Андре Мороа
Жорж Санд (37)

VII
Соланж и Огюстин

Любовта започва с големи чувства и завършва с дребни свади. Съвместният живот на няколко човешки същества поражда неизбежно стълкновения. Когато бракът и семейната привързаност позволяват те да бъдат преодолени, всичко се оправя. При една свободна връзка всичко се скъсва, затова „бракът е единствената връзка, която с времето укрепва“. В Ноан владее наглед веселие, поезия, даровитост. Четат, съчиняват, тичат из полето, къпят се в реката, представят живи картини и балети, отгатват гатанки, Шопен акомпанира с импровизации на пианото, но в сърцата няма покой.

В 1845 година Жорж Санд поканва отначало на гости, а след това и „осиновява“ девойката Огюстин Бро, нейна далечна братовчедка, роднина на София-Виктория (по линията на птицеловеца); тя е дъщеря на някакъв шивач и на леконравната Адел Бро. Тази пропаднала и застаряваща жена намисля да използува младостта на дъщеря си, която обещава да стане необикновено красива. Покровителка на онеправданите, Санд се намесва и предлага да „откупи“ Огюстин за компаньонка на децата си. Морис посреща, естествено, много добре хубавата девойка. Соланж се държи като баронеса и поглежда братовчедка си от висотата на своята баронска коронка. Създават се два лагера: Санд и Морис защищават Огюстин; Соланж и Шопен я нападат. Санд предпочита покорната, кротка Огюстин, която нарича „моя истинска дъщеря“, пред суровата Соланж. И говори за нея във всичките си писма до Морис:

Титин е все така неизменно красива и добра. Заела се е да става селянка и външно, както е вече по душа, макар че все още смята френското грозде за зелен грах… Получи слънчев загар, комарите я хапят, но толкова по-добре. Тя укрепва и става по-здрава, като истинска селянка. Все така е кротка и очарователна, дори Соланж не може вече без нея, при все че я гледа отвисоко…

Лятото през 1846 година е много горещо.

Жорж Санд до Мари дьо Розиер, 18 юни 1846:

Шопен се учудва защо се поти. Това го отчайва: твърди, че колкото и да се миел, все миришел на лошо! А ние се смеем до сълзи, като гледаме това ефирно същество да не иска да се поти като всички хора… Изгоних градинаря, който ме крадеше. Шопен се слиса от тази строга постъпка. Не може да разбере защо човек да не търпи цял живот нещо, което е търпял двадесет години…

8 август 1846:

Откакто се върна тази година, е много мил. Добре направих, като се поразсърдих, за да намеря един ден смелост да му кажа каквото трябваше и да го заплаша, че всичко това може да ми дотегне. Оттогава той се вразуми, а вие знаете колко е добър, прекрасен, възхитителен, когато не го прихващат…

Наесен Соланж обявява, че се е сгодила. Завладяла е сърцето на един млад кастелан от околността, Фернан дьо Прео, величествен като олимпиец и от много добър род. Морис ни го представя в една своя рисунка като древен бюст, великолепен, но донегде смешен. При все че не се противопоставя на това намерение, Жорж Санд не бърза. Соланж е едва осемнадесетгодишна; нейните чувства (според майка й) още не са се пробудили; „иска да се омъжи само за да я наричат мадам“. Санд би предпочела едно влюбване вместо тази суетност. „Младежът е много красив и безукорно добър — казва тя. — Не е умен, особено когато говори… Лично аз го обичам от все сърце, но той не е човек, който ще блести в Париж. Няма понятие от съвременната култура; прекарал е живота си из горите, с коне, глигани и вълци, като им разбива главата с дръжката на камшика си… Принцесата го обича и командува…“

Жорж Санд до Ецел (П. Ж. Стал):

Дъщеря ми, най-надменната от всички Едмеи дьо Мопра, си е позволила да се увлече по някакъв Бернар Мопра, без неговото жестоко и грубо възпитание, защото този е кротък, услужлив и добър като ангел; но е селски благородник, горски човек, прост като самата природа, облича се като пазач на ловни резервати, красив е като антична статуя, космат като дивак, храбър и великодушен като нашия приятел Вълчето. Засега няма нито пет пари и е легитимист.^[1] Всички буржоа казват, че сме луди, а уверена съм, че републиканските ми приятели ще ме замерват с камъни. Никак не си представях, признавам, да имам зет благородник, роялист и ловец на глигани. Но животът е пълен с неочаквани неща: оказа се, че това момче е по-голям привърженик на равенството от нас и въпреки лъвската си грива е по-кротък от овца. И така, ние го обичаме и той ни обича…

