Андре Мороа
Жорж Санд (42)

IV
Ноан, 1848–1850

Няма принципи; има само събития.

Балзак

Когато на 15 май вечерта на улица „Бургон“ си припомня Ноан, той й се струва истинско убежище. Но ще се разочарова. Тя е изложена на по-голяма опасност в провинцията, гдето е прицел за реакционерите, отколкото в парижката суматоха, гдето я забравят. Нейните съседи я обвиняват във всякакви заблуждения и престъпления.

„Тук, в това така романтично, кротко, добро и спокойно Бери, в този край, който така нежно обичам и съм доказала на бедните и прости хорица, че зная задълженията си към тях, мене — именно мене! — смятат за враг на човешкия род и ако републиката не е удържала обещанията си, очевидно аз съм причина за това…“

Разправят, че получила от „господин херцог Ролен“ всички лозя, земи и ливади в окръга и заповядала да затворят във Венсенската кула най-добрите депутати.

Жорж Санд до Карлота Марлиани:

Трябва да респектирам с присъствието си една значителна банда глупци от Ла Шатр, които всеки ден повтарят, че ще дойдат да подпалят дома ми. Те не са храбри нито физически, нито морално: когато идват да се поразходят насам, аз отивам между тях и всички ми свалят шапка. Но щом ме отминат, намират смелост да извикат: „Долу комунистките!“)

Новият кмет на Ноан отец Олар, неин политически противник, но личен приятел, я съветва да напусне Ноан, докато утихнат слуховете и гневът. Тя заминава за Тур и вестниците я подиграват: „Къде се е дянала Жорж Санд?… От Париж научаваме, че Жорж Санд, сразена или сразен от изхода на юнските дни, заповядала да опаковат мебелите, кутията й с пури и лишила Париж от присъствието си, за да се засели в Тур. Просто за да намери работа на преносвачите…“

Делакроа й пише, че е направила добре, като е заминала. „Биха ви обвинили може би, че сте издигали барикади. Съвсем правилно казвате, че в такива времена пристрастието не разсъждава и пушката или щикът са единствените използувани доводи… Вашият приятел Русо, който впрочем е виждал огън само в кухненската печка, хвали някъде, в пристъп на войнствено настроение, думите на един полски дворянин, който казва за своята неспокойна република: Malo periculosam libertatem quam quie tum servitium. Тази латинска фраза значи: «Предпочитам свобода, изпълнена с опасности, пред едно спокойно робство». Аз стигнах — уви! — до противно мнение, особено като виждам, че тази свобода, изкупена с битки, не е никаква свобода, която би позволила да се движиш свободно, да размишляваш, най-вече да вечеряш, когато поискаш, да имаш още много предимства, каквито политическите вълнения не зачитат. Простете за моите назадничави размишления, мила приятелко, и ме обичайте въпреки непоправимата ми мизантропия.“

След разгрома на въстанието и кървавите кланета през юни има много политически изселвания. Социалната република — а може би изобщо републиката — е победена. Между буржоазията и работничеството е изровена нова кървава бездна. Санд е отчаяна и престава да пише по вестниците.

Жорж Санд до Едмонд Плошу, 24 септември. 1848:

Питате ме в кой вестник пиша. Не пиша никъде, поне засега; не мога да изказвам мислите си при военно положение. Би трябвало да правя на така наречените изисквания на времето отстъпки, на каквито не се чувствувам способна. Освен това душата ми бе сломена и обезсърчена за известно време. Още е болна, така че ще трябва да почакам, докато оздравее…

Шопен, който е в Лондон, говори с растящо зложелателство за нещастията на бившата си приятелка: „В последно време тя затъна в каква ли не кал и повлече мнозина със себе си. Приписват й отвратителните възвания, подпалили гражданската война…“

