Андре Мороа
Жорж Санд (11)

III
Първата стъпка

Ноан: малък селски площад, засенчен от столетни брястове; двор, засаден с акации и люляци; алеи, посипани с пясък; беседки, обградени с габър; голяма стая в приземния етаж; птича песен; божествени ухания.

Аврора Дюдеван до Зое Льороа:

Истинска наслада е да си отново под свой покрив, сред свои хора, свои животни и свои мебели. Всичко това ти е мило… Този кът ми припомня целия ми живот. Всяко дърво, всеки камък ми пресъздава една глава от моето съществуване. Разбирате, мила приятелко, че дишам с удоволствие въздух, който ми беше необходим…

С удоволствие ли? Може би. Сигурно се радва да види отново своите стари прислужници, да бъде както някога аптекар и лекар на селяните, да приготвя помади и сиропи, да слага синапизми и да пуска кръв, да играе в градината с момченцето си, което не може да изрече името Орор^[1] и я нарича „мамо Оло“, да слуша в лунни нощи „жабките, които имат само по един тон в гласа си, но всяка го издава посвоему, когато се събират нощем край някоя ливада да изпеят серенада на луната“.

В този шумен и цъфнал Ноан не всичко върви, както трябва. Тя обича много своите берийци, но ги намира не така весели като гасконците; за да се спасят от вродената си флегматичност, мнозина пият. Брат й Иполит, който живее много близо в замъка Монживре, се напива често до припадък, а Казимир му подражава, сигурно за да забрави мъката си. Въпреки взаимните уверения семейният живот не върви. Имението е постоянен повод за спречквания. Аврора го управлява в отсъствие на съпруга си; така например тя ръководи жътвата в 1826 година. Но би желала да царува напълно в това мъничко, нейно собствено кралство. Принцът съпруг се съгласява за една година; опитът е жалък провал. Казимир й е отпуснал десет хиляди франка кредит; тя изразходва четиринадесет хиляди и загубва с голямо огорчение длъжността си. Кореспонденцията с Орелиен продължава. (Куриер е понякога сам Казимир, когато отива в Бордо.) А невидимият любовник е денонощно край нея:

„Един отсъствуващ, с когото разговарях непрестанно, комуто поверявах всичките си размишления, всичките си блянове, всичките си скромни добродетели, целия си платоничен възторг; един действително прекрасен човек, когото аз доукрасявах с всички съвършенства, несъвместими с човешката природа, с една дума, човек, когото виждах само няколко дни, понякога само няколко часа в годината. Романтичен в мое присъствие, колкото съм и самата аз, той никога не вдъхна страх на вярата и смут в съвестта ми — беше опората и утехата ми в моето изгнание в действителния свят.“

Бордо и Ноан си разменят подаръци. Аврора му плете кесийка, бродира му тиранти; той й праща испанска барета, книги. Писмата на Орелиен са по-скоро шеговити или сериозни, отколкото нежни. Като не може да говори за любов, той разисква политически въпроси и оспорва (защото е монархист) наследствения бонапартизъм и вродения либерализъм у дъщерята на Морис Дюпен. Тя пише повече от него и понякога го упреква за мълчанието му; в такъв случай той се оплаква, че писмата й са много кратки. Всъщност въпреки няколкото посещения в Бордо, разрешени от великодушния Казимир, тази любов без любов линее.