Жорж желае много повече друг брак — на Морис и Огюстин. Но безволният Морис не се решава. Санд се кълне, че между двамата млади съществува само едно братско, „свято приятелство“; съществува обаче едно нейно писмо до Морис (писано, по-късно), в което, по повод друго увлечение на сина си тя напомня за Огюстин:

Когато се влюби за пръв път, ти остана прозорлив. И толкова по-добре, защото онази особа^[2] не можеше да ти принадлежи. Втория път^[3] беше капризен, нерешителен, често пъти несправедлив, накрай съвсем несмел и твърде жесток. Толкова по-зле за тебе. Става дума за тази неувереност, за тези сменящи се увлечения и отвращения, при които човек създава ужасни страдания на друго същество… Помни, че не бива да повториш едно тежко прегрешение, да дадеш прибързано обещание, а след това да ми пишеш от Гийери: „Баща ми не иска и да чуе и може би е прав…“ Не ти е позволено вече да се държиш като дете…

Морис е давал, както изглежда, големи надежди на Огюстин, след това се е скрил зад измислицата за Казимир, едно прозрачно извинение, за да може да се оттегли. През това време Соланж, която ревнува тъмнооката Огюстин, разказва на Шопен, без никакви доказателства, че тя е любовница на Морис. Целомъдреният Шопен се възмущава. В Ноан започват отново свади. „Човек трябва да си създаде — казва Санд — характер от мушама, та външният свят да се плъзга по нея, без да оставя следа…“

Краят на есента е неприятен. Двете братовчедки се разхождат нежно прегърнати, следят се и се ненавиждат. Шопен е в лошо настроение. Освен Соланж, към която той е безкрайно снизходителен, защото и „баронесата“ има като него здрави класови предразсъдъци, всички се сблъскват с хладния му гняв. Към нещастната Огюстин той се държи ужасно обидно. Когато Шопен го осъжда за отношенията му с братовчедката Бро, Морис заявява, че ще напусне къщата. „Това не може и не бива да стане — пише Санд. Шопен не можа да изтърпи моята законна и необходима намеса. Наведе глава и промълви, че не го обичам вече. Какво кощунство след осем години майчинска преданост? Но бедното оскърбено сърце не съзнаваше какво бълнува…“

През ноември 1846 Шопен напуска Ноан. В тоя ден той съвсем не мисли, че няма да се върне вече тук. Продължава да изпраща на Санд приятелски, често пъти весели писма; само че когато пише на други хора, започва да критикува язвително и волно семейството, на което е бил гост. Новият повод за раздразнение е бракът на Соланж. Шопен е одобрявал годежа с Фернан дьо Прео. Но когато в началото на 1847 година Соланж пристига с майка си в Париж, за да поръчат прикята, в живота им нахлува внезапно „една шумна, разпиляна личност, бивш кирасир станал скулптор, който се държи навред като в полковата лавка или в ателието си“. Този Огюст Клезенже е писал на Санд през март 1846 година едно смешно писмо, пълно със самохвалства и правописни грешки, за да й иска позволение „да извае върху вечната (sic!) мрамор трогателното име Консуело“. Тя отговаря, че дава исканото разрешение.

Огюст Клезенже до Жорж Санд, 19 март 1846:

Бъдете щастлива, мадам, и се гордейте, че ощастливихте един беден младеж; той ще разгласи високо това, защото се надява да напомня всякога в творчеството си Жорж Санд, на която дължи това, което е…

Щом двете жени пристигат в Париж през февруари 1847 година, кирасирът се втурва при тях, вирнал бойката си брада, и моли за честта да извае бюстовете им във „вечната мрамор“. Соланж представя като ловец, с тръпнещи ноздри, голи рамене, развявани от вятъра коси; позирането смущава дълбоко девойката и в навечерието на подписване брачния договор тя разваля годежа с виконт дьо Прео. „Той е съвсем от гипс“ — заявява Соланж. А тя предпочита мрамора. „Аз съжалявам за младия човек и ми е жал за него — пише Шопен, — защото беше много достоен и влюбен…“ А самата Санд: „Бедният изоставен младеж беше благородно момче и се показа истински френски кавалер…“ Но тя харесва кирасира или — както го нарича — „каменаря“. А при това всички й дават най-лоши сведения за Клезенже: безразсъден, груб, с много дългове, на всичкото отгоре и пие. В напразен опит да отдели Соланж от скулптора тя я отвежда набързо в Ноан. Брадата пристига в Ла Шатр и като бесен изтръгва съгласието на Санд.

