Андре Мороа
Жорж Санд (32)

II
Зима в Майорка^[1]

Санд има сериозни основания „да се наслаждава на любовта“ далеко от Париж. Ако не замине, тя се излага на нови пристъпи на ревност; Морис ще се чувствува по-добре в топъл климат; Шопен кашля обезпокоително и се страхува от скандала на една всеизвестна връзка, която би ужасила неговото набожно семейство. Самата тя работи навред еднакво точно и както винаги жадува да живее съпружески с новия си любовник. От пет години насам е имала големи скърби и големи неприятности; сега желае едно тихо убежище. Нейните испански приятели, държавникът Мендизабал, полугений-полуавантюрист, и консулът Марлиани й хвалят Майорка. Решават, че тя ще тръгне с двете си деца, на малки преходи, през Лион, Перпинян и Барселона, а Шопен ще ги настигне по пътя и ще отплават заедно за Балеарските острови. Според плана, Шопен пристига в Перпинян „свеж като роза и розов като репичка“.

В Палма, на остров Майорка, те пристигат през ноември 1838; от Париж заминават при студено време; в Испания намират слънце и първото впечатление е прекрасно.

Шопен до Жул Фонтана, 15 ноември 1838:

В Палма съм, под палми, кедри, алое, портокали, лимони, смокини и нарове… Небето е тюркоазеносиньо, морето — с цвят на лазурит, планините изумрудени. Въздухът? — Въздухът е точно като небето. Дните са слънчеви, всички тук са в летни дрехи, топло е; нощем по цели часове песни и китари. Огромни балкони, откъдето лози се спускат по стени, останали още от арабско време… Градът, както всичка тук, напомня Африка… С една дума, очарователен живот…

Но скоро се разочарова. Две грозни мебелирани или по-точно празни стаи; походни легла с корави дюшеци, един сламен стол; за храна риба с чесън; къщи, хора, дори въздухът по полето са пропити с миризма на гранив зехтин, от която ви се повдига; всичко това е предостатъчно, за да развали настроението на взискателно и изтънчено същество. Винаги дейна, Санд намира жилище и решава да го преустрои, но в Майорка работят бавно и лошо. Дълго време живеят почти на открито, без стъкла на прозорците, без ключалки. Най-после някой си сеньор Гомец им дава под наем, срещу сто франка на месец, една вила в подножието на планината. С подкрепата на любовта първите дни са приятни. Нежни разходки, прекрасни вечери на терасата посред декември. Санд си припомня венецианските нощи, тайнствения плисък на водата по мрамора, нощите в Ноан с песента на славеите. В Майорка владее дълбока тишина, нарушавана само от звънчетата на ослиците и глухия, далечен глас на морето. Но очарованието не трае дълго. Настъпва дъждовният сезон. Същински потоп. „Домът на вятъра“, който са наели от сеньор Гомец, заслужава името си. Влажен, без камини, той не е бил строен да устоява срещу урагани. Стените му са толкова тънки, че варта, с която са измазани, набъбва като гъба. Ледна наметка покрива раменете им. Задушаващата миризма на мангалите предизвиква пристъпи от кашлица у горкия Шопен.

Отсега нататък той ще вдъхва страх и ужас на населението. Свирепият Гомец се оплаква (според Санд), че „ние държим един човек, който държи една заразна болест; и поради това той ни моли да се махнем от двореца му…“ Тримата лекари на града се събират за консулт. Шопен до Фонтана: „Единият душеше храчките ми; другият прислушваше мястото, откъдето храча; третият ме прислушваше, докато храча…“ Той успява с голяма мъка да избегне пускането на кръв и поставянето на везиканти. Тъй като испанските лекари твърдят, не без основание, че туберкулозата е заразителна, сеньор Гомец изгонва наемателите си; те трябва да се настанят във Валдемозката обител — полуразрушен монастир, изоставен от прогонените монаси. Един политически емигрант, принуден да напусне незабавно страната, им отстъпва мебелите и килима си. За това планинско убежище заминават към средата на декември, през склонове, обрасли с изтравниче и лилии.

Валдемозката обител, монастирче, построено за дванадесет души монаси и един игумен, има от двете си страни изглед към морето. Тъй като орденът е разпръснат с декрет от 1836 година, държавата дава под наем килиите, но поради суеверен страх малцина идват да ги обитават. Санд и „семейството й“ са тук сами с един аптекар, един клисар и съседката Мария Антония, която им услужва „от любов към бога, por l’assistencia^[2]“, но прибира всъщност най-хубавите вещи и храна. Прислужници са Каталина, едра валдемозка вещица, и Нина, дребно рошаво чудовище. Мозайките в параклисите и галериите са в арабски стил. Вечер, при лунно осветление, старите сгради изглеждат фантастични. Соланж и Морис се катерят на покрива по спирални стълби.

