Андре Мороа
Жорж Санд (28)

V
Пророците

При престоя на Санд в Париж абат дьо Ламне е един от любимите посетители на Отел дьо Франс. Жорж харесва и досега резките обноски на абата, избухливата му упоритост, грубото бедно облекло и сините вълнени чорапи. „Тези, които са го виждали само унесен в мисли или са забелязвали само блуждаещите зеленикави очи и острия като шпага нос, се боят от него и заявяват, че има дяволска външност.“ Жорж обича неговата доброта, чистосърдечие, смелост, простодушния му, възвишен разговор. С нервния и раздразнителен абат е мъчно да се живее, но Санд го приема с неговите захласвания, недоверие и неочаквани обрати. Винаги майчински настроена, Жорж обича да защищава това остаряло дете. Когато Сент Бьов осъжда в Ревю де дьо монд непоследователността на абата, тя излиза в негова защита, като се излага на опасност да разсърди и Бюло, и критика. В отношенията й със Сент Бьов действително настъпва студенина. От Бюло тя получава ложа в Театър Франсе за абата, който иска да чуе Рашел. Санд до Ламне: „Ложата е само за вас. Бюло няма да направи клюки, отговарям за него. От сърце вам предана.“ Когато абатът се настанява в Париж и съобщава намерението си да основе вестник, тя заявява, че е готова да работи с него.

Жорж Санд до Мари д’Агу:

Той трябва да има школа, ученици. Но няма да ги намери нито в морала, нито в политиката, ако не направи огромни отстъпки на нашата епоха и наука. Според това, което ми казаха неговите най-близки приятели, той е много повече поп, отколкото предполагах. Надявахме се да го привлечем към нашия кръг много повече, отколкото досега. Но той упорствува. Само се караме и прегръщаме. Още нищо не сме решили. Много бих желала да се разберем. В това е цялата надежда на добродетелната интелигенция. Ламне не може да върви сам. Ако се откаже от ролята на пророк и апокалиптичен поет и се отдаде на прогресивна дейност, трябва да има армия. И най-великият генерал не може да стори нищо без войници. Но трябват изпитани и вярващи войници.

Тя предлага сътрудничеството си, като изисква известна свобода на действие, и дава на „Монд“, вестника на абата, безплатни статии по същото време, когато от „Деба“ й правят много изгодни предложения. Злите езици „се опитват да внушат, че съществува някаква близост между абат Фели и Жорж Санд“. Един ноански съсед твърди, че виждал Ламне на терасата в „ориенталски халат, да пуши наргиле с авторката на «Лелия»“. Това означава да не знаете строгите нрави и безпогрешността на абата. Не, Жорж се зачислява под негова заповед, защото и той е като нея християнин и демократ, а още и за това, че е преследван. „Той е добър и аз го обичам толкова, че съм готова да му дам толкова кръв и мастило, колкото ми поиска.“ Това е великодушно. Но приятелите на Ламне се огорчават от този литературен брак. „Връзката между господин дьо Ламне и Жорж Санд дава повод за много приказки — пише мадам дьо Жирарден в «Лапрес» от 8 март 1837 година. — Всеки приятел е за нея герой за бъдещо произведение; всяка нова връзка е нов роман. Историята на нейните връзки се покрива изцяло със списъка на произведенията й…“

Всъщност и самият абат, който не се отличава с особена снизходителност, скоро намира, че това приятелство е неудобно. Той не одобрява смесицата от комфорт и милосърдие, проявявани в живота на Санд. Ноанската кастеланка е за него това, което по-късно е Лев Толстой в очите на противниците си: една снизходителна аристократка.

Абат дьо Ламне до барон дьо Витрол, 21 декември 1841:

Ноанската кастеланка носи вече ризи от индийска коприна; ще стигне и до кашмира, като проповядва в същото време общност на имуществата, за безкрайно поучение на ония, които умират от глад и които тя учи със своя пример как трябва да се живее. Има една стая тапицирана с кадифе: за сведение на глупците, които нямат и стъкла.