Политиката, която разделя влюбените приятели, сближава за кратко съпрузите. И Казимир е либерал като Аврора; те подкрепят заедно в Ла Шатр кандидата на опозицията Дюри-Дюфрен, републиканец, „човек с антична правдивост, любезен и благосклонен, все още запазил елегантността от времето на Директорията: малка перука, обици, живо, изтънчено изражение, с една дума, безкрайно общителен и възпитан якобинец“. За да подкрепи кандидатурата му, семейство Дюдеван се настанява в Ла Шатр, наема там жилище, дава вечери и балове. Аврора намира там своите приятели от детинство, към които съпругът се отнася отначало с недоверие, но по-късно свиква с тях, защото те имат неговите политически разбирания: русия Шарл Дюверне, „младеж с тъжна замечтаност“; „гиганта Фльори“, по прякор Галът, „с огромни лапи, страхотна брада, ужасен поглед, изкопаемо, първобитно същество“; духовития Алекси Дютей, адвокат със сипаничаво лице, но блестящ и весел събеседник, който утешава Аврора в дни на лошо настроение: поетичният Жул Неро, по прякор Малгаша, защото е бил в Мадагаскар, поклонник, като мадам Дюдеван, на Русо и Шатобриан.

Тази палава дружина тича в лунни нощи по друмищата, из горите и улиците, събужда гражданите, издебва влюбени двойки или влиза в работнически балове, за да танцува овернски танци. Понякога, докато Казимир хърка, Аврора се измъква с брат си от Ноан, пристига на кон в Ла Шатр и отива да изпее серенада под прозореца на Дютей. Или тръгва призори с Неро, който е естественик, да изучава растения, минерали, насекоми. Една есен е посветена на изучаване гъбите, друга на мъховете и лишеите. Около тази двойка, която събира лечебни билки, витае сянката на Русо. Тези другари по игри и излети се влюбват естествено в хубавата жена в панталон и рубашка, която се държи другарски с тях. Дютей е женен; въпреки това я ухажва, но без успех. Макар че е без зъби и женен, Малгаша също си опитва щастието. И той е отблъснат. „Безчовечната“ разказва шеговито на Казимир получените признания: „Нямам сърце, способно да люби, затова не изпитвам любов нито към него, нито към когото и да е“; но в същото време признава на Малгаша, че „обича другиго“; това не пречи на госпожа Неро да й пише „писмо, пълно с глупости“, за да я укори за „лицемерието, кокетството и всичко, което свършва на «то».“

Вярно е, че тя все повече и повече се увлича да буди желания, които няма никакво намерение да задоволи. Местните дребни благородници и гражданите от Ла Шатр осъждат закачките и волностите й. Не и ли хрумва да покани на един и същи бал хора от първа, втора и трета класа? Не убеди ли заместник-префекта дьо Периньи да покани учителя по музика и съпругата му? „Още едно подражание на мадам Дюдеван“, казват хората, когато чуят за нещо нередно. Тя знае това и смята, че провинцията е глупава и зла. Още повече защото неотстъпчивото градче е твърде неморално: „Мъжете прекарват нощите в кръчмата, пиянствуват и се отдават на всякакви безпътства. Жените, дори най-добрите, са нечувано леконравни.“

Тези примери и незаслужени укори подбуждат към волност младата жена, която дотогава е била неблагоразумна, но целомъдрена. Писмата на Орелиен, все по-редки и все по-малко нежни, не са защита срещу изкушенията.

„Отсъствуващият, бих могла да кажа дори невидимият, когото бях превърнала в третия образ от Троицата (бог, той и аз), беше уморен от този стремеж към възвишена любов… Неговите страсти имаха нужда от друга храна, не от възторжено приятелство и живот чрез писма… Чувствувах, че за него съм ужасна верига или може би само интелектуално развлечение… Аз го обичах още дълго, безмълвно и угнетено… Щом взех решение, всичко свърши без обяснения и укори.“

Какво решение? Тя все още се колебае. В 1827 година, при едно пътуване в Оверн, Аврора води дневник, който не е бил обнародван, но има вече стил:

„Какво да правя? Вали. Никога не съм имала такова желание да се разхождам. Днес имам своенравно настроение. Представям се за хубава жена. О! Не съм кой знае колко жена! А хубава — още по-малко. Хубаво беше преди десет години… Дали да пиша някому? Да, на майка си например… О, майко! Какво ви съм сторила? Защо не ме обичате? Все пак съм добра. Знаете, че съм добра. Понякога избухвам, и то ужасно. Имам стотици недостатъци, но в основата си съм добра… Нещастна майко, лекомислена сте, но не сте лоша. Не, никак не сте лоша. Само сте странна… А дали всъщност да не се оплача на себе си?… Да разкажа житието си? Добра идея. Да пишем мемоари…“