Зелени планини, жълто-червеникави скали, самотни палми, залутани в розово небе — в слънчев ден декорът е величествен. Но престоят във Валдемоза е все пак несполука. Тъй като Шопен не понася местната кухня, Санд трябва да готви сама. Да се грижи за болния, да готви, да обикаля магазините в Палма, да скита в дъжда с децата, да минава с жалки превозни средства през придошли порои и в същото време да преработва „Лелия“ и да пише „Спиридион“, защото трябват пари, а Бюло, който се грижи за издръжката на пътешествениците, иска материали — този живот е напълно подходящ за силната й натура. Над леглата им прелитат орли. Планината е често обвита в мъгла и лампичката, с която се движат из безлюдните галерии, прилича на блуждаещ огън. Никога не е имала по-романтично жилище. Шопен работи в „килията си, с врата, по-висока от дворните врати в Париж“: ненакъдрен, без бели ръкавици, но бледен както винаги. Получил е най-после своето пианино, задържано дълго време в Палма в ноктите на митничарите. Върху това пиано се виждат творбите на Бах и собствените му нечетливи ръкописи. Но той страда, че му липсват вещите, с които е свикнал.

Съседите не обичат малката френска група, която ги възмущава, като не ходи на черква. Алкалдът^[3] и кюрето ги наричат езичници, мохамедани или евреи. Селяните се сговарят да им продават риба, яйца и зеленчук на невероятни цени. Соланж ги възмущава с рубашката и панталоните си. Едно десетгодишно девойче не бива да се облича като мъж. Климатът е много добър за децата; Соланж разцъфтява. И Морис дори се оживява като по чудо. Майка им ги кара да работят с обичайното си прилежание: „С Морис сме потънали в Тукидид и нему подобните; със Соланж — в косвеното допълнение и съгласуването на причастията… Но Шопен застрашително слабее. Неговият «катар» (Санд отказва да приеме, че кашлицата му се дължи на нещо друго) поддържа отпадането и слабостта, му.“ Жорж се измъчва, като не може да го храни по-добре, и ужасно се сърди, когато прислужниците откраднат бульон или не донасят навреме пресен хляб. Колкото повече зимата напредва, толкова повече тъгата парализира усилията на Санд да бъде весела и спокойна:

„Състоянието на нашия болен се влошаваше постоянно, вятърът виеше из урвата, дъждът шибаше прозорците, гръмотевицата пронизваше дебелите стени и внасяше зловещата си нота сред смеха и игрите на децата. Насърчени от мъглата, орли и ястреби се спускаха да грабват бедните врабчета от самия нар до прозореца ми. Разяреното море задържаше всички плавателни съдове в пристанищата; ние се чувствувахме като затворници, без каквато и да е просветена помощ или полезно съчувствие. Смъртта витаеше над главите ни, готова да грабне някого от нас, а ние бяхме съвсем сами, безпомощни да се борим за жертвата й…“

Местният лекар поставя диагноза туберкулоза на гърлото и предписва кръвопускане и диета. Жорж смята, че кръвопускането ще бъде смъртоносно, и не иска да се съгласи, че болестта е туберкулоза. „Грижила съм се за много болни — казва тя — и имам верен усет.“

Въпреки страданията си Шопен работи. По време на престоя в Майорка той композира балади и прелюдии, много от които — както се разправя (макар че това изглежда съмнително), са плод на неговите тревоги; когато Жорж, излязла на нощна разходка с децата, закъснява да се прибере.

„Ние бързахме — пише Санд, — като имахме предвид, че нашият болен ще се безпокои. Той беше наистина много разтревожен, но се бе сякаш вкаменил в някакво спокойно отчаяние и свиреше, разплакан, някаква възхитителна прелюдия. Като ни видя, че влизаме, извика и стана, после ни каза със странен глас и замаян израз: «Ох, знаех, че сте умрели!…» Когато дойде на себе си и видя в какво състояние сме, отново му прилоша, като си представи на какви опасности сме били изложени; по-късно ми призна, че докато ни чакал, видял всичко това насън и като не можел да различи ясно сън ли е наистина или действителност, се успокоил и унесъл в свирене, убеден, че сам е вече мъртъв. Виждал се потънал в езеро, тежки ледни капки падали отмерено на гърдите му, а когато го накарах да се вслуша в капките, които действително падаха отмерено по покрива, заяви, че не ги чува. Дори се разсърди, загдето употребих израза подражателна хармония. Възмущаваше се гневно и с основание срещу тези детински слухови подражания. Неговият гений беше изпълнен с тайнствените хармонии на природата, изразявани великолепно и равностойно, от неговата музикална мисъл, а не с робско повторение на външни звуци. Това, което бе композирал тази вечер, беше наистина изпълнено с дъждовните капки, падащи по звънките керемиди на монастира, но във въображението и песента му те бяха изразени със сълзи, падащи от небесата върху сърцето му.“

