Кълне ми се, че не е имала любовник, след като е скъсала с Алфред дьо Мюсе… Красива и очарователна.“

На 25 април 1836 година тя се настанява у него, на улица „Регар“ №3. Дидие й отстъпва стаята си. Дневник на Дидие: „Настаняването й у мене предизвиква хиляди клюки… Близостта ни е много по-голяма… Това сложно същество е в много отношения все още неразбираемо за мене и аз се боя от бурното му непостоянство. Премного я изучавам, но не я разбирам. Искрена ли е? Комедия ли разиграва? Мъртво ли е сърцето й? Неразрешими въпроси…“ 2 май 1835: „Тя излиза вечер и се виждаме отново едва в полунощ. Довършва шестото «Писмо на един пътешественик», после става нежна и ласкава. Ляга в нозете ми, слага глава на коленете ми, слага ръцете си в моите… О, сирена, какво искаш от мене?“ И други се запитват какво иска от него, свършило ли се е царството на Мишел. От Женева Лист направо я пита какво вярно има „в тази нова история“. Тя отговаря, че няма нищо вярно.

Жорж Санд до Франц Лист, 5 май 1836:

Шарл Дидие е мой отдавнашен верен приятел. Да не забравя, питате ме каква е новата история, разправяна за моя сметка, в която взема участие и той. Не зная нищо за тази история, нито какво се разправя. Каквото приказват за вас и за мене. Знаете колко е вярно; преценете сам останалото. Мнозина в Париж и в провинцията говорят, че с вас в Женева не е мадам д’Агу, а съм аз… Дидие е свързан като вас с една дама, но не с мене. Това не ми пречи да прекарам в Париж осем дни у него…

Да, обяснява тя: отишла у Дидие, защото се страхувала да не би съпругът й да си прибере мебелите от жилището на кея Малаке; но под същия покрив живеел по това време и друг приятел, Дейвид Ричард, и дните били „патриархални“. Колкото до Мюсе, отдавна вече не мисли за него.

Не зная дали той мисли за мене, освен когато му хрумне да пише стихове и да спечели пет франка от „Ревю де дьо монд“… Ще ви кажа дори, че не мисля за никого в такъв смисъл. Много по-щастлива съм в това състояние, отколкото когато и да било в живота ми. Остарявам. Нуждата от дълбоки преживявания е задоволена прекомерно. Аз имам по природа спокоен сън и весел нрав. След тридесет години, опустошени от всякакви случайности, са необходими чисти и трайни чувства… Всичко друго е останало далеко назад. Времето минава, а с него настъпва и дарбата да се примиряваме с всичко, както се отегчаваме от всичко. Не ни дотяга само добротата, съединена с ума. Мисля, че вие сте намерили едно съкровище в лицето на Мари; запазете го завинаги. Бог ще ви поиска сметка на небето и ако не сте се отнасяли с него, както заслужава, ще бъдете лишен завинаги от щастието да чувате звука на небесните арфи. Аз съм убедена, че на оня свят ще слушам само раздрънканите дяволски китари и адския тъпан. И аз имах съкровище — собственото ми сърце, — но го използувах лошо.

През май тя заминава отново за Ла Шатр, за делото си. Безумно влюбен и още неразочарован, Дидие все повече се пита: „Какво искаш от мене, сирена?“ Ту желае да не я вижда вече, като се отказва от тъжната роля на довереник; ту се измъчва от желание и надежда. Тъй като тя почти не му пише, той започва да се страхува и отива в Бери.

Дневник на Шарл Дидие: „Тъжно пътуване, спорове, обърканост. Пристигам в Ла Шатр. Тя си е легнала; събуждам я и се хвърлям мълчаливо в обятията й. Тя ме притиска в обятията си и тази дълга, безгласна прегръдка донася помирение. Обясняваме се едва вечерта, в Ноан, където ме отвежда. Прекарвам с нея пет дни, едни от най-прекрасните в моя живот… Забравяме света; селска самота. Вечери под сенките на Ноан. Лунни нощи. Винаги сами… По цели нощи на терасата, под звезден светлик; ръката ми я обгръща, главата й се е склонила на гърдите ми…“

Сама сред своите дървета и цветя, далеко от други мъже, Жорж може да бъде много мила любовница. В продължение на няколко дни Дидие е отрупван с внимание, очарован, опиянен: „Тя е безусловно добра… Мишел я ревнува от мене; повтаря това във всичките си писма…“ Когато се прибира в Париж, той получава от нея няколко великолепни страници за тия прекрасни дни, после настъпва мълчание.