Следва първообраз на това, което по-късно става „История на моя живот“. Тази двадесет и три годишна жена говори за предивременното си остаряване:

„Сърцето — заключава тя — си остана чисто като огледало… Беше пламенно, искрено, но заслепено; не можа да помътнее; и се счупи. Заминах за Пиренеите… Какво чувам? Вечеряте ли вече?…“

И първият опит спира при звука на звънеца.

В този дневник се чувствува дарба, чудноватост и отчаяние. Отказала се е да преобразява духовно съпруга си. Огорчен от това, че я е загубил, неспособен да си я възвърне, съзнаващ незначителността си, Казимир още повече се пропива. Тя чувствува, че Орелиен се отдалечава от нея. Заклел се е да я уважава, но не и да не търси удоволствия другаде. И сам събаря пиедестала, на който тя е пожелала да го постави.

Орелиен до Аврора, 15 май 1828:

Вие си имате един образец за разум и мъдрост, оформяте в съзнанието си някого според този образец и след като го завършите, след като го направите като себе си, казвате: това е еди-кой си. Не, аз нямам предварителни и установени разбирания за всяко нещо. И да дръзна ли да ви призная? Да разбия ли с един удар кумира? За голям мой срам казвам, че нямам установени разбирания за нищо…

Невъзможно ли е да задържиш един мъж без плътска връзка? Тя стига до тази мисъл. Да бъдеш обичана, без да се отдадеш, да бъдеш едновременно фатална жена и амазонка, безукорна съпруга и обожавана любима — прекрасни мечти, които не се включват в действителността.

Тя е срещнала отново онзи Стефан Ажасон дьо Грансан, който й е преподавал някога в девическата й стая сантиментална остеология. Той е станал още по-учен, а лицето му, обрамчено със закръглена брада, е все така красиво, макар и предивременно застаряло: „Той все още оспорва на смъртта своята увехнала младост, която няма да се разцъфти. Донякъде туберкулозен, донякъде налудничав, дойде да дооздравее тук.“ Тя се трогва от хлътналите му бузи, блуждаещия поглед, прегърбената снага. Всичко в този човек я привлича. Той е пробудил у нея първите любовни трепети; учен е, а тя обича да се учи; твърди, че е атеист, а тя, макар и вярваща, се вълнува от тази смелост; вижда, че е болен, а тя обича да се грижи за болни. В 1827 година той живее в Париж и току-що е постъпил в естественоисторическия музей като сътрудник на Кювие^[2]. Добър познавач на латински и гръцки, естественик, той превежда научните трудове на велики гръцки и римски писатели. Написал е много добре проучено, но лишено от дарба предисловие за De natura rerum от Лукреции^[3]. Аврора мисли понякога, че е намерила в негово лице учителя, когото търси. Скоро в Ла Шатр намират, че тя се излага с него. Когато Стефан не е в Бери, Иполит Шатирон, наел с младата си съпруга Емилия дьо Вилньов жилище в Париж, го приема там и пише за него на Аврора:

Иполит Шатирон на Аврора Дюдеван:

Мисля, че всичките му болести се дължат на безредието му. Той е истински пробит кош и когато има пари, сърцето му е отворено за всички приятели, кесията за всички хора… Не зная по-добър човек, от него; образованието и умът му стоят много по-високо, отколкото се мисли; проклетата му глава е от огън. Няма съмнение, че ако поживее, скоро ще си създаде име и приличен доход…

Друго писмо на Иполит до Аврора:

Нашият приятел Стефан пак се разболя от неблагоразумие. Искаше да не почива нощем и треската не го отмина. Напразно му четох проповеди… Накрай започна да твърди, че аз съм по-луд от него…

Аврора до Иполит:

Това, което ми съобщаваш за Стефан, много ме огорчи. Той не се грижи нито за здравето, нито за работите си, не щади нито тялото, нито кесията си. Още по-лошо е, че се сърди на добрите съвети, отнася се с истинските си приятели като с доктори и ги посреща така, че им затваря устата. Знаех всичко това много време преди да ми го кажеш и преди тебе съм била неведнъж чудесно нахоквана… Бих желала да не го обичам, защото непрестанно се измъчвам, като го виждам из крив път, без да иска да го признае. Но трябва да обичаме приятелите си докрай, каквото и да правят, и аз не мога да си взема обратно обичта, щом веднъж съм я дала… Винаги ще има недоволни за тази моя привързаност, и при все че не смеят да го проявяват открито, виждам често укор по лицето на хора, които ме принуждават по този начин да го защищавам… Стефан ще ми бъде всякога скъп, колкото и да е нещастен. Той е вече нещастен, а колкото по-нещастен става, толкова по-малко съчувствие ще буди; такъв е общественият ред. Аз поне ще се старая да облекча, доколкото е по силите ми, тези злочестини. Ще бъда с него, когато всички други биха му обърнали гръб… Човек не допуска никакви действителни грешки у хора, които обича.

През есента на 1827 година Стефан се връща у дома си, когато Казимир отсъствува. Той носи в родния Бери парижка атмосфера и най-нови идеи. Аврора го вижда често и пише на мъжа си с чисто женско изкуство да казва истината, като я скрива зад булото на незначителността.

Аврора до Казимир, Ноан, 17 октомври 1827:

След заминаването ти, мили, почти не съм останала сама. Виждам Стефан, брат му Жул Неро, Дютей, Шарл и Урсула; научила от Стефан (който заминава за Ла Марш), че съм болна, тя дойде днес да се грижи за мене. Имам много силна треска…

19 октомври 1827:

Чувствувам се много по-добре. Още не се храня, но спя добре и ще се оправя. Страхувам се да не се разболея, но виждам, че това неразположение се дължи на датата… Умирам за сън и ще си легна рано… Забравих да ти дам една гета за образец. Ако Стефан се върне навреме, ще ти я изпратя по него. Но къде ли е и какво ли прави? Само бог знае. Той смята, че е несправедливо да го питаш какво мисли. Видях го тази седмица, както ти писах; замина отново за Гере с брат си… Ще ходят на лов… Много съм тъжна, нещастна, просто съм загубена без тебе. Но ти се чувствувай свободен, бъди щастлив и ме обичай. Никой няма да ти се отплати за това по-добре от мене. Пиши ми кога ще се завърнеш, ако искаш да ти изпратя кола в Шатору…

Писмото е сърдечно: но щом Казимир се завръща в Ноан, тя заминава за Париж с Жул дьо Грансан и се среща със Стефан.

Аврора до Казимир, Париж, 8 декември 1827:

Тази сутрин закусих у майка си. Иполит й казал, че съм пристигнала завчера. Много й се искаше да ми се разсърди. Но след като й доказах, че през цялото време съм си почивала, без да мърдам, се укроти и се държа колкото е възможно по-мило… Иполит доведе Стефан и го представи под истинското му име; тя го прие добре въпреки глупостите, които й бяха разправяли… Сигурно ще бъда принудена да прекарам тук и цялата идуща седмица, но към края на седмицата ще замина, каквото и да стане. Стефан каза, че ще се завърне заедно с нас, обаче аз не разчитам много на това, като имам предвид колко често си мени решенията…

Глупостите са клюките за връзката между Стефан и Аврора, връзка, в която никой не се съмнява по това време. Аврора пътува с него, придружава го из Бери, отива подир него в Париж, а потомците на Стефан откриват, че двамата влюбени са си разменяли пламенни писма. Изпращаните от Аврора до Казимир са изпълнени с малко прекалената нежност на жените, които чувствуват, че са прегрешили. На 13 декември тя моли Казимир да не идва да я вземе от Париж; Стефан обещал да я придружи до Бери. Отишла е в Париж под предлог да се посъветва с лекари; посещава най-големите знаменитости и всички я намират съвършено здрава.