Жорж Санд до Морис:

И така, това ще стане, защото този човек го желае и върши, каквото желае, веднага, на часа, на минутата, без да спи, без да яде. През тия три дни, откакто е тук, не е спал нито два часа, а се чувствува отлично. Това напрежение на волята без умора или отпадане ме учудва и ми се харесва… В него виждам сигурно спасение за неспокойната душа на сестра ти. С него ще върви в правия път…

И малко по-късно: „Соланж е болна, защото за пръв път е силно влюбена, а знаеш, че Клезенже е безумно пламенна натура…“ Всъщност Жорж се възхищава опасно от този бандит. На своите приятели тя обяснява бързото си съгласяване с това, че бесният кирасир подготвял да отвлече Соланж, и то с нейно съгласие: „Този брак трябва да се свърши бурно и ненадейно…“ Жорж Санд до Морис, 16 април 1847: „Нито дума по това на Шопен; този въпрос не го засяга, а когато е минат Рубикон, разните ако и но само пакостят.“ Самата тя се стреми да изглежда доволна от несполучливия избор; дава богата прикя на годеницата, хвали годеника: „Клезенже ще прослави и жена си, и мене; ще извае името си върху мрамор и бронз…“

Жорж Санд до Гжимала, 12 май 1847:

Не зная още дали дъщеря ми ще се омъжи след осем дни тук или след петнадесет дни в Париж. Във всеки случай в края на месеца ще бъда за няколко дни в Париж и ако Шопен може да пътува, ще го върна тук… И той, предполагам, трябва да е страдал в своя кът от това, че не знае, не познава човека, и не може да даде никакъв съвет. Но в действително житейски въпроси неговите съвети не могат да се вземат под внимание. Той никога не е виждал правилно фактите, нито е разбирал човека в каквото и да е отношение; неговата душа е само поезия и музика, той не може да понася нищо, което не е като него. Освен това неговото влияние във въпроси, засягащи моето семейство, би станало причина да загубя уважението и любовта на децата си… Поговори с него и се постарай да му внушиш, в общи изрази, че не бива да се интересува от тях… Всичко това е мъчно и деликатно и аз не зная по какъв начин може да се успокои и вразуми една болна душа, която се дразни от усилията ни да я излекуваме. Болестта, която разяжда отдавна и физически, и душевно това нещастно същество, отдавна ме погубва; виждам го как си отива, без да мога да му помогна, защото тъкмо неговата неспокойна, ревнива и недоверчива любов към мене е главна причина за мъката му…

Тъй като Соланж е малолетна, необходимо е съгласието и на Казимир Дюдеван. Клезенже хуква за Гийери. За изхода от разговора между този жив ураган и Казимир Добродушния не може да има никакво съмнение. Най-после се налага колкото е възможно по-късно да съобщят и на Шопен, който отново сериозно се е разболял. Всичко у Клезенже го възмущава, включително невъзможните му голи статуи. „Идущата година — казва тъжно той — ще видим в Салона и задничето на Соланж!“ Шопен до семейството си, 8 юни 1847: „Майката е очарователна, но няма нито за грош здрав разум… Морис беше на негова страна (за Клезенже), защото ненавиждаше дьо Прео, възпитан младеж и от добро семейство…“ Бракът се сключва на 20 май в Ноан. Казимир идва от Гийери; и е много любезен към „каменаря“ и Жорж.