Тя наистина не мисли за него. Пътешествува, занимава се с делото си, къпе се облечена в Ендр, после ляга на тревата в някоя ливада, както е в мокрите си дрехи, изминава пеш четири мили, през нощта преработва „Лелия“ за ново поправено издание. Трябва да премахне изповедта за безсилие; Пулхерия и Стенио ще бъдат пожертвувани пред мъдростта на Тренмор. Романът става нравствен и социален. Що се отнася до любовта, Лелия се отказва от нея. Жорж Санд до Мари д’Агу: „Тя е от братството на есеите^[1], другарка на палмите, gens solitaria^[2], за която говори Плиний. Този прекрасен откъс ще бъде епиграф на третия ми том: за есента на моя живот. — Одобрявате ли този план за книгата? — Колкото до плана за живота ми, не сте в състояние да дадете мнение; прекалено щастлива и млада сте, така че не е за вас да отидете при здравословните брегове на Мъртво море (пак по Плиний млади) и да навлезете в братството, гдето никой не се ражда и никой не умира…“ А това ни кара да мислим, че въпреки всичко, дори след Мишел, Жорж си остава Лелия.

„До гуша ми е дошло от велики мъже (извинете за израза). Бих предпочела да ги виждам в книгата на Плутарх. Там не ме измъчват с човешките си качества. Нека ги дялат от мрамор, нека ги изливат от бронз, но да не ми говорят за тях. Докато са живи, те са зли, потисници, своенравни, деспотични, злоезични, мнителни. Гледат с еднакво надменно презрение и козлите, и овцете. Към приятелите си са по-лоши, отколкото към неприятелите. Бог да ни пази от тях! Останете добра, глупава дори, ако желаете! Франц ще може да ви каже, че хората, които обичам, не са никога толкова глупави, колкото бих искала да са. Колко пъти съм го упреквала, че е прекалено умен! За щастие това «прекалено» не е кой знае колко, така че мога все пак много да го обичам.“

Обича го дори повече, отколкото Мари д’Агу би желала. „Това, което ми казвате за Франц — пише й тя, — пробужда у мене едно наистина болезнено и неудържимо желание да го чуя. Знаете, че се сгушвам под пианото, когато той свири. Аз съм силна натура и никога не намирам достатъчно силни инструменти…“ Тя е наистина „силна натура“, затова Мари, много по-ефирна, е твърде недоверчива към нея. Но все пак настоява Санд да отиде при тях в Швейцария. И тя пристига неочаквано през август 1836 година, когато женевските любовници са заминали за Шамони. Делото й е приключило, дошла е с двете си деца, с двама стари приятели, прислужницата Урсула Жос, която не е напускала никога Ла Шатр, затова й се струва, че е отишла на остров Мартиника, когато е в Мартиньи. Санд пътува като Байрон с цялата си менажерия. Можем да си представим впечатлението, произведено в малките планински хотели от този паж в рубашка, който се хвърля на шията на една красива дама с руси къдри; от Лист с рафаеловска барета и малкия му ученик „Пуци“ Коен, когото стопанинът на хотела нарича Девойката. Защото Лист и Мари също водят своя подвижен цирк и влачат, подир себе си не само Херман Коен, но и духовития женевец майор Адолф Пикте, описал това пътуване до Шамони в блестящ разказ, наречен от него „Вълшебна приказка“.

То е наистина вълшебна приказка. Лист и Мари се наричат двамата фелоу^[3]; Мари става Мирабела, Арабела или Принцесата: Санд и децата и са кръстени Пифое поради дългите носове на Жорж и Морис. В книгата на хотела тя ги записва:

Име на пътниците: семейство Пифоел

Местожителство: природата

Откъде идват: от бога

Къде отиват: на небето

Месторождение: Европа

Звание: скитници

Откога го имат: открай време

Дадено им от: общественото мнение.

