Андре Мороа
Жорж Санд (49)

V
Защо не се преселим в Палезо?

Жорж Санд до Огюстин дьо Бертолди, 31 март 1864:

Успехът на „Вилмер“ ми позволява да си възвърна малко свобода, от каквато бях напълно лишена през последните години в Ноан, благодарение на добрите берийци; защото, като се почне от полските пазачи на цялата област и се стигне до приятелите на моите приятели — а само господ знае броя им! — всички искаха да се настанят чрез моето голямо влияние. Така животът ми минаваше в ненужна кореспонденция и безполезна услужливост. Освен това гостите никога не искаха да разберат, че вечерите са моето време за почивка, а дните — за работа. Стигнах дотам, че трябваше да работя само нощем и не можех вече да издържам. А разходите в Ноан са много големи, та ме принуждават да продължавам изнурителния труд. Променям този начин на живот; променям го с радост и намирам смешно, че ме съжаляват. Така е по-добре и за децата ми, защото те оставаха като заточеници при посещенията ми в Париж; а сега ще се настаним в Париж близо едни до други и ще се връщаме заедно в Ноан, когато пожелаем да прекараме там някое време. По този повод са се пръснали не знам какви клюки и аз се смея, когато ми казват: „Нима ще ни оставите? А как ще живеете без нас?“ Милите берийци! Отдавна вече те живеят чрез мене…

Жорж не казва всичко на Огюстин. Тя има и други основания да напусне Ноан. Отношенията между Морис Санд и Мансо са отдавна враждебни. За Морис е тежко да вижда свой връстник, при това по негова преценка твърде посредствен, издигнат до ранга на любимец. Унизително му е да вижда „стария Мансел“, получил като секретар, счетоводител и почти управител една делегирана, но въпреки това фактическа власт в управлението на Ноан. Самият Мансо удивително прилича на героите от простолюдието в романите на Жорж Санд. Безкористието му стига до маниачество; щом има четири петачета, бърза да ги даде. На своята дама е предан като куче; към другите е мрачно надменен. Освен това е даровит. Художествените критици го смятат за превъзходен гравьор, но той проявява и театрален усет. С помощта на Жорж пише малка пиеса в стихове, която е била представена в „Одеон“; ръководи вместо Санд репетициите на пиесите й, чете ги на артистите. Приятелите на къщата — Дюма, Флобер, граф д’Орсе — се държат дружелюбно към него; княгиня Матилда го кани на вечеря; принц Наполеон присъствува на премиерата на пиесата му.

На двамата Гонкур, изненадани от сериозността, безразличието, полузаспалото състояние и монотонния, почти безжизнен глас на мадам Санд, Мансо обяснява донегде като човек, който показва някаква рядкост — нейната изключителна работоспособност: „Няма значение дали я прекъсват… Представете си, че имате отворен кран у вас; някой влиза и вие го затваряте… същото е и с мадам Санд…“ Предаността е взаимна. Жорж хвали Мансо пред Дюма-син: „Ето един човек, когото можете да уважавате, без да се страхувате от разочарование. Какво сърдечно и предано същество! Вероятно дванадесетте години, прекарани от сутрин до вечер с него, ме помириха окончателно с човешкия род…“

През 1863 година напрежението в Ноан става непоносимо. Морис и Мансо се скарват поради Мари Кайо, която — опиянена от успехите си като актриса и жена^[1] — става безсрамно фамилиарна. Както по времето на Шопен, Морис дава ултиматум на майка си: „Той или аз… Един от двама ни трябва да напусне Ноан…“ За момент изглежда, че тя ще пожертвува Мансо…

Бележник на Мансо, 23 ноември 1863: „Като последица от не зная какъв разговор ми се съобщава, че съм свободен да напусна на идния Иванов ден; много сълзи се проляха за мене! Но не продължиха дълго! Ето колко съжаляват за мене след петнадесет години преданост. Предпочитам да го отбележа тук, за да не плача никога по този повод, а да се надявам, че по-късно може и да се усмихвам. Както и да е; жалко нещо са повечето хора… И така, ще си възвърна свободата и ако искам пак да обичам някого и да му бъда предан — защото в това е моята радост, — ще мога съвсем свободно да го сторя… Свобода! Хубава свобода… Тук послепис с почерка на Морис Санд: Препрочетете «Тартюф»! — Морис.“

Но след една нощ размишления Санд намира, че положението не е такова, каквото е било през 1847 година. Щастливо оженен, баща на едно момченце, Морис може да мине занапред и без постоянното присъствие на майка си; Мансо е сериозно болен и не бива да бъде изоставен. На 24 Жорж избира — Мансо и заминаване.