Несправедливи преценки, но човек не може да се преструва на беден, както и на храбър.

Жорж Санд до Елиза Туранжен, 13 март 1837:

Виждам много често абат дьо Ламне. Аз имам слабост към него и хората дрънкат по този повод, а това ще ви се стори много странно, ако видите възрастта и външността на този човек. Казват дори, че ще се преместя в Париж, за да му водя домакинството. Чудесна мисъл! Домакинството ще бъде великолепно поддържано… Кажете ми, предадохте ли двете писма за Мишел и ми съобщете, ако има нещо ново. Той е много ленив, а пък аз се безпокоя.

„Абат дьо Ламне не съумя да разбере Жорж — казва мадам д’Агу. — Не отгатна, че тя беше склонна да възприеме напълно неговите убеждения и да им се отдаде сляпо, да стане, така да се каже, оръдие на мислите му…“ Той не усеща, че тя му носи огромна сила; и отговаря с намръщена насмешливост на нейните сърдечни пориви. Когато му изпраща за Монд „Писма до Марс“ и техният романтичен мистицизъм не се харесва на стария, бунтарски настроен свещеник. А при това Жорж е била предпазлива. Писмата са написани от името на един приятел до тъжна, скучаеща девойка, която се оплаква от самотата си и от това, че е бедна, следователно мъчно ще може да се омъжи: „Не се оплаквайте много, Марси, не бъдете неблагодарна. Вие сте хубава, образована, невинна. Това са големи превъзходства, истински предпоставки за щастие; а към богатите нещастници, принудени да заплащат съпрузите си, би трябвало да изпитвате дълбоко състрадание…“ В подкрепа на своето твърдение тя разказва на Марси два случая: първият — за една грозна богата девойка, която смята, когато се омъжва, че ще съумее да привърже своя съпруг с добродетелите си, и умира от отчаяние сред омразен разкош; вторият — за трите племенници на едно ломбардско кюре, които толкова много се обичат, че решават да не се омъжват, за да не нарушат семейното съгласие, и са щастливи в своето безбрачие: „Истината е любов към съвършенството, а съвършенството е вечният стремеж на духа да обуздае материята“.

„Писма до Марси“ — една романизирана кореспонденция, възпроизвеждат накратко многобройните писма, писани по това време от Жорж Санд до Елиза Туранжен (Сперанца), девойка без зестра. Феликс Туранжен, баща на многобройно семейство (от типа Микаубер) се е разорил; кредиторите заплашват да секвестират замъка му Ла Фре. Откакто е станала пълнолетна, Елиза се страхува най-вече да не остане стара мома; за да я насърчи, Санд проповядва на тази жива Марси презрение към богатството и към брака по сметка.

Жорж Санд до Елиза Туранжен:

Ах, клета сестро, дори ако изземването на имота ви не може да се отклони, дори ако мечтаната от мене помощ не пристигне навреме, пак няма нищо непоправимо. Защо загубването на богатството да е толкова ужасно зло за вас?… Ако ние сме — както се надявам — пред прага на едно обновление, то неуместното срамуване и действителните лишения, отредени засега на изпадналите богаташи, не ще имат вече нито смисъл, нито последици… Не всичко е загубено. Вие няма да изпаднете в нищета… Не ще имате нито имение, нито замък, но ще имате свое семейство и спокойствие… Освен това, мила сестрице, ако останете стара мома без петаче, няма да си изкарвате прехраната под чужд покрив; ще дойдете при мене, ще си варим конфитюр и ще го ядем заедно.

„Шестото писмо до Марси“ е защита за равенството на двата пола в любовта. Равенство, а не подобие и още по-малко тъждественост. Мъжът се опитва от егоизъм да задуши ума на жената, за да властвува над нея. В тези страници се чувствува отзвук от жестоките свади с Мишел от Бурж. Ламне е възмутен; тъй като не е водил светски живот на младини и не е общувал с жени, той се страхува най-много от демона на сладострастието. Темата, подсказана от Санд за следващото писмо: „Роля на страстта в живота на жената“, изплашва още повече абата. Той спира печатането им.

