Андре Мороа
Жорж Санд (31)

I
Прелюдии

Всички приятели на Санд забелязват, че през това великолепно, възторжено, безумно лято на 1837 година човекът, за когото тя най-често мисли в своя душевен смут, е младият полски пианист, когото се опитва напразно да привлече в Ноан. Шопен изглежда — както би се изразила тя — създаден от самото провидение за нея. Чувствителен, нещастен изгнаник, той страда за Полша, за семейството си, а най-вече за нежната майчина любов. „Бих бил много доволен — казва той, — ако някой пожелае да ме води с каишки.“ А някой желае наистина тъкмо това — да намери в негово лице любовник и син. Шопен е седем години по-млад от Санд и това й позволява да очаква от него едно синовно, почти детско отношение, за каквото е започнала да съжалява след тиранията на Мишел. Тя вижда младия, слаб, болен, трескав музикант; все непреодолимо привлекателни черти за една болногледачка с майчино сърце. По красота той е равен на Лист: „Строен, среден ръст, с дълги тънки ръце, малки крака, матоворуси коси с кестеняв оттенък; кафяви, по-скоро живи, отколкото тъжни очи; гърбав нос; кротка усмивка; малко приглушен глас, а от цялото му същество нещо така благородно, така неизразимо аристократично“, че всички, които не го познават, го смятат за знатен дворянин в изгнание. Колко пъти, когато е загледана мечтателно в ноанските липи, споменът за това красиво лице започва да играе в крайчеца на перото и й пречи да работи — рядък и опасен признак.

Малфий е добър момък, „най-доброто същество, създадено от небето за приятелство“, но с посредствени дарби; Шопен е гениален. Дълбоко музикална по наследство, както и по възпитание, Санд още като момиченце сяда под клавесина, на баба си, за да се порадва на това поетично убежище; а като жена се сгушва под пианото на Лист, за да се наслади на мощната музика, която я пронизва; и по-добре от всеки друг разбира езика на звуците. Добавете и това, че щом Мари д’Агу е завладяла Лист, би било победа над нея да се завладее Шопен. Всичко се стича така, че вдъхва на Санд желанието да привърже към себе си крехкия, гениален музикант.

Трудно завоевание. Нежно, небесно същество, почти чуждо за нашата земя, Шопен изпитва ужас от шумните спорове, небрежното държане и най-вече от скандала. Негова любима обстановка е един великолепно мебелиран салон с красиви, благородни, музикални жени, готови да изслушат в полумрак едно ноктюрно изповед. Той обича да унася благородната си аудитория в дълбоко съзерцание, а след това да я съживи внезапно с героични чувства, възпявайки мъченицата Полша. По политически убеждения Шопен е консерватор; в любовта е нежен и стеснителен. Непостоянните платонични увлечения подхождат на слабия му темперамент. Изобщо твърде нещастен човек, чийто живот е „невероятен дисонанс“.

При първата им среща той преценява строго писателката, която се облича в мъжки дрехи и пуши пура; говори на ти със своите чудновати приятели; скъсала е с всички среди, освен с хората на изкуството, и изтъква своите демократични и социалистически убеждения. Колко е различна от красивите, нежни като ангели руси полякини, които той е обичал дотогава с целомъдрена любов! Съвсем ясно е, че не желае да отиде у нея и след посещение в „Отел дьо Франс“ казва: „Колко неприятна жена е тази Санд! Дали е наистина жена? Готов съм да се усъмня…“

Но все пак, когато тя се връща в Париж през октомври 1837, се съгласява да я види отново. Дълбоко в душата си Шопен е нещастен. „Ние сме излезли — казва той — от ателието на прочут майстор, някакъв своего рода Страдивариус, който не се явява вече да ни настрои. Несръчните ръце не умеят да изтръгнат от нас нови звуци и по липса на изкусен музикант ние ги подтискаме в душата си…“ Младата полячка Мария Водзинска, за която е мечтаел да се ожени, се отдалечава постепенно от него по искане на родителите си, които се страхуват от хилавостта на Шопен. Той не говори никога за своите огорчения, но изпитва дълбока нужда да бъде утешен. А Санд предлага всички възможни утехи. В един бележник на Шопен е намерена хартия за писма от Жорж, сгъната на две; от едната страна тя е надраскала: „Обожавам ви“ и се е подписала… Под нейния подпис следват няколко реда от Мари Дорвал: „И аз! И аз! И аз!“