Бележник на Жорж Санд, 24 ноември 1863: „Не съм тъжна. Защо? Знаехме положението, а то беше лошо. И аз си възвръщам свободата… Но щом ние няма да се разделим и другите са доволни от промяната? Нали и аз сама се стремях за някаква промяна в този живот от огорчения и несправедливост? Да заминем, драги. Да заминем без злопаметство, без сръдни, и да не се разделяме никога… На тях и за тях ще бъде всичко, но не и нашето достойнство, нашата саможертва… Никога. — Тук послепис с почерка на Морис Санд: Препрочетете ролята на бащата в «Тартюф». Пак майка ми е излъгана! — Морис.“

Следват тежки дни. Съкрушена от сериозното решение, мадам Санд се разболява и спи „облечена“. Мансо, „с опънати нерви“ снове между Ноан и Париж, за да търси жилище в някое село. А представленията на марионетките продължават.

Бележник на Мансо, 26 декември 1863: „Изглежда че мадам не е добре днес. Малко нетърпелива е. Следобед спи. Вечер се увлича с костюмите на марионетките. Това не е безумие, а умопобъркване!… Ами когато няма да има марионетки?“

Защото победителят Мансо се тревожи от мисълта, че изтръгва „мадам“ от обичайния й семеен живот. Годината завършва с обикновените празненства.

Бележник на Жорж Санд, 31 декември 1863; „Студено. Не излизам. Разговарям с Морис за снежния човек… Лукулова вечеря: яребици с трюфели, грах, целувки; след това папироси, домино. Лина пее. Удря полунощ. Споглеждаме се. Донасят Кокотон. Събудил се е и е весел като птиче. Раздаваме си подаръците. Ядем бонбони.“

Обичайните парижки приятели се заменят с нови. Санд живее с Мансо на улица „Фьойантин“ №97^[2]; вижда се с Майарови, братовчедите на Мансо; с борсовия посредник Родриг, бивш сенсимонист, който продължава да й помага щедро в благотворителността; с Ламберови^[3]; със сътрапезниците от вечерите у Маньи. Поставя си изкуствени зъби, четири пъти седмично ходи на театър и обикаля предградията, за да си намери „къщичка“. Майар, който живее в Палезо, по железопътната линия Версай — Лимур, й предлага една. Неотдавна е починал Делакроа. Санд има повече от двадесет негови картини („струват 70 — 80 хиляди франка, обзалагам се в това“, пише тя). И решава да ги продаде с изключение на две: „Изповедта на Гяур“, първият подарък на художника, и „Кентавъра“ последният му подарък. Тази финансова операция трябва да позволи на Санд да „осигури на Морис една много приятна рента от три хиляди франка вместо едно безплодно богатство“ и да си купи едно малко имение. Родриг улеснява финансовата страна на въпроса. „Вилата Жорж Санд“ е купена на името на Мансо, който се задължава да я завещае на Морис.

Последно отиване в Ноан — за сбогуване. Старият селски кмет, „отец Олар“, се разплаква. Морис и Лина препоръчват на майката, останала много млада по сърце, да бъде благоразумна.

Бележник на Жорж Санд, 25 април 1864: „Въздържание! Въздържание от какво, глупци? Въздържайте се цял живот от злото. Нима бог е създал доброто, за да се лишаваме от него? Въздържайте се да усещате прекрасното слънце и да гледате цъфналите люляци. Аз работя… и съжалявам, че не работя повече. Но скучая и не ми се работи… Тази вечер четем романа на Морис. Днес се учих да правя gnocchi^[4], за да си правя в Палезо…“

Бележник на Мансо, 11 юни 1864: „Последна вечер в Ноан. Мисля, че всички ще я помним. Така че няма какво да се пише за това последно бдение. Но мисля въпреки волята си, че през четиринадесетте години, прекарани тук, повече съм се смял, повече съм плакал, повече живял, отколкото в предишните тридесет и три години… И така, отсега нататък оставам сам с нея. Каква отговорност! А заедно с това каква чест и каква радост! — Тук послепис с почерка на Морис Санд: Какъв самохвалко! Какъв глупак!“

Няма скарване, всичко става с добро. „Затварят Ноан като за продължително отсъствие“, защото Морис и Лина също отказват да носят бремето на голямото жилище: „Милите деца не искат да управляват Ноан; малко грешат от гледище на своя интерес… Но се стесняват от съображения на доброта и нежност…“ Те решават да отидат в Гийери, при Казимир, който си остава последно убежище за своите деца и е много обичан от Морис и Лина.

