Дейвид Едингс
Кралица на магиите (31)

ГЛАВА 30

Коридорите и сводестите зали на палата бяха празни. Стиснал меча си, Барак мрачно крачеше сред ужасните кървави останки, очертали пътя му при влизането му в двореца. Лицето на огромния мъж беше бледо и той отвръщаше очи от жестоко осакатените трупове.

Излязоха навън. Улиците на Стис Тор бяха по-тъмни, отколкото и в най-тъмна нощ. И бяха изпълнени с тълпи, които виеха от ужас.

Барак, стиснал в лявата си ръка факла, грабната пътьом от стената в палата, вдигна огромния меч в десницата си и ги поведе напред. Макар и обхванати от паника, нийсанците им правеха път.

— Какво е това, Поулгара? — изръмжа Барак през рамо и размаха факлата, сякаш искаше да прогони тъмнината. — Да не би да е някакво вълшебство?

— Не — отговори тя. — Не е никакво вълшебство.

Малки сиви късчета прелитаха в светлината на факлата.

— Да не е сняг? — недоверчиво възкликна Барак.

— Не — отвърна леля Поул. — Това е пепел.

— Но какво гори?

— Една планина — обясни вълшебницата. — Хайде да се върнем на кораба колкото е възможно по-бързо. Тази тълпа е по-опасна от саждите. — Тя зави раменете на Гарион с леката си наметка, после посочи една улица, където се мяркаха няколко факли. — Оттук.

Пепелта започна да пада по-бързо. Приличаше на мръсно сиво брашно, което валеше сред подгизналия от влага въздух; от нея се носеше ужасна воня на сяра.

Когато стигнаха до кейовете, непрогледният мрак започна да се разсейва. Пепелта продължаваше да засипва улиците, слягаше се в пукнатините на калдъръма и се трупаше на малки преспи край ъглите на сградите.

На кейовете цареше истински хаос. Тълпи нийсанци с вой и крясъци се опитваха да се качат на корабите, за да избягат от задушаващата пепел, носеща се в пълна тишина във влажния въздух. Полудели от ужас, някои хора дори скачаха в смъртоносната река.

— Няма да можем да преминем през тази тълпа, Поулгара — каза Барак. — Почакайте малко. — той прибра меча си в ножницата, подскочи и се хвана за ръба на един нисък покрив. Покатери се горе и се изправи над тях. Очертанията на фигурата му бяха съвсем смътни. — Хей, Грелдик! — изрева исполинът с могъщия си глас, който надвика дори шума на тълпата.

— Барак! — отговори гласът на Грелдик. — Къде си?

— В началото на кея — изкрещя Барак. — Не можем да минем през тълпата.

— Останете там — отговори му с вик Грелдик. — Ще дойдем да ви вземем.

След няколко секунди се разнесе тропот от тежки стъпки. От време на време се чуваше шум от удари. Викове на болка се смесваха с крясъците на ужасената тълпа. После Грелдик, Мандорален и половин дузина плещести моряци, въоръжени с тояги, изплуваха от вихрушката на пепелта, — пътят беше разчистен.

— Загубихте ли се? — кресна Грелдик на Барак.

Барак скочи от покрива и отвърна:

— Трябваше да спрем малко при двореца.

— Вече се тревожехме за сигурността ви, милейди — обърна се Мандорален към леля Поул и изблъска някакъв фъфлещ нийсанец встрани. — Дурник се върна преди няколко часа.

— Забавихме се по пътя — отговори тя. — Капитане, можеш ли да ни заведеш на борда на своя кораб?

Грелдик се ухили.

— Да вървим тогава — подкани ги тя. — Няма да е лошо, щом се качим на кораба, веднага да вдигнем котва и да се отдалечим от града. Тази пепел след известно време ще престане да пада, ала дотогава хората ще продължават да се държат истерично. Все още ли няма новини от Силк и баща ми?

— Никакви, милейди — отговори Грелдик.

— Какво ли прави той сега? — замислено каза вълшебницата.

Мандорален извади тежкия си меч и настъпи право срещу тълпата, като нито забавяше крачка, нито се отклоняваше от пътя си. Нийсанците изчезваха пред него като дим.