Мари д’Агу до Франц Лист:

Тя му е писала едно съвсем прилично писмо, много мило и много разумно, за да му съобщи, че не може да работи без определена тема, че иска да говори за развода и други въпроси от тоя род, затова би желала да знае каква свобода й оставя абатът. Той й отговори с твърде студено писмо. Не иска да се говори за разводи; да му изпрати от ония цветя, които падат из нейните ръце — с други думи, разкази и забавни измислици. Освен това не е обнародвал и Четвъртото й писмо. Тя е недоволна.

Арабела намира с удоволствие в писмото на Жорж една „много хубава страница за изключителната, благородна, свещена, неугасваща любов, страница донегде вдъхновена, струва ми се, от нашия случай“. Читателят се отнася към някой текст така, както съдебен заседател към обвиняемия — според собствените си страсти. Ламне би се разбрал може би по-добре с Жорж, ако не я заобикалят жени, които са неприятни на абата: Мари д’Агу и испанската консулта Карлота Марлиани. Всъщност той ненавижда един мъж, който играе от известно време голяма роля в живота на тези жени: това е Пиер Льору. „Те не разбират нито дума — казва суровият Ламне — от учението му, което толкова много ги възхищава. Но от него се разнася някакъв лъх на вертеп, а те обичат да го вдишват.“

Отговорността за въвеждането на Льору в живота на Санд се пада изцяло на Сент Бьов. Когато тя му признава колко неопределени са философско-обществените й разбирания, Сент Бьов, който сам не е наясно по тия въпроси, й препоръчва книгите на Пиер Льору. Човек остава просто смаян. Как Сент Бьов е могъл да се възхищава от това празнословие? Как Санд се осмелява да пише: „Мога ли да се сърдя някога на човек, когото смятам за нов Платон, за нов Христос?“ А много по-късно, на една млада жена, която й иска някаква философска книга: „Дете мое, чети книгите на Пиер Льору, в тях ще намериш покой и разрешение на всичките си съмнения; мене ме спаси Пиер Льору.“ Но кой е този Пиер Льору?

Пиер Льору е син на продавач на лимонади от Площад де Вож. Бил е блестящ ученик и се е опитал да влезе в политехниката, но тъй като е принуден да започне веднага да си изкарва прехраната, става най-напред борсов посредник, след това, по собствен избор, печатарски работник. За да улесни работата на словослагателя, той изобретява пианотипа, който няма успех, при все че е зародиш на линотипа. Заедно с приятеля си Жан Рейно постъпва в „Глоб“. Този вестник на сенсимонистите издава „Новата енциклопедия“ от Льору и Рейно, съставена — както и енциклопедията от осемнадесетия век като помагало в служба на една идея.

В тази идея или по-точно в тази философия на Льору няма нищо ново. От Боне и Баланш той е заел идеята за палигенезията или всеобщото възраждане на човечеството. Човечеството умира, за да се роди отново (очевидно), а всяко прераждане носи напредък (съвсем неочевидно). Така човек непрекъснато се усъвършенствува и замисълът на провидението е разумен. Отделният човек може да живее само в общество; това общество е годно да се усъвършенствува; чрез нашето единение с него и ние ставаме годни за усъвършенствува не и безсмъртие. Семейството и собствеността са били необходими за времето си, но щом спъват човека в стремежа му към напредък, стават вредни. Човек не е нито дух, нито животно. Той е животно, преобразено от разума и свързано с човечеството. Бог е навред, както в духовния, така и в материалния свят. Затова не трябва да осъждаме плътския живот, а да го възвисяваме, да му придаваме святост.