Към обществените беди се прибавят мъчителни интимни сътресения. Шивачът Бро, баща на Огюстин, е издал брошурка, озаглавена: „Една съвременница“. „Биография и интриги на Жорж Санд“. Обвинява я, че е привлякла Огюстин в Ноан, за да я направи любовница на Морис, после да омъжи компрометираната девойка за първия попаднал мъж. Това е шантаж, защото като изключим желанието му да изнуди Санд, Бро (който обещава нови брошури по същия въпрос) няма никакъв интерес да петни собствената си дъщеря. Жорж се съветва с големия адвокат Ше д’Ест-Анж. Тя твърди, че между осиновената й дъщеря и сина й е имало само едно братско, неопетнено приятелство: „Те бяха всякога пред очите ми, както живеем на село, в една домашна обстановка“. Ше д’Ест-Анж сплашва шивача и втора брошура не се появява; но Шопен възприема и този път обвиненията: „С една дума, най-гадните обвинения, за които днес говори цял Париж. Това е недостойно от страна на бащата, но е истина. Ето ви благотворителното дело, против което се борих с все сили, когато девойката влезе в къщата!…“ Принц Карол е стигнал дотам, да мрази Лукреция Флориани. На Соланж, останала приятелка с Шопен, от когото получава често карамфили и рози, Санд пише: „Не можах да отплатя с омраза и ярост на омразата и яростта му. Често мисля за него като за болно, озлобено и заблудено дете.

Работната й маса е отново нейна крепост срещу нападенията на враждебния свят. Тя започва да работи отново върху «История на моя живот», а по съвет на Ролина се връща и към пасторалните романи. Когато започва «Малката Фадет», пише един прекрасен предговор: «Защо се върнахме при овцете си». И предава разговора с Франсоа Ролина, след който се е заела да напише тази книга:

Както разговаряхме за мечтаната от нас република и за тази, която трябва да понасяме, стигнахме до това място на сенчестия път, гдето овчарският босилек приканва за почивка.

— Помниш ли — каза той, — че минавахме оттук преди една година и прекарахме цяла вечер? Тук именно ти ми разказа историята на Подхвърления и аз те посъветвах да го напишеш в непринудения стил, с който ми го разказа.

— И който беше подражание на нашия конопар? Припомням си, но ми се струва, че оттогава са минали десет години.

— Обаче природата не се е променила — продължи моят приятел; — нощта е все така ясна, звездите все така блестят, овчарският босилек ухае все така прекрасно… Колкото и да сме огорчени и нещастни, никой не може да ни отнеме радостта да обичаме природата и да си почиваме в поезията. Е добре, щом не можем да дадем нищо друго на нещастните, ще се занимаваме пак с изкуството, както го разбирахме доскоро, с други думи, ще прославим тихичко тази спокойна поезия; и ще я изстискаме като сок на целителна билка върху раните на човечеството.

— Щом е така — казах на приятеля си, — да се върнем при овцете, значи при кошарите си…^[1]

Тази нова пасторална повест й възвръща обичта на публиката. В предговора и в статиите си тя не отрича своите идеи, но се отказва от борческата политика. Отсега нататък, заявява тя, ще признава два вида собственост: известен дял частна собственост, която единствено ще може да осигури съгласие между класите, и друг дял колективна собственост, която би желала да види колкото е възможно по-голяма.

Жорж Санд до Джузепе Мадзини:

Народът трябва да се управлява само с участието на всички — на реакционната буржоазия, демократичната буржоазия и социалистите. За да се просвещава, за него е потребна мирната и законна борба на всички тези различни елементи…

На Коледа — 25 декември 1848 година — Иполит Шатирон умира в Монживре: «Болен почти от две години, той търсеше изкуствена възбуда във виното. Не ядеше вече, но всеки ден все повече се напиваше… Смъртта настъпи, без да я усети…»

В 1849 година Огюстин дава на Бертолди син, когото кръщават Жорж, както е кръстен и внукът на Мари Дорвал. Остаряла, скъсала всичките си връзки, тя е вече само една пристрастена баба. Дъщеря й Каролина (родена от любовта с Пичини по време на вдовството й на младини) е женена за актьора Рене Люге; тази двойка има малък успех в театъра, но вече три деца за отхрана; парализираният Мерл е пълен инвалид; върху Дорвал тегнат страшни грижи. Тя обикаля смело и неуморно по гастроли, тъй като оскъдуващото семейство няма други приходи освен нейните хонорари на странствуваща актриса. Малкият Жорж е хилав. За да може баба му да го вземе на юг (когато получава роли в Ним, Авиньон, Марсилия), Санд плаща пътните разноски за детето. Но то умира от мозъчно възпаление. Дорвал го преживява само една година.