Словесно безпътство. Разговарят за философия и музика, за звездите и сътворението на света, за Шелинг и Хегел, за бога. В книжката на майора Жорж е представена като дух, като творческа сила, едновременно хлапак и поет; Лист е духът на музиката, Арабела — проникновението и мисълта. На корицата виждаме Санд с пура в уста. Всички илюстрации изтъкват разликата между двете жени: хлапака в рубашка и красиво коафираната, сериозна, недостъпна графиня. Самата Жорж е нарисувала групата в една карикатура в тона на Мюсе, с надпис: „Съвършенството е тъждествено само със себе си.“ Един разрошен Лист пита: „Какво значи това?“ Майорът отговаря: „Малко е неясно“, а Арабела, отпуснала глава върху възглавниците на дивана, казва: „Отдавна се мъча да го разбера“. Тринадесетгодишният художник Морис рисува също безброй скици и шаржове. Странствуващият цирк пътува. В катедралата във Фрибург Франц свири на органа Dies irae^[4] от Моцарт. Quantus tremor est futurus…^[5]

„Изведнъж — казва Санд в «Десетото писмо на един пътешественик», който разказва (великолепно!) това пътуване — изведнъж, вместо да ме сломи, тази заплаха за страшния съд ми се стори като обещание и непозната радост ускори биенето на сърцето ми. Доверие и безгранично спокойствие ми казваха, че вечното правосъдие няма да ме срази…“ Тя е със спокойна съвест. От гледище на собствената си нравственост няма никаква вина. Дидие ли? Та тя просто е съжалила това болезнено самолюбие. Как да му откаже, без да го огорчи, нещо, което е подарявала на други? Мишел ли? Би била готова да му посвети живота си, но той е женен, непостоянен и равнодушен. Убедена е, че „съдният ден ще бъде за нея ден на опрощение“.

Връщат се в Женева. Лист композира „Фантастично рондо“ по испанска песен от Мануел Гарсиа, баща на Малибран, и я посвещава „На господин Жорж Санд“, който написва веднага лиричен разказ „Контрабандиста“, вдъхновен от Рондото на Лист. През октомври Жорж трябва да се прибере във Франция; уговарят, че Франц и Мари ще отидат в Париж и семействата Фелоу и Пифоел ще живеят заедно. Те са много доволни едни от други, защото геният признава гения. Но Жорж завижда все пак малко на тази щастлива любов и намира, че Принцесата е твърде малко признателна на Лист. Доста рязката Мари д’Агу се чувствува в Женева „като риба на сухо“ и се оплаква от своя безинтересен живот: „Бедата е, че тъкмо това е хлябът наш насъщен, затова аз промених отче наш и никога не пропускам да се помоля богу: и избави ни от хляба наш насъщен“. Арабела не е доволна, че рондото е било посветено на Жорж, нито от похвалите на Франц за музикалното чувство на този прекалено женствен паж, който се сгушва на пода до пианото, когато той свири. Но нима самата Жорж Санд не е посветила романа си „Симон“ (доста неясен портрет на Мишел).

На госпожа графиня д’А…

Посвещавам на вас повестта си, приятелко странна.

Извинете, графиньо, на селския бард волността.

Запазете във тайна, че негова вярна сестра сте.

С благородство слезнете при него, вдъхнете му гордост.

И бъдете простена, графиньо. Звезда непозната…

отгатнете лика си във тия писания скромни.

Разделят се приятелски: „Добър ден, нежна и очарователна принцесо; добър ден, мили глупако от Вале^[6]… Дъщеря ми се чувствува великолепно. Аз съм като недопечено тесто, както казва Хайнрих Хайне…“ Тя се завръща от Швейцария с децата и с младия случаен обожател Гюстав дьо Жеводан. След като е чакала напразно Мишел в Швейцария, Жорж се надява, че ще се видят в Лион:

Жорж Санд до Мишел от Бурж:

След шест седмици чакане, копнежи, надежди и задушаване, през които вие упорствувате да не идвате, защото, според вашите разбирания на паша, аз трябва да ви потърся покорна като одалиска, надявам се да ви намеря в Лион, където отивам с децата си. Ще прекарам там пет ужасно скучни дни в някаква гостилница с малките — които умират от скука — и моя спътник, добро, безкрайно услужливо момче, но съвсем неинтересен насаме. А вие не идвате! Аз си заминах по липса на време и пари и когато пристигам изтощена, недоволна, задушавана от добродетелност (признавам това), като не зная какво да правя с пламенността и поезията, които Швейцария вля в кръвта ми, намирам от вас писмо, каквото някой банкер би написал на своя държанка! Мъж като вас да постъпи така с жена като мене… е наистина непростимо…

Той я обвинява в нови изневери. Тя отрича.