Всъщност страданията й са само душевни. След като се завръща в Ноан, тя изпада отново в безразличие и тъга. Мрачна е като престъпница. На Зое Льороа: „Не искам вече да ме обичате както досега. Не заслужавам ничие приятелство. Като ранено животно, което умира в някой ъгъл, не бих потърсила утеха и помощ от ближните си…“ Защо е това неочаквано самоунижаване у едно толкова гордо същество? Тя се е завърнала бременна, може би от Стефан. Защото детето се ражда на 13 септември 1828, следователно зачатието съвпада с престоя й в Париж; Аврора уверява наистина, че то се е родило предивременно, защото се уплашила, като видяла, че Леонтина, дъщерята на Иполит, ще падне от стълбите в Ноан. Но дали Казимир се е мамил в това отношение?

Орелиен дьо Сез, който идва неочаквано в Ноан в ранно септемврийско утро, намира Аврора сама в салона да приготвя детски дрешки и пелени. „Какво правите? — пита той. — Нали виждате! Бързам за човечето, което може да дойде по-рано, отколкото предполагах.“ Орелиен не може да примири тази неочаквана бременност с уверенията в небесна любов и пълно целомъдрие, дори по отношение на съпруга, с които са изпълнени писмата на приятелката. Когато вижда господин дьо Сез, Зое Льороа се изплашва от мъката му. Той е почти обезумял; ту изглежда потънал в мислите си, ту подсилва огъня или тича до пианото и свири с два пръста.

Зое Льороа до Аврора Дюдеван:

„Като видях отново Орелиен, останах с впечатлението, че той е напуснал Ноан страдащ, отчаяно съкрушен й страшно самотен…“

Раждането е тежко във всяко отношение. Иполит е дотолкова пиян, че просто се търкаля по килима в стаята на сестра си. Аврора слуша от леглото си разговора на своя съпруг, който е в съседната стая с прислужницата й, испанката Пепита. Разговорът не оставя никакво съмнение за естеството на отношенията им. Детето, едро и красиво момиченце, кръщават Соланж. „По-късно — пише Луиза Венсан, — когато Стефан дьо Грансан отиваше в Ноан, приятелите му го закачаха. «Какво искате? — отговаряше той. — Отивам да видя дъщеря си!» Самата мадам Дюдеван наричаше понякога дъщеря си «госпожица Стефан».“ Но господин Дюдеван не споменава нито веднъж за намерение да се разведе. Той държи на Ноан, за сина си и дори за Аврора. Тя има над него надмощието на силния над по-слабия духом. „С ленив ум и пъргави нозе“, вечер той само хърка. Вложил е несполучливо доходите на семейството; чувствува вината си и му е стеснително. Пък и къде би отишъл, ако се разделят? Гийери е на мащеха му. Между двамата съпрузи се установява нещо като примирие. Тя се примирява със слугинските приятелства и с пиянството му; той я оставя на свобода, стига да не му иска пари. Но й дава повод да ги иска, като води все по-зле и по-зле сметките. В 1828 година попада в лапите на някой си мошеник Дегранж, който „го обсебва, като го пои с шампанско и му отстъпва любовницата си“, освен това му продава само по картина „един търговски бриг“. Дюдеван го купува за двадесет и пет хиляди франка. А корабът изобщо не съществува и господин Дегранж е корабостроител in partibus^[4]. Аврора подозира това още отначало.