Рене Люге до Жорж Санд, 23 май 1849:

Мила мадам Санд, прекрасната и нещастна жена почина! Остави ни безутешни! Съжалете ни!…

Мила мадам Санд, тъй като тя толкова много ви обичаше и почиташе, позволете ми да ви разкажа нещо за нейните страдания… Всъщност тя умря от скръб! От отчаяние! Пренебрежението я уби!… Да, пренебрежението… Всички посредствености, отхвърляни при всеки неин успех от двадесет години насам, се възползуваха от паузата в нейната кариера, сплотиха се, станаха могъщи чрез парите си, чрез страстите и нуждите на повечето директори, завзеха театъра и улицата нахълта на сцената… Когато нещастната жена обикаляше театрите, за да търси работа — със своето дарование! — така наречените директори се ококорваха, сякаш чуват за пръв път името Дорвал!… Дарованието й? Каква полза от него? Липсват й един-два зъба… Вече е четиридесетгодишна… Облечена е в черна рокля, погледът й е строг… Всичко това няма да привлече в залата нито един от ония безполезни полуденди-полуразсилни, които пълнят театрите ни, щом чуят името Аманда, Фризет или Роз Помпон… И тъкмо в разгара на този провал се случи първото ни голямо нещастие: почина моят Жорж…

Животът на бедната Мари чезнеше от две страни, през две дълбоки рани: смъртта на едно обожавано същество… пренебрежението, неправдата, забравата отвред, нищетата в къщи! Така стигнахме до 10 април тази година. Аз бях в Кан. Тя щеше да дойде там, но преди това искаше да направи последен опит да получи местенце в Театър «Франсе» заедно с петстотин франка месечно: за хляб! Директорът господин Севест й каза пред мене, че за петстотин франка не може и да се мисли, обаче скоро благодарение на разумни сметки той ще успее да спести от осветлението триста франка и ще види дали ще може да победи нежеланието на управителния съвет! Но не поема отговорност и обещание за нищо! И така Мари, пронизана вече два пъти от живота, получава и пестника на този палач!… Трябваше да ме погледне неведнъж с ангелските си очи, за да възпре възмущението ми. Това беше последният удар. Замина за Кан и още с пристигането се разболя. След два часа състоянието й дотолкова се влоши, че трябваше да повикам лекар. Положението й бе преценено като много тежко: злокачествена треска и язва в черния дроб!… Изслушах тази диагноза, както се изслушва смъртна присъда. Не можех да повярвам на очите си и когато поглеждах този ангел на страданието и примирението, който не се оплакваше, а ме гледаше с тъжна усмивка, сякаш ми казваше: «Вие поне сте тук, Люге… и не ще ме оставите да умра…» О, мадам Санд, задушавах се от мъка! В главата ми бушуваше буря. Проклинах бога!…

При все че лекарите предричаха незабавна смърт, ако се наложи да пътува, аз виждах, че ще умре далеко от Париж, за който денонощно плачеше с мъка, звучаща и досега в ушите ми, и наех пощенско купе… На другия ден тя беше вече в стаята си, между нас, но болестта, малко притъпена по време на пътуването, се усили и в един часа на 20 май тя ни каза: «Умирам, но се примирих… Дъще, мила дъще, сбогом… Несравними Люге…» Това бяха, мадам, последните й думи, последното движение… После издъхна с усмивка… Ах, тази усмивка! Още е пред погледа ми… Мила мадам Санд, сърцето ми е сломено. Вашето писмо съживи всичките ми страдания. Вие бяхте последният поет на нашата очарователна Мари… Четох «Фадет» край нея, после разговаряхме за всичките прекрасни книги, написани от вас. Припомнихме си със сълзи на очи всички трогателни сцени в тях. След това тя ми говори за вас, за вашето сърце… Ах! Мила мадам Санд! Колко обичахте Мари, как умеехте да разбирате душата й! И колко ви обичам! Колко съм нещастен!…