В тази романтична обстановка Шопен създава шедьоври, но Майорка му става скоро омразна. Престоят във Валдемоза се превръща за него в мъчение, за Санд в изтезание:

„Кротък, жизнерадостен, очарователен в общество, болният Шопен отчайваше в интимна обстановка… Съзнанието му беше изранено; от розово листенце, сгънато на две, от сянката на муха — от всичко започваше да кърви. Всичко под испанското небе му беше противно, всичко освен мене и децата го възмущаваше. Той страдаше повече от нетърпение по-скоро да заминем, отколкото от неудобствата ни тук.“

Най-после решават да заминат. Пътуването от Палма до Барселона е ужасно. Въздухът на борда на „Ел Малоркен“ вони от товар живи свини. Като забелязва кашлицата на Шопен, капитанът го настанява в най-лошата каюта, за да запази от зараза хубавите. Свинете, шибани с камшик от моряците, които искат да „ги излекуват от морската болест“, квичат ужасно. Шопен има силно кръвохракане и пристига полумъртъв в Барселона. От Барселона до Марсилия лекарят на френския параход „Льо Фенисиен“ полага големи грижи за болния, но за връщане в Париж през февруари и дума не може да става. Санд настанява цялото „семейство“, за което е отговорна, в „Отел дьо Бово“ в Марсилия.

Жорж Санд до Карлота Марлиани, 23 февруари 1839:

Трябва да ви съобщя, мила сестро, за моя болен, защото зная, че се интересувате за него толкова, колкото и аз. Той е много-много по-добре; понесе много добре тридесет и шест часа люшкане из Лионския залив, който минахме впрочем доста щастливо, като изключим няколко пристъпи на вятъра. Няма вече кръвохракане, спи добре, кашля малко и главно е във Франция! Може да спи в легло, което няма да изгорят, защото е спал в него. Хората не се отдръпват, когато им подава ръка. Ще бъде ограден с най-добри грижи и с всички средства на медицината!

Тя е равнодушна към чара на Марсилия: „Щом си покажа носа през прозореца, на улицата или на пристанището, усещам, че ставам захарна буца, каса сапун или пакет свещи. За щастие Шопен прогонва с пианото си скуката и възстановява поезията…“ В къщи „времегубителите“ — „безделници, любопитни и литературни просяци“ обсаждат вратата й.

Жорж Санд до Карлота Марлиани, 15 март 1839:

Пред вратата ми има навалица, целият литературен измет ме преследва, а целият музикален измет е по петите на Шопен. За него казвам засега, че е умрял; но ако продължава така, ще разпратим навред некролози и за двама ни, за да ни оплакват и да ни оставят на спокойствие. Възнамеряваме да се крием през целия март из провинциални хотели, на завет от мистрала, който духа доста силно от време на време. През април ще наемем някоя мебелирана къщичка в околността. През май ще се върнем в Ноан.

При все че децата вдигат голям шум, тя успява да надраска всеки ден в хотела своите петнадесет-двадесет страници. От Майорка е донесла, заедно с преработената „Лелия“, и един метафизико-мистичен роман; „Спиридион“. Опиянена от Льору и неговата философия, тя не желае вече да се занимава с „посредствени“ сантиментални теми. „Спиридион“ се ражда от „малката религия“, снесена от Льору, и дори е написан отчасти от него. Монастирите в Барселона и Майорка съставят декора. Романът е история на бенедиктинския монах Алекси, който разказва на един послушник живота си, свързан с живота на абат Спиридион, основател на монастира и символ на човечеството, минало през всички религиозни вярвания; това е история и за духовното развитие на самата Санд, от агностицизма в детските години до възторжения католицизъм в монастира и до вярата на Ламне и Льору. Евреин по рождение, Спиридион е последователно католик, протестант и най-после християнин. В гроба му са заровени едно евангелие от свети Йоан и ръкопис, в който е изложено учението на самия Спиридион. Това учение е синтеза от всички религии. Алекси открива този текст на младия монах Анжел, герой на книгата. В това време в монастира пристигат френските революционни войски, които убиват стария Алекси. Но той умира без омраза, защото знае, че убийците му се борят за свобода и равенство и ще подпомогнат осъществяването на неговите идеи.

Можем да си представим как тези мистично-революционни разсъждения възмущават читателите на „Ревю де дьо монд“. Самите приятели се мръщят. Сент Бьов до мадам Жуст Оливие: „Разбирате ли «Спиридион»? Казват, че отец Алекси е господин дьо Ламне, а прочутата книга дух е «Енциклопедията» на Льору. Говоря наслуки, защото не съм я чел и нямам желание да я прочета…“ А мадам д’Агу, която е чела книгата: „Нищо не разбрах“. Вярно е, че няма и желание да разбере. Бюло моли Санд да слезе на земята. Читателите искат нова „Индиана“, нова „Лелия“. Но Жорж е убедена, че с тези метафизични бълнувания се издига към по-висше изкуство. И повтаря грешката си със „Седемте струни на лирата“, отвратително подражание на Гьотевия „Фауст“.