Аврора до Казимир, 20 декември 1829:

Ясно ми е като бял ден, че господин Дегранж се подиграва с тебе. Можеш да му кажеш това от мое име; мене поне няма да измами! Той те уверява, че някой иска да купи твоя дял, уговаря ти срещи, забавлява те с приказки, приспива те с обещания. Ти тичаш, чакаш, добросъвестно се надяваш, а господин Дегранж много добре знае, че не се е явявал никакъв купувач. Всеки ден разчиташ на следващия; следващият ти носи нова измама… Всичко това е последица от първоначалната ти глупост и би трябвало да ти послужи за поука. Търговски сделки не се сключват след вечеря, когато човек за жалост не е трезвен — а аз съм убедена, че тази сделка ти си сключил с чаша в ръка. Казвам ти мнението си за нея, за да не я спомняме вече; миналото е минало, а бъдещето е пред нас; и аз ще бдя над него. Досега отбягвах да правя сметки, защото имах безгранично доверие в разсъдъка и здравия ти разум. Но виждам, че и тебе човек може да те измами като всеки друг, а това се дължи на злополучния недостатък, придобит по време на военната ти служба, от който се бе поправил през първите години на брака ни, но после си възвърна въпреки волята ми. Не се сърди за това, което ти казвам. Правото да си казваме истината е взаимно… Аз съм преди всичко майка, а когато е необходимо, имам и воля. Ще намериш у мене всякога готовност да те оправдая, да те утеша, но ще ти казвам открито мнението си по въпроси, които засягат бъдещето на децата ти…

Не трябва, както казваш, човек да изостави всичко, нито да остави в ръцете на една твърде съмнителна и не особено уважавана личност двадесет или петнадесет хиляди франка, които са същински пробив за състояние като нашето. Твоето нетърпение и обезсърчение не показват здрав разум. Когато човек сбърка, няма да поправи грешката, като ругае, въздиша или се укорява и с това пакости и на своето здраве и спокойствие, и на това на близките си. Човек трябва да има воля; да постави на мястото им лицемерите; да не приема поканите им за обеди (две са вече предостатъчни); да не дружи с този, когото не уважава…

Не зная докъде е стигнал въпросът за мелницата, но струва ми се, че и той куца… Не можеш ли да започнеш някаква сделка, без да си навлечеш куп неприятности? Не ти върви при покупки; престани тогава с тях. По-разумно ще действуваме, когато обсъждаме нещата заедно край огъня, отколкото всеки посвоему. Дютей, който разбира от сделки, и Иполит (когото ти дълго време смяташе за луд, макар че той има може би в това отношение повече разум и от двама ни), ще ни помогнат да направим план за домашните разходи… Ще правиш, каквото искаш в имението, ще купуваш всяка година, ако желаеш и ако можеш, по някоя педя земя. Но трябва да те предупредя, всички в нашия край казват, че ти умееш да купуваш всякога по-скъпо от другите хора…

Аврора отдавна вече не споделя стаята на съпруга си. Настанила е двете си деца в приземния етаж, в жълтата стая на мадам Дюпен Дьо Франкьой; а сама заема съседния будоар, гдето се чувствува в пълна сигурност, защото там се влиза само през стаята на децата. Спи на походно легло, а за бюро й служи една подвижна дъска от ламперията. Стаичката е пълна с книги, хербариуми, пеперуди и камъчета. Тук пише, мечтае, размишлява. Недоволна от живота, тя се възмездява, както може, като нахвърля планове за романи. И сега, както в монастира, търси пряк път за общение с бога. Но не отдава особено значение на външния култ, на религиозните обреди.