Но виждам, че писмото ми стана дълго. Трябва да го прекратя и да чакам щастливия ден, когато ще мога да ви поговоря за нашата нещастна Мари… Когато науча, че сте в Париж, ще ми отделите един час и тогава ще ви разкажа всички нечувани неща, които този ангел ми каза в тежките и скръбни дни…

Дорвал е помолила да предупредят Дюма-баща и Сандо, че иска да ги види. Дюма идва веднага, успокоява Мари, която се страхува «да не я захвърлят в общ гроб», обещава да намери пет-шестстотинте франка, необходими за закупуване на едно гробно място. Но малкият Жул закъснява за последната среща. На гроба поставят кръст от черно дърво: «Мари Дорвал, загинала от скръб». През целия й живот са я проклинали, изменяли са й, замервали са я с кал, била е «жертва на изкуството и съдбата»; след смъртта й я прославят и обичат, а Жорж Санд се грижи великодушно за внуците й, Жак и Мари Люге, които години подред прекарват ваканциите си в Ноан.

Шопен умира на 17 октомври 1849 година, без да се види с Жорж. Разказват, че прошепнал: «Тя ми бе обещала, че ще умра в ръцете й»; но разказите за последните му дни са така многобройни и противоречиви, че нищо не може да се твърди, Соланж е една от жените, чули графиня Делфина Потоцка да пее край смъртния одър на Шопен, сама задавяна от ридания. Когато научава за смъртта, Жорж поставя в книжна кесийка една къдрица, която той й е дал някога, и написва: «Poor Chopin!^[2] 17 октомври 1849.» Човек си припомня: Moia bieda.

Две години по-късно Александър Дюма-син открива на руско-полската граница писмата на Санд до Шопен. Сестрата на Шопен ги е пренесла от Париж в Мисловиц, гдето ги оставя у приятели, защото се страхува от любопитството на митничарите; за да позабавляват младия Александър, приятелите му предават любовната кореспонденция на тази французойка, която им е съвършено непозната.

Жорж Санд до Дюма-син, 7 октомври 1851:

Щом сте имали търпение да прочетете тези писма, твърде незначителни поради повторенията в тях, и ценни, както ми се струва, само за моето сърце, вие знаете сега каква майчинска обич е запълвала девет години от живота ми. Тя не е никаква тайна, разбира се, и аз бих могла по-скоро да се гордея, отколкото да се червя, загдето съм го гледала като дете и съм утешавала неговото благородно и неизлечимо болно сърце…

Това е вярно.

След като е скъсала с Лист, Мари д’Агу живее в Париж. Тя се е помирила с всички свои близки (освен с бившия си съпруг) и има политически салон в своя «розов дом» на Шан-з-Елизе; а под псевдонима Даниел Стерн обнародва сериозни книги: «Очерк за свободата», «Републикански писма», Скици за нравствеността“. Когато пише тритомната „История на революцията от 1848 година“, тя пожелава да се сближи отново с Жорж Санд, която е действуващо лице в тази драма и може да й помогне със спомените си. Двете жени са скарани от единадесет години насам.

Мари д’Агу до Жорж Санд, 11 октомври 1850:

Един наш общ приятел^[3] ми каза от ваше име (но дали наистина от ваше име?) думи, които ме затрогнаха. Не смея още да се отдам на радостта от тях. Ако сте сама, бих заминала веднага при вас, за да чуя лично дали наистина прекъсването на нашето прекрасно приятелство е оставило у вас известни съжаления, дали чувствувате като мене, че то беше по същество безсмъртно и не може да се замени. Хората твърдят, че всяка от нас се е провинила тежко пред другата. Аз съм готова да изповядам своята вина, ако намирате, че тя съществува, но всъщност мисля, че и двете трябва да се укорим само в едно: в младостта си. Бяхме млади, следователно доверчиви, взискателни, избухливи. Повярвахме наивно на коварни или най-малко необмислени клюки. Дълбоката ни обич се почувствува измамена, избухна в силни изрази, но аз останах с убеждение, което никой не ще ми отнеме: ако всекичасно, всекиминутно дори през тия тъжни години бихме могли да четем взаимно в душите си, бихме открили зад целия гневен шум една истинска, дълбока, неразрушима обич. И все пак се колебаех, когато вземах преди малко перото. Дали обичта, която съм запазила към вас, ще има някакъв чар за вас? Уви! С годините съм станала може би по-добра, но много по-малко привлекателна. Русата пери е изоставила неизвестно где своите крила; вълшебната Принцеса е свалила лазурната си рокля; божественият лъч е угаснал върху челото на Арабела; от тези видения на вашия гений е останала само една жена, по-скоро смела, отколкото силна, която върви бавно по самотния си път, в дълга, дълга жалейка: за погиналите надежди… Както и да е, реших да ви пиша. Вие ще почувствувате, че говоря искрено и сериозно; дължах да кажа това заради всичко, което сте били за мене, Жорж; когато пиша това така скъпо име, струва ми се, че младостта ми възкръсва, всичките ми съмнения се разсейват. Един глас ми казва, че нашето приятелство ще се възобнови все така нежно и още по-крепко. Никога не съм имала по-пламенно желание. А вие, Жорж?

Отговорът на доктор Пифоел разочарова Арабела, която смята, че е постъпила великодушно. Цялото минало се разглежда отново.

Мари д’Агу до Жорж Санд, 23 октомври 1850:

Защо ме принуждавате, мили Жорж, да изказвам недоволства, да припомням, да уточнявам горчиви спомени, когато исках само да залича с едно ръкостискане и последната следа от взаимната ни вина? Защо да настояваме върху това, което вие наричате загадка на поведението ми към вас? Нима не можехте да сте уверена, а priori, че една горда личност, свикнала да владее сърцето си, не би тръгнала към вас, ако не е чувствувала, че има право да прощава толкова, колкото и вие? Изпитвам едно почти непобедимо отвращение да се върна към пътя на взаимните обвинения, който вие поемате, защото чувствувам, че той ни отдалечава, вместо да ни сближи, но най-сетне, щом не си обяснявате нито гнева, нито мълчанието ми, принудена съм да ви посоча поне главния ми повод.

Лицето, което имаше тогава твърде голяма власт над мене^[4], ме бе накарало да се закълна, че не ще ви говоря никога за него. То се страхуваше, както изглежда, от деня, когато ние с вас бихме заговорили с открито сърце по известен деликатен въпрос. Аз сметнах, че проявявам великодушие към него, като дам това обещание; и го удържах, колкото скъпо и да ми струваше.

Много сериозни и много точни обвинения — на които общественото мнение, всички мои, както и някои ваши приятели дори, придадоха значение — предизвикаха в Италия първия гняв, изразен с насмешливост, която не ми беше присъща, противоречеше на чувствата ми и аз не се поколебах да призная колко е несправедлива още щом се върнах в Париж. Още по времето, когато се опитвахме да се сближим, Лист ми показа едно ваше писмо до него. Запазих го… Това писмо ме преценява с жестока и — простете израза! — коварна строгост, защото беше отправена до човек, когото обичах страстно, и целеше да ми отнеме любовта и уважението му!… Но защо все пак се връщаме към мъчителното минало? Вашето писмо ми доказва, че не сме в едно и също настроение. Вие казвате, че сте ме забравили; аз не съм ви забравила… Изглеждате обзета от аристократическо, бих казала дори (простете ми думата!), духовническо настроение. Много ви се иска да изречете над мене absolvo te^[5]. А виждате ли, при все че и до днес се придържам о школата на XVIII век и Френската революция, аз държа за равенството до степен, каквато вие не можете дори да си представите. Не признавам никому правото да опрощава, предимството да раздава милостиня. След юнските дни^[6] аз виждах само една възможност — взаимна амнистия. Тя изглежда невъзможна между нас, защото вие не чувствувате да имате някаква вина, а освен това и никакъв порив не ви тласка към мене… Какво да се прави тогава?

