Андре Мороа
Жорж Санд (44)

VI
Марионетки

Така Жорж Санд пада на нозете си като ловка и щастлива котка. Властта я щади; има доверието на режима; от схватката излиза ако не незасегната, то поне неуязвима занапред. Но е получила тежък удар. И този път търсенето на абсолютното я е довело до тъжно разочарование.

Поражението е време за разцвет на комедията. В смутните години след разгрома през 1848 Жорж Санд дължи спасението си на театъра. Тя го е обичала всякога по родова традиция. Още по времето на Шопен в Ноан се играят пантомими и малки полуимпровизирани пиеси. През 1848 година Морис урежда марионетен театър. Той изрязва куклите от липови стъбла, а майка му ги облича с остроумие и вкус.

Жорж Санд до Огюстин дьо Бертолди, декември. 1848:

Морис и Ламбер направиха марионетен театър, който е наистина нещо удивително. Декори, моментални смени, перспективи, дворци, дори, лунни нощи и звезди, прозирност — всичко е наистина прекрасно и много сполучливо. Имат двадесетина актьори, които говорят и действуват много забавно по тяхна заповед. Сами пишат сценариите, които са понякога доста хубави; пишат и мрачни мелодрами… Има цял куп костюми за тия дървени актьори…

Създали са всички актьори от италианските комедии и още стотина други, измислени в Ноан; Баландар, директор на трупата, важен, симпатичен господин с редингот и бяла жилетка; полският пазач Басине; негърката Бамбула; полковник Вертебрал и графиня дьо Бомбрекулан, с огромни гърди. Костюмите са безукорни: плисирани якички, бродерии, шапки с пера. Бюстовете са покрити с кожа, така че дамите могат да бъдат деколтирани, а мъжете да се борят голи до кръста.

В 1851 година майката изненадва Морис с постройката на истински театър в бившата билярдна на замъка. Съединяват това голямо сводесто помещение със стаята на Соланж и го посвещават на драматичното изкуство. В дъното има сцена за артисти от плът и кръв; в средата е публиката: в една ниша — марионетният театър. Той е обзаведен по-добре от всеки друг. Чрез специална въртележка слънцето и луната следват обичайния си ход. Вали дъжд; светкавици прорязват завесата в дъното. Декорите, рисувани от Морис, създават илюзия за дълбочина. За едно и също действуващо лице има няколко фигури с различна големина, така че докато се придвижва откъм дъното на сцената, актьорът израства. Всички кукли са монтирани на толкова чувствителни пружини, че и най-лекият полъх може да ги раздвижи! Когато някой от тях рецитира, другите се размърдват в съответния момент. Отличен импровизатор, Морис обича публиката да задава въпроси на марионетките му, които дават блестящи отговори.

Жорж Санд до Огюстин дьо Бертолди, 24 февруари 1851:

Да, Морис се смая от театралната зала. Той пристигна една сутрин преди близо три седмици. Театърът беше затворен. Вечерта му завързах очите и го заведох в билярдната. Видя, че завесата се вдига, на сцената бяха декорите за „Клавдия“, всичко чисто, прекрасно осветено! Можеш да си представиш изненадата му! Играха само два пъти, откакто се е завърнал. Позволявам да дават представления само веднъж на две седмици, защото трябва и да се работи. Вчера имаше великолепен спектакъл. Пиеса в духа на „Дяволските хапчета“, наполовина с говор, наполовина пантомима, с изненади, дяволи и фойерверки във всяка сцена. Имаше шестдесет души зрители. Тук-там се явиха несполуки. Но всички викаха, тупаха с нозе и актьорите бяха наелектризирани…

28 април 1851:

Играхме най-новата ми пиеса!^[1] Ах! Колко необходима ни беше ти! Сега аз съм принудена да играя първата роля. Лицето как да е става, когато го намажа както трябва, но за мене е непреодолима пречка да се убедя, че съм млада, а като не чувствувам да съм лицето, което представлявам, не мога и да играя добре…

„Никой не знае колко дължа на марионетките на сина ми“ — пише Санд. И това е вярно. Тази игра я отвлича в тежки дни от самата нея, което е всъщност задачата на всяка игра. След половин век опити, от които много са бурни и мъчителни, Жорж започва да вижда ясно нишките, които движат човешките марионетки. Докато вечер, на голямата маса в Ноан, крои и шие костюми за Арлекин и Коломбина, за Баландар и Бамбула, тя мисли за почти същите прости пружини, наричани страсти. Познавала е безброй хора; и може да ги групира за няколко вида амплоа. Виждала е „стари графини“ в детството си, буйни и велики жени от народа, бъбрив реформатор, който вечно проси, лиричен опортюнист като Мишел, пламенен и туберкулозен актьор за първи роли, млада артистка, която търси любов. Още щом се появят на жизнената сцена, тя знае вече как ще постъпват. За една разочарована душа, наближаваща петдесетте, е голямо изкушение да се забавлява с човешката машина и след това да се отдели от тази безсмислена комедия. Театърът е пречистване на страстите; но може да бъде и тяхна смърт.

Най-добрите зрители обаче виждат отвъд комедията. От нея те научават „да убиват в себе си марионетката“; след това откриват, че и след като покорят марионетката, остава още нещо. Жорж Санд е търсила идеална любов; не я намира; и не съжалява, че е мечтала за нея. Тя продължава да мисли, че в любовта жената трябва да иска всичко или нищо. Надявала се е на идеална република; вижда крушението на своя блян: и не съжалява, че е мечтала. Все още вярва, че въпреки моменти на низост, в човека има огромни източници на величие и затова е по-добре да му се говори „за свободата, отколкото за робството му“. Вижда злото; и пази вярата си в доброто. Майка Алиша и абат дьо Премор са били прави някога, когато въпреки всичките й грешки са й давали своето доверие; когато започва да старее, тя отива към едно душевно спокойствие, което всеки от нас трябва сам да си завоюва.