Жорж Санд „отлита към Палезо“, придружена от съжаленията на берийците, които и изпращат тъжни приветствия и мили молби. В Ла Шатр говорят за семейна свада. Санд отрича: „Слава богу, живеем си в пълно съгласие; но ако жителите на Ла Шатр не биха ни обвинили, би значило, че са болни…“ Тя харесва новото „парижко жилище, съвсем мъничко, но възхитително, удобно, чисто и с прекрасен вкус“. Палезо я очарова.

Бележник на Жорж Санд, 12 юни 1864: „Възхитена съм от всичко: от местността, от градинката, изгледа, къщата, вечерята, прислужницата, тишината. Омагьосано кътче! Добрият Мансел е помислил за всичко; истинско съвършенство. 13 юни 1864: Дълбок сън. Изглежда че духа и гърми. Не съм усетила… Деня прекарваме в разопаковане и нареждане. Забавно е да нареждаш вещите си в съвсем нови мебели, в толкова чисто помещение. Люси^[5] ни приготвя вкусна вечеря, поднесена с апетитна чистота. Ядем ягоди от нашата градина, риба, яйца и кафе. Мансел ли печели всичко?… Чудесно!“

Жорж Санд до Морис, 14 юни 1864:

Един зелен поднос с воден елмаз по средата, всред великолепен пейзаж — същински Рюисдал… Много добре се спи; и денем, и нощем е тихо като в Гаржилес… Дърветата са величествени, нивите и ливадите великолепни, но прекаленото обработване на почвата не пречи покрай пътеките и потоците да има много растения. Тази сутрин направих малка разходка и набрах розови, сини и лилави зарасличета, каквито няма у нас. Бих искала да изпратя една розова спирея от моята градинка, едно прелестно дръвче.

Жорж едва се е настанила в Палезо, когато получава ужасна вест: Малкият Марк-Антоан, Кокотон, се е разболял в Гийери.

Бележник на Мансо, 19 юли 1864: „Получаваме ужасната вест, че Марк е на умиране: «Много по-зле, малка надежда». Изпращаме младежите да кажат на Майар да ни чака на гарата в Со. Приготвяме куфарите и заминаваме. Бихме могли да вземем още тази вечер влака от Бордо, но нашият влак закъсня, а другия от Орлеан пропуснахме с пет минути! Можем да заминем едва утре. Нощуваме на улица «Фьойантин». Добре направихме, че взехме Люси… 20 юли 1864: Нова телеграма: «Ако искаш да го видиш, тръгвай!» Посещение от Майар… и Камий, които увещаваме да ни придружат. Обядваме сами у нас, на улица «Фьойантин», и заминаваме от гарата в седем и четиридесет и пет. В отделно купе сме… 21 юли 1864: Закусваме в купето, между Перигьо и Ажан. В Ажан, в десет и половина, намираме пощенска кола, която ни чака, и тръгваме за Гийери, гдето от селския пощальон научаваме, че сме закъснели: детето е починало тази сутрин. Първият човек, когото виждаме, е Морис; след това господин Дюдеван и мадам Далиа^[6]; най-после мадам Морис…“

Това е последната среща на Санд със съпруга й. На Казимир е неприятно да я приеме под своя покрив, но все пак казва: „Не мога да й попреча да види внука си“. Когато съобщават „Колата на госпожа баронесата“, Дюдеван излиза пред входа със своите приятели. Аврора е довела доктор Льоклер и Мансо. Тя прошепва: „Казимир. — Мадам — отговаря той, — знаете стаята си; никой не я е заемал след вашето заминаване.“ Конкубинката придружава учтиво законната съпруга, която й казва: „Поверявам ви стария си съпруг“.

Жорж Санд е с чудновата рокля, от която се подава алена долна фуста; пуши огромни папироси. На трапезата не продумва. Гостите в Гийери забелязват сломения й вид, закръглеността, увисналите бузи. Тя си заминава на следния ден. „Какво е впечатлението ви от тази последна среща с вашата съпруга?“ — обръща се д-р Селси към Казимир. „О! — отговаря баронът — нямах желание да я нарека Аврора^[7]; защото приличаше повече на залез…“

Морис и Лина се прибират в Ноан, Санд в Палезо. И при тази скръб тя учудва своите приятели с незабавната си душевна устойчивост. „Какво нещастие! Но въпреки това искам, заповядвам ново дете, защото човек трябва да люби, да страда, да плаче, да се надява, да създава…“ Вечери у Маньи, водевили, театър „Жимназ“ и „Одеон“ — животът подновява затворения си кръг. Мансо кашля, подрежда Палезо, а вечер играе безик със своята „дама“.