Може би сте права и аз съжалявам, че оказах премного доверие на приятели, изпълнени с доброжелателни илюзии. Те казваха, че вие съжалявате за мене, а аз имах простодушието да намеря това за съвсем естествено. Припомняха ми сърдечността, съвършената любезност, с които Жорж, човекът на изкуството, подал някога ръка на „Принцесата“ бегълка. И стигнах до заключението, че на мене се пада да направя първата стъпка… Знаех страданията ви, различни, но еднакво дълбоки с моите. А ето че съм нарушила неуместно усамотението ви, отначало с ненавременен порив, днес с намусено мъмрене…

Жорж не е против едно полупомирение; но преди да се съгласи на него, иска да изчисти гнойника, да осветлят всички още тъмни точки.

Мари д’Агу до Жорж Санд, 28 октомври 1850:

Вие сте положително по-добра от мене! Не се сърдите за писмо, което — ако бях на ваше място — щеше да ме разсърди, и ми давате с простота и откровеност, каквито ни подобават, възможността да ви видя отново с радост и доверие.

Не би било съвсем точно да се каже, че съм мислила за някаква ваша двойна игра между Лист и мене. Убедена съм, че всяка друга жена на мое място не би се колебала като мене (и вие ще се съгласите с това, когато ви разкажа някоя вечер, в спокоен разговор насаме край вашата или моята камина, тази дълга история); но един ден вярвах, на следния се съмнявах. В приятелството бях такава, каквато бях така дълго и в любовта: приемах и отхвърлях едновременно най-противоречиви и несъвместими неща. Двете ми писма бяха писани по време, когато вашето положение между Бокаж, Малфий и Шопен, което ми бе обрисувано в най-отвратителни краски, насочваше съзнанието ми да вярвам във вашата измяна; това не оправдава писмата ми, а само ги обяснява. Не съм била нито капризна, нито странна. Не съм имала дори желание да ви напакостя, защото знаех много добре, че пиша на лице, което ви обича (за нищо на света не бих говорила така пред ваши неприятели). Бях уязвена и потърсих необмислена утеха. Двете писма заслужават само едно — да бъдат изгорени.

Влиянието на Лист, на което се позовавате против мене, от тогава изцяло се промени; той се довери така изцяло на особата, в която не желаеше да има доверие; така безвъзвратно скъса с нещастната жена, на която даваше съвети, че не виждам в случая причина за угризения на съвестта ми. Като поставям в ръцете ви нишката, която още от първата ни среща през 1835 година минава из цял лабиринт от интриги и недоразумения, мисля, че ще почувствувате и прецените нещата така, както ги чувствувам и аз. И ако приятелството ни няма да се възобнови, за това ще трябва да обвиняваме не миналото, а настоящето и бъдещето. Казах напоследък нещичко по този въпрос на нашия „помирител“. Не ми липсват опасения в тази насока. Между нас има много и прекрасни сходства; мисля, че вашият и моят идеал се различават съвсем малко. Но на дело, във всекидневния живот, във вкусовете, навиците, второстепенните мнения, в обкръжението ни възникват противоречия, на които вие отдавате, струва ми се, много повече значение, отколкото аз. Ако срещнете у дома ми човек, чието изражение ви е неприятно; ако забележите на сребърни лъжици герб, който не съм премахнала от безразличие, икономия или нежелание да се покажа страхлива; ако не одобрявам постъпките и средствата на някои ваши политически приятели, и така нататък, и така нататък… вие се засягате; ако в къщата ми се говорят глупости, държите ме отговорна за тях; ако най-после поради дълга привичка на самотност и съсредоточеност съм понякога не така излиятелна, както сама бих желала, вие предполагате, че съм недоверчива и пресметлива. Ето, драги Жорж, кое ме кара малко да се страхувам, но не толкова все пак, че да не се опитам да завладея обетованата земя…

В действителност приятелство между двете жени вече не е възможно. Премного са приказвали, премного са писали и двете. Всяка от тях знае какво мисли за нея съперницата и противницата й. Прекалената, откровеност не се прощава. Тя оставя в душата на другата страха от една прекалено прозорлива преценка, която е била и може отново да бъде жестока. Не съществува приятелство, без доверие и едно дори престорено уважение е по-благоприятно от суровата искреност, която впрочем е често пъти само израз на лошо настроение или озлобление.