Тълпата, която се блъскаше край кораба на Грелдик, беше невъобразима. Дурник, Хетар и моряците, наредени на перилата, отблъскваха с канджи и тояги обхванатите от паника хора.

— Спуснете мостчето — изкрещя Грелдик.

— Благородни капитане — избъбра един плешив нийсанец, — ще ти дам сто жълтици, ако ме вземеш на борда на своя кораб.

Грелдик го изблъска с отвращение.

— Хиляда жълтици — обеща нийсанецът, стисна ръката на Грелдик и размаха кесията си.

— Махнете този глупак. — заповяда Грелдик.

Един от моряците стовари небрежен удар върху главата на плешивия нийсанец, после се наведе и измъкна кесията от ръцете му. Отвори я и изсипа монетите в шепата си.

— Три сребърника — погнусено изрече той. — Всичко останало е медни монети. — След това се обърна и изрита в корема изпадналия в безсъзнание мъж.

— Прережете въжетата — изкрещя Грелдик, щом всички успяха да се качат.

Моряците изпълниха заповедта. Страхотен вик на изненада се откъсна от нийсанците, които се тълпяха в края на кея. Мудното течение бавно повлече кораба, ала писъците и отчаяните стонове продължаваха да го следват още дълго.

— Гарион — заговори леля Поул, — защо не слезеш долу, за да облечеш някои по-подходящи дрехи? И измий този отвратителен руж от лицето си. После ела тук. Искам да разговарям с тебе.

Гарион, който беше забравил колко оскъдно е облечен, се изчерви и слезе в каютата си.

Когато се върна, облечен в туника и панталони, вече бе станало по-светло, ала сивата пепел все още продължаваше да пада. Светът беше обвит в мъгла от сажди. Вече бяха доста далеч от града и моряците на Грелдик отново пуснаха котвата.

— Тук съм, Гарион — извика леля Поул. Стоеше близо до носа и се вглеждаше в мътния въздух. Гарион отиде при нея, изпълнен с известно колебание; споменът за онова, което се беше случило в палата, все още отчетливо изпъкваше в ума му.

— Седни, скъпи — подкани го тя. — Трябва да разговарям с теб по един въпрос.

— Да, госпожо — отговори младежът и седна на пейката до нея.

— Гарион. — Вълшебницата се обърна и го погледна в очите. — Случи ли се нещо, докато беше в палата на Салмисра?

— Какво точно имаш предвид?

— Знаеш за какво те питам — отвърна тя отсечено. — Нали няма да поставиш и себе си, и мен в неудобно положение, като ме накараш да ти задавам разни нелепи въпроси?

— О! — Гарион се изчерви. — Това ли? Не, нищо подобно не се е случило. — Той си припомни сочните форми на кралица Салмисра с известно съжаление.

— Добре. Това беше едно от нещата, от които се боях. Не бива да се занимаваш с такива неща точно сега. Това оказва особен ефект върху човек като тебе.

— Не съм особено сигурен, че те разбирам — отговори той.

— Ти имаш определени способности — обясни му леля Поул. — И ако започнеш да правиш експерименти в онази област преди да си напълно съзрял, резултатите могат да се окажат непредсказуеми. Засега ще е по-добре да не смесваш нещата.

— Може би щеше да е по-добре, ако нещо наистина се беше случило. — избъбра Гарион. — Така щях да се променя, да стана като другите и нямаше да наранявам повече хората.

— Съмнявам се — възрази Поулгара. — Силата ти е прекалено голяма, за да бъде така лесно неутрализирана. Помниш ли за какво говорихме, когато напускахме Толнедра? За обучението?

— Нямам нужда от никакво обучение — възпротиви се момъкът и тонът му стана враждебен.

— О, имаш! — възрази тя. — При това трябва да бъдеш обучаван сега. Мощта ти е огромна — по-голяма от всяка друга, която съм виждала. Известна част от нея е толкова сложна, че не мога да разбера дори малка част от нея. Трябва да започнеш с обучението преди да се е случило нещо гибелно. Ти си напълно неконтролируем, Гарион. Ако наистина сериозно желаеш да не нараняваш хората, трябва да бъдеш готов да започнеш да се обучаваш. Така ще разбереш как да предотвратяваш различните злополуки.