Дневник на Шопен, октомври 1837: „Видях я три пъти. Тя ме гледаше втренчено в очите, докато свирех. Музиката беше малко тъжна. «Дунавски легенди»; сърцето ми танцуваше заедно с тях в моята родина. А какво говореха нейните мрачни, странни очи, които не се отделяха от моите? Облегната на пианото, тя ме замайваше с пламенни погледи… Наоколо цветя. Сърцето ми бе пленено! Видях я още два пъти оттогава… Тя ме обича… Аврора — какво прекрасно име!“

Той намира в Жорж сила, която го привлича въпреки волята му, защото го поддържа; една музикална личност, способна да го оцени, да го вдъхнови, да го посъветва дори; една щедра жена, която търси само да се раздава. Въпреки своята стеснителност и плахост той се поддава на изкушението.

Хайнрих Хайне, поклонник и на двамата, ни дава представа за тази двойка. Тя: прекрасна кестенява коса до раменете; малко помрачен, сънен, кротък и спокоен поглед; добродушна усмивка; плътен и глух глас, който се чува нарядко, защото Жорж е мълчалива и възприема повече, отколкото издава. Той: необикновена чувствителност, за която и най-малкият допир е нараняване, най-лекият шум — гръмотевица; човек на разговори насаме, затворен в своето тайнствено съществуване, от което изхвръква понякога с бурни, очарователни или чудновати прояви.

През пролетта на 1838 година тя идва няколко пъти в Париж и те прекарват често вечерите сами. Шопен свири, след това и двамата се оставят „на тоя, гдето духа“, в „небесни пламвания“. Бедният Малфий е напълно забравен. Но с Шопен не е лесно да се разбереш. Неговите приятели, полякът Алберт Гжимала, консулшата Марлиани, слушат изповеди, фантастични като ноктюрните. При Шопен „времето е променливо в сезона на любовта. Често се чува да, не, ако, но, сутрин често се казва: това е действително непоносимо, а вечер идва заключението: това е наистина върховно блаженство…“ Плахостта и свенливостта разпалват желанието по-сигурно от кокетството, което се стреми да им подражава, но няма тяхната естественост. Този сдържан мъж, който се отдръпва, влудява Жорж.

В тази именно изменчива, несигурна обстановка в началото на лятото през 1838 година тя пише на най-добрия приятел на Шопен, граф Алберт Гжимала, „дебел, кокетен поляк, облечен в невероятно, чудовищно, пирамидално палто“, разкрасено с галони и гайтани, когото Санд нарича свой съпруг, защото Шопен „бил общото им дете“, едно строго осъждано писмо от тридесет и две страници. Хората се възмущават или надсмиват, защото в него Санд говори откровено за неща, за които и тогава, както и сега, мнозина мислят, но не ги казват. За лицемерите всяка искреност е лицемерие.

„Да поставим за последен път ясно въпроса — пише Санд на Гжимала, — защото от последния ви отговор на тази тема ще зависи изцяло бъдещото ми поведение… Аз приемам вашето евангелие, когато то предписва да мислим на последно място за себе си и никак да не мислим за себе си, когато щастието на тия, които обичаме, изисква всичките ни сили. Изслушайте ме добре и отговорете ясно, определено, без заобикалки…“

За какво става дума? Преди всичко да се знае дали младата полякиня Мария Водзинска, която Шопен трябва — или мисли, че трябва — да обича, може все още да го направи щастлив. Санд не иска да играе ролята на зъл гений. Не иска да бъде съдбоносната жена, която се бори срещу приятелката от детинство, ако тази приятелка е красива и непорочна. От друга страна, Санд заявява, че е „почти омъжена“ за едно съвършено същество от гледище на чувства и чест (става дума за Малфий), което й е всецяло предано и тя не желае да го изостави. Ако „нашето дете“ (с други думи, Шопен) реши да остави живота си в ръцете на Жорж, това би я смутило твърде много; такава любов „би могла да трае само при условията, които са я породили, тоест от време на време; ако щастлив вятър ни отвее един към друг, ще се поразходим отново из звездите…“