Казах ви веднъж завинаги, че ако бих имала нещастието да ви изневеря някога от умора, от физическа слабост, от болезнена нужда, бих ви признала вината си и бих ви дала право да ме накажете с вечна забрава… Такова злопаметство би било несъответно наказание за едно грубо, но не и непростимо прегрешение, което вие вършите впрочем със съпругата си и след като си принадлежим! Както и да е, аз бих понесла без глупави сцени и слабости последиците на моето безпътство. Но угризенията ми ще бъдат равни на престъпление и аз няма да отида да се кая в пустинята за един грях, който вие — и много други почтени мъже — вършите не знам колко хиляди пъти…

Не крия, че много страдах от целомъдрието си; имах много неприятни сънища. Сто пъти чувствувах как кръвта нахлува в главата ми. На слънце, в недрата на прекрасните планини, където слушах песента на птиците и вдишвах сладките ухания на горите и долините, често сядах сама, настрана от всички, с душа, изпълнена с любов, и колене, подкосени от сласт. Аз съм още млада, макар да казвам на другите мъже, че съм спокойна като старица, кръвта ми кипи… Все още изминавам по десет мили пеш, а когато се хвърлям вечер в хотелското легло, все още мисля, че гърдите на любим мъж са единствената възглавница, на която биха отпочинали и тялото, и душата. Както и да е, запазвах спокойствие, което заблуждаваше дори скъпите ми приятели — Франц и Мари… Другите вярват, че съм Лелия в пълния смисъл на тази дума и пребледнявам, защото много съм ходила. Можете да ми вярвате, че не са ми липсвали случаи да намеря облекчение; около мене имаше много мъже, по-млади от вас, които биха разбрали само от един поглед… Безнаказаността ми беше осигурена; има хиляди начини да ви измамя и да потуля в мрак един груб миг, който Екатерина II не би си отказала. От такова само по себе си леко петно, все пак неизлечимо за влюбените, ме предпази не това, което жените наричат „добродетел“ (аз не зная смисъла на тази дума), а любовта, завладяла сърцето ми и непреодолимо отвратителната мисъл да ме притиска в любовна прегръдка друг мъж освен вас. За вас мечтая, когато се събуждам потънала в пот; пак вас призовавам, когато природата пее страстни химни, а планинският въздух прониква в порите ми с хилядите острия на желанието…

Не — твърди Жорж, — тя не е отстъпвала никога пред изкушенията, докато той… Когато минала през Бурж, приятели й разказали, че Мишел бил влюбен в една „отвратително дебела“ жена:

Узнах с положителност, и то от незлобивите уста на едно дете, че ти си прекарвал дните си с тази жена. Мога ли да не страдам и да не подозирам? С тази жена не те свързва приятелство, защото си ми говорил за нея, а досега не си ми казал нито дума. От тебе лично зная, че не се възхищаваш от съпруга й. Какво правиш тогава у нея? Тя е музикантка, но пее фалшиво и непоносимо превзето; зная това; чувала съм я… Този недействителен талант не може нито да те очарова, нито да те развлича. Тя е зла и ме мрази… Не пропуска нито един случай да ме очерня и клевети. Зная и това; почти съм я чувала сама. Как можеш да си близък със същество, което ме мрази?… Боже мой, аз не бих изтърпяла най-добрият ми приятел, син ми дори, да каже лоша дума за тебе; бих го намразила и завинаги прогонила!

