Андре Мороа
Жорж Санд (21)

III
Излиза Паджело

Завръщането в Париж поставя трудни въпроси, и то на три плоскости.

Плоскостта на общественото мнение; Санд не бе обръщала никакво внимание на преценките в Ла Шатр, но отдава голямо значение на това какво ще мислят за нея в литературните среди, в света на Бюло и Сент Бьов. На най-добрия приятел на Мюсе, Алфред Тате, който я е посетил във Венеция, тя казва: „Ако някой; ви запита какво мислите за свирепата Лелия, отговорете му само, че тя не се храни с морска вода и с кръвта на мъжете…“ Когато се завръща, намира, че всички осъждат свирепата Лелия. Много погледи се отвръщат от нея. Паджело изненадва и разочарова Париж. Очаквали са някой неотразимо красив италиански граф. А виждат едно приятно момче; но да бъде предпочетено пред Мюсе!… Жорж чувствува това неодобрение.

Плоскостта Паджело: Тя желае да се отнася към него нежно и великодушно. Препоръчва го на лекари, които го развеждат из парижките болници; дори на Бюло, с надежда че той ще поиска от Пиетро статии за Италия. А тъй като Паджело няма пари, тя се опитва да му даде, без да го засегне. Затова му е внушила да донесе в Париж четири не особено ценни картини и заявява, че ги е продала от негово име и му предава стойността им. Под този предлог успява да му даде хиляда и петстотин франка. Така се задоволява великодушието на единия и самолюбието на другия; но на Пиетро, когото е смятала така доверчив, му хрумва изведнъж да ревнува: „Щом стъпи във Франция, престана вече да разбира“ — казва тя. — Престана да разбира на езика от любовните комедии значи: „всичко разбра“.

А има много нещо за разбиране, защото на плоскостта Мюсе е настъпила отново драма. Мюсе не иска да признае, че за някои неподходящи любовни връзки откровеното скъсване е единствен цяр. Той иска да види отново Жорж и не може да понесе удара. Тя му казва, че е щастлива с Пиетро. Това вече не е вярно, но тя не признава от гордост. Мюсе решава да се отстрани; иска й само един час и една последна целувка: „Изпращам ти последно сбогом, многообична ми… Няма да умра, докато не напиша книга за себе си и за тебе (главно за тебе)… Кълна се в младостта и в гения си, на гроба ти ще поникнат неопетнени лилии. Ще поставя там със собствените си ръце мраморен епитаф за тебе, по-чист от статуите на еднодневната ни слава. Потомството ще повтаря имената ни като имената на безсмъртните любовници, познати с общо име — Ромео и Жулиета, Елоиза и Абелар. Никога не ще споменат единия, без да споменат и другия…“

След това, на 25 август, той заминава за Баден, а на 29 тя тръгва за Ноан. По искане на жена си, Казимир кани Паджело да им гостува. Но докторът се отнася с почит към брака; той отказва да замине и се задоволява да остане в „голямата столица, за да посещава болниците“. В Ноан Жорж намира отново стария си дом, хубавия селски площад, своите дървета, приятелите, децата, съпруга и дори майка си, пристигнала от Париж. Веднага я наобикалят нейните берийци: малгаша Неро, Дютей, Ролина. Те поне не я укоряват. „Упреците само ожесточават сърцето на страдащия, а едно сърдечно ръкостискане е най-красноречива утеха.“ Тя се чувствува сломена, разкъсвана между двамата и мисли за самоубийство. Само любовта към децата й, според нея, я свързва с живота.

Малгаша е отрупван със задъхани въпроси: „Спокоен ли си? Понасяш ли без горчивина и отчаяние домашните неприятности? Заспиваш ли, щом си легнеш? Не витае ли около възглавието ти демон в ангелски образ, който вика: «Любов! Любов! Щастие! Живот! Младост!» А тъжното ти сърце отговаря: «Много късно! Можеше да бъде, но не бе!» О приятелю, прекарваш ли по цели нощи да оплакваш мечтите си и да си казваш: «Не бях щастлив!…» Защото Санд мисли, че не е била щастлива, смята се осъждана, оклеветена, а се чувствува невинна. Нима не е била откровена, безкористна, всякога готова да помага? На Франсоа Ролина, който й е най-близък по разбирания, изпраща прекрасно оправдание: «Ти поне ме познаваш. Знаеш дали в това разбито сърце има низки страсти, подлост, вероломство, склонност към някакъв порок… Знаеш, че ме разкъсва огромна гордост, но в нея няма нищо дребнаво, нито греховно, тя не ме е тласнала никога към позорно провинение и би ме издигнала до героична участ, ако не бях родена с окови…» С него тя се разхожда посред нощ в ноанския парк, където си разменят тъжни изповеди, когато звездите са бледи, въздухът пропит със сладостна влага и пътечките толкова тъмни: «Исках да бъда силна като мъж — казва тя, — а бях сломена като дете…»