И така, има две възможни разрешения: ако „особата“ е създадена да даде на Шопен неподправено, истинско щастие, а от друга страна, „невероятно чувствителната му душа“ отказва да обича различно две различни същества, Санд ще се отдалечи и ще се погрижи да я забравят; ако напротив, женитбата с „особата“ би била „гроб за тази артистична душа“ или ако домашното щастие и религиозните скрупули на Шопен допускат „няколко часа целомъдрена любов и нежна поезия“, тя ще продължи да го вижда. Няма да се интересува от действителния му живот; няма да се противопоставя на неговите религиозни, политически, светски убеждения; но и той от своя страна не ще иска обяснения за постъпките й: „Няма да се виждаме всеки ден, няма да поддържаме всекидневно свещения огън, но ще има прекрасни дни и свят пламък…“

Остава един второстепенен въпрос, който все пак трябва да се постави — за пълното отдаване: със или без обладание? Тук именно несдържаният тон на Жорж изненадва и възмущава. По тази точка тя признава, че никога не е успяла да си изработи мъдрост, съвпадаща с чувствата й: „По този въпрос нямам нито тайна, нито теория, нито учение, нито определено мнение, нито предупреждение…“ Тя се доверява всякога на своя нагон: може да се укори в много глупости; но не и в низост или злоба:

„Чувствата са били всякога по-силни от разсъжденията; когато съм искала да си поставя граници, те се оказваха безполезни. Двадесет пъти съм променяла мнението си. Аз вярвах най-вече във верността, проповядвах я, спазвах я, изисквах я. Нарушаваха я към мене, нарушавах я и аз. Но не чувствувах угризения, защото при изневерите си бях подчинена на някаква неизбежност, на стремеж към идеала, който ме тласкаше да изоставям несъвършеното за това, което изглеждаше по-близо до съвършеното…“

Общо взето, тя не е непостоянна. Била е всякога вярна на този, когото обича, в смисъл, че никога не е мамила никого и е „преставала да бъде вярна само по много силни основания, убили любовта по вина на другия…“ В сегашния случай е недоволна от себе си тъкмо защото няма основания да се сърди на Малфий. Тя е просто съкрушена от впечатлението, което й е направило „мъничкото създание“ (Шопен). Знае, че би сметнала постъпката си лоша, ако би имала време да се бори и да разсъждава, но е била покорена изведнъж, а не е в природата й да се ръководи от разум, когато е грабната от любовта. Тук виждаме и Русо, и нравствеността на влюбения. Обладанието, във всеки случай, не увеличава греха. И най-малката милувка е вече изневяра. „Който е загубил сърцето си, е загубил всичко…“ Ако мъж и жена искат да живеят заедно, не трябва да обиждат природата, като се отдръпват от пълното сливане. С Шопен тя ще си наложи, ако е потребно, саможертвата да бъде целомъдрена, но при условие, че той прави това от уважение към нея или дори от вярност към другата, не от презрение към „човешките несъвършенства“, както постъпват лицемерите. Да презираш плътта е отвратителен израз за Санд.

„Той каза, струва ми се, че известни постъпки могат да навредят на спомените. В случая казва глупост, нали, и сам не мисли така? Коя нещастница е оставила у него такова впечатление за физическата любов? Нима е имал недостойна за себе си любовница? Горкият ангел! Би трябвало да се обесят всички жени, които унизяват в съзнанието на мъжа най-почтения и свят акт на творението, божественото тайнство, най-важната и възвишена постъпка в живота на всемира.“