„В Ноан, както и в монастира, аз бях погълната от пламенно или тъжно, но винаги дълбоко желание да изуча отношенията, които могат, които трябва да съществуват между отделната и всемирната душа, наричана от нас бог. Тъй като аз не принадлежах към света нито с постъпките, нито с намеренията си; тъй като моята съзерцателна природа се изплъзваше напълно от влиянието му; тъй като, с една дума, можех и желаех да постъпвам само според един по-висш закон от обичаите и общественото мнение, за мене беше много важно да намеря в бога разрешение за загадката на моя живот, познание за истинските ми задължения, потвърждение на най-съкровените ми чувства…“

Лицемерие ли? Животът й доказва тъкмо обратното. Тя не се разделя никога от своя бог. Само че, както всяко човешко същество, за да живее, има нужда да е в съгласие със себе си, тя заличава от съзнанието си мисълта, че прелюбодеянието е смъртен грях. И започва да мисли като майка си: „Това няма особено значение, щом любовта е искрена“. Трябва да се съжалява, че Орелиен се е появил много рано в живота й, по време, когато тя още не е готова да „направи скока“. Той би бил може би за нея мечтаният романтичен любовник. Аврора отива няколко пъти в Бордо и вижда пак своя приятел, но го намира „остарял и погрознял“. Никакво обяснение за миналото; кореспонденцията помежду им продължава още някое време.

Морис расте. Като добра последователка на Русо, Аврора започва да се грижи за възпитанието на своя „Емил“. Дюри-Дюфрен, депутатът, за чието избиране семейство Дюдеван се е борило храбро в Ла Шатр, разказва при едно пътуване на Шатирон, че едно от децата на генерал граф Бертран се научило по някаква нова метода да чете само с няколко урока. Тя иска по-точни сведения.

Аврора Дюдеван до Дюри-Дюфрен, 4 август 1829:

Ще ми простите ли, господине, че навлизам в такива подробности и ви досаждам — на вас, чието време е толкова ценно? Успокоява ме само това, че не ще погледнете може би на искания съвет само като на голяма услуга към една майка, но и като на възможност да се разшири подобрението на първоначалното образование. Вашето сърце и вашият живот са били всякога посветени на доброто на вашите съграждани и това обстоятелство ми вдъхва увереност да се обърна към вас и да предпочета вашето мнение пред всяко друго.

Депутатът съобщава името на възпитателя в семейство Бертран; това е Жул Букоаран. Мадам Дюдеван му пише и през септември 1829 го взема за учител на сина си; но опитът трае само три месеца.

Аврора до Казимир, 14 декември 1829:

Съобщи ми какво трябва да платя на господин Букоаран и ще го освободя. Ти ще ми отговориш с обикновеното: както искаш, което не означава нито да, нито не… А пък аз трябва да зная какво да правя и откъде да взема пари, защото не желая да държа вечно този младеж. Той не ми е много приятен, освен това предполагам, че не ще бъде недоволен да напусне…

Букоаран се връща у генерал Бертран. Не е вярно, че е неприятен на мадам Дюдеван. Той е млад южняк, симпатичен, услужлив, става й приятел и естествено се влюбва в нея. Но тя го държи на разстояние. Най-много може да му обещае, когато го изпраща по работа в Париж, „да го целуне за труда му“. Той се проявява като добър учител, „безукорно познаващ граматиката“; шестгодишният Морис чете свободно; започва да изучава музика, правопис и география.

Аврора до Букоаран:

Възпитанието на Морис започва, а вашето не е завършено… Сбогом, драги сине… Децата и аз нежно ви прегръщаме. Разчитайте всякога на вашата стара приятелка… Получихте ли жилетката си?

При все че Букоаран е „малко апатичен“, присъствието му помага на мадам Дюдеван да понесе в продължение на няколко седмици един живот, който съвсем не е съпружески. Казимир поддържа съвършено явно две любовни връзки със слугини: с кастилката Пепита, бона на Соланж, и с Клер, камериерка на мадам Шатирон. Аврора се опитва да пише романи: „Кръстницата“, „Еме“. Тя учудва Букоаран със своя „едновременно гъвкав и силен характер, който й позволява след най-бурни домашни спречквания да се смее на другия ден, като че нищо не се е случвало, и да не скланя глава под бремето на нещастието си“. Понякога се връща вечер от Ла Шатр на кон, сама под звездното небе, по пътя, гдето се е пребил баща й, и мисли за странното си положение. Тя смята всички около себе си за посредствени хора; но дали сама струва повече? Учила е повече от тях; по-чувствителна е, а смята, че е и по-искрено благочестива. Дали все пак не се мами?