Санд до Шарл Понси, 21 май 1847:

Никога брак не се е сключвал така настойчиво и бързо. Господин Дюдеван прекара три дни тук… Повикахме кмета и кюрето, когато те най-малко очакваха такова нещо, и сватбата стана почти ненадейно. Най-после се свърши, сега си отдъхваме…

Не се е свършило. След кратко сватбено пътешествие Соланж и съпругът й се връщат в Ноан. Морис е поканил там един свой приятел, Теодор Русо, голям пейзажист, художник на гори и ливади. Русо се влюбва в хубавата Огюстин, а Санд прави всичко възможно да го убеди да поиска ръката на девойката, към която се чувствува задължена.

Жорж Санд до Теодор Русо, 15 май 1847:

Ако бяхте видели как лицето се изчерви и очите просълзиха, когато й показах това прекрасно писмо, и вашата душа би била ведра и лъчезарна, както е нейната от два часа насам… Тя се хвърли в обятията ми с думите: „Има значи човек, който ще ме обича, както ме обичате вие!“

Санд дори обещава да даде — ако Русо се реши на този брак — една зестра от сто хиляди франка, които ще изплаща от своите бъдещи хонорари; това е вече много голяма щедрост. Но тук се намесва ужасната Соланж, която мрази Огюстин, не иска майка й да даде такава голяма зестра и в същото време прави услуга на новото си семейство, защото един по-млад брат на Клезенже се е влюбил в Огюстин. Тя нарежда да съобщят на Русо, че „братовчедката“ е влюбена в другиго и би се омъжила за него само напук на другия. Разтревоженият Русо заявява на Санд, че, разбира се, харесва Огюстин, но да се ожени за нея…

Жорж Санд до Теодор Русо:

Според някои чудовища, аз съм извършила недостойно дело като съм прибрала и спасила едно ангелче; а това благородно същество, отказало ръката на сина ми, защото намира, че той не я обича достатъчно, било интригантка, готова да се сговори с мене, за да измами един честен човек! Тя, която би могла още утре да стане жена на Морис, ако каже какво я измъчва…

Жалко и заплетено положение! Жорж трябва да хитрува пред Морис, у когото нерешителната любов се пробужда отново при мисълта, че Огюстин е на път да се омъжи; трябва да убеждава Русо, смаян от тази „брачна политика“ на жената, която минава за голям противник на брака. Какво си въобразява той? Че е искала да превърне своята „осиновена дъщеря“ в любовница на един приятел? „Ако сте мислили, че аз съм противница на брака по начало, не сте прочели значи нито една от моите книги…“ Или е чул отвратителни клевети? „Питах се, дали не сте като Ламне, с когото е невъзможно да се живее, защото има халюцинации на чувствата…“ Смутен от едно анонимно писмо, обезсърчен от Соланж, Русо се изплъзва. Огюстин остава спокойна „като роза след дъжд“, но между Санд и семейство Клезенже става бурно обяснение.

Санд се сърди главно на Соланж, на тази „силна, упорита, студена, цинична душа, лишена от угризения и милост“.

Жорж Санд до Шарл Понси, 27 август 1847:

Щом се омъжи, тя стъпка всичко и захвърли маската. Надъха съпруга си, избухлив и слабоволен човек, против мене, против Морис, против Огюстин, която ненавижда до смърт заради прекалената й добрина и преданост към самата нея. Тя именно осуети брака на бедната Огюстин (от което Русо за известно време подлудя), като му разказа една отвратителна клевета за Морис и за нея… Старае се да ме скара с моите приятели… Представя се за жертва на моето несправедливо предпочитание към брата й и братовчедката й! Очерня гнездото, от което изхожда, като предполага и твърди, че там се вършат гнусотии. Не щади и мене, при все че водя живот на монахиня…

Последвалите сцени са „невероятни… Тук щяха да се изколят“. Скулпторът вдига чук срещу Морис. Жорж Санд удря с пестник, за да спаси сина от зетя си. Соланж подстрекава борещите се. „Така върви светът. Чисто и просто сатаната се всели една сутрин в красивата жена.“ А Соланж разсъждава: „Ако не си палач, ще бъдеш жертва“.

Санд до Мари дьо Розиер:

Онази дяволска двойка си замина снощи, потънала в дългове, безсрамно тържествуваща, оставила в тукашното общество възмущение, от което не ще могат никога да се оправят. С една дума, в продължение на три дни в къщата ми имаше опасност от убийство. Не искам да ги видя, никога вече няма да стъпят в моя дом. Съвсем го прекалиха. Господи! С нищо не съм заслужила такава дъщеря…