Жорж Санд до Карлота Марлиани, 17 март 1839:

Трябва да ви кажа, че всяка малко по-дълбока замисъл ужасява льо Бонер и Бюло, защото техните абонати предпочитат романчета като „Андре“, които се харесват еднакво и на хубавите им дами, и на слугините. Тези господа се надяват, че ще им дам скоро някаква повест от рода на Балзаковите. За нищо на света не бих желала да се затворя завинаги в този жанр и се надявам, че завинаги съм го напуснала. Не казвайте на нашия тапир, но ако не ми хрумне сюжет, при който бих могла да представя простичко една велика мисъл, няма вече да пиша по този начин…

Тя продължава да се грижи с майчинска преданост за Шопен. „Не мога да излизам, защото бедният ми Шопен не иска да остава сам; скучно му е, когато около креслото му няма детска олелия или четене на глас…“ На Бокаж: „Мили братко… отговарям ви от фокийския град^[4], толкова фокийски, колкото и ние с вас сме фокийци. Както и да е, след Испания той ми се струва прекрасен. Шопен е понапълнял малко, почти не кашля и е весел като сипка, щом не духа мистрал…“ Когато състоянието му се подобрява, тя го води в Генуа — на поклонение в памет на Мюсе, както някога е водила Малфий във Франшар. Двамата Фелоу, които живеят по това време в Лука, ги поканват на гости. Но Жорж е недоверчива. И с основание. Мари д’Агу, която много обича да пише писма, от няколко месеца насам осмива съвсем неблагосклонно „шопинираната“ Жорж.

Мари д’Агу до Карлота Марлиани, Флоренция, 9 ноември 1838:

Пътуването до Балеарските острови ме разсмива. Съжалявам, че не се е състояло преди една година. Когато Жорж си пускаше кръв, всякога й казвах: „На ваше място бих предпочела Шопен!“ Колко разреза с ланцет щеше да си спести! Не би писала „Писма до Марс“ и не би прибирала Бокаж, всичко би било по-добре за някои добри хора. Дали престоят на Балеарските острови ще бъде продължителен? Както познавам и двамата, след един месец съвместен живот не ще могат да се понасят. Те са два антипода, но какво значение има това, всичко е чудесно и не можете да си представите как се радвам и за двамата. А Малфий? Какво става с него при тези стълкновения? Дали ще отиде, както казваше сам, да закали кастилската си гордост във водите на Мансанарес? Или Жорж е била случайно права, като ме уверяваше толкова често, че е обидно глупав и смешен? Аз не съм била никога особено обезпокоена от здравното състояние на Морис. Испанското слънце би било във всеки случай странно лекарство против сърцебиене. Вие, разбира се, с право обичате таланта на Шопен, чрез него се изразява прелестно една изтънчена натура. Той е единственият пианист, когото мога да слушам не само без досада, но с дълбоко съсредоточаване. Съобщете ми новини за всичко. Превързвате ли раните на Бокаж или и пред вас е в немилост? Наистина съжалявам, загдето не мога да си побъбря с вас по всичко това; уверявам ви, че то е невероятно смешно…

Когато показват това писмо на Ламне, който изпитва сатанинско удоволствие да „скарва тия женски“, той съветва Карлота да го изпрати на Жорж. Справедливо възмутена, Жорж пише напреко на първия лист: „Ето как ни преценяват и нареждат някои приятелки!“ Карлота я заклева да не открива откъде е била предупредена, затова Жорж намира за най-просто изобщо да не отговаря занапред на госпожа д’Агу: „Не обичам да се преструвам, че изпитвам приятелство“. Двамата Фелоу са изненадани и се оплакват на майор Пикте:

Лист до майор Пикте, Рим, август 1839:

Жорж Дюдеван Камарупи не се обажда от началото на Шопеновата ера (около девет месеца…). Последните произведения на доктор Пифоел („Алдини“, „Спиридион“ и „Седемте струни на лирата“) ми направиха тежко впечатление. „Лелия“ и „Писма на пътешественика“ са написани от съвсем друга ръка. След тях очевидно е настъпила умора, изтощение, упадък. Но да почакаме, и тъй като бяхме нейни приятели, да споделяме тези неща само шепнешком помежду си…

Като че злословията могат да останат в тайна… Междувременно, в края на май 1839 година, Шопен и Санд заминават от Марсилия в Ноан, с малки преходи, „нощувайки в странноприемници, като същински буржоа“.