И така, кажи ми, Марсел, какво правиш у нея и защо прекарваш там всеки час, който изтръгваш от работата си? За да задоволиш просто сластолюбието си, както би постъпил с някоя проститутка? Уви! Аз съм по-млада от тебе, с повече кръв, мишци и нерви, с желязно здраве, с излишна енергия, която не зная къде да дяна — и все пак най-младият и най-красив мъж не би ме съблазнил да ти изневеря въпреки твоята забрава, пренебрежението, дори изневярата ти. Когато ме обземе такава треска, отивам при лекаря да ми пусне един фунт кръв. Лекарят ми казва, че това е престъпление, самоубийство и не облекчава много; че трябва да имам любовник, иначе животът ми е застрашен поради излишък от жизненост. Е добре, и да бих желала, не мога; не мога да понеса дори мисъл за такова нещо…

Противно ми е да мисля, че това толкова красиво, обожавано тяло, пропито с моите ласки, неведнъж отпадало в обятията ми и съживявано от целувките ми; това тяло, неведнъж измъчвано от нашите безумия, неведнъж изцерявано и съживявано от моите устни и коси, от пламтящото ми дихание… Уви! Къде започват да блуждаят спомените ми? Веднъж те съживих с диханието си; мислех, че сама ще умра, с толкова плам се постарах да вдъхна в измъченото ти тяло живота и любовта, изпълнили гърдите ми. О! Колко сладко би било да умра така, вливайки ти жизнеността на здравата младост, която потиска плещите ми. Господи! Нима това обожавано тяло е било осквернено от допира с една жалка плът?… Вдишала ли е устата ти диханието на друга уста, изпаднала до самообожаване и до преклонение пред всички обществени глупости? Не, не е възможно!

Тъй като той я отбягва, тя се настанява у Сперанца и го моли за петнадесетминутен разговор: „Не предполагам, че се страхувате от мене толкова, колкото и от мадам Мишел, за да откажете една среща, която изисквам от вашата чест…“ Той идва. И след скърпването на тази злополучна любов тя си заминава за Париж. Обзет от прекрасните спомени за дните в Ноан, Дидие се надява, че ще се настани у него; но тя е наела една стая в мецанина на „Отел дьо Франс“, улица „Лафит“ №23, където Франц и Мари заемат апартамент на първия етаж. Салона плащат общо. Там мадам д’Агу, честолюбива грешница, се старае да създаде кръжок на писатели и артисти. Загубила е мястото си на сенжерменския Олимп^[7]; в замяна иска да царува над друго общество. У нея могат да се видят Хайне, Мицкевич, Ламне, Баланш, Мишел, Шарл Дидие, Южен Сю. У нея именно Санд слуша за пръв път младия полски музикант Фредерик Шопен, единствения пианист, който може със своята гениалност и красота да блести редом с Лист; там се запознава и с госпожа Маноел Марлиани, съпруга на испанския консул, възторжена италианка, шумна, нежна и опасна с бъбривостта си салонна дама.

Бедният Дидие е канен в „Отел дьо Франс“; вижда Жорж, прекрасна, ухажвана от всички, съвсем хладна към него, и се разплаква сред салона. След много молби получава разрешение да я посети на 25 ноември в полунощ. Но нещастните любовници са всякога неумели; вместо да откъснат настоящото удоволствие, те оплакват миналото, което не може да се върне. Дневник на Дидие: „Нощта завърши с ужасно обяснение и страшни признания. Това, което ми каза, ме смрази, вместо да ме възбуди, и аз стоях като мъртъв до нея… У нея има нещо жестоко, тя обича да измъчва, наслаждава се на страданията, които причинява. Липсва й сърце; въображението е взело връх и ръководи всичко…“ Той забравя, че я е намирал „безусловно добра“, когато го предпочиташе пред Мишел.

Когато Жорж напуска отново Париж за Ноан, той намисля да посети Мари д’Агу, за да поговори с нея за неверницата. Дидие уважава Мари д’Агу, сериозна като него, способна много повече от Санд да пробуди съчувствие. „Тя ми се харесва повече от Лист — признава наивно доблестният Дидие; — благородно и нещастно същество… Не разбирам много добре отношенията им; мисля, че разиграват комедия и са стигнали до последните искрици на чувството…“ Това не е съвсем точно засега. Но още в Швейцария е започнала „жестока борба между двата темперамента“, пламенни и често пъти благородни, обаче „еднакво надменни и ненаситни“. Дидие разкрива сърцето си пред Мари, която преценява Санд с прозорливата строгост на равна и на съперница, затова слуша с удоволствие оплакванията на красивия швейцарец. И обещава да се застъпи за него в Ноан, където ще прекара известно време.