Андре Мороа
Жорж Санд (43)

V
Милосърдната Богородица

Междувременно Луи Наполеон Бонапарт е избран за председател на републиката. Вълшебното име е оказало своето въздействие. Новият държавен глава не е непознат за Жорж Санд. На младини е бил либерал и дори карбонаро^[1]. Към 1838 година тя се среща с него в един от парижките салони и двамата споделят общата си ненавист към Луи Филип. Когато заговорите на Луи Наполеон стават причина да бъде затворен в крепостта Ам, младият принц изработва там някаква мъглява политическа доктрина, смесица от порядък и революция, социализъм и благоденствие, либерализъм и силна власт. В 1844 година той издава брошура за премахване на бедността. Луи Блан отива да го посети в затвора и пише за него статия, която Санд обнародва в „Еклерьор Дьо л’Ендр“.

Принцът знае, че мадам Санд се е интересувала за него и казва да й предадат, че за него „напълно отлъчения, би било истински празник, ако би могла да отиде в Ам“. Тя не отива, но му пише, за да потвърди учтиво републиканската си позиция: „Бъдете ни поне малко благодарен, загдето не се поддаваме на обаянието, което характерът, умът и положението ви упражняват върху нас…“ Тя не признава друг властелин освен народа: „Никакво чудо, никакво олицетворение на народния гений в едно-единствено лице…“ Луи Наполеон отговаря със същата, откровеност:

Крепостта Ам, 24 януари 1845:

Вярвайте, мадам, че най-хубавата титла, която бихте могли да ми дадете, е името приятел, защото то означава близост, каквато бих се гордял да видя между нас. Вие, мадам, имате качествата на мъж без недостатъците ни и не можете да сте несправедлива към мене…

Тя се изкусява от мисълта да повярва в искреността на този млад Бонапарт; приятелите й я предпазват; но когато го избират за президент, тя обнародва в „Ла Реформ“ една съвсем не враждебна статия: „Като отхвърли любимеца на Националното събрание^[2], народът се обявява не против републиката, от която има нужда, а против тази, която Събранието му създава. Бъдете уверени, че голямото влияние на Луи Бонапарт се дължи тъкмо на това, че не се е проявил никак при буржоазната република…“ Тя изпитва известно удоволствие, като вижда поражението на умерените, които многократно е предупреждавала. На издателя си Жул Ецел казва:

„Отново съм съвсем спокойна… Това стана, като видях как мнозинството от народа гласува за Луи Бонапарт. Тогава почувствувах примирение пред тази воля на народа, който сякаш казваше: «Не искам още да избързвам и ще поема пътя, който ми се харесва». Затова се върнах към работата си като добър труженик, който се заема отново със задачата си и Спомените ми напреднаха твърде много. Тази работа ми е приятна и не ме уморява…“

През ноември 1851 тя идва в Париж за репетициите на пиесата й „Сватбата на Викторина“, представена в театър „Жимназ“ на 26 ноември 1851. На премиерата присъствува и Соланж със своя съпруг и с покровителя си граф д’Орсе. Семейство Клезенже върви от раздели към помирения и от помирения към раздели. През следната (1852) година едно съдебно решение ще сложи край на бурния семеен живот на двамата съпрузи-врагове. Тъй като лейди Блесингтън е починала през 1849 година, Алфред д’Орсе, много влиятелен в новия режим, се привързва към младата Соланж и по рикошет покровителствува майката на своята приятелка.

Всички говорят за вероятен преврат. Кой би му се противопоставил? Буржоата ли? Те са монархисти. Работниците? Защо ще подкрепят едно събрание, което е заповядало да се стреля срещу тях? На 1 декември Емануел-Араго казва на Санд: „Ако президентът не извърши по-скоро преврат, не разбира работата си; защото засега няма нищо по-лесно от това.“ Вечерта тя отива на цирк със Соланж и Мансо. Когато минават в един часа след полунощ покрай Елисейския дворец, виждат, че вратата на двора е затворена. На пост е само един часовой. Пълна тишина; уличните фенери осветяват калния, хлъзгав паваж: „И утре няма да е!“ — казва със смях Санд. И спи спокойно цяла нощ.

На другия ден, 2 декември, Мансо й съобщава: „Кавеняк и Ламорисиер са във Венсен. Събранието е разтурено.“ Това не й прави впечатление. Тази умираща република отдавна вече й е чужда. Хората по улиците са спокойни, но вечерта в „Жимназ“ представят „Сватбата на Викторина“ пред празен салон. „Дотолкова се владея сега — казва Жорж на един приятел, — че нищо вече не ме възмущава. Гледам на реакционния дух като на сляпа неизбежност, която трябва да се победи с време и търпение.“ Тя прекарва вечерта край камината си, като се вслушва към външните шумове: „Мъртва тишина, от глупост или от страх“. В продължение на няколко дни тя се надява, че новият господар ще се опита да примири французите.