— Но аз не искам да стана вълшебник! — възрази той. — Единственото, което желая, е да се отърва от силата си. Не можеш ли да ми помогнеш да сторя това?

Тя поклати глава.

— Не. Ала не бих го сторила, дори и да бях в състояние да го направя. Не можеш да се откажеш от тази мощ, Гарион. Тя е част от тебе.

— Значи ще бъда чудовище? — попита горчиво Гарион. — Ще обикалям по света, ще изгарям хората живи или ще ги превръщам в крастави жаби и змии? А може би след известно време просто ще свикна с това и въобще няма да ми прави впечатление. Ще живея вечно — както тебе и дядо, — ала повече няма да бъда човешко същество. Лельо Поул, струва ми се, че бих предпочел да съм мъртъв.

„Ти не можеш ли да го убедиш?“ — заговори гласът й със странното присъствие в главата му.

„Не и в този момент, Поулгара — отговори сухият глас. — Той е прекалено зает да се занимава със самосъжалението, което го е обзело.“

„Гарион трябва да се научи да контролира силата, която притежава“ — заяви вълшебницата.

„Аз ще го пазя да не прави пакости — обеща гласът. — Не мисля, че бихме могли да сторим нещо, преди да се върне Белгарат. Младежът преминава през душевна криза и наистина не бива да се намесваме, преди самият той да е взел решение как ще излезе от нея.“

„Не искам да го гледам как страда.“

„Ти си прекалено мекосърдечна, Поулгара. Той е здраво момче и мъничко страдание няма да му навреди.“

— Вие двамата ще престанете ли да се отнасяте с мене така, като че ли въобще ме няма? — гневно попита Гарион на глас.

— Госпожо Поул — извика Дурник. — Елате веднага! Барак иска да се самоубие.

— Какво? — изрече удивено тя.

— Ами заради някакво проклятие — обясни Дурник. — Иска да се прободе с меча си.

— Идиот такъв! Къде е?

— В задната част на кораба, на кърмата — отговори Дурник. — Извадил е меча си и не позволява на никого да припари до него.

Вълшебницата изтича към кърмата, следвана по петите от Гарион и Дурник.

— Всички сме преживявали лудостта на битката, милорд — говореше Мандорален, като се опитваше да успокои огромния черек. — Това не е нещо, с което човек може да се гордее, но пък не трябва да го приема като причина за такова черно отчаяние.

Барак не отговори. Беше се изправил на ръба на кърмата.

Очите му бяха безизразни от ужас, огромният му меч не допускаше никой да се приближи.

Леля Поул обаче премина през тълпата моряци и отиде право при него.

— Не се опитвай да ме спреш, Поулгара — предупреди я той.

В отговор тя съвсем спокойно протегна ръка и докосна с пръст върха на меча му.

— Малко е тъп — замислено изрече тя. — Защо не помолим Дурник да го наточи? Така оръжието ще те промуши по-лесно, когато паднеш с цялата си тежест върху него.

Барак като че ли се сепна.

— Направи ли всичките необходими приготовления? — продължи Поулгара.

— Какви приготовления?

— Ами за това как да постъпим след това с тялото ти — отговори тя. — Наистина, Барак, мислех си, че си по-добре възпитан. Свестните хора не натоварват приятелите си с такива грижи. — Леля Поул поразмисли за миг. — Струва ми се, че изгарянето на трупа е наистина нещо обичайно, но в Нийса всичко е подгизнало от влага. Сигурно ще тлееш повече от седмица. Мисля си, че всички единодушно ще решим да те хвърлим в реката. Пиявиците и речните раци ще те оглозгат до кости за един ден.

Изражението на Барак стана обидено.

— Искаш ли да занесем меча и щита ти на сина ти? — попита леля Поул.

— Аз нямам син — навъсено отвърна той. Очевидно не беше подготвен за такава брутална практичност.

— О, не ти ли казах? Каква съм забравана.

— За какво говориш?

— Е, няма значение — подхвърли тя. — Сега вече това не е важно. Какво предпочиташ — да се стовариш с цялата си тежест върху меча, или да го забиеш в гърдите си до дръжката? И двата начина ще дадат добри резултати.

Моряците я гледаха с ококорени очи.

— Какво имаше предвид, когато заговори за мой син? — попита Барак и отпусна меча.