Децата на Санд почти не се променят. Соланж и „каменарят“ й продължават да се люшкат между страстна любов и разрив. Големият дом Нарбон е продаден на безценица по съдебен ред, „по искане, преследване и действия“ на кредиторите, поради неплащане лихвите на ипотеката. Тъй като дъщерята е пропиляла зестрата с лудориите си, майката се съгласява великодушно да й дава рента от три хиляди франка, а това е тежко бреме. На 10 май 1849 година в дома на Казимир в Гийери се ражда едно момиченце: Жана Клезенже. Каменарят е получил на изложбата в 1848 година медал, първа степен, а на следната година и орден. Соланж „е понесена от вихъра на парижкия живот“; приема на вечеря писатели, актьори; има коне, кола, английски кочияш. Само бог знае как заплаща всичко това!

Нерешителният и безволев Морис все възнамерява да си създаде семейство. Хвърчащи намерения. „Съвсем не — пише майка му на 21 декември 1850, — никак не съм възприела трагично мисълта, че може да се ожениш… Не мисли, че те упреквам за миналото. Не те упреквам за нищо; само споменавам миналото…“ Тя го съветва, ако наистина си търси съпруга, да разшири в Париж кръга на своите познати и да проникне в съвършено различни среди: „Още една среда: искаш ли да отидеш у мадам д’Агу, която приема цвета на големите умове? Ние разменихме помирителни приказки; при все че аз не искам да я посещавам много, ти можеш да я виждаш. Тя ще те посрещне с отворени обятия, защото гори от желание да се помирим… Тя има дъщери. Сигурно приема млади хора. А едно запознанство води към друго…“ Най-много настоява пред Морис да вземе решение след сериозен избор; въпросът е много важен не само за него, но и за нея; защото, ако не се разбира със снаха си, тя ще трябва да напусне Ноан. Научена от опит, Жорж Санд припомня на сина си, че единственият начин да си щастлив в брака, е да вложиш в него цялата си воля, а не някакви смътни, неустановени мечти. Съветва го да бъде верен — това звучи може би някак странно, — но верен по любов, което всякога е поддържала.

„Брак без любов е пожизнена каторга… Неотдавна чух, като казваше, че не се смяташ способен да обичаш завинаги и не отговаряш за верността си в брака. Не се жени, щом имаш такива разбирания, защото ще бъдеш рогоносец, и то съвсем заслужено. Ще имаш до себе си или една затъпяла жертва, или ревнива фурия, или мамена глупачка, която ще презираш. Когато обича, човек е убеден, че ще бъде верен. Може наистина да се мами, но така мисли, заклева се добросъвестно и е щастлив, докато постоянствува в това убеждение. Ако една изключителна любов не е възможна за цял живот (което не смятам за доказано), да има поне низ, от хубави години, когато, човек я е смятал за възможна… В деня, когато те видя уверен в себе си, ще се успокоя…“

Морис кани в Ноан много свои връстници, другари по живопис, политически приятели. Мнозина между тях: Южен Ламбер, художникът на котки, гравьорът Александър Мансо, журналистът Виктор Бори, юристът Емил Окант живеят дълго време там. Санд ги приобщава към своя живот и завършва писмата си до Южени Дюверне: „Привет и почит на двама ви от Морис, Ламбер и Бори“. Младежите прекарват на смени в Ноан. Санд до Морис: „Ламбер замина тази сутрин и довечера трябва да бъде в обятията ти. Той е много мил, много предан, много внимателен към мене в самотата ми. Сега идва ред на Мансо, който е също прекрасен…“

Четирима младежи си съперничат в усърдието да се понравят и да бъдат в услуга на своята именита приятелка. Ловкият и гъвкав Окант ще бъде деловият съветник, натоварен с всички преговори с издателите, а впоследствие ще бъде и заплащан за тази длъжност. Дълго време любимец, Ламбер ще загуби това благоволение, след като решава, че кариерата му на художник налага по-продължителни престои в Париж. Мадам Санд изисква Ноан да бъде считан за център на света. Ламбер се оплаква от суровото й държане.