Жорж Санд до Жул Ецел, 24 декември 1851:

Някои мислеха, че между предстоящата, съвсем краткотрайна победа на социализма и това, което стана този месец, е имало и нещо средно: една конституционна република. Виждате, че народът не я иска и това е съвсем просто. Едно изключително страдание иска изключителни мерки, дори ако са само емпирични; предпочита се неизвестното пред известното, магията пред временните облекчения… Ако днешният човек не е безразсъден, ще трябва да разбере, че силата му е в народа. И само той може да бъде днес силен, защото само той може да получи със или без насилие шест, седем или осем милиона гласа, колкото ще събере…

Но началото на новия режим е окървавено и тиранично. Както по времето на белия терор, крайните искат от Принца да забули статуите на милосърдието и състраданието, да бъде „човек от бронз, справедлив и безпощаден“, да мине през века „с неумолим меч в ръка“. Всички верни на републиката са грубо отстранени. Потисничеството се влошава от местни отмъщения. „Половината Франция доносничи срещу другата половина“ — пише Жорж Санд. По силата на безапелационни решения, взети по анонимни клевети, нещастни граждани са хвърляни в затвор, изселвани в Африка, изпращани в Кайен^[3]. В Бери настава паника. Мнозина близки на Ноан са в затвора, други са посочени за изселване. Пиер Льору, Луи Блан, Ледрю-Ролен, Виктор Бори са емигрирали доброволно. Говори се, че ще бъде арестувана и Санд. Тя не иска да избяга; напротив, поисква да се срещне с Луи Наполеон.

В действителност нищо не я заплашва. Принц-президентът я уважава. Но тя настоява да бъде приета: иска да се застъпи за приятелите си. Полицейският префект Мопа й изпраща открит лист; на 25 януари 1852 година тя идва в Париж и пише на принца:

Всякога съм ви смятала за човек със социалистически дух… Проникната от набожна вяра, бих сметнала за престъпление всред всеобщите приветствия да укоря небето, нацията, човека, посочен от бога и приет от народа…

Той отговаря собственоръчно, върху бланка от Елисейския дворец: „Мадам, ще бъда щастлив да ви приема, в който ден от идната седмица определите, към три часа…“ Тя приготвя дълго писмо, гдето излага това, което се страхува, че не ще може да каже по липса на време. То е зов за милосърдие:

Принце, аз не съм мадам дьо Стал. Нямам нито гения, нито гордостта, която тя вложи в борбата си срещу двуличието на гения и властта… И все пак идвам при вас с твърде смело искане… Принце, мои приятели от детинството и старостта ми, близки като мои братя или осиновени деца, са в тъмница или в изгнание: Вашата строгост се стовари върху всички, които са, приемат или са обявени за републикански социалисти… Принце, аз не бих си позволила да разисквам с вас един политически въпрос; това би било смешно от моя страна; но с цялото си незнание и безпомощност се провиквам със сълзи на очи към вас: „Стига! Стига, победителю! Пощади силните, както и слабите… Бъди благ и човечен, защото и твоето желание е такова. Толкова невинни и нещастни същества се нуждаят от това!“ Ох, принце, думата изселване, това тайнствено наказание, това вечно изгнание под чуждо небе не е измислено от вас; ако знаехте как то съкрушава и най-спокойните, и най-равнодушните!… А предварителният затвор, в който хвърлят болни, умиращи, гдето затворниците са захвърлени върху слама, в задушен въздух, където въпреки това треперят от студ! Ами тревогите на майките и дъщерите, които не разбират нищо от държавни интереси, слисването на мирните работници, на селяните, които казват: „Нима може да се хвърлят в затвор хора, които не са нито убивали, нито крали? Нима ще ни затворят всички? А с каква, радост гласувахме за него!“ Ах, принце, скъпи някогашен принце, вслушайте се в човека, който е във вас, който никога не ще може да се превърне в абстракция, когато управлява. Политиката върши несъмнено велики дела, но само сърцето върши чудеса. Послушайте вашето.