— Е, новината само ще те разколебае — отговори вълшебницата. — Сигурно няма да се самоубиеш както трябва, ако ти разкажа всичко. Бихме предпочели да не лежиш на палубата и да стенеш седмици наред. Такова нещо е страшно потискащо, нали разбираш.

— Искам да зная за какво става дума!

— Добре тогава — изрече тя с тежка въздишка. — Жена ти Мерел е бременна — в резултат на някои любезности, които сте си разменили, докато бяхме във Вал Алорн, струва ми се. Сега изглежда като луна на пълнолуние, а твоето яко отроче прави живота й непоносим с ритането си.

— Значи син? — викна Барак и очите му широко се разтвориха.

— Да не си оглушал, Барак? — сгълча го леля Поул. — Какво само повтаряш като папагал?

— Син? — повтори исполинът и мечът се изплъзна от пръстите му.

— Ето на — изтърва оръжието! — укори го тя. — Веднага го взимай и да приключваме с цялата работа. Твърде егоистично от твоя страна е да се самоубиваш цял ден и да ни губиш времето.

— Няма да се самоубивам — възмутено я прекъсна исполинът.

— Така ли?

— Разбира се, че няма — избоботи той и от устата му се разхвърчаха слюнки. — После забеляза леката усмивка, потрепваща в ъгълчетата на устните й, и засрамено наведе глава.

— Какъв голям глупак. — рече леля Поул, хвана брадата му с две ръце, наведе главата му и звучно целуна омазаното му с пепел лице.

Грелдик започна да се кикоти, Мандорален пристъпи напред и сграбчи Барак в грубата си прегръдка.

— Аз ликувам заедно с тебе, приятелю — заяви той. — Сърцето ми е изпълнено с радост за теб.

— Донесете едно буре! — викна Грелдик на моряците и потупа приятеля си по гърба. — Да поздравим наследника на Трелхайм със светлокафява бира от вечния Черек.

— Тук скоро ще стане доста шумно — тихо каза леля Поул на Гарион. — Ела с мен. — И го поведе към носа на кораба.

— Тя ще стане ли някога отново жена? — попита Гарион, когато двамата останаха сами.

— Какво?

— Кралицата — обясни Гарион. — Ще се превърне ли отново в жена?

— След време дори няма да иска — отговори леля Поул. — Формата на тялото, което възприемаме, след година-две започва да управлява нашето мислене. С течение на времето Салмисра ще става все повече змия и по-малко жена.

Гарион потрепера.

— Щеше да е по-добре, ако я беше убила.

— Обещах на Иса, че няма да я убия — напомни тя.

— Това наистина ли беше той?

— Неговият дух — отвърна вълшебницата, взирайки се в пепелта, която продължаваше да вали и замъгляваше очертанията на всичко наоколо. — Салмисра вля духа на Иса в камъка. Поне известно време статуята наистина беше самият Иса. Много е сложно. — Поулгара за миг се замисли, после каза ядосано: — Къде е той?

— Кой?

— Баща ми. Трябваше да е тук още преди няколко дни.

Изправиха се един до друг и загледаха мътната река. Накрая леля Поул с отвращение изтупа от пепелта завитите си с наметката рамене и заяви:

— Ще сляза долу. Тук е прекалено мръсно.

— Помислих си, че искаш да разговаряме — припомни й Гарион.

— Не смятам, че си готов да ме изслушаш. Ще поизчакаме. — Тя направи няколко крачки и спря. — О, Гарион.

— Да?

— Аз не бих пила от бирата, с която се наливат моряците. След онова, което те накараха да погълнеш в палата, бирата по всяка вероятност ще те накара да се почувстваш зле.

— Ясно — съгласи се младежът с мъничко съжаление. — Добре.

— Това си е твоя работа, разбира се — рече леля Поул, — ала си помислих, че трябва да те осведомя. — Тя се обърна, отвори люка, който водеше към стълбището, и се спусна надолу.

Чувствата на Гарион бяха бурни. Целият ден беше изпълнен с толкова много събития, в ума му се въртяха толкова много объркани образи…

„Тихо“ — обади се гласът в съзнанието му.

„Какво?“

„Опитвам се да чуя нещо. Слушай.“

„Какво да слушам?“

„Ето. Не чуваш ли?“

Съвсем слабо, като че шумът долиташе от много далеч, Гарион долови приглушени, тъпи звуци.