Без религия обществото би се превърнало в сбор от отделни прашинки. Или християнството ще съумее да стане религия, от каквато човечеството се нуждае, или ще се появи нова религия. Особено що се отнася до жените — само религията може да им вдъхне сили да изпълнят призванието си, което е саможертва. Ако нямат религия, ще им трябва философия. Льору смята, че предлага философията, необходима за новото време. Всъщност най-доброто в неговото учение е взето от християнството. „Невероятно е колко много мисли християнството е откраднало от Льору“, иронизира Емил Фаге^[1], Но Льору все пак не приема като християнството безсмъртието на човека! Нашето тяло — казва той, — това е нашата памет. Когато тялото загине, не можем да се надяваме на безсмъртие с целия си запас от спомени. Реката Лета^[2] е мъдър символ. Но ние участвуваме в общото безсмъртие.

Льору е съгласен със Санд, че неравенството на двата пола в любовта е неприемливо. До създаването на брачната двойка жената е човешко същество, нравствена личност. Защо женитбата трябва да й отнеме достойнството? Ако бракът не зачита Личността, той се превръща в разврат и проституиране. Никоя жена няма да търси свободна любов, ако получи равенство в брака. „Истинското освобождаване на жената ще се постигне само с усъвършенствуването на брака.“ Много приятен текст за слуха на Санд.

Всичко това не е безсмислено, но и съвсем не е гениално. Съвременниците правят понякога удивителни грешки. Много разумният Сент Бьов, който се мами по отношение на Льору, пише, че господ понякога създава:

Редки и велики смъртни, от царете по-велики,

с белег ярък и възвишен на челата благородни…

Тези смъртни имат нощи и безоблачни, и ведри;

те прозират във вълните, в ярките звезди несметни.

Знаят всяко земно цвете и за тях всемира

е единствена идея в символи различни.

И Санд мисли също, че „този рядък смъртен“, тази „единствена идея“ е разрешение за всички мъчнотии, които са й причинявали толкова тревоги. Тя смята, че Льору притежава Основната Дума. Дочува в нея отзвук от великите ереси, които всякога са я привличали: хусистката, таворската, реабилитация на плътта и реабилитация на сатаната, освободител на човечеството, твърде „дълго оклеветявано и унизявано с учението за първородния грях“. У нея възниква пламенно желание да се запознае с Льору. В 1836 година го поканва на вечеря и го моли да й изложи „в разговор от два-три часа републиканския катехизис“.

У дома й влиза мъж, малко по-възрастен от нея, изкалян, „с голяма, покрита с подутини глава, с неправилни черти и хлътнали очи под големи, гъсти вежди“. Тя е възхитена: това е наистина философ, това е Сократ, Лайбниц. Слуша го в захлас. В своя възторг забравя критичността, не вижда „недостатъчното образование и нечестната мисъл“. Отсега нататък ще пита всичките си приятели в Париж и Ла Шатр: „Четохте ли Льору? Убедена съм, че един ден ще четат Льору, както днес четат «Обществения договор»^[3].“ Тя сяда в нозете на учителя; хвали чистотата на детската му душа, която не познава практическия живот, при все че това простодушие се изразява в непрестанно искане на пари. Досажда на Бюло да иска от Пиер Льору статии за „Ревю де дьо монд“. Но не успява да ги свърже. Бюло заявява на Льору: „Не, не, господ не е злободневна тема“. Льору основателно се възмущава.

Санд мъкне своя философ в някои литературни салони. „Трябва да знаете — пише Беранже до един свой приятел, — че нашият метафизик си е създал общество от дами, начело с мадам Санд и мадам Марлиани, и излага в позлатени салони религиозните си принципи и кални обуща. Този антураж го опиянява, а намирам, че философията му много страда от това…“ С една дума, Льору е Годуин^[4] за нашия женски Шели. „Тя го подтиква — продължава Беранже — да снесе някаква мъничка религия, за да й достави удоволствието да я измъти.“

Уви! Льору не снася само една философия. Той е вдовец с много деца и се нуждае от издръжка. Жорж се заема с несравнимо великодушие с тази задача. Безплатни статии за Ламне, помощи на Льору, отчаяни любовни молби към Мишел. Пророците й струват твърде скъпо.