Амнистия, по-скоро амнистия, принце! Ако не ме послушате, има ли значение за мене, че съм направила един последен опит, преди да умра? Но мисля, че бог не ще бъде недоволен от мене, че не ще унизя своето човешко достойнство и главно, че не ще загубя вашето уважение, на което държа много повече, отколкото на спокойни дни и спокоен край…

Луи Наполеон хваща и двете ръце на Санд, изслушва развълнуван молбата й за амнистия, осъждането на личните отмъщения, на които политиката служи само за предлог. Казва й, че високо цени нейния характер и ще направи за приятелите й всичко, което му поиска. Препоръчва я на министъра на вътрешните работи Персиньи, от когото тя добива освобождаването на мнозина берийци. Персиньи признава, че префектът на департамента Ендр се е държал като простак. Лесно е човек да отрича своята вина; а занаятът на изпълнителя не ще бъде никога приятен.

Следва дълъг период, който прави чест на Жорж Санд, защото тя се бори смело и твърдо за помилване на нещастните. Задача двойно неблагодарна, тъй като настойчивите постъпки могат да раздразнят властта, а връзките с управниците й навличат укорите на приятелите републиканци, макар че тя не се е отрекла от своите убеждения. На министър Персиньи казва: „Аз съм републиканка, но в 1848 година съм настоявала по цели часове в този ваш кабинет за милосърдие пред тия, които вие свалихте от власт“. Пред републиканците твърди, че е останала вярна и продължава да се излага за тези, които я клеветят: „Не ми е дотегнало да изпълнявам дълга си, който, струва ми се, е преди всичко да се застъпвам пред силните за слабите, пред победителите за победените, които и да са те и в който лагер и да се намирам аз…“ Нейната основна теза е: „Можете да преследвате действията, но не убежденията. Мисълта трябва да бъде свободна.“ На тази почва я подкрепя братовчедът на президента, принц Наполеон Жером („Плонплон“), на когото я е представил граф д’Орсе и който й става истински приятел. „Пакостникът“ на рода Бонапарт, „принц от партията на Монтанярите“^[4], този якобинец се застъпва пред Тиер за „недостойните тълпи“ и по този начин си осигурява уважението на напредничавите умове. Близък с братовчед си Луи Наполеон, той си позволява твърде много и подкрепата му е особено ценна за Жорж. Тя го вижда често. Неиздаден бележник, 8 февруари 1852: „Обяд у Наполеон Бонапарт. Мансо запазва угарката от пурата и чашката си, като казва: «Кой знае? Някой ден…» Толкова много прилича на чичо си!“

В продължение на месеци Санд обикаля министрите, принца, префектите, спасява болни затворници, издействува помощи за семействата им, задържа цели групи политически изселници, праща на изгнаници книги и пари, пише молби, като се старае да запази достойнството на молителите, изтръгва от екзекуционния взвод четирима войника, осъдени на смърт. Комунистите я наричат „светицата от Бери“; изселеният Марк Дюфрес — „милосърдната Богородица“; а Алфред д’Орсе й пише: „Вие сте много мила жена, независимо от това, че сте първият мъж в наше време“. Когато среща прекалено много пречки, тя не се колебае да се обърне отново към президента:

Всички трябва да разберат, че това, което ми казахте, е вярно: не преследвам убежденията, не наказвам мисълта… Но в очакване на амнистията, която вашите истински приятели ни обещават, наредете вашето великодушие да се узнае в провинцията; научете какво казва народът, който ви е избрал: „Той би желал да бъде добър, но има жестоки служители и не е господар. Никой не зачете волята ни: ние искахме той да бъде всесилен, а не е…“

Тя продължава да вярва в добрата воля на бившия затворник от Ам, станал сомнамбул в Елисейския дворец.

Жорж Санд до Жул Ецел, 20 февруари 1852:

Все още съм и ще бъда убедена, че президентът е нещастник, жертва на погрешна и всевластна цел. Обстоятелствата, с други думи партизански амбиции, го тласнаха във водовъртежа на събитията. Той се надяваше, че ще ги овладее, но е вече наполовина затънал в тях и аз се съмнявам дали в този момент си дава сметка за действията си…

Когато става император с почти единодушния вот на народа, тя престава да го вижда и отсега нататък, ако има нужда от опора или помощ за някой нещастник, се обръща към императрицата, към принц Наполеон или принцеса Матилда. Държането на Санд през тия трудни времена е прекрасно, достойно и великодушно. В продължение на няколко седмици — от март до май 1848 — тя се увлича от политическите страсти; след преврата ги овладява и се отдава само на благотворителност.

Бележник на Мансо, 5 декември 1852: „В Ноан обявяват прогласяването на империята: Наполеон III, император на французите… Цялата къща, в пожарникарски костюми, отива да изслуша съобщението. След това се прибира. Работим. Мадам се качва в единадесет и половина. «Лин»^[5]. Ламбер си заминава утре.“