„Какво е това?“

Гласът не отговори, ала амулетът на врата му започна да пулсира в унисон с глухия шум.

Младежът чу зад себе си забързани леки стъпки.

— Гарион! — Обърна се тъкмо навреме, за да попадне в прегръдката на Се’недра.

— Така се тревожех за тебе. Къде изчезна?

— Някакви мъже ме отвлякоха — отговори той и се опита да се измъкне от ръцете й. — После ме заведоха в палата.

— Колко ужасно! — възкликна тя. — Видя ли кралицата?

Гарион кимна, после потрепера при спомена за качулатата змия, която лежеше на дивана, наблюдавайки образа си в огледалото.

— Какво има? — попита момичето.

— Случиха се много неща — отвърна Гарион. — Някои от тях не бяха особено приятни. — Някъде дълбоко в съзнанието му продължаваха да долитат тъпите приглушени звуци.

— Значи те мъчиха? — попита Се’недра с широко отворени очи.

— Не, нямаше нищо подобно.

— Е, какво стана? — настоя принцесата. — Разкажи ми.

Гарион знаеше, че няма да го остави на мира, докато не й обясни всичко, затова описа случилото си колкото се може по-пълно. Докато приказваше, пулсиращият звук непрекъснато се усилваше. Дланта на дясната му ръка започна да изтръпва и той разсеяно я разтри.

— Колко страшно — отбеляза Се’недра, когато разказът му приключи. — Не беше ли ужасен?

— Всъщност не — отговори й Гарион и продължи да разтрива ръката си. — През повечето време ме караха да пия разни неща, главата ми беше замаяна и не чувствах нищо.

— Наистина ли уби Маас? — попита тя. — Просто така? — И момичето щракна с пръсти.

— Не съвсем по този начин — опита се да обясни Гарион. — Трябваше да направя още нещо.

— Значи си знаел, че си вълшебник — заяви принцесата. — Казах ти, че е така, когато се къпахме във вира, помниш ли?

— Но аз не искам да бъда вълшебник — възрази той. — Не съм молил никого да стане така.

— Нито пък аз съм молила някого да бъда принцеса.

— Не е същото. Когато човек е крал или принцеса, той просто си е такъв. Това, че човек е вълшебник, е свързано с постъпките му.

— Наистина не виждам чак толкова голяма разлика — упорито възрази Се’недра.

— Аз мога да направя така, че да се случват разни неща — обясни младежът. — Обикновено ужасни неща.

— И какво от това? — продължи влудяващо тя. — Аз също мога да предизвиквам ужасни неща — поне можех, в Тол Хонет. Една моя дума изпращаше някой слуга на кола, където го налагаха с камшик, можех да пратя някого дори на дръвника на палача. Не съм го правила, разбира се, ала стига да поисках, можех да го направя. Властта е сила, Гарион. Като твоята сила. Резултатите са едни и същи. Не е необходимо да нараняваш хората, ако не желаеш.

— Но това просто се случва понякога. Не защото аз съм пожелал да стане така. — Пулсирането в дланта му се беше превърнало в мъчително усещане, нещо като тъп главобол.

— Тогава трябва да се научиш да го контролираш.

— Приказваш точно като леля Поул.

— Тя се опитва да ти помогне, Гарион — каза принцесата. — Иска да те накара да правиш онова, което в края на краищата ще ти се налага да правиш в бъдеще. Още колко хора ще трябва да изпепелиш, преди да приемеш думите й?

— Не трябваше да казваш това. — Гарион беше дълбоко засегнат.

— Трябваше! — възрази тя. — Смятам че е наложително да споделя мнението си с теб. Ти си щастливец, че не съм ти леля. Нямаше да се примиря с глупостта ти, както прави лейди Поулгара.

— Ти не разбираш — мрачно измърмори Гарион.

— О, разбирам много повече, отколкото си мислиш. Знаеш ли кое е слабото ти място? Ти не желаеш да пораснеш. Искаш да бъдеш винаги момче. Ала въпреки всичко не можеш да останеш малък, никой не може. Независимо от силата, която имаш — независимо от това дали си император, или вълшебник — не можеш да спреш отминаването на годините. Аз осъзнах това много отдавна, ала вероятно съм много по-умна от тебе. — И без никакви обяснения принцесата се надигна на пръсти и го целуна по устните.