Южен Ламбер до Емил Окант, 30 май 1852:

Мадам Санд завършва писмото си с една жестока дума!… Просто заплаках, приятелю, от този упрек, а при това не съм го заслужил. Напускам за два-три месеца мадам Санд само защото е необходимо за бъдещето ми. Затова й писах в отговор: „Трябва да работя от време на време в Париж — иначе съм загубен!“ Вложих в това писмо цялото си сърце, а тя не намери за потребно да ми отговори! Всичко е свършено значи. Десет години отидоха на вятъра само защото съм отсъствувал малко по-продължително. Може би се мамя, но мисля, че трябва да обичаме хората малко повечко за самите тях и малко по-мъничко за себе си… Внимавай да не остане съвършено сама в един прекрасен ден. Никой не умее да обича повече от нея, но никой не разбива по-бързо своята любов…

4 юни 1852:

Ще прекарвам всяко лято в Ноан. Щом й потрябвам за някоя пиеса, ще бъда на нейно разположение… Но преди всичко искам да запазя свободата си… Колкото лек и да беше появилият се облак, той изстуди сърцето й; моето не се е променило; цял живот не ще забравя какво е направила тя за мене…

От 1850 година нататък любимец става — и завинаги остава — Мансо. Той притежава всички качества, за да задоволи у мадам Санд и политическите й предразсъдъци, и стремежа й към двусмислена майчинска любов, защото е тринадесет години по-млад, със слаби дробове, изискан, красив, човек от народа — син на пазач от градината Люксембург. Той е гравьор върху мед и голям художник. Отначало е секретар на Жорж Санд, но скоро става нейно доверено лице. Между Ламбер и него съществува сега един нестабилен мир. Бележник от 1852 година, воден от Мансо: „Мансо и Ламбер искат да се дуелират. Мадам ги заставя да се прегърнат…“ Когато отива в Париж, Санд иска да отсяда у Мансо, но Морис не се съгласява, защото се страхува от клюки въпреки възрастта на майка му.

Жорж Санд до Морис, 24 декември 1850:

Ще отседна, където искаш. У Мансо бих се чувствувала по-добре, отколкото при тебе… Не би имало никакви клюки, ако дойдеш и ти и спиш в ателието му. Няма да има, дори ако не спиш там… Та никой освен портиера няма да знае, че съм там!… Кой млад мъж не дава подслон у дома си на някоя дама от провинцията, особено ако тя е на четиридесет и шест години! Ти би могъл още утре да отстъпиш твоето жилище на Титин, дори когато сам си в Париж. Никой не може да каже и дума, щом няма да нощуваш под същия покрив…

Семейство Бертолди живее в Риберак, гдето „полякът“ е назначен за особен бирник; но хубавата Титин, която скучае в Перигор, проявява голяма суетност и ходи често в Париж, в хотел „дю Елдер“. В Ноан съжаляват много за нея, главно защото дават театрални пиеси, за които липсват млади артистки.

Жорж Санд до Огюстин дьо Бертолди, 15 януари 1850:

Много съжаляват за тебе и комедиите. Ламбер и Морис виждат, че са загубили бисера на младите артистки. Мадам Фльори е елегантна и изглежда млада, като се гримира, но е много плачлива и превзета… Знаеш, че Мансо, приятелят на Морис и Ламбер, е сега нашият пръв актьор. Играе и сериозни, и комични роли, а за костюмите, за грима, за декорите е първокласен. Пантомимата достига такова съвършенство, каквото не можеш да си представиш; би било идеално, ако имахме една хубава Коломбина като тебе. Но дамите не ги бива за това, и най-после решихме да създадем една комична Коломбина с някой преоблечен младеж…

Така Арлекино и Коломбина заемат в живота на Жорж мястото на Ледрю-Ролен и Луи Блан. Както при всички бури в живота, тя се връща в своето пристанище в Ноан и след като приказките на съседите утихват, намира отново тук спокойни дни, прекрасни перуники и изтравничета, споровете и веселието на младежта. Трябва да се грижи за Мансо, да обича сина си, да управлява къщата и всяка нощ да пише по двадесет страници от някой роман; животът е поел отново обичайния си ход.