През този септември — 1834 — тя чете «невероятно» много: «Евхаристия», от абат Жербо, «Размисли за самоубийството» от мадам дьо Стал; «Животът на Виторио Алфиери» от Алфиери. Проповед, дисертация, изповед. Но най-много чете и препрочита писмата, които получава по това време от Мюсе, пламенни, безумни писма, първообраз на «Нощите»: «Кажи, че ми отдаваш устните, зъбите, косите си, главата, която беше моя, че ме прегръщаш пак! О, боже, боже! Помисля ли за това, гърлото ми се свива, погледът помътнява, коленете ми се подкосяват. Ах, страшно е да умреш, страшно е и да любиш така. Как жадувам, моя Жорж, как жадувам за тебе! Моля ти се, изпрати ми такова писмо! Загивам, сбогом…» Поетично преувеличение ли? Разбира се. Каквото и да се говори, никой не умира от любов. В Баден Мюсе намира успокоение и дори една любовна сполука, която го вдъхновява да напише поема. Но ревността и любовта към тази, която той смята, че му се е изплъзнала, са искрени.

В Ноан Санд се усамотява в горичката, за да му отговори с молив, като се старае да го успокои: «Ах, ти все още премного ме обичаш. Не бива вече да се виждаме.» Говори му за горкия Пиетро, «доброто невинно момче», което е казвало толкова пъти «Il nostro amore per Alfredo»^[1], а сега също се е сетило да ревнува и обсипва Жорж с упреци в писмата си. Но тя не се колебае вече в душата си между поета, който пише от Баден пламенни, великолепни писма «а ла Русо», и слабия, мнителен Паджело, който «й стоварва на главата» оскърбителни и неумели обвинения.

Санд до Мюсе:

Може би вече е заминал и аз няма да го задържа; оскърбена съм до дън душа от писмата му и чувствувам, че вече не ми вярва; а следователно и не ме обича…

Оттук изхожда възхитителната реплика на Жаклин към Андре, в първото действие на «Светилника»: «Вие не ме обичате вече… Самата невинност дори би ви се сторила виновна… Не ме обичате вече, щом ме обвинявате…»

Трябва да признаем, че в този случай драмата се превръща наистина в комедия. Жорж е искрена, когато пита патетично Мюсе: «Възможна ли е възвишена, вярваща любов? Или ще трябва да умра, без да я срещна? Да улавям само призраци, да гоня само сенки! Дотегна ми. А при това обичах искрено и сериозно този великодушен човек, романтичен като мене, когото смятах по-силен от мене.» Но музата на комедията се усмихва, когато Санд добавя: Обичах го като баща, а ти беше нашето дете…“ Тя би желала всички да са щастливи, всеки да вярва на думите й, всеки любовник да я обича и да се съгласява великодушно с желанието й да ощастливява и съперника му. Но хората не са създадени по такъв образец. Любовта не е приветлива и открита; любовта е недоверчива, изключваща, неспокойна и ревнива. Какво разочарование!

На 15 септември Мюсе пише от Баден: „Ако се върна в Париж, ще ти бъде може би неприятно, както и на него. Признавам, че стигнах дотам да не щадя никого. Ако този венецианец страда, нека си страда: тъкмо той ме научи да страдам. Връщам му урока, предаден ми магистрално от него…“ Жорж се връща набързо от Ноан, за да утеши Паджело, преди да го пожертвува. Най-хубавото в случая е това, че Паджело не се нуждае от никаква утеха. Той е предвидил тази развръзка още при завръщането от Венеция в Париж. Престоят във Франция е бил интересен за него; именити лекари го отрупват с любезности; животът без любовницата му се струва прекрасен и спокоен. Ето как разказва той скъсването:

Дневник на Паджело: „Жорж Санд ми съобщи с писмо, че е продала картините ми за хиляда и петстотин франка… Невероятно зарадван, побързах да си купя кутия с хирургически инструменти и някои нови книги от моята професия… Сбогувахме се безмълвно; стиснах й ръка, без да мога да я погледна. Тя изглеждаше смутена; не зная дали страдаше; моето присъствие й пречеше…“

Излиза Паджело. Добрият доктор се връща във Венеция, оженва се. Има много деца и доживява до деветдесет и една година (1807–1898), след като е получил от това младежко приключение обаянието на Гуичиоли. Щастливи са тези, които са свързани за миг с някоя блестяща съдба, но се измъкват бързо от опасните лъчи на прожекторите.