Гарион се изчерви и наведе смутено глава.

— Кажи ми — подхвана Се’недра, играейки си с ръкавите на туниката му, — наистина ли кралица Салмисра беше толкова красива, както разправят?

— Най-красивата жена, която съм виждал — отговори Гарион без да мисли.

Принцесата рязко пое дъх и изкрещя:

— Мразя те!

После се завъртя и побягна разплакана да намери леля Поул.

Гарион я проследи с изумен поглед. След това се обърна към реката и мрачно загледа мътната вода и носещата се из въздуха пепел. Изтръпването в дланта му стана непоносимо и той започна да я почесва, а после направо да я дере с нокти.

„Само ще я възпалиш“ — обади се сухият глас в ума му.

„Сърби ме. Не мога да понасям това.“

„Престани да се държиш като пеленаче.“

„Коя е причината да изпитвам подобно нещо?“

„Нима искаш да кажеш, че наистина не знаеш? Значи трябва да научиш много повече неща, отколкото мислех. Постави дясната си ръка върху амулета.“

„Защо?“

„Просто го направи, Гарион.“

Гарион пъхна ръка под туниката и постави парещата си длан върху своя медальон. Точно както ключ попада в ключалката, за която е направен, така и връзката между пулсиращия амулет и ръката му изглеждаше непоклатима. Изтръпването се превърна в така познатия му прилив на сила, пулсирането започна да отеква глухо в ушите му.

„Не прекалено много — предупреди го гласът. — Не се опитвай да пресушиш реката, разбираш ли?“

„Какво става? Какво е всичко това?“

„Белгарат се опитва да ни намери.“

„Дядо ли? Къде е той?“

„Имай търпение.“

Пулсирането стана по-осезаемо, цялото тяло на Гарион започна да потрепва в унисон с всеки глух удар. Той впи поглед над перилата. Пепелта, която танцуваше и падаше из въздуха — толкова лека, че покриваше с тънък слой дори мътната повърхност на реката — правеше неясни очертанията на всеки предмет, отдалечен на повече от двадесет стъпки. Градът не се виждаше, стенанията и крясъците, долитащи от скритите в мъглата улици, звучаха приглушено. Погледът можеше да различи единствено бавния тласък на течението, което се блъскаше в корпуса на кораба.

Далеч напред в реката нещо се движеше. Не беше голямо, дори изглеждаше съвсем мъничко, просто тъмна сянка, спускаща се като призрак по течението.

Пулсиращите удари станаха още по-силни.

Сянката се промъкна по-наблизо и Гарион успя да различи очертанията на малка лодка. Весло докосна повърхността на водата и до ушите му долетя тих плисък. Мъжът с веслата се обърна и погледна през рамо. Беше Силк. Лицето му беше покрито със сива пепел, малки вадички пот се стичаха по бузите му.

Господин Улф седеше на кърмата на лодката; беше се загърнал с наметката си и беше нахлузил качулката на главата си.

„Добре дошъл, Белгарат“ — поздрави го сухият глас.

„Кой е? — гласът на господин Улф, отекнал в ума на Гарион, звучеше сепнато. — Ти ли си, Белгарион?“

„Не съвсем — отвърна гласът. — Във всеки случай още е рано да се каже така, ала се приближаваме към целта.“

„Чудех се кой ли вдига толкова шум.“

„Понякога той пресилва нещата. Но ще се научи.“

Един от моряците, наобиколили Барак на кърмата, нададе силен крясък и всички се обърнаха да видят малката лодка, която бавно се приближаваше към тях.

Леля Поул се качи на палубата, пристъпи към парапета и извика:

— Закъсня.

— Случи се нещо непредвидено — отговори й възрастният мъж — гласът му бързо прелетя над водата, която ги разделяше. Той свали качулката и изтърси пепелта от наметката си. Гарион забеляза, че лявата ръка на стареца е свита в лакътя и виси пред гърдите му, окачена на мръсна превръзка.

— Какво ти е на ръката? — попита леля Поул.