„Аз търсех бога в звездното сияние и си спомням, че в тъмните, есенни нощи гледах как тежки облаци закриват небосвода над главата ми. Уви! Казвах си тогава, така ми се изплъзваш всякога ти, този, към когото се стремя! Боже, комуто се моля наслуки, тайна, възприета от мене като истинска сила, неуловими лъчи, които превърнах във факел на моя живот, къде си? Виждаш ли ме? Чуваш ли ме?… Избрана душа ли съм, натоварена от тебе, да изпълня свято и приятно поръчение на земята, или съм играчка на някакво романтично хрумване на жалкия ми мозък, като семе, разнасяно от вятъра из пространството и захвърлено, където се случи?…“

Тогава, потисната и почти обезумяла от отчаяние, аз пришпорвах коня и се понасях наслуки в тъмната нощ… По този път, при завоя след тринадесетата топола, имаше едно място, злополучно за нашето семейство: почти на същата възраст, каквато имах тогава, баща ми бе паднал от коня си в една тъмна нощ и бе загинал на място. Понякога се спирах там, за да си спомня за него и да потърся на лунната светлина следи от кръвта му по камъните. Но обикновено, когато наближавах мястото, отпусках поводите на коня и го оставях да се носи с все сила, като го насочвах към завоя, гдето пътят се спуска надолу и препускането става опасно…

Тя е уверена, че далеко от Ла Шатр и Ноан съществува любезно, изискано, просветено общество, гдето хората, удостоени с някаква дарба, могат да споделят чувствата и разбиранията си. Би изминала „десет левги, за да зърне Балзак“; почти боготвори Юго, но тези величия дотолкова я плашат, че и през ум не й минава да пристъпи към тях. Когато отива с Морис в Париж, в жилището, което Иполит оставя на нейно разположение, тя вижда само майка си (придружавана всякога от един стар приятел на име Пиере), Карон, семейство дю Плеси и, разбира се, Стефан.

Аврора до Казимир, 2 май 1830:

Видях и Стефан, вчера сутринта и днес. Не зная как се е научил, че съм тук. Намерил писмо до мене при портиерката на Иполит и се подписал на плика — вместо на картичка, — а на следния ден се яви, много пригладен и мил. Днес idem^[5]. Ще видим колко ще трае този меден месец…

От Париж прескача до Бордо:

Оттук до Бордо се стига за тридесет часа; ще прекарам два дни и ще се завърна в началото на идната седмица. Не се решавах и дори не ми беше приятно да предприема това пътуване, защото почти няма да видя Орелиен, който е още на село… Ще ти кажа какво ме накара да се реша: един миг на лошо настроение и на скръб, която предизвика у мене желание и потребност да се раздвижа. Майка ми беше досега много мила към мене, а пък аз и не мога да бъда друга към нея… Получих писмо от осем страници, в което ме обсипват с всякакви измислици, внушени от омраза и гняв! Казва ми се между другото, че съм дошла в Париж да разигравам своите комедии и тя (майка й — Б.пр.]) ми служи пред тебе за оправдание за това пътуване, и така нататък, и така нататък…

Ще ти се обадя, щом пристигна в Бордо. Не настоявам да ми пишеш там — ще престоя толкова малко, възможно е да не получа писмото ти. Но пиши ми тук; аз ще се върна почти едновременно с писмото ти… Тук не съобщавам никому, че отивам в Бордо… Казвам, че отивам за няколко дни „на село“, без повече обяснения… Така че не говори по този въпрос на мадам Дюдеван, ако й пишеш…

Съпругът се превръща в довереник.