Такова е това прочуто писмо, забележително главно по своя здрав смисъл. Хората казват: „Тя иска да има Шопен, като запази Малфий, и търси добродетелни предлози, за да се убеди, че се стреми само към щастието на двамата младежи…“ Може би. Но кое страстно същество не прибягва до известна казуистика, когато трябва да примири чувствата и чувствения живот? „А как живеете всички вие? — пита ни Санд. — Какво правите с очите, ушите и паметта си? Наричате ме циничка, защото виждам и помня, защото бих се червила да дължа на заслепение фалшивата добрина, която ви превръща едновременно в измамени и измамници…“ Греши ли? Всички моралисти прощават на покаяната грешница, защото със своето самообвинение не нанася удар на принципите, а ги затвърдява. Байрон или Бодлер, развратници, но страдалци, са доказателства в полза на добродетелта. Обществото се ожесточава от спокойствието, от чистата съвест на бунтарката. Лицемерният читател, „ближният, брат ми“ не понася в това писмо на Санд именно спокойната й откровеност, именно това, че го е писала жена. Променете автора и вие ще намерите в него не мъж, а почти всички мъже. Санд живее като мъж. Това е нейна отлика, слабост и — според нея — чест.

Действителността впрочем се различава от това, което Санд си въобразява, поради крайната сдържаност на Шопен. Годежът с Мария Водзинска е отменен още предната година. И тъкмо защото страда, тъкмо защото има нужда от великодушна обич, Шопен отива да потърси в обятията на Санд успокоителна нежност. Не знаем какво е отговорил Гжимала; но навярно е успокоил Жорж, защото тя се завръща скоро от Ноан в Париж.

Лятото на 1838 година е щастливо. Образът на Мария Водзинска избледнява постепенно в съзнанието на Шопен, докато най-после се превръща в поетичен спомен. Той работи много и издава тетрадка с „Етюди“, посветени на графиня д’Агу. Крайната свенливост не му позволява да ги посвети на Жорж. В тази парадоксална двойка мъжът изисква тайна. Този път впрочем и Жорж е принудена да бъде предпазлива, заради Малфий. Смятала е да се отърве лесно от него: „Той е толкова добро и мъдро същество, че с време ще го убедя да разбере и осъзнае всичко; истински мек восък, върху който съм сложила отпечатъка си, и когато пожелая да го променя, с малко предпазливост и търпение ще успея да го сторя…“

Но при използуване този восък се оказва не толкова мек, колкото е смятала. Изоставеният Малфий започва да ревнува и да се защищава. Той има пламенните страсти на креол. През лятото на 1838 година предизвиква на дуел един приятел, който — дошъл на гости в Ноан — е започнал да ухажва Жорж. Тя предупреждава почтено младия възпитател, че времето му е минало и отсега нататък ще трябва да мине от любов към приятелство. Но той може още от първия ден да започне разправии и с друг, а този друг в никакъв случай не бива да бъде Шопен. Можем ли да си представим без ужас как някой caballero^[1] от Веласкес напада с рапира крехкия музикант? Пиер Льору, с когото Малфий трябва да отиде у Ролина, за да уточнят някакви философски въпроси, получава нареждане да използува цялото си влияние, за да укроти обезумелия: „Когато засегнете въпроса за жените, обяснете му, че те не принадлежат на мъжа по правото на грубата сила и човек не оправя нищо, като си пререже гръкляна…“

Тази история доставя радост на Мари д’Агу: „Да не забравя, горкия Малфий! Болен е на легло от сдържано самолюбие, завинаги излъган, измамен, изигран, изпитал всички възможни из. Отгатвате ли защо? О, историята е неповторима! Даже не я знаете още.“ И тя разказва завръщането на Малфий в Париж (изпратили са го да заведе Морис в Хавр). Нещастникът не знае нищо за новата любов. Дори е напечатал в „Газет мюзикал“ балада в чест на Шопен:

„Най-после, не зная по какво демонско внушение, у него възникват подозрения и той отива да дебне пред дома на Шопен, където Жорж ходи всяка нощ. Тук драматургът става драматичен, крещи, реве, беснее, заканва се, че ще убива. Приятелят Гжимала се втурва между именитите съперници; успокоява Малфий, а Жорж офейква с Шопен да се наслаждава на любовта си под сянката на миртите в Палма! Съгласете се, че тази история е много по-хубава от измислените…“