— Не ми се ще да говоря за това сега. — Грозна драскотина се спускаше по бузата на господин Улф и потъваше в късата му бяла брада. Очите му хвърляха искри от раздразнение.

Усмивката върху покритото с пепел лице на Силк беше хитра и малко злобна. Той потопи веслата във водата още веднъж и сръчно плъзна малката лодка до кораба на Грелдик.

— Просто не мога да си представя, че ще си държиш устата затворена — раздразнено каза господин Улф на дребничкия мъж.

— Бих ли издал нещо, могъщи вълшебнико? — подигравателно попита Силк и малките му очи се разтвориха с престорена невинност.

— Помогни ми да се кача на кораба — каза му Улф. Държеше се като човек, комуто е нанесена смъртна обида.

— Както кажеш, древни Белгарат — отговори Силк, който очевидно полагаше големи усилия да не се разсмее. После подкрепи Улф и старецът тромаво се прекатери през перилата и веднага каза на капитан Грелдик:

— Да се махаме оттук.

— Накъде да поемем, древни? — внимателно попита Грелдик. Очевидно не искаше да увеличи още повече яда на стареца.

Улф се взря в него.

— Срещу течението ли, или надолу по течението? — обясни капитанът, опитвайки се да го омилостиви.

— Срещу течението, разбира се — троснато отвърна Улф.

— Ами аз как мога да зная за това предварително? — подхвърли Грелдик на леля Поул, после ядосано започна да раздава заповеди на моряците.

Изражението на леля Поул представляваше особена смесица от облекчение и любопитство.

— Убедена съм, че разказът ти ще е възхитителен, татко — подхвана тя, когато моряците се заеха да вдигат тежката котва. — Горя от нетърпение да го чуя.

— Можеш да ми спестиш сарказма си, Поул — каза Улф. — Днеска имах страшно лош ден. Опитай се да не го влошиш още повече.

Това последното се оказа прекалено много за Силк. Дребничкият мъж, който тъкмо се прекачваше през перилата, изведнъж тупна на палубата, обзет от непреодолимо веселие, и се разкикоти неудържимо.

Господин Улф му хвърли свиреп поглед, после лицето му помръкна от дълбока обида. Междувременно моряците на Грелдик хванаха веслата и се приготвиха за борба с бавното, но могъщо течение на реката.

— Какво е станало с ръката ти, татко? — Погледът на леля Поул беше проницателен, а тонът й ясно даваше да се разбере, че няма да търпи никакво отлагане на обясненията.

— Счупих я — отсечено заяви Улф.

— И как успя?

— Просто глупава злополука, Поул. Понякога се случват и такива неща.

— Я да видя.

— Изчакай минутка. — Старецът се намръщи на Силк, който продължаваше да се кикоти. — Ще престанеш ли? Отиди да кажеш на моряците къде ще ходим.

— А къде ще ходим, татко? — попита леля Поул. — Откри ли следите на Зедар?

— Той прекоси границата и отиде в Ктхол Мургос. Там го очакваше Ктучик.

— Ами Кълбото?

— Вече е в ръцете на Ктучик.

— Дали ще можем да пресечем пътя на върховния жрец на Торак преди той да се добере до Рак Ктхол с него?

— Съмнявам се. Във всеки случай преди това трябва да преминем през Долината.

— През Долината ли? Татко, в това, което казваш, няма никакъв смисъл.

— Нашият Учител ни вика, Поул. Той иска да бъдем в Долината. Затова ще отидем там.

— Ами какво ще стане с Кълбото?

— Сега то е във владение на Ктучик. Аз пък зная къде да намеря Ктучик. Той стои само на едно място и не ходи никъде. Затова сега ще се отправим към Долината.

— Добре, татко — миролюбиво се съгласи тя. — Не се вълнувай. — После внимателно го огледа и каза заплашително: — Да не си се бил, татко?

— Не, не съм се бил. Как така ще се бия? — От гласа му струеше отвращение.

— Тогава какво се е случило?

— Едно дърво падна и ме затисна.

— Какво?

— Каквото ти казах.

От кърмата на кораба, където Грелдик и Барак стояха на кормилото, се разнесе ритмичното думкане на барабана, моряците натиснаха веслата и корабът се плъзна по мазната вода.

А смехът на Силк продължаваше да звъни в натежалия от пепел въздух.